Част IX

Януари, събота, 21:25

Басейн "Оливия и Амундсен ван Хоф"

Повечето деца през уикенда играеха видео игри, канеха приятели на гости, пишеха домашни, излизаха с гаджетата си или просто спяха като пънове; а аз висях в училище, събирайки боклуците от задния двор на училището, което бе голямо колкото две футболни игрища. Единствената ми утеха в пролетния следобед бе, че не бях сам. Имаше и други жертви на училищната система, които бяха изпатили. И това бе добрата новина.

Лошата бе, че едно момче не спираше да ми досажда и ако скоро не се разкараше от полезрението ми, което отново червенееше като знамето на Китайската народна република, щях да съм тук и другия месец. Още се чудех дали един счупен нос и стоновете на болка, които щеше да произведе момчето, щяха да си заслужават да бъда заточеник за още един месец общественополезен труд.

-...и Линда започна да гони момчето и да го удря. Можеш ли да си представиш? - побутна ме, а аз му изръмжах в отговор. Не ме интересуваше никак какво е направило въпросното момиче. Исках час по-скоро да свърши това мъчение, за да мога да се видя със Себастиен. Де факто бях на 20, но по документи и акт на раждане бях на 17. Юрген бе създал нов живот за мен и респективно на това - нова личност. Вече не бях 20-годишният Максимилиан, а 17-годишният Хенри. Трябваше да свикна с новостите и нововъденията. И честно казано ми харесваше да съм някой друг. Да се преструвам, беше част от мен. Нямаше нещо по-лесно от това да се правиш на някого, когото не си. А и така вероятността Господарят Ким да ме намери, спадеше неимоверно много. - А? - усмихна ми се момчето и отново ме побутна.

- Въобще не те слушах - обърнах му гръб и се отдалечих на достатъчно голямо разстояние от него, за да не го ударя. Но той си го просеше.

- Много си студен, да знаеш - прибяга до мен, а аз въздъхнах протяжно и извъртях очи, раздразнен от досадника, който по всичко си личеше, че няма намерение да си тръгва.

- Откри Америка, Веспучи - продължавах да събирам боклука от земята, надявайки се тези два часа да не се окажат вечни.

- И навъсен - усмихна ми се с бели зъби и кафяви като на дъб очи. - И не се казвам Веспучи, а Калоян. Кой ти каза, че се казвам така? - А аз ударих челото си с длан. Някой можеше ли да е по-глупав? - А ти как се казваш? - попита ме ненужно. Нямах намерението да му го казвам. Даже исках този разговор да приключи по-бързо.

- Не те интересува. - Не се нуждаех от приятели, Господарят Ким щеше да ги намери и убие. Сам ми стигаше като грижа. Трябваше да го следя постоянно, защото се оказа, че го тормозят твърде голям брой души. Заради тях съм тук. "Насилието не решава проблемите" - каза ми учителката, а после и директорката. Според мен насилието решаваше доста проблеми. Хората не разбраха от дума, но веднага започваха да те слушат, щом прокървяха. И моето "насилие" даваше плодове, защото доста момчета се отказаха от това да тормозят горкия Сам. Вече си имах и прякор - демонът пазител на Сам.

- Всъщност ме интересува, след като те питам - възрази той и пъхна в черния си чувал едно кенче. Този разговор нямаше ли да свърши скоро? - Та, как ти е името?

- Ще ти го кажа само веднъж - обърнах се към него с беснеещ поглед, но въпросният Калоян не изглеждаше стреснат от поведението ми. Даже си стоеше съвсем непринудено и ме гледаше хлапашки, - не искам да се запознаваме и нямам намерението да продължавам този безпредметен разговор - озъбих му се, но Калоян не изглеждаше разстроен или повлиян от думите ми. Да не са го изпускали като бебе и да е бавно развиващ? Защото сериозно започнах да се притеснявам за здравословното му състояние.

- Но защо? - изхленчи.

- Остави ме, нахалник такъв! - повиших тон и го блъснах, а той се изтърси върху тревата с глухо тупване.

- Ох! - изхленчи, а аз свих ръце в юмруци, готов да му счупя носа, за да стои далеч от мен.

- Хенри! - дотърча една учителка с големи очила и къси като на дакел крака. - Какво отново правиш? Още един месец ли искаш да оставаш уикендите? - изкряска, а червеното започна да придобива аления цвят на кръвта.

- О, нищо не съм му направил, госпожо. Дори не кърви, можеше и по-зле да е. Сега само ще го боли задникът два дни - извъртях очи, само и само, за да се успокоя, но не се получаваше, защото госпожата продължаваше да ми кряка ненужно. Къде е Себастиен, когато ти трябва? А в момента той можеше да е между краката ми, но аз стоях в двора на гимназията и слушах поредната лекция.

- Какъв остър език, младежо! Ще се виждаме и следващите два месеца из двора! - изгледа ме бясно и с изпъкваща вена на челото.

- Но госпожице Щайн - започна да ѝ се умилква вече станалият Калоян, - той не е направил нищо лошо. А и съм добре. Ето вижте ме - започна да скача на едно място и да дърпа носа и ушите си като доказателство, че няма нищо счупено. По-скоро се излагаше, отколкото доказваше каквото и да било, но очевидно Калоян не страдаше от скрупули като срам и излагация.

- Да не би да ми се подигравате, младежо? - вдигна кокалест пръст срещу него с плюнка. - И вие ще чистите следващите два месеца с побойника тук - изхърха думите като стар тютюнджия и се врътна на дългите си ботуши.

- Видя ли какво направи? - полу- изкрещях срещу него. - Сега ще трябва да посещавам скапаното училище още два месеца - ритнах торбата си, а отпадъците се разпиляха от вътрешността ѝ по зелената трева. - И то заради теб - снижих гласа си, но Калоян не трепна.

- Добрата новина е, че и двамата ще бъдем тук - усмихна ми се с 24-каратовата си усмивка. И не знам как се сдържах да не му изтрия самодоволната усмивка от шибаното лице. И до ден днешен не знам как се въздържах.

Върнах му една пресилена усмивка и определено новината не бе добра.

Калоян не спря да ми досажда. И досадник е умалена дума за състоянието му, но към края на двата месеца бях свикнал с него и глупостите му. Да, нервираше ме безкрайно много и ме изкарваше на моменти извън кожата ми, но покрай него не мислех как искам да разкървавя нечий нос или размажа нечие лице. Предимно защото мислех как да съсипя неговото, но до тази част така и не стигнах.

Беше ми приятна неговата дразнеща компания, забавляваше ме с вицовете си, разсмиваше ме (нищо, че се мусех през цялото време). Но по някаква непонятна за мен причина, намирах за развлекателно неговото присъствие около мен. Не спираше да ме подкача за различни неща - за студенината ми, ръста ми, акцента ми или че съм се натискал с момче (и нарочно карах Себастиен да ме взема, за да вижда как се мляскаме пред него, но той само се смееше. Смееше!). Но колкото и да се опитвах да избегна срещите си с него (задният двор никога не беше достатъчно голям!), никога не се получаваше. Калоян нахалстваше до последно, като не спираше да ми задава досадни въпроси.

Мислех, че съм се отървал от него завинаги, след като свърши и последното ми наказание, но не беше така, когато цъфна на вратата на стаята ми в гимназията и изкрещя:

- Къде си, приятелю Хенри? - А аз стоях най-отзад на редицата откъм стената и се чудех с какво бях заслужил ненужното присъствие на Калоян около себе си. По-скоро се чудех дали приятелството му ще бъде проклятие или благословия.

И не съжалявам, че ми стана приятел, защото Калоян бе един от малкото хора, които искаха и все още се навъртат около мен. Благодарение на него се запознах и с Линда, която се оказа от неговия клас. Калоян бе решил, че иска да ми стане приятел по някаква причина. Така и не разбрах с какво го бях впечатлил толкова много, но той не се отказа от мен. Може би това ме впечатли у него - неговата неотстъпчивост, защото и самият аз не се давах лесно.

Проблемът с това да имам приятели, не са самите приятели, а обстоятелство и нагърбването, което носят. Приятелите са звеното, споилката, която поддържа опорите на живота ми. Но е ужасно всеки ден да бера страх какво може да стане с тях. И ще ми е още по-гадно, ако един ден умрат заради мен и моето минало. Господарят Ким е винаги две крачки пред мен и не знам как мога да го изпреваря. Освен ако Ханс и Анастасия не кроят нещо. Аз знам, че Господарят не е това, което е. Но откъде знаят те?

Правя още няколко дължини на басейна, порейки водата, която бълбука покрай мен. Ушите ми бучат и въпреки това през тътена чувам мекия, гърлен смях на Господаря, а пред очите ми винаги изскача немигащият му черен поглед.

Стената, облепена със светлосини плочки, се появява изневиделица пред мен и аз се блъскам в нея, заплеснат по големите дръпнати очи на Господаря с присмех и надменност в тях.

- Хенри? - чувам някой да крещи силно, докато губя посока около себе си. Водата бълбука, а светът се върти в някаква крива. Или това съм аз? - Хенри? - изкрещява гласът отново, но е твърде далечен, за да мога да го уловя. Всичко се върти в бърз водовъртеж.

