Част VII

Кьолн, на гарата

23 декември, 13:04

Декемврийското слънце е замряло отново, отстъпвайки място на мрачния и сив Кьолн, увъргалян в сняг, който продължава да се сипе от посивелите небеса. Хората са засмени, с почервенели лица и носове, приятно увързани в дебелите си зимни дрехи. Накъдето и да се обърна, струи празнична атмосфера, но в душата ми цари пълен леден хаос, породен от скритата заплаха на Господаря Ким. Иска да ми покаже, че знае не само за връзката ми с Наталия, но и за живота ми в Кьолн и за всичките ми приятели там. Логично е, след като знае за Наталия, трябва да знае и за другите неща.

Оглеждам се наоколо в опит да открия групичката си от приятели. Просто няма как да не ги открия. Винаги надават врява като за цяла пехота войници. Ако не ги видя, то поне ще ги чуя. Но не ги чувам никакви. Но е малко вероятно да го сторя сред огромната тълпа от пристигащи и заминаващи пътници.

Тръгвам напред и отвсякъде започват да ме блъскат и да долитат "Entschuldigung" или "Entschuldigen Sie mich". Според мен няма за какво да ми се извиняват, като по празниците е винаги така. Особено на всеки празник гарата в Кьолн заприличва на мравуняк. Навсякъде пъплещи хора, като се прибави и масата от бежанци или имигранти, които се озъртат наляво и надясно, не знаейки какво да правят и къде да отидат. Едно и също всяка година. Но по някаква странна причина се асоциирам с тях. Защото и аз като тях произхождам от най-мръсните слоеве на света. Но разликата е, че аз идвам от най-пъкленото, мизерно и неприветливто място на тази земя. Аз стоя на дъното на пирамидалната йерархия в обществото. Защото няма друго място като това на Господаря Ким, където властват задухът и смъртта.

Вдигам куфара си за дръжката и продължавам смело напред, ръчкайки тълпата. Стигнал средата на гарата с прозрачния купол, затъмнен от нападалия сняг, някой скача върху гърба ми и поставя ръце върху очите ми:

- Познай кой е? - изписква глас. Не че е трудно.

- Сложно е. Може да си Сам - и двамата се засмиваме.

- Кажи направо Калоян с този боботещ глас.

- Може, Линда. Кой знае? - разхилкваме се отново и тя най-сетне благоволява да слезе от гърба ми. Минава пред мен и силно ме прегръща през кръста. Вдигам я и завъртам насред гарата, натъпкана от припряни и бързащи хора. Стискам я силно и се надявам, моля се, Господарят Ким да не ги докопа. Не искам да ги убива. Те са моето всичко. Моето ново начало. Не мога да си позволя да ги загубя. Няма да мога да си го простя.

Въртя я, а тя писка радостно. Светът би бил по-хубав по някое друго време и в друг момент. Тук и сега всичко се сгромолясва бързо и стремглаво и дори не мога да спра разрушенията да следват. Но кой ще оцелее накрая след развалините, които ще оставим с Господаря?

- О, колко ми липсваше, Хенри - усмихва ми се лъчезарно Линда въпреки мрачния ден, след като я оставям да стъпи на кремавите плочки на гарата. - Толкова се радвам, че се върна за празниците, поне малко да те видим.

- Искаш да кажеш, че вече не можеш да издържаш Сам и Калоян? - засмивам се. - И имаш нужда от помощ? - повдигам вежда, докато я оглеждам от главата до петите. Линда носи тъмночервена шапка, дебел бежов шал, увързан хубаво около врата ѝ; бяло пухено яке, тъмножълти дънки и снежно бели боти, омацани с киша.

- За тях двамата винаги имам нужда от помощ. Няма какво да се лъжем, едвам ги изтрайвам понякога.

- Пак ли клеветиш върху ни, Линда? - премята тържествено ръка през раменете ми Калоян. - Не ти стига, че мрънкаш на всички, но сега пилиш и на главата на Хенри.

- Говоря винаги и само истината - наежва се тя като паун.

- Да знаеш, че не ти вярвам. Твоята истина е далеч от действителността. Не ѝ вярвай, Хенри, приятелю - уж ми прошепва, но го произнася толкова високо и ясно, че да го чуе Линда, която присвива наситено сините си очи. - Разбирахме се чудесно, докато те нямаше.

- Ако имаш предвид, че за малко щяхте да запалите хола ми, да взривите микроволновата у Калоян и да се наръгате, докато се бяхме събрали на ежеседмичната ни вечеря. То, значи се разбирате много добре - пристига Сам, изговаряйки думите на един дъх. - Момент - опира ръце върху колената си. Изправя се и продължава. - И това са само малка част от нещата, които успяхте да свършите - поглежда ги с крива усмивка и помътнели светлосини очи - две буреносни езера, над които ехтят и примижват светкавици.

- Не сме виновни ние - възкликват едновременно.

- Така ли? - намръщва се той. - А това? - сваля тъмносинята си шапка, а отдолу се показва синя коса. Поставям ръка на устата си и почти се засмивам, при което Сам ми мята смръщен поглед и аз премествам погледа си върху стените на гарата и големите полилеи, които в момента не светят. - Това сам ли си го направих? - сочи главата си, пуфтейки. Почти се смея на комичната гледка, която представляват тримата. Но е интересно как Сам е стигнал от руса до синя коса.

- За малко повече от три месеца изпускам доста - подмятам, а всички ме поглеждат със странни изражения.

- Теоретично - започва Калоян, - ти отиде сам във фризьорския салон да се боядисаш - поглежда Сам право в очите.

- Да - почти изкрещява той, - защото двама идиоти решиха да се припират в магазина за боя и да обърнат едната бака върху мен.

- Поне смени стайлинга - повдига невинно рамене Калоян, минавайки през светлокафявата си коса.

- Ще ти кажа аз какво ще сменя върху теб - тръгва напред Сам, но някой го дърпа назад. - Пусне ме Лео, че искам да го одера жив. И не само него - поглежда Линда с пронизващ поглед, при което тя просто скръства ръце пред гърдите си. Ако погледът на Сам пускаше лазери, щяхме да устройваме две погребения.

- Нали ти казах, че така си по-секси - придърпва го Лео към гърдите си, но Сам продължава да буйства. Лео извъртява раздразнено очи, прошепва нещо в ухото му, при което Сам почервенява целият и се укротява.

- Наистина ли? - издава назад глава Сам, ухилен като хлапак.

- Да, само не ги убивай. Става ли? - мило го пита Лео. - А и утре е Бъдни вечер, да не разваляме празниците заради глупави спорове.

- Ти не разбираш, те го правят постоянно. Всеки Божи ден им трая глупостите. Почна да ми дотяга - отново им мята гневен поглед, а Линда и Калоян зарейват погледи в далечината.

- Не само на теб - промърморвам и изпускам тежка въздишка, а Лео пуска Сам, който обратно си нахлупва шапката, като по този начин скрива косата си.

- Лео е прав - отново подклажда огъня Калоян, - няма нужда да се караме преди празниците. Наистина съжалявам за косата ти. И въпреки това не изглеждаш толкова зле.

- Мязам на смърф. Заради вас двамата - вдига заплашително пръст.

- Хайде, да тръгваме, че Хенри сигурно е уморен - сменя темата Линда и с бърза крачка тръгва напред.

- Искаш да кажеш да тръгваме, че да не правим панаири насред кьолнската гара? - поправям я.

- И това - обръща се към мен тя.

- Предимно това - изсумтява Сам и тръгва напред, като повлича и по-дребния спрямо него Лео, но за сметка на това по-набит и як.

- Напред, екипаж - вдига ръка Калоян и побързва да настигне другите, хвърляйки се върху Сам, който започва да го бие по раменете. Лео се опитва да го спре, но Сам продължават да налага Калоян. Ех, дом, сладък дом.

Издишвам и вдишвам от декемврийския, предпразничен въздух. "Домът е там, където е сърцето", казват. Но моят дом е под повърхността, затова ще перифразирам фразата. За мен домът е онова място, където винаги ще се чувстваш обичан и щастлив. Подземието на Господаря е всичко друго, но не и щастливо и любовно. Там няма да намериш топлота и чистосърдечност. Затова се постарах да ги открия тук.

Вдигам куфара си отново и тръгвам след групичката и силно се надявам да не се изтрепят, докато трае едноседмичната ми почивка в Кьолн.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

13:36

- Ще спиш в къщата на Карла, където ще прекараме Коледа - казва ми Линда, седнала отляво до мен в колата на Лео, Volkswagen Polo седан - бронзово.

- Мога да отседна и при приемните си родители. Те винаги се радват да ме видят.

- Ще бъдем егоисти този път - маха вяло с ръка, сваляйки пухквата си тъмночервена шапка с косместа топка на върха. - А и не сме те вързали за нас. Имаш седмица да видиш и тях, и нас - поглежда ме в очите с ясните си сини очи, в които все още мога да прочета:" Няма да ти простя, че ни напусна." Иска ми се да ѝ кажа, че не всичко в този живот става по наше желание. И аз искам като вас, Линда, да си бях останал в Кьолн, но имам народ за спасяване. Това е отговорност и дълг, които ми тежат повече от 15 години. А бримката на тегобите ми се увеличава с всеки изминал ден, карайки ме да се задушавам от собствените си действия. - Но за Коледа си наш. Нямам търпение - яркото сините ѝ очи светват и сякаш ми се усмихват. Наистина е хубаво да си у дома.

- Да, защото няма ти да готвиш - обажда се Сам от предната седалка. - Ще го правят Лео, Хенри, годеникът ти и Лена. Карла ще прави салати, което все пак е нещо.

- И аз мога да правя салати - обидено се обажда Калоян от отдясната ми страна. - А и правя страхотни сандвичи - хвали се той.

- Да, и след прословутите ти сандвичи, тостерът сдаде багажа и трябваше да вземам нов - поглежда го Линда през мен.

- Да, защото не сме родени, за да готвим - отвръща им Сам.

- Съгласна - изпръхтява Линда. - Съдбата достатъчно нагледно ми показа, че работата ми не е да готвя.

- Да, след като на три пъти подпалихме кухнята на Хенри - обръща се назад Сам. - И в частност вие двамата - отново ги изглежда злобно.

- Ще спреш ли да се заяждаш? - навежда се напред Линда. - Стана случайно това с косата.

- Не - сочи чисто синята си коса. - Заради вас хората ме гледат странно. А и при вас е винаги "случайно" - изрича със сарказъм.