Вода започва да навлиза през носа и устата ми и вместо да се издигам, затъвам като воденичен камък. Така ли ще умра? А народът ми? Кой ще ги спаси? Но смъртта е по-ласкава и примамлива, отколкото някога съм си представял. Съжителствам с нея, откакто съм роден, но е друго да я усетиш как те изпълва и умиротворява. Светлините на басейна са като мигащи звездички, които приветстват кончината ми. По този начин ли ще умра? Давейки се? Бих могъл да направя нещо. Бих могъл да се спася, ако мръдна ръце и крака. Но винаги съм искал да умра.

Изведнъж някой скача в басейна при мен и започва да ме дърпа към повърхността. Смъртта оттегля черните си пипала от смъртното ми тяло. Би трябвало да се радвам, че някой ме спасява и че не умирам. Но се чувствам просто празен. Безформен. Несъстоятелен.

Започвам да кашлям силно, щом главата ми се показва над водата.

- Дръж се още малко - изпъшква нечий глас, продължавайки да ме стиска силно и да ме дърпа. Не се съпротивлявам, но и не помагам. С триста зора и усилия двамата излизаме извън водата и Вилхелм просто ме строполява върху плочките, върху които започвам да плюя вода, докато дробовете ми не започнат да болят.

- Съжалявам - прошепвам през едно хърхане. Знам, че Вилхелм не обичам да плува заради смъртта на родителите си. Гадно е да ти бъдат отнети чрез единственото нещо, което обичаш с цялото си сърце. Но не мога да кажа същото за моите родители. Не знам поради каква причина ми бяха отнети те. - Съжалявам - повтарям, сякаш това може да върне времето назад, за да не може Вилхелм да прескочи ограничението, което си бе наложил.

- Всичко е наред - казва отстрани до мен, а аз просто тупвам по гръб върху плочките и свалям очилата си за плуване. - Добре ли си? - в тона му се долавя тревожност.

- Да - лъжа. Нали все пак дишам? Значи трябва да съм наред. Но кого заблуждавам? Него? Или себе си?

- Какво стана във водата?

- Ударих се в стената.

- Защо се удари в нея? - пита рязко, а аз затварям очи в опит да изтрия Господаря Ким от съзнанието си. Почти не мога да си спомня Анхел и Мариета. Избледняват като дреха, изложена на слънчева светлина. И ми се налага все по-често да гледам мини портретите им, заключени в златния медльон. Но не мога да избия от главата си вече повече от 15 години Господаря Ким. А сега не мога да изкореня аромата му, кожата му, въздишките му, устните му, настървението му.

- Защото не мога да забравя един човек - изпускам дълга въздишка.

- Хенри - започва внимателно Вилхелм, - не мога да вадя думите с ченгел от устата ти. Просто ми кажи защо трябваше да те спасявам.

- Не искам да те поставям в опасност. Не го заслужаваш - изтърсвам вместо това, докато сърцето ми бие бързо и яростно.

- Започвам да се притеснявам за теб, Хенри - с лека нотка на страх ми заявява Вилхелм. Аз съм последният човек, за когото трябва да се притесняваш, Вилхелм. Аз съм чудовище, безмилостно, яростно, дивашко. Не заслужавам съчувствие, но въпреки това го получавам. - Какво става с теб? Днес за малко да умреш. - Не мога да умра. Но въпреки това може бих бях на прага на смъртта. - Не знам какво щеше да стане, ако не бях наоколо. Искаш да ти забраня да плуваш ли? - опитва се да ме сплаши, но аз извивам устните си в лежерна усмивка, защото никой не може да ме уплаши, както го прави Господарят. Страхувам се само и единствено от него. Защото той държи в ръцете си не само моя живот, но и вашия. Но всички вие не осъзнавате в каква опасност се напъхвате, като продължавате да ме разпитвате и да се интересувате от мен.

- Не. Плуването е моето бягство - отвеяно му казвам, докато гледам стъкления таван.

- Днес щеше да умреш, Хенри! - изкрещява Вилхелм и надвисва над мен, защото усещам водата, която се стича от дрехите му. - Въобще осъзнаваш ли какво означава това? - Отварям очи и виждам уголемените му трескави зеници. В този момент и от толкова близо мога да забележа как старостта дълбае в тленността му - бръчките по устата, челото и в края на очите му изглеждат още повече на брой и по-дълбоки. - Няма ли да кажеш нещо? - разтърсва ме, а в очите му тича загрижеността и лудостта.

- Какво да ти кажа, Вилхелм? - питам го направо. - Единственото, за което съжалявам, е, че престъпи собствената си забрана. Не исках да се стига дотук - гледам го в очите, а пръстите му се впиват в голите ми рамене.

- Щеше да умреш - повтаря и в този момент осъзнавам защо е спрял да плува.

- Не си спрял да плуваш, защото родителите ти са умрели във водата и това ти тежи като вина. По-скоро фактът и кошмарите са те преследвали и денем. За малко си щял да се удавиш. Затова си прекратил кариерата си - говоря бавно и тихо.

- Как разбра? - гледа ме с почуда, все още надвесен над мен.

- Просто свързах две и две. Гледаше ме ужасно уплашено, но по по-особен начин - правя пауза. - А и преди малко стана същото с мен - показвам очевидното.

- По-умен си отколкото изглеждаш - прави ми комплимент той и сяда до мен върху плочките басейна. - Преди почти 30 години научих за тяхната смърт - започва да разказва. - Бях покрусен, доста залутан и не знаех какво да правя с кариерата си на плувец. Рано или късно трябваше да се изправя срещу водата и го сторих. Но с всяко влизане във водата ставаше по-зле. Не можех...- гласът му заглъхва. - Не можех да плувам. Просто...се паникьосвах и губех представа къде съм и какво става. Ходих на психолог, за да преодолея тази травма. Можех да влизам във водата, но не и да плувам. - Разбирах го. Спомените са силно оръжие, което собственият ни мозък използва срещу нас. - Пробвах всичко, за да преодолея паниката от смъртта им, но не ставаше. Винаги се блъсках в стените, не бях толкова координиран и бърз вече. Не бях вече състоятелен, Хенри, и от мен нямаше полза вече. Затова създадох този комплекс, за да върша това, което винаги съм искал. Това, че с кариерата ми беше свършено, не знаеше, че и с живота ми е - говори с носталгия и тъга в гласа. - За малко да се удавя в басейна и едвам ме спасиха и оттогава наистина не бях стъпвал в него. Но нямаше как да те оставя да се удавш.

- Благодаря ти, че ме спаси - монотонно изричам. - Вечно ще съм ти благодарен.

- Оправи живота си, хлапе. - Иска ми се.

- Де да беше толкова лесно, Вилхелм, да го направя - изправям се в седнало положение и поглеждам басейна, локвите вода около нас, светещите лампи. - Но миналото ме преследва. Почти не мога да спа - усещам студения полъх на зимата. - Губя се с всеки изминал ден. - Ако въобще има още нещо за губене. - Това е по-лошо от дрогата, алкохола и секса. Тях може и да можеш да ги излекуваш, но не и спомените и усещанията. Те се трайни и щипят пиперливо. Кажи ми, Вилхелм - обръщам се към съсипания мъж, върху чиито рамене се изсипва товара на миналото, а върху лицето му е изписано мъката на огорчението, - как забравяш човек, който определя цялото ти съществуване? Как стоиш далеч от него? Желанието ми да го забравя, е по-силно от всичко друго и въпреки това не се получава - изправям се на желираните си крака. - Миналото винаги ни преследва, Вилхелм. А ние никога не можем да се скрием от него - завъртвам се бавно, отдалечвайки се от Вилхелм.

- Не знам - долита откъслечният му отговор, но не знам дали отговаря на мен или на собствените си въпроси.

Но и в двата случая е прав - хората не знаят, не разбират, не вдяват.

Какво ще правя отсега нататък?

Не знам.

Не знам.

Не знам.

Въобще някога имал ли съм разумен план?

Не знам.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

02:20, ул. Грюбер

Седнал съм на един стол, който донесох на терасата. Увързан съм с дебело одеало и стискам златния медльон в шепите си. Месечината грее ярко, кръгла, сива, черупчеста, осветявайки полузаспалия град с пустите му улички, тъмни апартаменти и тук-таме прибиращи се от дискотеките хора.

Отново не мога да заспя, защото сънувам само кошмари, пълни с кръв, насилие и убийства. Ще ми се да можех да взема някакво приспивателно, но организмът ми ги усвоя твърде бързо и ефект от тях няма.

Почти всеки ден гледам мини портретите на Анхел и Мариета и се моля да ми простят. И всеки ден се опитвам да се убедя, че те не ми се сърдят, въпреки че съгреших пред тях милион пъти. Отчаяно се опитвам да повярвам, че ми пращат благословията си. Знам, че те биха ми казали да не се самообвинявам и кахъря, но ми тежи. Не само тяхната смърт, но и на всички останали мои сънародници. Всеки ден си представям различните мъчения, на които ги е подлагал Господарят, след като успях да избягам. Но нямам неговата развинтената фантазия и не мога да усетя в какви адски мъки са умрели всички.

А в какви ще умра аз?

Какво ли ми е подготвил Господарят Ким за сублимния момент на смъртта ми?