- И така си прелестен, Сам - прави му комплимент Лео и поставя дясната си ръка върху бедрото му, при което Сам се изчервява веднагически.

- Остави ни да си гледаме сакатостта, а ти си гледай розовите бузи - усмихва му се мазно Калоян.

- Калояне, лазиш ми по нервните - изръмжава Сам, а пръстите на Лео се впиват по-надълбоко в бедрото на Сам. - Лео, престани - маха ръката му от крака си, - не си ми майка, за да ми нареждаш. Писна ми през повечето време да съм потърпевш. В този момент искам да ги убия - обръща се и ги изглежда злобно за стотен път в рамките на половин час.

- Празни приказки - изплезва му се Калоян, при което Сам отново скача върху него, но Лео набира здраво спирачки и дръпва силно Сам, преди да е изподрал лицето на Калоян.

- Мислиш ли вече, че се шегувам? - пита го Сам, докато се бунтува в мускулистите ръце на Лео. Само Линда и Калоян могат да превърнат кроткия Сам в разярен бик.

- Трябва да призная, че не съм те виждала толкова бесен...ами никога - с изумено изражение гледа Линда.

- Да, зщаото не съм бил - с червено лице изрича той.

- Самюел, спри се вече - отново започва да го придумва Лео.

- Да, спри се - повтаря като папагал Калоян, при което Сам започва да се бунтува още по-силно.

- Не искам, Лео - изръмжава Сам.

- Ако беше толкова див и в леглото - въздиша Лео, а Сам се обагря в невъзможен цвят на червеното. - Но там си като девица, недосконата и неопетнена, въпреки че вече сме го правили доста пъти.

- Млъкни, Лео. Оф, Боже - закрива лице в дланите си, засрамен.

- Бог не съществува - придумва Калоян.

- Съществува - опонира му Линда, - просто не е това, което всички си представяме.

- Ще престанете ли? - риторично питам, поглеждайки всеки един от тях и комичната гледка, която представляват.

- Не - отвръщат абсолютно всички, кой с въздишка на отчаяние, кой с намерено примирение, кой с детинско-палава усмивка на лице.

До къщата на Карла в колата се обсъжда съществуването на Бог, Неговия син - Иисус Христос и другите религиозни теми. Единственият недостатък е, че се намирам между два разгорещени опоненти, които смятат, че винаги са прави за всичко и няма да се дадат без бой, било той и словесен. Сам само пуфти, Лео се смее, а се чудя как мога да съм такъв двуличник и лицемер пред тях. Седя сред тях, смея се с тях, говоря си с тях, мамейки ги. Не мислех, че някога ще стигна до тази точка, в която ще стана толкова долен, че чак да се срамувам от себе си. Но с какъвто нрав израстеш, такъв ставаш, а няма по-подмолно и низко същество от Господаря Ким. Не мисля, че се е родил такъв човек.

Стигайки къщата на Карла, Сам излиза раздразнен от колата, а Калоян и Линда продължават да спорят на тема "Бог". Улиците са почистени от снегорините, но нови снежинки отново започват да се ронят от сърдитите небеса. Дворовете на Reihenhäuse, типовите къщи, са почистени от снега, като типични градински джуджета се мъдрят по ливадите им. Наред с декоративните фигури, има много лампички, снежни човеци и оставени шейни тук-там за цвят. Деца са излезли да тичат и да се целят със снежни топки, като няколко от тях прелетяват близо до мен. Всичко е толкова празнично и красиво, но не мога да спра да се притеснявам за Наталия, която оставих сама в Айндховен при Господаря Ким. И въпреки цялото веселие и енергичност на Кьолн, се чувствам изтискан и празен като лимон.

- Хенри, идваш ли? - подвиква ми Линда от изчистената пътека пред входната врата.

- Идвам - извиквам ѝ обратно и вдигам куфара си, тръгвайки след нея.

Къщата на Карла е построена от нейния прапрадядо и оттогава винаги някой от семейството трябва да живее в нея. И тази чест се падна на бащата на Карла, а сега и на нея и на нейния син - Константин. Самият парцел заема цяла улица място, като е разделен на части заради цялото семейство, което искало да живее на едно място, но все пак да има своето уединение. Но в последствие по-голямата част от членовете на семейството през годините се преместили в различни краища на страната и се наложило някои къщи да бъдат разпродадени, като само дядото на Карла - Ханс - запазил традицията. Самата къща почти с нищо не се различава от останалите освен по пощенската кутия, където пише фамилята на Карла - Вандербург. Еднотипна и триетажна, къщата изглежда доста архаична за развита държава като Германия, но и същевременно на място, защото това е част от наследството на самата държава. Изградена от здрав дъб и боядисана в тъмнокафяво, почти черно, къщата се кипри с големите си заскрежени прозорци повече от двеста години на тази улица.

На прага ме посреща Карла, държейки в ръце тригодишния си син Константин, който захласното гледа падащите снежинки.

- Hallo, Karla- поздравявам я, поглеждайки във все същото познато издължено лице с фина брадичка, леко крив нос и десетки ситни лунички, пръснати от бузите до носа ѝ и почти до месесистите устни.

- Angenehm dich noch einmal zu sehen - отвръща ми, пускайки Косьо на земята пред вратата. - Приятно ми е да те видя отново - и аз се приближавам към нея, оставяйки куфара до себе си на малките стълбички.

- На всички им е, Карла - усмихвам ѝ се, като срещам все същите пъстри зеленикави очи. Придърпвам я в кратка, но крепка прегръдка. Хубаво е да си у дома.

- На мен повече. От няколко дни съм тук и тримата направо ми се качват на главата. Като непораснали деца са. Държат се по-несериозно от Константин, за Бога - изпуфтява раздразнено, след като се отделяме един от друг.

- Знаеш, че колкото и да ни ядосват, покрай тях никога не е скучно.

- Да, ама сега Сам се цупи и иска да убие Калоян предимно, защото той не спира да го ядосва - поглежда ме през гъсти ресници и аз заставам до нея на прага, гледайки как синът ѝ си играе с шепа сняг на няколко метра от нас. От вътрешността на къщата се чува буботещият глас на Калоян и звънливият на Линда, примесен с крясъците на Сам и умиротворителните слова на Лео.

- Е, винаги сме били звероукротителите. Това няма да се промени, дори и да станем на по 80 години. Такива са техните темпераменти.

- Ще е цяло чудо, ако не подпалят къщата на Коледа - поглежда ме и се разсмива, тръскайки глава.

- Нали затова сме ние? Да държим всичко под контрол - премятам ръка през раменете ѝ.

- Понякога този контрол се изпълва от ръцете ни, Хенри - сгушва се в мен, докато наблюдава Косьо.

- Линда, не пипай това - скарва ѝ се Сам и двамата с Карла се обръщаме веднага към вътрешността на къщата.

- Защо? - пита Линда и в този момент лампите в цялата къщата премигват и спират.

- Защото ще стане ето това - изкрещява Сам и виждам как се задава по дъсчения под в коридора, който скърца под тежестта му. Изблъсква ме от пътя си и изхвърчава като хала в двора, заграден от малки елхички. Тръгва наляво, а след няколко мига покрай мен с учтиво "Извинете" минава Лео, настигайки Сам. Хваща го за раменете, обръща го и го целува толкова страстно, та чак коремът ми се свива. Защото знам, че никой не би ме целунал с толкова любов и загриженост. Няма кой да ме целуне крепко и истински, защото в живота ми няма почти нещо, което да не е фалшиво.

- Спри да се държиш като хлапе. Стърчиш десет сантиметра, дръж се подобаващо, Самюел Бауман - скарва му се Лео, гледайки го от отдолу.

- Като дете ли? - почти изкрещява Сам. - Скъпоценните ми приятели спряха тока в цялата къща, защото са много вещи и разбиращи - изсумтява, обръщайки му гръб.

- А, не, няма отново да ми обърнеш гръб, не си го и помисляй - завърта го рязко Лео.

- Остави ме на мира. Искам да остана насаме с мислите си? Не си ми майка-квачка, че постоянно да ходиш след мен - изсъсква му, вперил в Лео побеснелият си поглед.

- Ще ми се наложи, а ти ще трябва да ме търпиш.

- Какво имаш предвид? - опулва се Сам.

- Линда! Калояне! Бързо идвайте - извиква ги Карла и отива да вземе сина си от снега. Линда и Калоян, запъхтяни застават на прага на вратата и четиримата трепетно наблюдаваме сцената.

Лео пада на едно коляно пред Сам, чието тяло се вцепенява.

- Не си го и помисляй - подсмръква той. Линда изважда телефона си и започва да снима предложението за брак на Лео.

- Не само го мисля, Сам, аз ще го и направя. Смятах да ти предложа да се омъжиш за мен на Коледа, но ти си толкова вбесяващ от няколко седмици, че вече едвам се стърпявям да не те набия. Нямам пръстен в момента - повдига рамене, - но нищо няма да ме спре да те направя свой за цял живот. Харесах те от първия миг, когато се изтъпанчи в гей клуба като подплашено сърне. И тогава беше плах, и сега си. Но сега те обичам безусловно Самюел Бауман. Влюбих се в небесносините ти очи, светлорусата коса и в този готин задник - и всички се разсмиваме, дори Сам, който трепери от радост. - В клуба беше ужасно срамежлив и не знаех дали ще успея да те накарам да говориш, но ти ми се усмихна и знаех, че имам шанс с теб - поклаща глава. - Не те обичам, Сам - изпуска обаче пара. - Напълно съм превъртял по теб и искам всеки ден да се събуждам до теб и да гледам в тези небесни очи. Ще те обичам, Сам, какъвто и да си - със синя, розова, ако искаш и пенбяна коса. Е, Самюел Бауман, ще се омъжиш ли за мен, за да имам тази чест да те гледам всеки един ден? - пита го, хващайки ръката му. Над градината наляга тишина в рамките на няколко секунди, ненарушавана почти от нищо. В далечината децата все така бягат и играят в снега, но за тези няколко секунди, всички сме обгърнати като че ли с вакуум и нищо не напуска, или навлиза през този балон.

- Да, Лео Хофман, ще се омъжа за теб - поглежда го с насълзени очи и пада до него в снега, за да го целуне. Калоян се втурва и започва да загребва сняг и да го мята върху главите им вместо венчелистчета. Линда се приближава и по сигнал дамата с Калоян започват да тананикат сватбения марш на Менделсон, докато по-големи парцали сняг продължават да се сипят от мътните небеса. Сам и Лео изглеждат толкова серафимски в този момент, опрели чела едно о друго и преплели ръце.