Успявам да поспа 2-3 часа, преди Наталия да дойде за неделната ни закуска. Тя ме поглежда изпитателно отгоре до долу и знам, че забелязва окаяния ми вид - големите сенки под очите ми, схумнатите бузи и студените очи. Тя може да знае, но аз разбирам по-добре, че с всеки ден линея повече и повече. Отново се превръщам в онова свое Аз, което успя да изпълзи от окаяните подземия на Господаря. Но въпреки това Наталия не казва нищо, а замълчава. Сигурно още я преследва историята за "бащата насилник".

Кротко и спокойно с Наталия приготвяме закуска, говорейки си за седмицата. Наталия ми говори за статиите, които пише и къде ще бъдат публикувани. Разправя ми, че е по следата на една огромна следа, от което щяло да излезе изключително пикантна история, което щяло да промени света. Поглеждам я смаяно, защото това са доста дръзки думи, но тя така и не ми поясни за какво иде реч. Било тайна, но всичко като било готово, щяла да ми разкаже. Виждам колко развълнувана и ентусиазирана е тя, но се надявам да не е тръгнала по пътя на нещо твърде опасно, което да ѝ коства живота. Господарят Ким ѝ стига като заплаха.

Закусваме, докато гледаме сутрешните новини и се лигавим с храната си. Но честно казано ми харесва нейната компанията - Наталия внася цвят в сивотата ми. И не искам да отнемам тази пъстрота от живота ѝ, за да си я присвоя. В Подземието беше лесно - всички бяхме сиви, еднотипни, безразлични. Клонинги на болката и тъгата. Там е невъзможно да намериш цвят, смях, щастие. Там грабиш от тъмата, целуваш се с нея, чукаш се с нея и се надяваш да извлечеш най-позлезното от цялата помия.

И въпреки това от време на време цъфти по някоя трънлива роза и ти просто набождаш сърцето си на нея, защото тя е красива, различна, непонятна и искаш да вземеш всичко от нея, докато е разлистила безличните си цветове. Хубаво напъхваш тръна в сърцето си и то до дъно. Кръв потича измежду пръстите си, но се радваш на това, защото розата е красива дори в жестокостта си. Изпиваш цветовете ѝ, докато тя изсмувка силите ти. Това е типичен пример за аменсализъм, където ти губиш всичко, докато розата остава безразлична към твоето падение, продължавайки да цъфти непокътната, дебнейки за следващите си жертви. Тя е като вирус, който те поразява и те довършва бавно. Дори с десетилетия.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

13:33, "Gastronomic paradise"

"Гастрономически рай" се казва ресторантът в западната част на града, където разбрахме да се чакаме с Джансу, Лукас, Петър и Айзен. Но този път без Антоан. Заведението е средно по големина, изцяло направено от дърво и те връща сякаш в миналия век. Масите са от полиран тъмен дъб и миришат на лак. По стените висят глави и тела на препарирани животни. Приглушена светлина и тиха музика се разнасят из почти пълното заведение. На повечето маси има насядали семейства и приятели, докато на бара стоят предимно мъже с бира в ръка, гледайки някакъв мач и крещейки при всеки гол и свиркайки оглушително, когато нападателят не уцели вратата. Атмосферата е приятна, смесица от старо и ново, а от всички маси долитат приятни миризми на картофи, печено и подправки.

Влизайки в заведението, се озъртам наляво-надясно, докато фиксирам тъмната коса и мургава кожа на Джансу. Тя ми маха от маса, разположена в десния ъгъл, сравнително скрита от останалата част на ресторанта:

- Съжалявам, че закъснях - е първото, което казвам, щом сядам на масата до Петър и Айзен срещу Лукас и Джансу.

- Германците не бяха ли изключително точен народ? - шегува се Петър, а другите се засмиват за кратко с него.

- Все още сме - усмихвам се приветливо. - Просто реших да взема автобуса дотук.

- Прилично оправдание - обажда се Лукас с широка усмивка, а аз извъртам очи.

- Не съм разгледал града толкова добре и автобусът е идеалното решение за това - казвам и свалям шала от врата си. - Пък и зимата е красива и не искам да я пропилявам, като пътувам с такси.

- Да не би да се радваш на ниските температури? - пита Джансу, учудена. - Зимата е сезонът, който искам да убия. А зимите в Айндховен не са толкова леки.

- Не им ли свикна? - вмъква се в разговора Айзен.

- Какво имаш да свикваш на минусови температури, заледени тротоари и висулки, които могат да ти костват живота? - смръщва се срещу него чернооката Джансу и потреперва в дебелия си черен пуловер. - Затова избрах този ресторант. Защото е топло.

- А аз си мислех, че е заради убийствените пържоли - подкача я Лукас, а Джансу му мята мълниеносен поглед. - Ууу, човек да не се пошегува, ще го одереш жив. Хенри, нали си приготвил телефона за болницата? Май няма да си тръгна здрав и читав оттук - всички се засмиваме, а Петър и Лукас си дават по едно пет. Явно вечно засменият Петър с пронизващия теменужен поглед одобри хумора на Лукас.

- Ако продължаваш в същия дух, ще си тръгнеш без някои части - разрошва косата му тя.

- Поръчахте ли вече? - любопитствам.

- Да - отвръща ми Айзен над чашата си с бира. - Лукас беше твърде гладен - хвърля му развеселен поглед - и не можа да те изчака.

- Казвате го така, сякаш е голямо престъпление. Нима ми е забранено да поръчвам? - изглежда ни полусърдито и по детински смръщен.

- Стига си се цупил като пеленаче - прави му забележка Джансу. - Просто трябваше да изчакаме Хенри да дойде.

- И да умра от глад? - поглежда я сериозно Лукас. - Забрави таз песен любовна.

Всички на масата бързо се отпускат и започваме да говорим по-отворено и лежерно, но въпросът, къде е Антоан, не спира да ме човърка и гложди. Всички се държат толкова непринудено, хапвайки от салатите и предястията си сякаш нищо не е станало и Антоан никога не е съществувал. Защо се държат така? Това още една политика на Господаря Ким ли е? Какво точно се е случило с Антоан? И все пак си приказвам с останалите, пренебрегвайки липсата на Антоан. Просто изчаквам подходящия момент, в който ще мога да задам въпроса си. Не може вечно да отбягват тази тема. Или просто са твърде наплашени, за да я коментират на висок глас. Господарят Ким отново показва своето могъщество, надмощие и власт над другите. Поздравления, Господарю, доказахте, че имате огромни средства и влияние.

По време на разговора ни Петър ни разказва доста разпалено, че чака бебе и то момиченце и че със съпругата му ще се женят следващия месец:

- Направо не е за вярване колко бумащина се насъбира около една скромна сватба - пъха гъба в устата си Петър

- Зависи какво имаш предвид под "скромна" - ухилва му се Айзен. - За мен скромно е максимум 50 души, но като гледам отчаяния ти поглед, май при теб цифрата е различна - засмива се гръмко, а Петър го стрелва с изпеляващ поглед.

- Според съпругата ми, Бела, скромно е около 200 души и Бог ми е свидетел, че всеки ден броят ми нараства като числата на Фибоначи - изпуска дълга въздишка. - Ако знаех, че ще ми се наложи да се сблъсквам с толкова много хора и организация, просто щях да заведа Бела в съда, за да подпишем договора и да се свършва. Да, ама не - ядосано започва да реже тиквичката си, а всички ние го наблюдаваме спокойно. - Бела иска и църковен брак, нищо, че той не важи.

- Нали знаеш, че съм с теб - поставя ръка на рамото му Айзен. - Ако трябва ще ти помогнем с избирането на зала, торта и...- запъва се - дотук съм - засмива се притеснено, а Петък отново го пронизва с поглед. - Не ме гледай така, за Бога! Не смятам да се подлагам и на църковно мъчение, гражданското стига.

- Дори не си предложил годеж на Ана - обажда се Джансу от отсрещната страна. - Не влошавай положението на Петър, а мисли кога ще направиш следващата стъпка във връзката си.

- Когато Лукас си намери приятелка - мята му мазна усмивка Айзен.

- Сега, кажи ми защо ме намесваш? - пита Лукас, сбръпквайки нос. - Крайно ненужно е, да питаш мен. Вие поне имате някого до себе си. Явно не ми е писано още да срещна половинката си. Не наливай сол в раната.

- Добре, добре - въздъхва Айзен и вдига ръце отбранително. - Не ме убивай. Пошегувах се.

- Шегата ти не струва - казват хорово Джансу и Лукас и чукват чашите си с бира, доволни. - Знаеш, Петре, че винаги можем да ти помогнем - обръща се към него тя. - Винаги мога да разпитам за каквото ти е нужно. Не съм организирала сватба, но за всичко си има първи път - а всички ние се съгласяваме. За жалост, за всичко си има първи път и никой не те пита колко рано ще е той - като например да бъдеш изнасилен на 12.

- Ще ви бъда вечно благодарен и задължен. Родителите и като цяло роднините на Бела не живеят тук, а моите родителите не са измежду живите, Бог да ги прости, и ни е много трудно с организацията - поклаща тъжно глава. - Но пък за сметка на това Бела има цели купища с роднини и приятели, които искат да я видят в булчинска рокля и да чуят сватбения марш.

- Ужас, викаш - пуска шега Айзен и всички се разсмиваме.

- Ама не казвайте на Бела, че съм се съгласил с това - и ние се засмиваме още по-силно.

- Честна скаутска - заключва устата си Айзен и изхвърля въоръжаемия ключ.

- Защо ли това не ме успокоява? - пита себе си Петър и поглежда към резбования таван.