- Ужасно си подхождат - чувам се да изричам.

- Повече от това е, Хенри - обръща се към мен Карла за няколко мига. - Това е идеално показно за чистата и невинна любов. Никъде другаде няма да видим подобна гледка и съм много щастлива, че ставам свидетел на тези две прекрасни създания. Аз нямах огромен късмет в любовта, но Сам е огромен късметлия с Лео.

Кимам отвеяно, защото се замислям за мен и Наталия и нашата връзка, която е обречена на провал от самото си зараждане. Обичах толкова силно, че от любовта сега ме боли. Любовта не може да излекува ничия рана. Просто си мислиш, че си зашил раните си, но де факто това не е така, защото те продължават да кървят заради дълбочината си. Няма лек за тях, а само временно решение. Може би в друг живот бих бил щастлив с Наталия, а дори и с Господаря Ким. Но в това време аз съм изгубена кауза и единственото, което правя, е да съсипвам животите на своите приятели. Но докато гледам Сам и Лео толкова щастливи, осъзнавам, че не всичко е изгубено. За тях винаги ще има светлина и решение в края на тунела, но в моята история, накрая ме чака само задух, смърт и отмъщение.

Гледам двамата годеници, слушам лошото припяване на Калоян и Линда, вдигам глава към тъмните небеса и снежинките налягат върху лицето ми, топейки се. В един друг живот, всичко би било различно, по-хубаво и приятно. Но в този страдам вътрешно, разкъсвайки се на милиони части. Въобще дали ще има спасение за моята душа?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

24 декември, 19:00, Западен квартал, Улица Бергхоф 28, старият ми дом

Стоях в някаква бяла стая с два прозореца с дебели решетки. След като излязох за пръв път на свобода, изпълзял през вентилационната шахта на Господаря Ким и бях усетил повея на вятъра и ласката на слънцето, някакви хора бързо дойдоха и ме прибираха, въпреки че се съпротивлявах бурно. Но тогава бях толкова уморен, изтощен; пребит и насинен от Господаря. И въпреки това, единственото, което исках, е отново да усетя мириса на свободата, която имаше толкова приятен аромат, че плаках по целия път от облекчение. Не ми пукаше, че другите ме гледаха със странни изражения зад белезникавите си маски. Бях свободен и нищо друго не ме интересуваше. Бях избягал от владичеството и потисничеството на Господаря и тогава нямаше по-голяма радост за мен от утехата и милувката на свободата. Имаше приятен вкус и мирис, но сега знам, че свободата е илюзорно желание, към което всички се стремим и което никога не можем да стигнем. Бях глупав да си мисля, че оковите и нашийникът ги няма. Те винаги са били здраво увити около мен, просто невидими за човешкото око.

Не успях да огледам пътя, по който минавахме, защото бях зает да въздишам и да поемам с пълни шепи от предоставеното ми. Не можех да му се наситя в пълното му ослепително очарование.

- Слизай - казваха ми мъжете от вътрешността на странната движеща се кутия. Не разбирах какво ми говорят. Опитвах се да проследя думите, но повечето ми звучаха крайно непознато.

- Не разбирам - проговрих с дрезгав от плача глас, но изглежда и те не ме разбираха, колкото и аз тях. Наложи се да ме издърпат навън и да ме помъкнат по някаква хубава пътека, обградена от красиви и ухаещи цветя. Слънцето (същото, за което ми говореше Анхел - голямо, жълто и кръгло) печеше ярко горе на небосвода и аз бързо се отказах да го гледам, защото ме заслепяваше. Като цяло всичко беше толкова ярко и ослепително, че едвам виждах къде стъпвам.

Заведоха ме в някаква бяла стая и ме оставиха сам. Върнаха се след малко с някакви уреди, като все още не бяха махнали маските и можех само да виждам изпитателните им пронизващи очи. Но никой нямаше поглед като на Господаря - толкова изкривен, луд и студен.

- Как се казваш? - попита ме един мъж с кафяви очи и много бръчки в краищата им.

- Не ви разбирам - отвърнах, а той ме изгледа доста учудено.

- Това дете говори доста странно. На какъв език е?

- Доста силен диалект, Ник - отвърна му една жена. - Ако се заслушаш, ще видиш, че прилича на нидерландски, но не е.

- Права си, Софи - отвърна ѝ кафявоокият мъж. - Да намерим лингвист, който да ни отърве от това затруднение - мъжът ме гледаше настоятелно, но аз не извръщах поглед. Бяха ми доста интересни, макар да не разбирах какво точно правят и с каква цел. Не бях виждал досега такива хора. Но най-важното беше да ме пазят от Господаря. Не исках да се връщам при него, но така или иначе сам се озовах при него.

Жената кимна отсечено и излезе от стаята, а аз останах с мъжа и още няколко души, облечени в странни престилки или униформи в различни цветове.

- Никълъс - посочи себе си мъжът и това бе първото, което разбрах.

- Максимилиан - посочих себе си и мъжът кимна доволно и записа нещо в някаква книга. Изпитваха ли ме? Тестове ли ми правеха? Щяха ли да ме заключат някъде? Отново ли щях да бъда роб, само че на друга система? Само се надявах да не ме върнат долу при Господаря Ким или той случайно някакси да ме докопа.

След неизвестно време в стаята влезе нисък и набит мъж с ведро лице. Първият, който нямаше маска и май му се скараха заради това, но въпреки това той не сложи от белите маски, а се приближи внимателно до мен. Това беше първият път, когато срещнах приемния си родител Юрген. И все още се чудя защо ме осинови. Питал съм го много пъти, но накрая се отказах да задавам този въпрос, след като видях, че отговор няма да получа.

- Как се казваш? - попита ме и той нещо като другите, но не разбрах и него.

- Съжалявам много - поклатих глава и придърпах мръсните си крака върху бялата завивка на леглото, - не ви разбирам. Нито вас, нито другите - почти проплаках, защото исках да кажа на някого за деянията на Господаря. Някой трябваше да научи какви ги върши той и що за мъчител е той. Но дали някой щеше да ми повярва? Глупаво беше да смятам, че ще повярват на тази история. Пробвах да им я разкажа, но никой не ми повярва. Сметнаха, че съм халюцинирал или че мозъкът ми го е измислил следствие на някаква психическа травма. Да, той ме тормозеше всекидневно, но е реален и в това няма съмнение. Но съм наред с главата, доколкото мога да бъда покрай Господаря.

- Спокойно, момчето ми - погледна ме той с мили воднисти очи, - перфектно те разбирам.

- О! - прошепнах и скочих на крака твърде енергично, при което останалите хора в стаята скокнаха да ме връщат на леглото, при това грубо. Приятният мъж им каза нещо и те ме пуснаха и аз се приближих към него внимателно. - Мога ли да ви помоля за нещо? - почти се разплаках.

- Какво е то?

- Не ме връщайте при него, моля Ви.

- При кого?

- При Господаря Ким. Не искам отново долу. - Мъжът очевидно им превеждаше, а останалите хора в стаята пишеха нещо и обсъждаха припряно и шепнешком.

- Кой е той, детето ми? - попита мъжът със спокойните сини очи.

- Много лош човек - и се обърнах с гръб, събличайки мръсната, раздрана тениска. - Така се казва той - и чух ахвания. - Това ми го причини той - завъртях се с лице към мъжа, който ме гледаше стреснато. - Повярвайте ми, не си измислям - хвърлих се в ръцете му, но отново ме дръпнаха назад силно. - Той ми го причини - разхлипах се, докато странните хора ме държаха здраво за ръцете. - Не ме връщайте при него, моля Ви. - Сълзите замъглиха полезрението ми, размазвайки всичко пред погледа ми. - Моля Ви.

- Вярвам ти. - Но и до ден днешен не знам дали Юрген наистина ми вярва, или му е просто по-лесно да ми се довери, за да не му тежи на съвета, или да си намери адекватно решение, което да се опита да ми втълпи. Но аз знам истината и никой не може да я промени, защото тя остава една и съща. Господарят Ким е толкова плътен и действителен, колкото са и моите белези и жигосаното му име върху плешките ми, оставени от него.

Не знам колко време траеха тестовете, на които ме подлагаха. Добре, че беше Юрген, приятният мъж, който разбираше какво му говоря, да ми обяснява какво ще ми правят. Не бях сигурен за какво бяха всичките тези тестове от различен порядък, които ми правеха. Надупчиха ме десетки пъти, за да изследват кръвта ми. Снимаха ме на рентген (огромна машина със студена маса, където лягаш и правят снимки на костите ти). Юрген ми каза, че имах три пукнати ребра и че пръстите ми (по-точно фалангите) били счупени и зараснали накриво и че цял живот ще ходя с деформирани пръсти.

- Съжалявам, Макс.

- Няма за какво - погледнах изкривените си пръсти, споминати от много белези. - Някои неща ще ги нося цял живот.

- Кое визираш? - попита ме.

- Задуха - отговорих, а той ме погледна изпитателно и можех да се закълна, че ми се усмихна загадъчно.

- Интересен отговор.

- Добър въпрос. Не ме попитахте какво ще нося, а кое визирам. Това значи, че ме разбрахте, че нямам предвид белезите по тялото си.

- Умно момче си, Макс - погледна ме едва ли не гордо и слисано, но знам, че не разбра отоговора ми, защото малко хора биха разбрали значението зад значението. Тази дума крие повече, отколкото показва. А и не бих могъл да обхвана с една дума всичко онова, което ще нося до сетния си дъх - това е смесица от страх, огорчение, лъжа, болка, ненавист, сълзи, тормоз, смърт и отмъщение. Няма такава дума, която да обхване всички тези емоционални състояния. - Твърде умно за възрастта си - гледаше ме известно време в очите, докато седяхме в чакалнята за следващите тестове.

Лекарите (както ми ги представи Юрген) бяха изключително изумени, че още не мога дори да чета, камо ли да смятам или да разбирам от биология (което накратко ми го обясниха като събрани знания за животните, растенията и хората) или някоя друга наука. Но въпреки това бях запленен от новото и непознатото, защото бях лишаван от него толкова дълго време и сега исках да го изследвам и опозная, да намеря тънкостите му и да разбера какво се крие в неговата дълбочина. За малко щяха да ме заклеймят като изоставащо дете поради липсата ми дори на елементарно образование, но Юрген ги накара да извикат специалисти, които да проверят нивото ми на интелигентност.

Така през мен се изредиха доста доктори с различна научна степен, които ми даваха задачи, които нямаха нищо общо с знанията, придобити в училище (каквото и да беше това), а се основаваха на логичност и целесъобразност. Всички бяха изумени от резултатите и по този начин изведнъж станах изключително умен и ми се даде шанс да преуспея и в живота. Да, не знаех традиционния нидерландски много добре (макар да схващах бързо понеже Юрген се занимаваше с мен), но поне всички видяха, че не съм толкова глупав, за колкото щяха да ме сметнат. И всичко това дължа на Юрген и неговата съобразителност. Ще му бъда задължен за цял живот, че успя да ме измъкне от помията, за да мога да изпълня плана си за унищожение.

Така и не ми показаха резултатите от изследванията и тестовете. Исках да разбера дали ми има нещо, но освен за пукнатите си ребра, счупените пръсти и други фрактури не научих. Което трябваше да значи, че всичко друго ми е наред, но знаех, че не е, но не казах на никого за дупката в мен с дълбочина на Марианската падина. Никой не узна колко ненавист, злъчност и тревога крия в себе си. Никой не разбра, че имах сексуални, садо-мазохистични желания и че преди да срещна Себастиен, който да ме задоволява, се самонаранявах, за да усетя онази болка, която ми причиняваше Господаря Ким. Това първично желание никой не можеше да заличи.

Мисля, че прекарах шест месеца, ако не и повече в тази клиника и Юрген винаги беше неотлъчно до мен, за да превежда от силния диалект, който говорех, на нормалния нидерландски. Но той ми харесваше. Имаше засмени сини очи, прошарена сива коса и ме научи да играя на шах и карти. Освен това ми даваше различни игрословици и различни загадки да разрешавам. Харесваше ми, че се занимава с мен и ме приема такъв какъвто съм, защото в Подземието на Господаря Ким си всичко друго, но не и себе си, защото за да оцелееш там долу трябва да играеш, мамиш, молиш и най-вече - да си държиш устата затворена. А това беше нещо, което не сторих и платих прескъпо за него. Господарят уби любовта на живота ми пред собствените ми очи, а след това капка по капка отнемаше останалото ми достойноство и душа, като изнасилваше малки деца пред погледа ми, докато аз бях завързан за скапания стол. Въжетата се впиваха в кожата ми, беснеех върху него, а Господарят ме гледаше с насмешка при вида на окаяната ми и безполезна съпротива.

- Още колко време ще стоя тук, Юрген? - попитах го един ден, докато седяхме в белезникавата ми стая, която беше същински рай пред мизерната ми стая, която делях с Марко. При спомена за неговото име, ми домъчня и сърцето ми се сви. Обичах го, защото той беше всичко за мен - опора, подкрепа, приятел, семейство и освободител. А сега вероятно беше мъртъв с останалите. И определено смъртта е за предпочитане пред това, което може да им стори Господарят Ким.

- Съвсем скоро си тръгваме оттук, Макс - премести топа си по шахматната дъска с две полета напред.

- Тръгваме? Заедно ли имаш предвид? - погледнах го право в бистрите очи и прошарената коса.

- Да, Макс. Със съпругата ми, Марта, решихме да те осиновим.

- Но защо? Аз съм никой за вас. Не знам нищо за света около мен. Аз съм безпомощен. Наистина ли ще се нагърбите с мен и хилядите проблеми, които ще донеса със себе си? - А те бяха доста, след като започнах да се срещам със Себастиен, да се друсам, да се бия и да чукам всеки, който имаше дързостта и глупавото своеволие да ми даде достъп до гащите си.

- Доста време го обмисляхме със съпругата ми, Макс - гледаше ме съсредоточено в очите, - и взехме това решение. Затова не си излязъл още клиниката, защото документите по осиновяването ти траят доста дълго време, като дори нямаш акт на раждане. Ти буквално не съществуваш, момчето ми - поклати глава той, - затова сега се налага да те направим някой и да ти дадем самоличност, за да спреш да бъдеш незнаен призрак.

- Това значи и ново име, нали? - попитах го с топка в гърлото си. Името беше единството нещо, което ми бе останало от моите родители и не исках да го загубя. И без това нямах нищо друго, не исках да се сбогувам и с последната частичка, която ме крепеше за семейството ми, което беше убито от Господаря.

- Да. В моментна мои стари познати изготвят документите по твоята нова самоличност - стисна ме крепко за ръката.

- Как ще е новото ми име? - попитах с насълзени очи, които побързах да избърша.

- Хенри.

Позвънявам на звънеца един път и чакам някой да ми отвори. Бъдни вечер е и всички са насядали по домовете си, обградени от семейството си и близки познати, а аз се чудя как да предпазя всички, а най-вече Наталия. След няколко секунди вратата се отваря и на прага застава вечно усмихнатата Марта с престилка в ръка.

- О, Хенри! - възкликва тя и припряно се втурва да ме прегърне. - Мисля, че си пораснал, момчето ми.

- Не е така, Марта. Просто ти си станала по-ниска.

- Стига си остроумничил, а се наведи да те целуна - и аз се навеждам, за да ме дари с по една целувка по двете бузи, след което ме поглежда с усмивка в очите, която се забелязва да струи от всяка нейна бръчка. Марта е приятна, закръглена 65-годишна жена, която е отгледала три момчета (включително и мен) и едно прекрасно момиче, с което имам приятна креватна история, която не завърши добре. Предимно за мен. - Хайде, влизай - с нетърпелив глас ме поканва вътре и заключва вратата след мен. - Всички сме се събрали и те чакаме с огромно нетърпение.

- Като се има колко главоболие ви създавам постоянно, не мисля, че наистина се радвате да ме видите много. Особено Филип и Ралф - събувам ботите си, закачам палтото на закачалка и отвързвам тъмносиния си шал.

- Не говори така, Хенри - скарва ми се Марта и ме тупва по рамото. - Правиш големи неприятности, но всички те обичаме.

- Да, припомни го на Филип и Ралф.

- Остави ги тях - смъмря ме. - И се надявам да не се заяждаш с тях на масата. Все пак е Бъдни вечер и не смятам да ми разваляте празника. Предупредила съм ги и тях.

- Обещавам да не вдигам спорове, дори да ме предизвикат.

- Винаги си бил умно момче, Хенри. Стига сме се бавили, че ще изстине яденето - бута ме по гърба, за да вървя напред.

Апартаментът на Марта и Юрген е от типичните спретнати домове с всекидневна, трапезария, спалня, детски стаи и баня. Влизайки в трапезарията, виждам, че всички са наредени около кръглата маса с бяла покривка на елени и Дядо Коледа, върху която има червени свещи, отворено бяло и червено вино от запасите на Юрген, различни картофени салати, меса, сладкиши, пловоде, ядки и още безброй ястия.

- Чичо Хенри! - изпискват децата на Ралф и Филип и се втурват към мен.

- Как сте мъници? - клякам до тях, като поглеждам в два чифта сини и два чифта кафяви очи. - Липсвах ли ви? - питам с усмивка на лице, когато всички ме прегръщат силно.

- Да - крещят те високо.

- Особено подаръците, които ни подаряваш - казвам ми шестгодишната Ева с големи кафяви очи и безброй лунички по лицето, единствената внучка в семейството засега.

- Ева, не говори така - скарва ѝ се Мария, съпругата на Филип.

- Няма проблем, Мария - усмихвам ѝ се, но очите ѝ пускат диви пламъци. - Нищо кой знае какво не е станало.

- На мен пък ми лиспват приказките му - изплезва ѝ се нейният с две години по-голям брат Ото.

- Подмазвач - скръства ръце Ева и нацупва сладкото си лице.

- Да не се разплачеш сега - подсмихва се Ото.

- Ото! - възкликва майка му и става рязко от стола.

- Мария, спокойно, нищо не е станало - успокоявам я отново, но Мария е явно твърде решена да ми се зъби цяла вечер.

- Може ли аз да си възпитавам децата? - пита саркастично и ме изглежда злобно. Не само ти не ме харесваш, Мария. Чувството е взаимно.

- Тишина - нарушава нагорещаната ситуация Юрген, стоварвайки юмрука си върху масата, при което чиниите подскачат, а запалените свещи трепват. - Бъдни вечер е и не смятам да търпя кавги. По на 40 годините сте повечето, дръжте се като големи хора - поглежда Мария, която му мята презрителен поглед и сяда смутено, а след това погледът му се спира на мен, но аз няма от какво да се срамувам или страхувам, що се отнася до Юрген, защото за мен той не представлява заплаха. Единственият човек, от когото искам да избягам, се казва Ким Чихьон. И никой друг.

Спокойно прегръщам децата и ги уверявам, че след вечеря ще им раздам подаръците, при което те отново започват да се усмихват весело и приветливо.

Отредено ми е място до Виктория, дъщерята на Марта, която ме гледа изпод гъсти изкуствени мигли, очна линия и тъмночервено матово червило в тон с блузата ѝ.

- Много се радвам, че успяхме да се съберем и то всичките - оглежда всеки един от нас, а аз сканирам стария си дом, в който съм преживял не един спомен. Стените са все така нацапани от мазните ми ръце, вследствие от опитите ми да готвя. Дупката в паркета все си личи, когато без да искам го пробих с нож (плюс, че се е надигнал от безкрайните ми изливания върху него, в опит да спра пожарите в кухнята и един път във всекидневната, защото оставих свещта до пердетата, които лумнаха доста бързо). Върху хладилника все още стоят различните награди на мен, на Филип, Ралф и Виктория, както и различни магнитчета. Малка елха се мъдри в единия край на стаята, украсена с любимите ни играчки. Все същият полилей и лампиони към него красят стаята с топлия си прасковен цвят. Дървената маса все така скърца, когато поставям ръце върху нея. - Знам, че всички сте натоварени с работа, с деца и т.н., но се радвам, че сте тук, за да почетем празника и да се видим като едно цяло семейство.

- Хенри не е част от семейството - смотолевя Ралф, по-големият син на Марта и Юрген, но всички избираме да замълчим, за да не правим излишни драми. Бих могъл да го затапя, но прехапвам езика си и с усилие спирам думите да се излеят от устата ми. Тъпата му жена Ингрид ме изглежда презрително и ми се ще да ѝ зашия устата в точно тази грозна усмивка. Двамата братя и техните съпруги никога не са ме приемали като за част от това семейство, нищо, че нося същата фамилия. Единствено Виктория ме прие и то най-вече в постелите си, но все пак не се опитва да се заяжда с мен, зщаото после тъпкано ѝ го връщах, докато я чуках с обезумяло настървение и тя се научи да мълчи.