- Защото гледаш от неправилната страна на сватбата - започва Айзен. - Това е денят, в който ще направиш Бела твоя законна съпруга. Радвай се. Такива мигове са единствени в живота.

- Прав е. Не пускайте щастието, щом е почукало на вратата ви - насочва Лукас вилицата си с набодена пиперка към Петър, говорейки му сериозно. - Ще ти помогнем с каквото можем. Трябва да направим този ден паметен - вдига вилицата в порив на възторг, поглеждайки резбования таван с дебели подпори.

- Много поетично - извърта очи Джансу и лапва някакъв зеленчук. - И моите съболезнования за родителите ти - тъжно допълва, а другите имзърморвайки, повтаряме същото изречение. - Мога само да си представям колко ти е било трудно през годините.

- Е, оцелява се. И двамата се споминаха преди няколко години. Ще ми се да можеха да видят внучка си - с тъжни теменужени очи изрича, а израженията на другите придобиват съчувствена нотка. Лицемери.

- А не ви ли е тъжно за внезапната липса на Антоан? - питам спокойно, а тишината на масата се разгръща като студен пласт.

- Знаех си, че ще попиташ отново - поклаща глава Лукас, а останалите му изшъткват. - Какво? - пита ги, учуден. - Поне му да му кажем за смъртта на Антоан.

- Той е мъртъв? - недоумявам.

- Много мъртъв - добавя Айзен, а останалите му хвърлят премрежени погледи.

- Съжалявам, Хенри, но Антоан е карал с колата и катострофирал тежко в камион, който превозвал нефт. Всичко се запалило и няма останки, само пепел - бавно ми казва Джансу, а в черните ѝ очи се чете тъга. - Наистина съжалявам.

- Но защо не ми го казахте във фирмата, а чак сега? - питам, докато успея да наместя странната кончина на Антоан в цялата концепция.

- Не знаехме как да ти съобщим новината - неубедително изрича Петър, а аз смръщвам вежди. Мога да надуша мършавата лъжа. Лукас изглежда искрен в твърдението си, че Антоан е умрял в автомобилна катастрофа, но нещо друго се крие под повърхността.

- И никой не знаеше как да ми съобщи новината. Така ли да го разбирам? - оставям приборите ма ръба на чинията си и изглеждам внимателно всеки един от присъстващите, но всички те отклоняват погледи по една или друга причина. И в този момент осъзнавам, че смъртта на Антоан вероятно не е това, което се представя на всички. Но кой знае истината?

- Съжаляваме Хенри - изрича Петър съчувствено. - Знаем какво е да изгубиш близък приятел - а аз кимам разбиращо, но с едно наум.

- Сигурно Антоан ти липсва - подема Лукас. Не особено. Но искам да разбера причината зад странното му поведение, откакто се запознахме. И особено в последните два месеца. - Приятелите винаги оставят следи.

- От късметчета ли вадиш тези мъдри мисли, Лукас? - поглежда го скептично Айзен.

- Айзен, хората имат проблеми, стига си пускал неуместни шеги - скарва му се Лукас.

- Нарича се "разведряване на обстановката" - поправя го той, а Джансу му мята изтощен поглед.

- Не се получава, да знаеш - потупва го по рамото седящият до него Петър. - Но добър опит.

- Да, Антоан ми липсва, но мисля, че имаше някакъв проблем и исках да го разбера и да му помогна. - Страхуваше се твърде много от присъствието на Господаря и дори неволното споменаваме на името му. Прилича на мен преди 15 години. Сега няма как да разбера с какво е намесен Господарят и как точно е манипулирал Антоан.

- Наистина съжалявам, Хенри. - Петър вдига леко крайчето на устата си в израз на опит за съчувствие. Защото хората не се създадени да съпреживяват. Това е изкоренено от генома ни и не може да бъде върнато обратно. - Може би в момента Антоан е на едно по-добро място.

- Надявам се съпругата и двете му дъщерички да са добре - въздъхва примирено и отчаяно Айзен.

- Откъде знаеш? - пита го озадачен Петър.

- Така поне чух. Клюките из компанията се носят светкавично - подсвирква. - Горкият Антоан. Никой не заслужава да си отиде по този начин.

Да, никой не иска да умре от ръката на Господаря Ким.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

17:33

Бързо забравяме за тясгосната смърт на Антоан, но все нещо не ми дава мира. Но просто играя ролята, която ми е отредена. Смея се, когато е нужно. Обаждам се, когато се налага. Казвам по нещо интригуващо, когато е подходящо. Но през повечето време мълча и ги наблюдавам. Предимство е да гледаш и мълчиш. Златната двойка на моя живот, която трудно усвоих.

Преди да си тръгнем, Петър ни обещава, че ще ни даде различни задачи, с които да му помогнем със сватбата и всички, включително и аз, кимаме в съгласие.

- Не бъди стенителен - казва му сериозно Джансу. - Няма да умрем, ако ни натовариш малко повече - маха му вяло с ръка. - Friend in need is a friend indeed - усмихва му се чаровно тя.

- А аз по цял ден скучая с дивана - засмива се Лукас, а Айзен прихва да се смее заедно с него.

- Това ми хареса - разрошва косата му Айзен.

- Ще ти помогна с каквото мога. Не знам как се организира сватба, но все някакси ще намеря да ти бъда в полза - уверявам го.

- Всичко ще бъде наред - стисва рамото му Джансу и излизаме пред ресторанта.

Вече се е свечерило, температурите са паднали драстично от обяд и аз се загъвам по-плътно в палтото си и сивия си шал.

- Виждате ли защо мразя зимата? - подема отново Джансу, треперейки в дебелите си дрехи като лист. - Сутрините и вечерите можеш да си умреш на място от хипотермия.

- Не преувеличавай, все още мърдаш. Трябва да усетиш доста драстичен спад в температура си, за да настъпи хипотермия - разяснява ѝ Петър.

- Ти нали беше детектив? Откога стана и лекар? - погледжда го смръщено Джансу, докато тя чака таксито си.

- Просто ми стана интересно, защото само това повтаряш като папагал по цял ден.

- Просто измръзвам - обяснява му кротко тя и виждаме как таксито ѝ се задава от ъгъла.

- Но няма да умреш. Гарантирам ти - поклаща убедително глава Петър.

- Не и с това дебело сняражение - засмива се Айзен.

- Много смешно - хвърля му кисело изражение, докато уличните лампи огряват частично тъмния ѝ силует.

- Готина шега, Айзен - поздравява го по мъжки Лукас.

- Завиждам ви - казва ни, когато таксито спира пред нея. - До утре, момчета. Ще се видим в компанията - смига ни и колата с Джансу вътре в нея изчезва сред дим и сняг.

- Е, да тръгваме. Мен ме чака диван - засмива се за кратко Лукас и стиска ръката на всеки от нас.

Разделяме се и всеки тръгва по своя път. А моят води към автобусната спирка.

Отново ситен сняг започва да се ръси около нас. Хората се разхождат под черното нощно небе, усмихнати, радостни, живи. А аз се движа като призрак между тях, невидим, безплътен, достатъчно мъртъв. Отражението ми във витрините и стъклата на магазините е едно и също - бездушно и ледено. Двудневна набола брада, къса руса коса, сини, безлични очи и строго, четвъртито лице. Но във всяка витрина виждам като сянка да се промъква и лицето на Господаря с мазната, хитроумна усмивка, вечно запечатана на устните му. И продължавам напред, искайки да го оставя зад себе си.

Но как?

Нали ще го видя утре във фирмата.

Как да избягам от него?

Като той определя всичко в моя живот.

Как да го залича от съзнанието си?

Като не мога да го забравя.

Пътуването ми с автобуса е мудно, разтеглено и толкова натрапчиво. Светът изглежда толкова сив дори през бялата пелена. Безцветен, той разперва крилата си пред мен, заличавайки всеки помен от цвят, карайки ме да страдам от ахроматопсия. Зимата ме целува със студената си целувка, устните ѝ са ледени, а пръстите бръсват бузите ми. И нищо не може да се сравни с апатията и хладността на Господаря Ким. И въпреки цялата си гъвкавост, лиричност и грациозност, сърцето му е изградено от ледена тундра, целувките му са мраз, сексът помежду ни е все едно Екваторът и полюсите да се сблъскат. Имаме желание, но ни липсва страст. Имаме лакомия, но ни липсват чувства. Нашето е просто задоволяване на първичните ни нужди. Но Господарят Ким е този, който може да задоволи животнските ми наклонности, които търсят винаги неговия допир.

Изтупвам се хубаво от навалялия по мен сняг пред входа на жилищния блок и стигам входната си врата. За малко да го пропусна...

...но пред вратата ми на постелката лежи бял плик.

Вдигам, но няма подател, марка. Нищо. Отварям го и вътре намирам малка флашка и бележка, върху която на нидерландски и напечатано пише:

"Антоан не умря в автомобилна катастрофа."

Това е единственото, което пише върху листа. И нищо друго.

Влизам бързо в апартамента си, сваляйки шала, палтото и кубинките си. Първо искам да разбера какво има на флашката, а после ще изгоря всичко.