- Но винаги се радвам, когато сме всички около масата и то все по хубави поводи - поглежда ме за няколко секунди. - Да пием за семейното щастие и благоденствие - вдига чашата си с бяло вино Юрген, докато сините му очи отразяват светлината на свещите. И започва едно звучно тракане на чаши и всеки повтаря "Prost", половината от семейство ме гледа накриво или злобно, и за пореден път се уверявам, че допуснах грешка, като дойдох. Едвам изтрайвам Филип, Ралф и мазните им съпруги. Чудя се как децата не са наследили леданата им предразположеност.

- Наздраве - казваме за последно всички и започваме да си сипваме от вкусната храна, която е приготвила Марта със златните си ръце на готвач.

- Всичко е прекрасно, Марта - хваля я вече сигурно за трети път, докато опитвам поредното ястие, което се топи в небцето ми. - Като знам, че утре ще готвя с приятелите си за Коледа и ми става лошо - засмивам се, но никой друг не го прави с мен.

- Благодаря ти, Хенри. Поне знам, че съм те научила да готвиш прилично и няма да умрете от глад утре вечерта - усмихва ми се, докато реже парче от пържолата си.

- Поне това, но не че е успокоение.

- Да, като знаем колко си сакат - подмята Филип от срещуположния край на масата с крива гримаса.

- Филип! - скарва му се Юрген, като го гледа фиксиращо изпод гъсти, бели вежди. - Разбрах ме се нещо.

- Нищо лошо не съм казал, татко - продължава да реже нагло нещо в чинията си. - Всички знаем колко пъти е правил апартамента на дармадан. Пожарната е идвала веднъж, а полицията два пъти.

- Така ли? - ненужно се обажда съпругата му Мария, мятайки ми презрителен кафяв поглед, в който се чете насмешка. - Какво е сторил? - лапа едно парче домат, което се надявам да ѝ приседне и да я задуши.

- Готвейки, печката гръмна и почти цялата кухня и трапезария бяха заминали. Още си личи голямото изгорено петно, но го забоядисахме и сменихме паркета, плотовете, самата печка, котлоните отгоре и та чак хладилника.

- А за какво е идвала полицията? - пита Ингрид с писклив глас, въобще не отразявайки изпъкващите вени на Юрген, който започва да се вбесява на наглостта на синовете си. Аз от своя страна спокойно си режа любимата картофена салата с боб, грах и царевица от консерва и варени картофи, поръсени с различни подправки. До мен Виктория стои мирно и ми мята весели погледи, докато устните ѝ бавно отхапват от пържолата. А същите тези устни какво прекрасно фелацио ми правеха преди доста години, преди да се изнеса от този апартамент. Дали все е още е толкова добра? Когато се вглеждам в тъмните ѝ очи за няколко секунди, разбирам, че не само в моята глава се въртят подобни мисли. Поне от двамата братя тя е наследила сивото вещество и знае кога какво да каже и направи. Затова ми допадна. Не беше перфектна ученичка, но всички мъже лазеха в краката ѝ. Личен опит.

- Единият път се беше сбил в някакъв бар и дойдоха да го приберат, а ние съответно да му платим гаранцията - оставя приборите отстрани на чинията си Филип, разхлабва вратовръзката си и взема в ръка чашата си за вино и си налива още от бутилката. - Другия път полицията ни звънна директно от участъка да ни съобщи, че Хенри се е друсал с някаква сбирщина наркомани и че трябва да платим отново глоба, за да си го приберем - извисява тон Филип и изгълтва на един дъх чашата си с червено вино, част от което попада върху ризата му на раета. - Не трябваше да го осиновявате, татко - отново ми мята, изпълнен с ненавист поглед, който ми казва или че не е трябвало да се раждам, или че трябва да умра. Но и в двата случая, мили ми Филип, не печелиш, зщаото съм се родил, но не мога да умра. И никой не може да промени този факт.

- А ти не трябва да пиеш толкова много, Филип. - Ето затова не идвам на семейни вечери. Предният път, който беше преди няколко години, завърши трагично, когато Филип се натряска до козирката, както смята да направи и сега, и тръгна да ме бие пред всички. Оттогава не съм ги виждал, но пращам на малчуганите подаръци за всяка Коледа по Марта и Юрген. Юрген тогава успя да го спре, преди да ме е обезобразил още повече и се наложи да си тръгна, защото все пак аз съм черната овца в това семейство. Няма как Юрген да изгони кръвния си син, трябваше да си тръгна аз. Но хубавата част от подутия ми кървящ нос, беше Виктория, която ме придружи до апартамента ми, където се отдадохме на среднощни ласки, ухание на ванилия и много пот, и животински стенания. Като гледам и тази година е на път да стане същото. - Искаш да стане като предния път ли? - пита Юрген и посяга за чашата му, но той дръпва ръката си.

- Не можеш да ми казваш какво да правя, татко - вече надига бутилката Филип.

- Така е, не можете - обажда се Мария, искайки да го подкрепи, но вместо това кара Юрген да се вбеси още повече. А аз рядко го виждам ядосан, защото той има пословично спокойствие и търпение като на езеро. Но освен това другата специалност на Югрен е психология на поведението и знае как ще постъпят хората в даден момент. Просто ги чете, анализира и на базата на това решава как да се държи и какво да говори. Но едва ли има наръчник "Как да се справим с пияни, нагли синове?".

- Мария никой не ти е дал правото да се обаждаш - прогърмява гласът на Югрен, което кара даже мен да оставя храната за малко настрана. - Това е между Филип и мен - натъртва, за да ѝ стане ясно.

- Не говори така на съпругата ми - изкрещява заваляно Филип и става рязко, при което децата изпищяват.

- Марта, заведи децата в другата стая, моля те - обръща се Юрген към нея.

- Какво става, бабо? - пита Франц, десетгодишният син на Ралф.

- Нищо, мили мои - отвръща им тя успокоително.

- Ще се сбият ли? - пита Карл, единадесетгодишният син на противната Ингрид и апатичния Ралф, който винаги ме е мразел тайно и ми правеше изключително мръсни номера.

- Тихо, Карл, нищо такова няма да стане - скарва му се Марта.

- Страх ме е, бабо - изплаква Ева, а на мен ми се свива сърцето, като знам при какви немарливи и неблагоприятни условия ще израстнат тези деца. Може и да не съм жив да видя крайния резултат от възпитанието на тези глупави родители.

Марта отвежда децата, но напрежението в стаята може да се реже с нож. Филип продължава да лочи виното, Юрген става от стола си, видимо спокоен, ако не са беснеещите му очи.

- Махай се от къщата ми, Филип. Прекрачи всякакви граници - тихо, но с титанична интонация изговаря Юрген. Ралф се опулва на мястото си, Ингрид гледа слисано, а Мария започва да кукдяка ненужно и преувеличено.

- Заради онзи скапан хомосексуалист ей там ли ме гониш? - изплюва се в моя посока, но заплахите му не струват нищо пред тези на Господаря Ким. Затова му се усмихвам студено и с мазна усмивка на лице.

- Мисля, че е моя работа с кого си лягам и с кого не, Филип - ставам бавно от стола си. - Съжалявам, че създадох ненужно напрежение, Юрген, прости ми - изричам с престорено съжаление. В мен не е останало голямо милосърдие, на което да се опова. - Явно Филип и Ралф никога няма да ме приемат като член на семейството. Но не смятам да стоя и да гледам как ме обиждат заради това, което съм. Да, имам много пороци, Филип - обръщам се в негова посока, - но поне се опитвам да се боря с тях - и не се получава. Не мога без дрогата, секса и болката. Обичам мириса и цвета на кръвта. Опияняващ е. Като очите и влиянието на Господаря Ким. - Извини ме, Юрген, но си тръгвам. Ще дойда да ви видя отново, преди да замина за Айндховен - поглеждам го твърдо в очите и напускам стаята. На входната врата срещам Марта, която ме гледа тъжно:

- Съжалявам, Марта, че стана така. Не исках да се случва същото от преди няколко години - приближавам се към нея и виждам насълзените ѝ очи.

- Не мисля, че вината е в теб, Хенри. Мислех, че съм отгледала по-толерантни и умни момчета. Извини ме, винаги съм се отнасяла снизходително към теб. Заслужаваше по-добро семейство и среда. - Въпросът вече не е какво заслужавам, а какво сам ще изградя. А и моето семейство, Марта, се намира под земята. И те заслужаваха нещо по-добро от мен. - Съжалявам, че не ги получи.

- Грешиш, Марта. Вие бяхте всичко, за което бих могъл да мечтая. Все пак не ме изгонихте, след като изгорих дома ви на няколко пъти и трябваше да ме вземате от различни участъци толкова много пъти. Бяхте достатъчно толерантни към мен. Благодаря ви за всичко.

- Нали ще минеш да ни видиш пак?

- Да, преди да замина за Айндховен, ще дойда да ви видя. Как няма да се сбогувам с теб и Юрген?

- Ох, милото ми момче - прегръща ме Марта и ме изпраща, докато Юрген крещи на Филип.

Минава десет, а аз стоя на улицата на пронизващия декемврийски вятър и чакам от 15 минути Виктория. Би трябвало да дойде. След още десет я виждам да се задава на високите си ботуши до средата на бедрото.

- Мислех, че няма да дойдеш - поглеждам я с развеселен поглед.

- И да те изпусна? - усмихва ми се изпод идеално очертани тъмни вежди. - Никакъв шанс - надига се и стига ухото ми. - Липсваха ми малките ни игрички. А на теб? - дъхът ѝ се сблъска с ухото ми и вече знам, че Бъдни вечер ще е еуфоричен.

Хващаме такси, което ни откарва в хотел в края на града, където е отседнала Виктория. Едвам се сдържам да не я почна първо в асансьора, а после и в коридора, но това не важи, когато затваряме и заключваме вратата на стаята.

Сваляме дрехите си с ожесточението на разгонени зайци, устните ни се сблъскват грубо и ненаситно. Бутам я върху леглото и то изкърцва пронизително, когато се покатервам върху него. Двамата се засмиваме.

- Да ти се намира презерватив? - питам през още една отнемаща дъха целувка. Виктория е все още така пламенна и гореща.