Включвам лаптопа си и пръстите ми барабанят нетърпеливо по масата, докато чакам да зареди. Сякаш след цяла вечност пъхам флашката в USB порта. Има един- единствен файл на устройството и това е клип, върху който ясно си личи кабинетът на Господаря Ким. Цъкам иконата и се отваря голям прозорец, върху който червеноскосият Антоан е прикрепен към стената с някакви вериги, гол и разкървавен, а Господарят Ким стои пред него в профил, ухилен и със самодоволна усмивка на лице.

Господарят Ким е убил Антоан в собствения си кабинет!

Поглеждам дали има някаква дата върху екрана и я откривам в долния ляв ъгъл. Убил го е на следващия ден, докато съм пътувал за Кьолн.

Светът около мен се разтърсва, щом истината за смъртта на Антоан най-сетне излиза наяве. Обаче не знам защо го е убил. Заради това, че предния ден го изчуках върху неговото бюро? Или защото Господарят Ким не е свикнал някой да го опъва изотзад?

Но вече разбирам странното поведение на Антоан и неистовото му треперене, и блуждаещи очи. През цялото време е било пред мен. Пред собствените ми слепи очи. Господарят Ким е изтезавал горкия Антоан от сигурно месеци, докато не го е докарал до пълния крах и смърт.

Или всичко е било даже по-дълго от месеци?

Години.

Гледам светещия в сумрака на стаята екран и мозъкът ми едвам побира концепцията. Червена пелена от ярост покрива погледа ми и усещам как ръцете ми започват да треперят есенциално, изтръпнали и чакащи за момента, в който ще се обвият около врата на Господаря Ким и ще го задушат в сладката прегръдка на смъртта. Налага се да впия пръсти в бедрата си, за да спра изтръпването им. Желанието ми да отворя видеото се сблъсква със страха отново да видя как хората умират пред мен, изтезавани от ръцете на Господаря.

Но яростта не си отива.

Напротив.

Става по-обемна.

Екранът свети зловещо срещу мен и пускам видеото със затаен дъх и наслагващо се напрежение. Горкият Антоан.

" Някой почуква на врата на кабинета и Господарят Ким става с грациозна, танцувална стъпка да отвори. Дневната светлина нахлува през френските прозорци зад бюрото му и го огрява в призрачна светлина, карайки кожата му да изглежда прозрачно бяла, а косата наситена като шоколад.

- Влизайте, господин Новак - казва и след малко Антоан пристъпва сковано и с прегърбени рамене, и застава по средата на стаята. Господарят Ким затваря вратата и със същата лековата стъпка се връща при бюрото си, и се обляга на него, сваляйки очилата от носа си. Изглежда Антоан отгоре до долу и се подсмихва с надменна, похотлива усмивка. Започва да върти очилата в лявата си ръка, кръстосал крак връз крак. - Радвам се, че дойдохте, господин Новак - оставя очилата на бюрото си.

- Не мисля, че имах избор - едвам доловимо изговаря Антоан.

- Хората са винаги толкова объркани - засмива се за кратко Господарят и полага ръце в скута си, докато Антоан гледа земята. - Винаги имате избор. - Ужасно тлъста лъжа изрекохте, Господарю. Никога не сме имали право на избор.

- Ще приключваме ли с това, за което ме извикахте? - пита плахо.

- Заради тази Ваша готовност и решителност, господин Новак, Ви харесвам толкова много - лъже Господарят. Той едва ли изпитва нещо като привличане към хората. За Господаря Ким ние не сме нещо повече от одушевени предмети, които да използва за безобразно изкривения си мозък. - Но след като така учтиво попитахте - отласква се от бюрото и с две крачки като на пантера застава пред треперещия Антоан, който не смее да го погледне в очите. Толкова прилича на мен преди 15 години - плах, бездиханен, нищожен и безпътен. И знам къде свърших - в тъмницата на Господаря при разлагащите се трупове. И Антоан ще свърши при смъртта, - ще изпълня молбата Ви - доближава главата си до неговата, като повдига деликатно брадичката му с пръст. - Но желая, докато Ви говоря, господин Новак, да ме гледате в очите. Така правят нормалните хора - не спира да го наблюдава право в лицето с немигащ поглед, докато Антоан преглъща тежко, защото виждам как адамовата му ябълка подскача.

Господарят Ким започва бавно да обикаля жертвата си, сваляйки тъмносинята си риза и червената си вратовръзка:

- Но не разбирам за какво сте дошли, господин Новак. Да ме питате за някой счетоводен въпрос? - докосва го леко в гръб по рамото и Антоан подскача като попарен. - Не се стряскайте, господин Новак - засмива се с басов глас, от който косъмчетата на ръцете ми настръхват. - Все още нищо не съм Ви направил - разкопчава катарама и изкарва колана си, удряйки го здраво в пода. Антоан само се свива още повече, а аз мога да усетя отзвука от парещите езици на колана и камшика на Господаря. Кръвта ми се стича от новоотворените рани и попива в копринените му чаршафи.

- Но знам, че ще ми направите - изскимтява, когато Господарят застава пред него в свиперата си азиатска красота.

- Какво ще Ви направя, господин Новак? - разкопчава ловко с дясната си ръка панталоните на Антоан, които се свличат по краката му, нашарени от предишни белези с различна дълбочина и големина.

- Ще ме изтезавате - проплаква Антоан.

- Хората го наричат така, господин Новак - застава плътно пред него, надигайки глава. - За мен е по-скоро начин на задоволяване на потребностите ми - засмива се и се връща при бюрото си, облягайки се на него. - Събличайте се бавно, господин Новак - почти измърква с дълбок глас, докато в юмрука си стиска края на колана си.

- Моля Ви...- започва да плаче Антоан, а Господарят Ким се усмихва широко и притваря очи сякаш в опиянение и екстаз.

- За какво по-точно ме молите, господин Новак? - издава глава назад и силно вдишва, докато вените на врата му изпъкват яростно. Затишие преди буря.

- Не ме наранявайте повече. Моля Ви - отново му се помолва, но Господарят няма намерението да го пуска.

- Да бяхте по-изпълнителен, господин Новак, но Вие само ме отбягвате. Сега ще си получите заслуженото - замахва изведнъж и коланът му силно изплющява в надраната кожа на Антоан, чиито крака се оплитат и той пада върху мокета в кабинета на Господаря. - Следващия път ще ми се подчинявате, като Ви заповядвам - гласът му се извисява, отеквайки в просторната стая. - Ставайте, господин Новак, и се събличайте. - Знам, както и Антоан, че Господарят Ким по един или друг начин ще получи това, което иска. Просто в съзнанието ни е вкоренено да си мислим, че нещата ще станат по-добре за нас, като се подчиним. Но от опит знам, че Господарят е лаком за нашата агония и той винаги ще се старае да ни причини възможно най-много болка, докато не издъхнем от изнемога.

Антоан бавно се изправя и сваля сивото си сако, плачейки. Едвам разкопчава ризата си заради хлиповете, които разтърсват тялото му. Когато ризата пада на пода, забелязвам огромните черни петна върху раменете му и обезобразения му гръб. Притварям за момент очи, защото спомените ме връхлитат - за писъци, злобен смях и кървяща болка. Толкова пъти съм изживявал и гледал изнасилвания, че накрая ми беше почти все едно кого ще измъчва Господарят Ким - мен или някой друг. Но сега не се намираме в Подземието, на повърхностността действат други закони и правила. Но Господаря Ким остава все така хладен и педантичен към методите си на изтезания. "Вълкът козината си мени, но нрава не".

Антоан прескача панталоните си, събува обувките и чорапите си, и мята вратовръзката си заедно с ръчния си часовник някъде в пространството.

- Моля Ви - раменете му се разтърсват от плач, защото бива унизен по толкова гнусен и низък начин.

- На колене, Антоан. И ако не спреш да цивриш, бързо ще ти запуша устата - извъртява раздразнено очи Господарят, докато изува стилните си обувки и прилепналите дънки. Антоан застава на колене с примирение, изписано на посърналото му лице. Господарят Ким кляка пред него. - О, не бъди толкова разстроен, господин Новак - вдига с пръст брадичката му. - Забавното тепърва предстои - изправя се почти светкавично и замахва с колана си, който минава през дясното рамо и част от гърба на Антоан, който се строполява на една страна. - Ставайте, господин Новак - заповядва му и с подсмърчане Антоан отново застава на колене.

Господарят замахва отново и отново, докато Антоан не започне да цвили от болка, свит на кълбо по средата на стаята.

- Кажете ми, господин Новак - издърпва косата му назад, клекнал отново до него. Антоан изскимтява и се опитва да се покрие, но Господарят Ким не му позволява, - какво е чувство катарамата да се среща с кожата Ви? - прокарва колана си през синините по бедрата и ребрата му, засмивайки се високо.

- Боли - изплаква силно и поглежда за пръв път Господаря в очите. Сигурно се надява, че Господарят ще го пощади или че ще предизвика милостта му. Но  в сърцето на Господаря са втъкани дяволски кенари, по-тъмни и от обсидиана.

- Удоволствието е съпроводено от болка, господин Новак - с равен глас му говори, приближавайки главата си до неговата. - А вие все още не сте видели нищо - изправя го бързо и влачейки го, просва Антоан върху бюрото си.