- Както винаги нямаш - измъква се изпод мен и слиза, за да търси на земята метната си чантичка. Аз се изтягам на леглото и имам възможността да огледам силуета ѝ - тънко кръстче, заоблени бедра и сочен задник. Чака ме хубава нощ.

Виктория се връща при мен и то отгоре ми, разкъсва пакетчето със зъби и нахлузва със студените си пръсти презерватива на еректиралия ми пенис. След това се покачва отгоре ми и бавно се плъзга по мен, стенейки силно.

Знам, че изневерявам на Наталия и връзката, която започнахме, но ѝ казах, че не съм добър за нея. Аз съм лъжец, измамник и ѝ изневерявам вече за втори път в рамките на три дни. Аз съм най-лошият избор на тази земя, но хората по някаква странна причина харесват суровата ми красота и студени очи.

Но и не изпитвам голям срам от изневярата си. Вместо това се отдавам на едно изкушение с кафяви къдрици, розови зърна, кръгла уста с вкус на вино и тяло с божествения аромат на ванилия.

Не съжалявам, че чукам Виктория.

А би трябвало.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

5:33

Мисля, че джентълменското си заминава напълно от мен, когато се събуждам рано на другата сутрин, а в прегръдките ми спокойно и блаженно спи Виктория с потрепващи ресници. Бавно и полека изпълзявам от леглото, за да ме лъхне студеният въздух на ранната утрин. Обличам се бързо и сръчно и напускам хотелската стая. Бих могъл да я изчакам поне да се събуди, но не искам да причиня и на двама ни това неудобство.

Хващам такси, което ме отвежда в противоположна посока на хотела. Покрай погледа ми прелитат заснежени дървета, коли със скреж по прозорците си и киши по улиците. Тук-таме се вижда жълтокафявият цвят на лугата, разстелена по улиците, за да предотврати тежки пътни инциденти. В един момент осъзнавам, че опирам глава на вратата на таксито, а бръмченето му отеква през цялото ми тяло, което се тресе.

Плащайки и слизайки от таксито, вдишам от студения въздух, който сякаш леко ме отрезвява. Хватката му е пиперлива, смразяваща и ободряваща. Но в главата ми е пълен хаос, който искам просто да потуша. Но няма с какво да го загася.

Благодаря мислено на Карла, че ми остави резервен ключ за къщата си, отключвам тихо и събувам кубинките си до вратата. Закачам палтото си на закачалката и внимателно се изкачвам по стълбите за третия етаж, като прескачам второто и четвъртото стъпало на първото стълбище и третото, петото и шестото на второто стълбище, защото скърцат ужасно пронизително и ще събудя цялата къща.

Отварям вратата в края на стълбището и просто се хвърлям върху леглото. Стаята е приятно затоплена от парното и аз бързо се унасям в страната на кошмарите.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

12:33

Събуждам се от крясъци и силен говор. Сядайки в леглото, осъзнавам, че целият съм потен, а ризата е полепнала по тялото ми. Не мога да преценя дали съм сънувал кошмар, или не.

- Хенри - някой прочуква на вратата.

- Можеш да влезеш - отговарям със стегнато на възел гърло и отново се изтягам на леглото.

- Ох, добре - въздиша Линда и затваря вратата след себе си. - Мислех, че ще те хвана на калъп с някого. Карла каза, че си се прибрал тази сутрин.

- За твое осведомление, калъпът не беше в тази стая или дори къща. Не мисля, че на Карла ще ѝ се понрави, ако се въргалям с някого и то точно в дома ѝ.

- Всички те познаваме, Хенри - сяда на ръба на лелогото, а аз отварям очи, за да я видя как си играе с подгъва на завивката. - Знаем какви са ти нуждите. - Никой не ме познава напълно. Постарах се да изградя образ, който всички да познавате и да не се срамувате чак толкова много от него. - А и си на третия етаж, едва ли някой ще ви чуе - ухилва ми се, а аз повдигам вежда.

- Да бе - изпуфтявам. - Тук стените буквално имат уши, очи, че и усти - поглеждам я, а тя схваща намека и само скръства ръце. - Човек никъде не може да остане на спокойствие, когато вие сте наоколо.

- Мило. - Сините ѝ очи се смръщват. - Е, аз дойдох да те събудя, защото е вече обяд. Трябва да хапнеш нещо и да започваме с вечерята. Долу Карла вече почти откача покрай Сам и Калоян.

- Интересно ми е защо изключи себе си от тази бройка. Не те спряха тока в цялата къща вчера.

- Не беше нарочно - затяга вдигната си на конска опашка коса. - Стана без да искам.

- Следващия път ти ще ходиш да намираш бушоните в мазето, за да ги сменяш. Големите паяци са добра компания - усмивам ѝ се мазно, а тя пребледнява.

- А, не, мерси - отказва бързо, става рязко, а аз започвам да се смея на това от какво се струват хората. Нищо не може да ме стресне толкова, колкото Господаря Ким. Хората се страхуват от грешните неща. - Чакаме те долу - и излиза, тръшкайки вратата.

След 15 минути се намирам долу, облечен в тъмносив пуловер и сиви дънки. Калоян и Линда отново спорят, а Захари и Лена изглеждат крайно отчаяни до тях. Лео и Сам изглеждат толкова щастливи заедно, че на Сам дори не му прави впечатление крякащите Линда и Калоян.

- Добро утро - поздравявам.

- Добър ден е всъщност, Хенри - поправя ме Карла, седнала на облегалката на фотьойла, докато Константин си играе с някаква играчка върху него. - Отиди виж какво е останало от закуската, че Сам и Калоян бяха доста лакоми.

- Мъжете имаме нужда от повече храна - обидено изрича Калоян.

- И повече мозък - добавя Линда, а аз просто ги оставям отново да се дърлят. Като казвам на Карла, че дори след 35 години, те ще бъдат все такива, никак не греша.

След като изяждам няколко бухтички със сирене и филии със сладко, разпределяме задачите. Макар да ни е трудно да го направим, натоварваме Калоян, Линда и Сам със задачата да украсят коледната маса, като преди това ги пращаме на пазар със Захари, който да ги надзирава.

Останалите се навираме в кухнята и започваме да обсъждаме какво точно да направим. Карла решава да се заеме със салатите, а Лео с десерта, което на драго сърце му отстъпваме. Аз, Лена и Захари, който все още е в близкия супермаркет с тримата сакати, ще приготвяме основните ястия.

Оказва се, че е изключително приятно да готвиш с хора, които поне имат малко талант за тази работа. Печката се оказва постоянно затъкната от някакво ястие, докато още няколко чакат отгоре ѝ. Колоните са включени и някой постоянно пържи или вари нещо. Лео разправя смешни вицове, засрамва Сам, който стои при нас в кухнята и се черви. Калоян пистоянно краде от храната. "Опитвам я" - е несполучливото му оправдание. Оказва се, че Лео е четвърт кубинец и това си личи по матовата му кожа, златистите очи и черна коса. Разказва ни за татуировките, които се подават изпод тениската му, виейки се надолу по ръцете му. Бил загубил на бас веднъж и се наложило да отиде до студиото и да си направи татуировка на змей на дясното рамо. Харесало му и на другата ръка си татуирал огнедищаш дракон.

След което Сам става от стола си и надига тениската му, за да видим нежен ангел с едно бяло и едно черно крило. Ангелът е наполовина мъж, наполовина жена и е протегнал ръце към небесата, държейки в ръце сърцето си, докато от дупката в гърдите му тече кръв.

- Готина татуировка, брат - зяпа вътрещен Калоян. - Толкова реалистична. Смятам и аз да си направя една. Грабна ме.

- Не си го и помисляй, Калояне - обажда се Лена, докато бърка нещо в тенджерата. - Знаеш, че те е страх от игли. После пак ще ходим да ти леем куршум. Няма да си го причиня отново - клати глава тя.

- Моля те - примолва ѝ се той.

- И после не бил мъж под чехъл - подхвърля Линда и всички се засмиваме.

Лео сънувал някаква сцена и после отишъл при приятел, който рисувал изключително добре, за да му направи скица, която да даде на татуиста. За Лео този ангел символизирал женското и мъжкото начало, обединени в едно, защото между жените и мъжете трябвало да има равнопоставеност, но това никога нямало да стане и затова ангелът си извадил сърцето, защото не можел да живее в такъв коварен свят, където лиспвало дори елементарно уважение. А черното и бялото крило били за това, че във всеки човек виреят доброто и лошото, но всеки избира по коя пътека да поеме и коя светлина ще приеме в сърцето си. Явно Господарят Ким е решил да се отдаде напълно и изцяло на мрака. И той го поглъща като сапрофит. Яде измършавялата и разлагаща се плът, която представлява сърцето на Господаря, докато не остане едно голо нищо, което бързо бива запълнено от мраз, садизъм, чиста и неподправена коравосърдечност и злоба.

След тази татуировка на Лео, разбирам, че той е наистина ужасно подходящ за вечно срамежливия Сам, който се нуждае от силна психическа личност като Лео.

Часовете бързо се изнизват в готвене, опознаване и разправяне на различни истории от общите ни тийнейджърски и студентски години. В кухнята започва да мирише на всякакви вкусни миризми и давам бас, че на всички носовете им окапват. Налага се да пратим саката троица отново до супермаркета, защото ни писна на останалите да ни пилят на главите кога ще е готово всичко. Отнема доста време да сготвиш за деветима, които са се наканили да ядат като за световно.

В седем окончателно приключваме с вечерята, целите умирисани, обрашнени и омазани до ушите. Мивката е трагедия и половина, но за пръв път Линда, Калоян и Сам ни изритват да ходим да се измием и преоблечем за вечерята, а те щели да почистят всичко и да наредят масата. Аз с облекчение се качвам до банята на третия етаж и търкам силно, докато залича ябълковия мирис от себе си. Дори не знам защо го усещам по тялото си.

В осем всички сме се събрали на масата, чисти, изморени и гладни. Линда, Калоян и Сам са се справили уникално добре с подредбата на масата - няколко малки свещи са наредени около шампанското и едното вино. Девет порцеланови чинии са поставени върху червената покривка с нож, вилица, лъжижа и прилежно сгънати салфетки. В стаята мирише на канела. Тримата са успели да поберат всичките салати и ястия върху масата.

- Съжалявам, Лео, но прекрасните ти десерти ще сервираме накрая - извинява се Линда, - но не остана място.

- Спокойно, нека първо хапнем хубаво от ястията на другите, пък десертите може да ги ядем и утре.

- А не може ли да започнем с тях? - питат хорово Калоян и Сам и всички се засмиваме.

- Има си ред на ядене - обяснявам.

- Скучен ред на хранене - мърмори Калоян, а Лена го цапва зад врата. Поне на Коледа ще има мир и спокойствие.

Преди да започнем вечерята всички си подаряваме подаръци. На Карла подарявам една смарагдова огърлица, която много подхожда на очите ѝ, а на младия Вандербург една полицейска кола робот, с която той моментално започва да си играе. На Лена и Калоян подарявам ваучер за един хубав магазин за мебели, защото не искам отново да ми крадат мебелите. На Захари подарявам една хубава чешка бира, която той обожава, а на Линда тениска, направена от еко материали, при което тя започва да писка радостно. На Сам подарявам ваучер за един изключително добър курс по компютърни програми, защото знам, че Сам изключително много обича да се занимава с тях и самият той работи като компютърен техник в една прилична фирма. Но смятам, че малко софтуер няма да му се отрази зле.

- Много време се чудих за теб, Лео, но Сам ми каза, че си готвач и имаш нужда от доста материали за кухнята, затова реших да ти дам и на теб ваучер - и всички се засмиваме, - за да си избереш всичко необходимо.

- Нямаше нужда, Хенри - усмихва ми се той ведро.

Аз пък получавам доста сиви блузи и чорапи.

- Уникално креативни сте всички - мърморя. - Поне един парфюм няма ли кой да ми подари? - засмивам се.

- Друата година, Хенри - смигва ми Линда. Е, поне имам доста чорапи и блузи. Рай.

- Не сме толкова зли, Хенри, да ти подарим само блузи и чорапи - засмива се Сам. - Знаем, че много се стараеш и почти не спиш, за да работиш.

- Затова всички решихме да ти подарим една седмица в планината - продължава Линда.

- За двама - допълва Калоян и ми смигва, а аз извъртявам очи.

- Нямаше нужда. В момента съм на почивка. Седмица далеч от работа.

- Говорим за истинска почивка, Хенри - поглежда ме твърдо в очите. - Всички знаем колко се преуморяваш постоянно и че от отдавна не си си почивал като хората. Даваме ти шанс седмица да не правиш нищо натоварващо, а да се разхождаш из поляните и хребетите с екскурзовода.

- И без това вече сте я запазили. Двамата с Наталия ще отидем.

- Коя е Наталия? - в един глас питат всички.

По време на вечерята си говорим за това как съм срещнал и как съм се запознал с Наталия. Всички се смеят на абсурдната ситуация, в която ме е заварила. Но определено всичко много я харесват и сега нямат търпение да се запознаят с нея на живо. Освен да говорим, ядем и пием, аз си играя с Косьо и го забавлявам, а той се смее с беззъбата си уста.

По едно време на вратата се позвънява и всички се споглеждаме учудено.

- Баща ти да не се връща, Карла? - питам я.

- Той е при леля Гертруд в Берлин. Би трябвало да се върне вдругиден - става тя и отива, за да провери кой е на вратата. След малко се връща със смръщено изражение, а след нея върви Себастиен.

- Ъ, кой е това? - обажда се Калоян от нищото и при това много нетактично.

- Търси Хенри, но го пуснах да влезе, защото вънка вилнее страшба буря. Нямаше как да го оставя навън.

- Колко може да е зле? - пита Линда и след няколко секунди се залепя за прозореца, дърпайки пердетата. - Verdammt! - изпсува. - По дяволите! Каква виелица само! - ахва.

- Сигурни ли сме, че къщата ще издържи? - пита плахо, Калоян, когато лампите премигват.

- Да, Калояне, ще издържи. Къщата съществува от почти триста години - обяснява му Карла, идвайки да вземе Константин, който се разплаква в ръцете ми.

- Да, затова всичко скърца, щом го докосна - плахо изрича Калоян.

- Бъди по-възпитан, Калояне - скарва му се Лена, а ние двамата със Себастиен се гледаме втренчено, без да се изпускаме от поглед. Мина толкова време, откакто се разделих окончателно с него. Сега изглежда почти състарен - очите му празни, лицето изпито, косата тук-таме прошарена с бяло.

- Какво правиш тук? - изправям се и се приближавам към него. - Откъде разбра, че съм тук?

- Хенри, не говори така на госта ни - прави ми забележка Карла.

- Този гост ще си върви - отсичам ледено, а тъмнокафявите очи на Себастиен се присвиват.

- В това време? - сочи Захари към прозореца, към който е залепена Линда. - Да не си луд? Дори с кола може да се блъсне някъде.

- Прав е - скръства ръце Карла. - Няма да го пусна да си отиде в това време - казва ми съвсем сериозно.

- Но...- започвам.

- Каквото и да е ставало между вас, човекът едва ли е дошъл с лоши намерения - рязко ме прекъсва Карла, а аз въздишам, мислейки си, че съм затворил завинаги страницата със Себастиен, но очевидно няма такова нещо.

- Всъщност, Хенри - започва Себастиен и гласът му звучи толкова познато и приятно, че сърцето ми прескача удар, - дойдох да ти дам това. Исках да го сторя още преди осем години, но не успях - изкарва от вътрешността на якето си една кутийка и ми я подава. - Честита Коледа, Хенри - стои с протегната ръка няколко секунди, след което протягам моята и поема черната кутийка с червена панделка. - Съжалявам, че притесних всички ви - но гледа само мен, а сърцето ми бие бясно, - няма да се задържам повече. Приятна вечер - обръща се и се отдалечава.

- Хенри, спри го - смъмря ме Сам. - Не можеш да го оставиш да си тръгне в тази снежна буря. Може да му стане нещо.

- А как е дошъл иначе? - питам.

- Не бъди егоист и инат, Хенри. Марш да го върнеш - бутат ме чифт ръце и аз се предавам, и тръгвам след Себ.

- Себастиен, чакай - казвам му, когато той отваря входната врата, през която влиза завихрен сняг. С доста усилия затварям вратата и я заключвам. - Не си тръгвай в това време. Не искам смъртта ти да ми тежи на моята съвест - казвам му честно.

- Благодаря - изрича тихо и се обръща с гръб към мен.

- Чакай - хващам го за бицепса и го завъртам към мен, - какво правиш тук?

- Дойдох да ти дам кутийката - казва той и се опитва да се измъкне, но не му позволявам.

- Знам, че си дошъл за друго, Себастиен.

- Все още си така студен - промърморва и ме поглежда с разширени зеници.

- Да не си се чалнал съвсем? - питам го, но тялото ми си спомня дивата ни близост. - А и мисля, ще бях кристално ясен, като се разделих с теб окончателно преди осем години.

- Знам - отвръща ми. - Спомням си много добре, като ми каза, че повече не искаш да ме виждаш и чуваш.

- Тогава какво правиш тук? - питам го отново и стискам бицепса му още по-силно, разклащайки го. - А и как ме намери?

- Чрез родителите ти. Ходих да те видя през октомври, но разбрах, че си заминал да работиш в Нидерландия. И помолих родителите ти да ми се обадят, когато се върнеш. И ето ме тук.

- Не трябваше да идваш - изсъсквам му.

- Дойдох и искам да си тръгна, но ти ме спря, ако не ме лъжи паметта. - Очите му ме гледат със странна емоция, а тялото му трепери.

- После мен ще убият, ако те пусна навън в това време. - Възелът в стомаха ми се затяга. - Още не си ми казал за какво си дошъл, Себастиен. - Той се поколебава за няколко секунди, свежда поглед, въздъхва, но не казва нищо. - Иплюй камъчето, Себастиен, нямам цял ден на разположение.

- Обичам те - отронва тихо, а възелът в мен се опъва до скъсване.

- И реши да ми го кажеш след осем години? - питам с остра нотка. - Много навреме - изпуфтявам.

- Защото не можех да осъзная дълго време какво наистина изпитвам към теб - вдига воднист поглед и една сълза се отронва от окото му.

- Не ме обичаш, Себастиен, просто си обсебен от това, което ти давах, защото го желаеше не по-малко от мен - казвам му вече с по-спокоен тон.

- Тук не си прав, Макс...

- Не споменавай това име - изричам без дъх и усещане. Пускам Себ и тръгвам напред със стегнато гърло, но този път той ме хваща за ръката и ме завърта към себе си. Блъскам се в гърдите му и почти се строполяваме на пода.

- Защо?

- Защото така искам. Името ми е Хенри. - Колкото повече пъти изречеш една лъжа, толкова е по-вероятно тя да се превърне в истина. Но при мен не се получават много. Миналото ми винаги ме преследва. - Така се казвам - изсъсквам в лицето му и се опитвам да се освободя от хватката му, но той я затяга.

- Както и да се казваш, ми е от без значение. Не бъркам обсебването с любовта. Защото разбрах какво наистина чувствам към теб, след като си тръгна преди осем години.

- И за осем години не успя да ме намериш и да ми признаеш чувствата си и реши да го направиш точно сега и то на Коледа?

- Стечение на обстоятелствата. - Телата ни се докосват, а ръката му ме държи близо до него.

- Направо го наречи съдба - изсумтявам, раздразнен.

- То е това, Хенри - гледа ме с влажния си поглед, изпълнен с безброй неизказани чувства. Всеки от нас винаги крие една вселена, в която побира всичко онова, което не може да изкаже на живо. Но винаги идва даден момент, в който тази вселена се срутва, разкъсвайки ни на части.

- Стига глупости, Себастиен, че не ми понасят - извъртам очи.

- Какво става тук? - намесва се Карла.

- Нищо интерсно, Карла. Провеждаме разговор - изкърцвам със зъби, а Себастиен ме пуска най-накрая и аз му обръщам гръб, минавайки ядосан като хала покрай Карла.

Влизам в трапезарията и всички ме гледат с весели, но притеснени погледи.

- Подслушвахте, нали? - питам, повдигайки вежда и поглеждам Калоян и Линда.

- Не точно, но да - признава Сам.

- Тихо, Сам - през зъби прецедява Линда. - Мълчи си там, пъзльо такъв - изшътква му.

- А и не чухме много - вмята Калоян, а Захари, Лена и Лео поклащат примирено глави.

- Нямам думи просто - изпуфтявам, сядайки на стола. Карла домъква стол от съседната стая и настанява Себастиен до мен.

- Мисля, че е време да ни запознаеш - повдига рижи вежди Карла и изглежда любопитно Себастиен.

- Той може и сам да го стори - студено промълвявам.