И отново съзнанието ми се завърта в онзи своеобразен кошмар, където Господарят Ким изнасилва поредния слабохарактерен човек, принизявайки го до нивото на едно нищожество. Разликата е, че кошмарът ми не е илюзия, а реалност. Мога да чуя писъците на Антоан, които раздират кабинета на Господаря. Плачът му зачестява с задълбочаване на умопомрачението на Господаря. И той продължава да го чука безмилостно, черпейки сили от паданието на личността. Хапе, напира, бие, изтезава и унижава Антоан, докато му се смее зловещо в собствения си климакс.

И това продължава отново и отново. Като на лента.

Господарят прави нарочно дупки с химикал в гърба на Антоан, докато се поклаща в него, свирукайки си някаква мелодия. Присъците на Антоан заглъхват с всяко насилствено пробождане от страна на химикала. Сърцето ми бие в гръдния ми кош, дланите ми се потят. Не искам да гледам това извращение. Но се налага да го направя, за да почета болезнената смърт на Антоан. Очите ми ме болят да се взирам вече за трети астрономически час в малкия монитор на лапточа, съзерцавайки поредното мъчение на господаря. И потрепвам всеки път, в който химикалът продожда бялата, насинена и обезобразена кожа на Антоан. Кръв се стича на малки струйки и капе върху мътносиния мокет, образувайки локви, в които стъпва Господарят.

- Антоан - промърморва Господарят, докато лашка поляка на земята, впил пръсти отстрани на ребрата му. - О, Антоан. - Гръбните му мускули се свиват и разпускат, пъшкайки, докато Антоан се опитва да докопа нещо на пода. - Какво се опитваш да направиш? - засмива се мръсно, виждайки отчаяните опити на Антоан да се измъкне. - Хайде, давай. Вземи химикала - лявата ръка на Господаря пропълзява по нацъфкания гръб на Антоан и закотвя пръсти на врата му. - Можеш, Антоан - подиграва му се, докато кървавите пръсти на поляка се мъчат да докопат химикала. Самозаблудата винаги ще ръководи света. - И какво смяташ да направиш, след като стигнеш нищожното си оръжие, Антоан? - натиска главата му към оцапания под, пъшкайки цветущо. - Ще ме убиеш? Убий ме тогава. Хайде, убий ме - подканя го да мръдне, за да стигне химикала. Ама че копеле.

Но Антоан така и не успява да се протегне за него, защото главата му клюмва внезапно в следствие на голяма загуба на кръв и Господарят Ким почти се строполява върху него.

- Е, явно желанието за живот се изпари от теб - излиза от него и минава зад бюрото си, отваряйки някакво чекмедже. Изважда дистанционо и цъка някакво копче, и дясната стена на стаята се завърта, разкривайки плоскост със закачени върху нея вериги. - Днес е късметлийският ти ден, Антоан. Поне умря, преди да съм тръгнал да те осакатявам.

Връща се при него и тръгва да го изправя, но Антоан замахва и го пробожда във врата с кървавия химикал, но Господарят Ким дори не трепва. Кръв започва да се стича от раната на врата му, но Господарят остава непоклатим, надвиснал като мрачен облак над Антоан.

- Какво си ти, за Бога? - прошепва полякът, а стомахът ми се преобръща. Гледам опулено екрана, не вярвайки на очите си. Господарят Ким само се усмихва студено и изважда писалката, захвръляйки я. Раната му се затваря бавно, а тъмночервената почти черна кръв спира да шурти, оставяйки само кървави следи по бледата му кожа.

Антоан се стъписва и започва да ръкомаха отчаяно с ръце, удряйки и дерейки, където успеят да попаднат ноктите му. Но Господарят само се смее силно, хващайки китките на Антоан в здрава хватка. И макар кървящ, обезсърчен и на ръба на пълното отчаяние, Антоан намира сили, беснейки на земята, борейки се за остатъците от своя живот. В нашето (не)съзнателно съществуване винаги настъпва момент, когато сме изправени пред най-големия си страх, на предела на силите си - изнемощели, грохнали, омаломощени. И никога не спираме да се борим, вярвайки, че има изход от задънената улица. Сляпо се доверяваме на чувството, че ще победим. Че ще спечелим. И то винаги ни предава, нищо че му даваме цялата си налична вяра.

- Най-големият ти кошмар - прошепва тихо, но заплшително. Усещам как ще повърна и изтичвам до мивката, повръщайки в нея. От лаптопа се разнасят отчаяните викове за помощ на Антоан, тракането на веригите и заповедният глас на Господаря, който минава като фонов шум през главата ми. Измивам лицето си със студена вода и треперищи ръце, слухтящ за воплите на един окаяник.

Връщам се на мястото си, за да видя как Господарят реже педантично пръстите на Антоан с голяма ножица. Кръвта швирва от отворените места, а полякът крещи с пълно гърло. Писък, който кънти из главата ми като камбнен звън. Титанично ехо на жив труп.

Треперя, изпълнен с течна жлъч, която гори по кожата ми.

Искам да изкрещя.

Да заплача.

Да направя нещо.

Но просто стоя бездиханен. Замръзнал на стола. Немигащ. Невярващ.

Антоан умирам след десет минути от кръвозагуба, главата му клюмва като цвете, но Господарят Ким продължава да кълца.

Реже.

Дълбае.

В едно отдавна мъртво тяло.

Накрая на четвъртия час той се изправя гордо пред обезобразения труп на Антоан, чиито пръсти на краката и ръцете лиспват. От разтвореното му тяло висят половината органи, а върху гърдите му Господарят Ким изчегърта с ножицата името "Сет", египетския бог на смъртта.

Но това, което ме плаши, е замечтаният поглед, с който гледа гротескното си произведение. Целият е окървавен, омацан с червения цвят на греха и умопомрачението. Но Господарят Ким стои гордо изправен пред творението си, стискайки в лявата си ръка ножицата. Стойката му не издава да изпитва срам или угризение от стореното. Виждам само мрачната усмивка, лепната върху красивото му лице. "

Отново изтичвам до мивката в кухнята и повръщам, докато тялото ми не започне да агонизира. Слюнка тече от устата ми, но продължавам да плюя несъществуващата в мен храна. Измивам устата си и се опитвам да измия лицето си, но не мога.

Просто не мога.

Ръцете ми треперят толкова силно, че не мога да ги заставя да ми се подчинят.

Спускам се по шкафовете и се проскам на плочките, загубил ориентация за време и пространство. Главата ми бучи зверски, а сърцето ми тупти болезнено в гърдите, причинявайки ми затруднено дишане.

Оставям свит на пода в кухнята като едно време, когато бях малък.

Искам да забравя. Желая го. Отчаяно. Но няма как да изтрия от съзнанието си окания труп на Антоан и доволната, зловеща усмивка на Господаря.

Пъшкам и стена от изнемога, обхванал глава в ръцете си.

За пореден път ми се иска да усетя голямото тяло на Анхел да се притиска в моето или да попия от нежността на Мариетовото. Но и двамата са блян.

Тях ги няма.

А аз лежа самотен на студения под в януарската утрин, осъзнавайки горчивата истина, че единственият жив човек, останал от миналото ми, е Господарят Ким.

Единствено и само той.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

4:44

По някое време ставам на треперещите си крака и установявам, че е почти пет сутринта. Не спах. Просто лежах на пода в кухнята, асимилирайки видяното.

Какво в действителност е Господарят Ким?

Би трябвало да е мъртъв. Много мъртъв.

Но той си е съвсем жив.

Кой е той?

Не знам.

Дали някога въобще ще разбера?

Спомням си го преди 15 години на онова видео, което ми пусна и ме принуди да изгледам. На собственото ми изнасилване. За толкова години не се е променил физически. Все същите дръпнати, котешки очи, мрачна усмивка, набито тяло и порцеланова кожа.

Би трябвало да е остарял. Но той не е.

Защо?

Кой е той?

Заставайки пред лаптопа, виждам, че видеото се е изтрило. Някой се е погрижил да не оставя каквито и да било следи.

Флашката е абсолютно празна, но въпреки това я вземам заедно с листа и плика и ги пускам в тоалетната чиния. По този начин тайната за смъртта на Антоан се загубва завинаги, като за нея знаем аз, загадъчният ми подател и вероятните му приближени.

Влизам да се измия и осъзнавам, че съм пропуснал неделната си тренировка по плуване и че трябва да се обадя на Вилхелм, за да му обясня, че отсъствието ми не е породено от малкия ни сблъсък в събота вечерта.

И аз търкам кожата си силно, докато не се зачерви цялата. Искам да изтрия мириса на ябълка и билки, но той е впит в плътта ми. Кръв започва да тече на места от продължителното търкане, но все още усещам кървавите пръсти на Господаря да се спускат по тялото.

Накъдето и да се обърна, виждам лицето му, покрито с кръв и с налудничава усмивка.

Трябва ми почивка. Иначе скоро ще издъхна от собствените си илюзии.

Избръсвам наболата си брада, гледайки изпитото си лице с големите сенки под очите. Старите белези изпъкват по кожата ми, прозират през всеки процеп по тялото ми. Стари рани зейват от вътрешността ми, оголени от действията на Господаря Ким. Но и нови прорези покриват старите като с покривало, изтъкано от мрак и метален вкус.

Опитвам се да изпия едно кафе, колкото да залича гадния остатъчен вкус в устата си, но и него бързо повръщам в мивката и се отказвам да ям или пия. Ще се наложи да се кача в пъкления, зловонен кабинет на Господарят, за да поискам отпуска до края на седмицата.