- Казвам се Себастиен Соарес.

- Откъде си, Себастиен? - пита го вечно любопитната Линда.

- О, роден съм тук в Кьолн. Просто баща ми е испанец, а майка ми германка - усмихва се с перфектната си усмивка. Но е интересно да забележа, че онази негова дразнеща наглост я няма. - Тук и израснах. В момента съм треньор по плуване.

- А откъде се познавате с Хенри? - задава въпрос Калоян и лампите отново премигват. - Ще умрем тук - прибавя със страх след това.

- Поне веднъж в живота си, Калояне, се дръж като голям човек, а не като бебе - отпива от виното си Сам.

- Ще ти го напомня в отвъдното - хвърля му смръщен поглед Калоян.

- Аз смятам да си седя на земята още дълго време - и поглежда седналия до него Лео.

- Та, къде се запознахте? - прекъсва ги Линда.

- В плувния басейн - отвръщам. - Бях на 17, а той на 25. И знам какви ще са следващите ви въпроси, можете да си ги спестите. Себастиен ми беше любовник в продължение на пет години - казвам им спокойно, а останалите ме зяпват с отворени усти.

- И защо чак сега научаваме за него? - с ледена нотка пита Линда.

- Никога не сте питали с кого точно се чукам - вдигам рамене. - А аз не намерих за нужно да ви казвам, след като не бяхме толкова близки по онова време - повдигам рамене.

- Хенри Шулц, ти си пълен с изненади - вдига пръст в моя посока Саю, чиито бузи са зачервени. - Дори повече от мен - надига отново чашата си. Първият напил се е налиния.

- Не крия много неща от вас - а Себастиен се сковава до мен, защото знае, че лъжа. - И Себастиен не е тайна, просто беше нещо, с което си мислех, че съм приключил - свеждам поглед. Признанието на Себ, че ме обича, бе най-неочакваното нещо. И ме хвана неподготвен, защото се постарах да заключа всички врати към по-близкото или далечно минало, а в моментна вратите една по една се отварят и неискани спомени се връщат, когато не ги търся. - Това е. Не съм искал да крия нищо от вас, просто Себастиен е част от миналото. - Една лъжа, изречена сто пъти, се превръща в истина.

В същия момент къщата силно се разтърсва, а токът премигва силно и лампите изгасват.

- Казах ви, че ще умрем тук - надавя глас отново Калоян.

- О, Калояне, затвори си устата - изкрещяваме няколко човека и Калоян не гъква повече.

Слизаме в мазето с фенерчетата, които ни раздава Карла, но се оказва, че бушонът е изгорял и няма с какво да го заменим. Затова Карла ни раздава фенери със свещ вътре.

- Откъде ги изкара тези? - пита изумена Линда, докато меката светлина на свещите огрява лицето ѝ, карайки косата ѝ да изглежда като течно слънце.

- Наследство, Линда - отвръща Карла.

- Прашасало наследство - добавя Калоян.

Захари и Линда; Лео и пияният Сам; Лена и Калоян биват настанени на втория етаж, а Себастиен остава да ми бъде съсед по стая.

- Аз, ще се оправя, Карла, върви при Константин. Мога да се кача до третия етаж - успокоявам я, а тя ми кима благодарствено и изтичва при ревящия Косьо.

- Детето твое ли е? - пита Себ, когато влизаме в неговата стая за тази нощ, приятно затоплена от парното.

- Не - засмивам се, защото не смятам да имам деца. Не и покрай Господаря Ким, който може всеки един момент да ми ги отнеме. - Просто мъжът на Карла се стресна, когато разбра, че е бременна и избяга от нея. И по-добре да бяга, че ако го видя, ще го смеля от бой - заканвам се.

- Определено си го заслужава - съгласява се той. На светлината на фенера Себ изглежда още по-ефирен и познат. Тъмнината беше нашето време, когато се събирахме. Бягах от вкъщи, за да се срещам с него и да ме чука, защото имах нужда от онази болка, която ме правеше жив и съзнателен. Себастиен поддържаше живо онова, което в момента се е вклинило толкова надълбоко в мен, че вече сме едно. - За това, което казах по-рано...- започва отново той.

- Забрави ме, Себ - изплъзва се галеното му име от устата ми и аз оставям фенера на бюрото в стаята, и обхващам лицето му в шепите си. - Забрави ме просто. Забрави любовта си. Намери си жена, имай деца. Живей, за бога, но не си спомняй за мен - умолявам го, галейки с палци бузите му, по които се стичат малки сълзи.

- Не мога, Хенри. Опитах се, но не успях - преглъща трудно, но ме гледа право в очите, плачейки. - Не мога да забравя суровото ти лице и тези ледени очи. Дори след осем години, пак бих ги познал, нищо, че си толкова различен - изхлипва.

- След няколко дни се връщам в Айндховен, Себ. Налага се да ме забравиш.

- Кажи ми как да го сторя? С теб всичко беше по-различно. Едно дете с разбито сърце, което искаше болката да замести празнината в него. Но не искаше това да е любовта, а единственото шибаната болка, която му причинявах - прошепва срещу мен, докато трия мокрите ми бузи.

- Намери си гадже, Себ, почти на 40 си. Време ти е за семейство и дом. При мен не можеш и няма да откриеш тези неща. Забрави ме, моля те - поглеждам го право в черните очи, от които се леят сълзи. Чак сега виждам тъгата в тях - онази огромна бездна, която вирее във всички ни. Виждам как изпълва ирисите му и се загнездва там. Как отблъскването чупи сърцето му. Усещам всичко това и няма как да го предотвратя. Няма как да сме заедно при тези условия. Мислех, че ме е забравил, както аз бях сторил с него. Просто поредният човек, който трябваше да изоставя, иначе рискувах да се обсебя от неговото присъствие.

- Ще ме любиш ли за последно? - Искам да му откажа. О, как само искам да му откажа, но отчаяните му разбити очи ме умоляват. И аз вече се предавам.

Навеждам главата си още малко и го целувам по солените устни, които така добре си спомням. Подхващам го за бедрата и той подскача, за да увие крака около торса ми. Целувката ни е бавна, натежала и на ръба на сломението, защото аз разбивам сърцето му на части.

Бавно го полагам върху леглото и се наслагвам по тялото му. Целувам клепачите, бузите, носа, брадичката, челюстта и врата му. Отстранявам дебелата блуза, с която е и отдолу ме чака все така добре оформеното му тяло. Откопчавам дънките му и ги събувам лирично, докато целувам новооткритата плът. Оставям нежни целувки, където мога, защото той така поиска.

- Сигурен ли си, че го искаш? - питам го за последен път.

- Да, Макс - изстенва, когато пъхам пръст в него. Пръстите му се забиват в раменете ми дълбоко. И дватама сме голи, бездиханни и разбити по различни начини в този ден на бури и чувства. Обработвам го хубаво, за да го подготвя за себе си, защото нямам презерватив, камо ли лубрикант. Истинското ми име пари като изгорено от котлон. Толкова познато, но далечно. Боли ме да чувам името, с което са ме кръстили родителите ми.

Навлизам бавно и полека в него, при което гърлен стон напуска гърлото му. Пръстите му се впиват все така ожесточено в раменете ми. Напъхвам се в него докрай и застивам, за да свикне с размерите ми.

- През всичките тези осем години ми лиспваше шибано много, Макс - изхриптява, докато гръдният му кош се надига и спада бързо. Залепям се за него, а краката му ме обвиват за бедрата, като Себастиен се разтваря повече. - Кълна се, че опитах да те залича, но ти си толкова различен от останалите. Беше уникално дете, а сега си станал и толкова красив - изсъсква, когато излизам от него, за да се пъхна отново докрай. Продължава да повтаря името ми, което е от един минал живот. И би трябвало да си остане там.

Започваме да се движим по леглото, което за наше щастие не скърца много. Свързваме устните си безброй пъти. Ръцете му ме обхождат, правят резки по гърба ми, когато го обладавам по-рязко. Гърлените хрипове, които често напускат подпухналите му устни, са музика за ушите ми. Правя смучки по ключиците и гърдите му. Хапя, за да има за какво да си спомня в близката седмица и нещо. Маркирам го, оставяйки му нещо за спомен.

Пръстите му дърпат косата ми за тила, стискайки силно, когато се пъхам по-бързо и мъчно в него, а прешленчетата му се затягат около мен.

- Не се стягай толкова, Себ - изпъшквам в ухото му, стиснал кръста му, за да не мърда. - Колкото повече се съпротивляваш, толкова повече ще те боли. Разбра ли, скъпи? - целувам го по все така влажните устни, а той кима вяло с глава и ме придърпва по-близо до врата си.

Държа го на едно място, за да не бяга толкова и продължавам да се тласкам в него с цялата си дължина. Стоновете, мои и негови, стават по-отчаяни, по-разхлабени и високи с увеличване на скоростта, с която се пъхам в него.

Почти отново гранича с безумието. Вземам го ужасно бързо, Себастиен само стене и извива гръб в арка. Заравям глава на гърдите му и забравям къде сме, кой е той, кой съм аз. Това няма значение, щом го чукам бясно. Пръстите му дълбаят дълбоки резки в гърба ми отгоре до долу. Себастиен хленчи отчетливо, устата му зее отворена, докато не спирам да се движа вътре и вън от него.

Едвам нацелвам устата му, за да го целуна и въпреки това не успявам, защото чисто и просто само стена срещу неговата и въпроизвеждам неясни звуци. И двамата се потим зверски, телата ни се сблъскват в умопомрачителен апогей. Придърпва главата ми близо до врата си, докато се разкрачва още повече, за да ме приеме още по-дълбоко.

Напипвам снопчето му от нерви и започвам да блъскам там, докато слушам силните му стонове. Себастиен се гърчи в ръцете ми като червей на кукича. Стене безброй пъти името ми, което горчи в собствените ми уши, защото искам да се отърва от тежестта, която носи.

Свършвам след още един мощен тласък в тясното му пространство и просто се отпускам върху него.  След малко усещам как нещо потича по корема ми, но не ми прави огромно впечатление. Себастиен се разтърсва от оргазма си, а аз го държа крепко, докато утихне. След това просто се разлага по леглото, все още обгърнал ме с ръце и крака, дишайки тежко.

Заровил съм главата във врата му и се опитвам да дишам дълбоко.

И за пореден път изневерявам на Наталия.

Аз съм най-големият глупак на тази земя.

Но не съм роден и създаден, за да обичам.