Обаче рискувам да се закопая още повече в изкусителността и магнетизма на Господаря.

До обяд се опитвам да работя, но безсънието си казва работата. Не мога да затворя очи, защото виждам обезличения труп на Антоан. Но и не мога да ги държа отворени, защото организмът ми започва да изнемогва.

Затова просто мисля до обедната почивка и се преструвам, че правя нещо на лаптопа. Смятам отново и отново сметки, които вече са били сметнати, но съзнанието ми винаги се отклонява в друга посока.

Господарят Ким никога не е бил този, за когото се представя.

Не остарява, регенерира се.

Пълно безсмъртие ли трябва да го нарека?

Обзема ме стаен гняв, че не съм помислил по-рано над това. Трябва да си сляп, че да не забележиш, че той не се е променил с нито една бръчка за 15 години.

Всички растем, остаряваме, променяме се. Но не и Господарят Ким.

Не и той.

И това е факт, върху който трябваше да обърна по-рано внимание. Защото и аз притежавам частичка от божественото безсмъртие, към което човечеството се стреми отчаяно и лудо.

А дали е възможно да има връзка между мен и Господаря?

Или има и други хора, притежаващи безсмъртие? Иначе откъде ще наследя дори миниатюрното безсмъртие?

Ако взема ДНК от Господаря, ще мога да сравня моя генетичен материал с неговия. Но как да го направя?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

14:03

Толкова показва часовникът ми, докато крача по коридора към кабинета на Господаря Ким. Слънцето навлиза косо от лявата ми страна и аз мятам един бегъл погледа на града под себе си. Почуквам на вратата на кабинета и след няколко секунди Господарят Ким ми отваря, гордо изправен в цялото си достолепие.

- На какво дължа посещението Ви, господин Шулц? - пита ме, повдигайки гъсти, тъмни вежди над очилата си с кръгли рамки. Каква игра играеш, Господарю?

- Да Ви връча това - подавам му молбата си, където пише докога искам да изляза в отпуска.

- Нали не напускате, господин Шулц? - вдига очилата си и ги поставя върху гъстата си перфектно сресана коса. - Аха, искате отпуска до края на седмица - погледът му пробягва по изписаните редове. - Имате го - вдига погледа и ме изглежда лукаво. - Влезте да го подпиша и даже мога и днес да Ви пусна да си ходите - прави ми път да мина.

Влизайки в кабинета му, усещам мириса на цигари, който подразнва сетивата ми.

- Не знаех, че пушите - обаждам се ненадейно и оглеждам масичката в лявата част на голямата стая, върху която са поставени пепелник и кутия пури.

- И аз имам право на обедна почивка, господин Шулц - навежда се над бюрото си, за да подпише листа и по този начин пред погледа ми се открива прекрасна гледка към стегнатия му задник.

Отправям се към масичката, колкото да не гледам към него.

- Едни от най-добрите пури, произвеждани в Никарагуа - тръгва да обяснява отдалеч. - Макар всички да плюят американците, трябва да им се признае, че за 500 години от нищо станаха върховна сила в толкова много области и в момента водят челни места в световните пазари - чувам да се приближава.

- Прав сте. Водят челни места в трафика на хора, прането на пари и производствата на наркотици. Да не споменаваме, че най-големите психопати и престъпници намират подслон в Америка.

- Остроумен сте както винаги, господин Шулц - засмива се, а на мен ми се ще да секна този смях завинаги. - Но и Вие имате право. Все отнякъде трябва да идва пагубната чума, с която да се трови светът. - Себе си ли визирате, Господарю? - Но Америка развива много от технологиите, напредва в медицината.

- И все пак не споделя почти нищо от тайните си - поглеждам го, за да видя как запалва пурата си, вдишвайки силно и издишвайки дима право в лицето ми. - Американците обичат да са потайни и току-така не издават откритията си. За някои неща светът никога няма да научи.

- И тук сте прав, господин Шулц. В човешката природа е хората да пазят тайни, да мамят и да играят нечестно. Всеки рано или късно осъзнава, че няма полза от това да се играе по правилата. - Пиперливият аромат на пурата ме обвива и не съм усетил кога Господарят Ким ме е изтикал до стената.

- На това ли трябва да се осланя човечество, господин Ким? - дръпвам пурата от пръстите му, за да си дръпна от нея. Всмуквам силно, а мощният ѝ вкус ме удря право в главата. Цветът ѝ е тъмен, а тютюнът в нея приказен. - На лъжа, измама и пясък в очите? - издишвам срещу него и усещам как напрежението в раменете ми леко спада.

- Човечеството трябва да се ръководи с тежка и здрава ръка, господин Шулц - поглежда ме от отдолу, когато отново поставям пурата на устните си, дръпвайки от омайвищия ѝ аромат. - Не можете да очаквате добро ръководене без голяма доза заблуда и лъжи от страна на управляващите. Човечеството винаги иска истината и само истината. Но никой не може да я понесе и да я носи върху раменете си. Затова всички се примиряват с трошиците, които политиците им подхвърлят - гледа ме настоятелно с черните си очи, а пръстите му докосват копчетата на ризата ми.

- Защо си мислите, че хората не могат да понесат истината? Криенето води само до проблеми - облягам се на стената, дръпвайки си отново от пурата, докато Господарят Ким откопчава ризата ми бавно, изкарвайки я от панталоните ми. - Много хора имат рационално решение за световния глад, как да намалим вредните емисии във въздуха и да използваме най-пълноценно природата като източник на енергия - затаявам дъх, когато Господарят Ким започва да целува гърдите ми с пухкавите си устни. - Ето това е истината, която трябва да следваме. Защо да затъваме, като можем да изпълзим от калта? - потрепервам, докато с бавно темпо и с влажни целувки Господарят стига до пъпа ми.

- Грешите, господин Шулц - усмихва ми се, докато езикът му ближе корема ми. Всичко в мен се усуква отново, карайки сърцето ми да бие като разюздан мустанг. - Човечеството лази в собствената си помия - говори ясно, нищо, че ме лиже като гол охлюв - и скоро няма да излезе от нея. И сам осъзнавате, че истината винаги ще лежи на дъното. Знаете мита за кутията на Пандора. Нека я интерпретираме по следния начин - откопчава панталоните ми и ги смъква по краката ми, клякайки пред мен. Виждам го как се усмихва на това, че нямам бельо. - Наивната и любопитна Пандора отваря кутията, която боговете ѝ казали да държи затворена - хваща с ръка пениса ми, поглеждайки ме право в очите с бездънния си поглед. Колко си стар всъщност, Господарю? - Защо тя отваря кутията въпреки забраната? - повдига вежди и изпомпва бавно, а аз потрепервам в деликатните му пръсти. - Защото като всички хора е била любопитна, диреща истината, която боговете пазели в кутията си - целува ме по бедрата, набраздени от неговия камшик. Дръпвам отново от пурата, а димът ѝ попива по носните ми кухини и се наслагва по езика ми. Издишвам гъст облак, а Господарят Ким движи ръката си по половия ми член, възбуждайки го. - Отваря кутията, защото иска да разбере истината, но от вътрешността ѝ излизат само болести и неволи. Затваря я, не осъзнавайки, че оставя светлината и надеждата на дъното ѝ. Изводът, Хенри - минава с език по цялата дължина на десния ми крак и поставя целувка ниско долу на корема ми, което ме кара да облегна глава на стената и да въздъхна, - е, че хората искат откровеност, но не разбират, че истината ще ги погребе живи - говори плавно и отчетливо, докато целува вече набъбналата ми дължина. - Защото след себе си тя води всички бедствия и катастрофи, които могат да се изсипят върху нищо неподозиращите им глави - стисва ствола ми в основата му и засмуква силно главичката ми, карайки ме да ударя главата си в стената и да простена. - И дирейки истината, човечеството не осъзнава, че само я заравя за сметка на лъжите, които му се стоварват отгоре - приключва речта си и аз отварям очи, за да срещна дивия му поглед и зачервени устни.

- Просто ме накарайте да свърша - изричам със стегнато гърло.

- Май философските теми Ви дотегнаха, а? - облизва устни, застанал на колене пред мен.

- Особено, след като ще ми духате - усмихвам му се мазно, а той стяга челюст и след малко усещам палеца му в ануса си. - По дяволите - впивам пръсти в пурата и дланта си.

- Не ме предизвиквайте, Хенри - вкарва два пръста и аз простенвам жално. - Ако слушате, ще Ви позволя да ме изчукате - тихо ми казва, а аз стискам здраво очи, докато вадички вода се стичат по тила ми. - Ще ме слушате, Хенри, нали? - вкарва още един пръст и аз изсъсквам през зъби, усещайки как започвам да изтичам бавно. - Или ще свършите под егидата на пръстите ми? - завърта ги, а аз отново блъсвам главата си в стената, чувствайки колко надълбоко са в мен и по какъв горчиво-приятен начин ме изпълват.

- Ще слушам - изричам хрипливо, а Господарят Ким изкарва и вкарва пръстите си бързо в мен.

- Кажете името ми, Хенри - облизва спермата от главичката ми. - Имам още седем пръста, ако не знаете. И всичките те могат да се озоват в сладкия Ви задник - заплашва ме. Но по-лошото е, че му вярвам, защото знам на какво е способен той.

- Ще слушам, Чихьон - с шепот произнасям името му, а той ме гризва по пениса, завъртайки бурно пръстите си, карайки ме да се задавя в собствената си слюнка.

- Изкрещете го, Хенри, или ще Ви изчукам с пръсти и после ще Ви се наложи да онанирате, мислейки си какво е да сте в мен - произнася с една октава по-плътно, а аз подивявам вътрешно заради ултиматума, който ми поставя. Иска отново да се унижа. И няма значение, че той е на колене пред мен, пак владее ситуацията с лекотата на дългогодишен диктатор.

- Ще те слушам, Чихьон - произнасям една идея по-силно.

- Не Ви чувам, Хенри - лапа ме на половина и аз отново блъсвам тила си в стената. Искам да почувствам болката в тялото си.

- Ще Ви слушам, Чихьон - почти изкрещявам.

- Извикайте го, Хенри. Нека Ви чуят и на първия етаж как стенете името ми - нарежда ми, а аз съм твърде безпомощен, за да не изпълня заповедта му.

- Ще Ви слушам, Чихьон - надвивкам демоните вътре в мен, простенвайки изречението.

- Отново, Хенри. - А на мен ми иде да заплача от унижението и мъчението, на което ме подлага Господарят.

- Ще. Ви. Слушам. Чихьон. - пъха трите пръста в мен ритмично, докато крещя насечено изречението.

- Пак, Хенри - заповядва ми, а аз няма какво да направя, освен да се подчиня на дявола с кървавите ръце.

- ЩЕ. ВИ. СЛУШАМ. ЧИХЬОН - крещя, за да му доставя удоволствие да ме види принизен до старото ми Аз. Иска да ме върне там, откъдето започнах.

И аз крещя името му.

Високо.

Диво.

Умоляващо.

И с пълно гърло.

Името му горчи върху езика ми, но продължавам да викам в такт с пръстите му, които проникват в мен.

Мразя те, Господарю, за това, което ми причиняваш.

Но имам нужда от това, което можеш да ми дадеш.

- Добро момче - хвали ме, докато се потя, а вадички се стичат по гърдите и корема ми. - Знаех си, че можете да ме слушате, ако поискате - изкарва пръстите си от мен, а аз въздишам облекчено на прага на оргазма. - Погледнете ме - заповядва ми с властния си тон и аз се насилвам да го погледна в дивите му очи, където ходят гъсти като кремсупа сенки. - Искате ли да свършите, Хенри? - пита ме съблазнително.

- Да - изгъгвам.

- От мен ли искате да свършите, Хенри? - задава следващия си въпрос, коленичейки пред мен.

- Да - отронвам, отчаян за допира му. - Искам да свърша от Вас, Чихьон - не откъсвам поглед от неговия, докато се изправя в цялото си великолепие пред мен.

- Отново ми се противиш, робе - изшептява с глас като на ронещи се листа в ухото ми. - Все същият си - хваща дължината ми с ръката си, докато шепти в дясното ми ухо, а дъхът му се сблъсква на горещи валми с лицето ми, карайки ме да треперя. Защото ролите не са се променили - той винаги ще е господарят, а аз робът, който ще се подчинява на волята му. - Страхлив. Лаком. Устат. Мой - допира устни до ушната ми мида, докато ръката му се движи по пениса ми. - Винаги бягаш, за да се върнеш после при мен. - Почти мога да усетя как се задушавам. Гърлото ми ме стяга, а сърцето ми бавно и мъчително се свива и разпуска. - Сега ще бягаш или ще останеш, робе?

- Все още не съм те изчукал - изпъшквам, докато треперя в ръката на Господаря. - А винаги довършвам работата си докрай.

- Така да бъде - отделя се от мен Господарят и ме изтиква няколко крачки назад към фотьойла, върху който ме блъска, а аз преплитам крака в насъбраните около глезените ми панталони. Но дръпвам и него при падането си и той се приземява върху скута ми, право върху болезнената ми ерекция.

Залепям устните си за неговите, които имат вкус на дим, зелена ябълка и билки. Поглъщам устата му, докато ръцете му пълзят по гърдите ми. Езикът ми се преплита с неговия и аз го дърпам и хапя със зъби. Пръстите ми пропълзяват към копчето на дънките му и го откопчават. Успявам да ги сваля с боксерките му, колкото да се открие стегнатото му дупе, и го обръщам в скута си, навлизайки в него.

- Ако ме беше изчакал да ти направя стриптийз, сега нямаше да ти е толкова неудобно с дрехите ми - изговаря бързо, докато приплъзвам нескопосано прилепналите му дънки по млечнобелите му бедра.

- И дотам ще стигнем - реквам му, докато го натискам плътно по дължината си.

Гърбът му опира в мокрите ми гърди и светлорозовата му риза залепва моментално за тях. Започвам да повдигам таза си, докато зъбите ми намират врата му и започват да хапят сочната плът там.

С двете си ръце постоянно го тикам надолу по ерекцията си, докато топките му не стигнат задника му.

Чувам пъшканията му, които излизат от черната му уста. Пръстите му се впиват в бедрата ми и натискат. Двамата се сливаме в една каша от умопобърканост, злост и мрак.

- Докосни ме - нарежда ми, а не моли, нищо, че аз го поря като свиня.

Ръцете ни се намират върху вече твърдия му член и започваме да изпомпваме бурно в такт с тласъците ми.

Навътре.

Навътре.

Навътре.

Докато стигна сърцевината му.

Докато се докосна до мрака в него.

Докато се загубя между някъде и никъде.

Свалям с лявата си ръка част от ризата на рамото и захапвам, докато го обработвам по всички възможни начини. Кожата му е гладка, апетитна и сочна. Зъбите ми правят смучки по цялото протежение от рамото до врата му.

Потапям се в аромата му.

В него.

В звуците му.

В дълбочинността на безсмъртието му.

Навлизам отново и отново в него, докато охканията ни се сливат в едно. Зверски стонове долитат от устите ни, докато пръстите ни изпомпват ритмично пениса му.

Желая го оттук до вечността.

Въпреки дълбокия мрак в него.

Въпреки всичките убийства, които е извършил.

Въпреки всички мъчения, на които е подлагал не само мен, но и другите.

Защото винаги търсим онова, което да пасне като ръкавица на собствената ни същност.

А на мен ми приляга умопрачението в черните му котешки очи.

Свършвам надълбоко в него, стенейки високо. Светът губи очертанията си, когато Господарят Ким излиза от мен и застава прав, докато сперма капе от половия му член.

Смучките и сините са изчезнали от раменете му.

Що за същество си ти, Господарю?!

Но това няма никакво значение, защото Господарят Ким разкъсва ризата си и копчетата се разхвърчават по масата и покрай мен. Тя пада от раменете му и това е най-сексапилната гледка, която някога съм виждал.

И двамата изритваме дънките от краката си и Господарят се настанява в скута ми с диво настървение.

Притиска устни в моите силно и помитащо. Ръцете ми намират път към задните му части и започват да мачкат.

Господарят стене, докато се мляскаме. Движим устни едни връз други - бързо, шеметно, освирепяло. Той се извива като змия и гърдите ни често се докосват, пръскайки невидими искри.

Вниманието му ме опиянява и завърта главата ми на 360 градуса.

Аз го притискам повече към себе си, обхванал слабите му бедра, а ръцете му се опитват да свалят светлосинята риза от тялото ми.

Без да отделяме усти едни от други изкарвам ръце от ръкавите на ризата, въздишайки.

Навлизам без предупреждение в него, но не ни трябват думи, за да се разбираме. Нашето говорене е чрез собствените ни действия.

Господарят изпъшква високо и отваря уста в екстаз, а аз се потапям отново в него. В тази сладка нирвана. В тази забранена утопия.

Пръстите му се впиват в раменете с животниска насоченост, спускайки ги по ръцете ми, дерейки ме.

Изстенвам в сладката омара, която ме обзема.

Сливам се с Господаря още по-бурно и дълбоко, докато ръцете ми го държат за мускулистия кръст, принуждавайки го да ме поема наведнъж и изцяло.

И той се разтваря все повече за мен. Отваря се, докато прешленчетата му ме обвиват с теснотата си.

Дърпам със зъби езика му.

Засмуквам устните му, докато ноктите му дълбаят дупки в раменете ми.

Маркират ме.

И аз напирам в него, минавайки всякакви предразсъдъци и морали.

По-надълбоко.

Още по-надълбоко.

До центъра ни на лудост.

Имал ли съм някога избор?

Имал ли съм някога избор?

Имал ли съм?

Не.

Изборът ми винаги е зависил от Господаря.

Издърпвам с дясната си ръка косата му, близвайки изпъкналата му адамова ябълка. Господарят се извива в ръцете ми, докато ближа врата му.

Стоновете ни са забранена симфония, предназчена за друго време и място.  

Но ние продължаваме да се сблъскваме като два астероида, устремени със страшна скорост един към друг.

Обезумели сме в собствената си дивотия и безобразие.

По-бързо.

По-силно.

По-изтръпнало.

- Докосни ме - заповядва ми с каменен тон и аз го правя.

Не знам кога свършваме, но знам кога експлодираме, подлудени до крайност.

В онзи момент, когато световете ни се свързват, преплитайки се в луда феерия.

Винаги ще бягам от Господаря, но той ще ме открива винаги, за да довърши започнатото.

Е, убий ме, Господарю, преди да съм те убил аз.