Част II

Айндховен, провинция Северен Брабант, Нидерландия

Септември, 18:03, На гарата

Слънцето докосва косо хоризонта с лъчите си, милвайки го за довиждане. Милувката му е жарка, топла и изгаряща. Очите ми се присвиват, докато наблюдавам последните издихания на деня. В подобен ден се запознах и с Линда, нашето слънчево момиче, което не само озари поредния ми мрачен ден в Кьолн, но и внесе лъч надежда в живота ми.

Стоях в коридора на Hansa-Gumnasium в Кьолн, чакайки резултатите от изпита си по немски, както винаги с книга в ръка. Веднага след пристигането ми в Кьолн, приемните ми родители ме записаха в гимназията в подготвителен клас (защото като дете, непознаващо езика, трябваше да започна да го уча), където цяла година прекарах в компанията на деца от различни народности и държави (така случайността да си говоря на холандски с някое дете спадаше неимоверно много). Идеята на този клас беше да ме приобщият в немското общество, за да може да свикна с езика (но немският не беше чак толкова голямо предизвикателство за мен, защото езикът се научава, а холандският и немският си приличат), но проблемът се криеше не в уменията ми да уча, а да говоря. Странях от всички, защото ме беше страх да не видят белезите по тялото ми (особено името на господаря Ким, което стоеше жигосано върху плешките ми) и винаги четях някоя книга, за да запълвам времето си (започнах с леки, детски книжки и някои от имигрантчетата ми се подиграваха за това, че съм на 15, а чета книги за деца, но ако знаеха, че съм прекарал повече от 15 години като роб, постоянно изнасилван и малтретиран, едва ли щяха да ме гледат с присмех и да ми се смеят. И аз само дърпах ръкавите на сивите си блузи надолу и си припомнях своята мисия:"Спаси народа си.").

Не ми беше лесно да свикна с цялата обстановка, защото като пристигнах в Германия нито можех да чета, нито да пиша и на всичкото отгоре говорех на развален холандски, който се разбираше трудно, но все пак се разбираше. Но бях търпелив и постоянен и дори да ми беше изключително трудно дори да започна да чета, не се отказах. "Народът ти те чака, Макс, не можеш да го предадеш сега. Не можеш да го изоставиш, само защото не можеш да четеш" - шептеше глас в мен. Това беше глупаво и полагах двойни усилия да уча, да разбирам и да чета правилно на немски и правилен холандски (приемните ми родители много ми помагаха в това отношение да усвоявам и двата езика едновременно. Четяха ми и на двата езика и постоянно си говорихме ту на холандски, ту на немски, за да свикна да произнасям думите правилно. Отначало само мълчах и ги слушах как си говорят на холандски и успявах да доловя някоя и друга дума, но беше истинско изпитание за мен, защото изведнъж се бях озовал в друг свят, който беше толкова различен от моя собствен и ми беше покъртително трудно да схавана динамиката и смисъла му. Толкова много хора, миризми и светове. И не на последно място можех да подуша свободата и нейното ухание се завърташе в скоростен танц около мен и ме омайваше. И въпреки всичко, все още усещах оковите около китките и глезените си, а ехидното говорене на Господаря Ким винаги вибрираше като струна, болезнено и некомфортно, в черепа ми.

Поне схващах лесно всичко, което ми се говореше и запеметявах всяко едно нещо, което ми се казваше. Никога не знаеш кога може да ти потрябва тази информация, особено, ако очакваш свита от надзирателите на Господаря да изскочат иззад някой ъгъл или да нахлуят с пушки в дома ти. Но живееш с този страх и непонятност, докато не се слеят с теб и не придобият твоята характерна мускусна миризма.

И аз живея с този страх от повече от 15 години и вече дори не знам къде започва той, и къде свършвам аз. И сега доброволно се напъхвам в устата на лъва, поднасям му се на тепсия и само ще чакам момента, когато зъбите му ще се щракнат около гърлото ми. И кръвта ще швирне - алена и гореща - и аз ще загубя в тази битка между мен и Господаря Ким.

Бях се сврял до вратата, чакайки резултатите си (учителите решиха да ми дадат теста за проверка на знанията по-рано, защото забелязаха, че имам напредък и то интезивен. И това си беше така, усвоявах нещата двойно по-бързо, след като схванах модела. Лесно е като имаш алгоритъм да разчетеш кодирания текст. Тъкмо си четях, когато над мен надвисна сянка и аз се паникьосах, започвайки да треперя и подсмърчам.

- Моля те, не - прошепнах тогава и скрих лице в ръцете си, надявайки се Господарят Ким да не ме е открил. Не исках да се връщам там долу. Не исках отново да бъда неговата секс играчка. Не исках да ми причинява повече болка, бях насъбрал предостатъчно белези за този живот.

- Спокойно, няма да ти сторя нищо - прошепна нечий детски глас. Не гласът на Господаря. Него го нямаше. Но въпреки това самата му отсенъчна фигура живее в мен, винаги с мен навсякъде; където и да отида неговата сянка е в съзнанието ми. Опитвам се да изкарам образа от главата си, но той е здраво вклинен вътре в мен. В собствената ми същност. И няма измъкване. Няма тайна вратичка, през която да избягам. - Не се страхувай. - Осмелих се да махна своите ръцете от очите си, за да видя, че над мен се е надвесило едно загрижено, русокосо момиче, което по-късно се представи като Линда. Очите му блестяха ярко и изскрено и аз бях пленен от тази тяхна красота. Днес мога да кажа, че техният цвят прилича на Апатит, който често се бърка със скъпоценни и полускъпоценни камъни поради многообразието от цветове, с които е оцветен. Но точно такава смеска представляваха ирисите ѝ тогава - синьо-зелена и толкова наситена откъм багри. А самите ѝ очи бяха ужасно големи и красиви, съдържайки доброта и светлина, които дотогава не бях срещал и докосвал.

- Имаш хубави очи - плахо изфъфлих. Не бях свикнал да говоря с други хора. Само с приемните си родители приказвах и то никога за това откъде идвам и какво ми се е случвало. Не исках да говоря за Господаря Ким и зверствата му. А и те нямаше да ми повярват. Бях достатъчно умен, за да разбера, че ще ме сметнат за луд, ако им разкажа за подземния свят, който това чудовище бе изградило само. Никога нямаше да повярват на думите ми и затова предпочетох да мълча, докато нощем ме нападаха кошмарите за Анхел и как Господарят го убива безмилостно в тъмницата си. Можеше през деня да не обсъждахме тази тема, но тя винаги намираше начин да се прояви и то чрез неспокойните ми трескави сънища. И до ден днешен те ме преследват, докато дъхът от целувката на Анхел избледнява постепенно, заедно с полъха от мириса на Мари, за да отстъпят място на мрачната усмивка на Господаря Ким и дръпнатите му очи. И колкото и да се опитвам да ги забравя, не мога. Тъмните му очи, розовите устни, бледата кожа и острите му скули винаги изместват малко по малко бляновете ми по Анхел и Мари и вече мога да усетя как едвам ги помня. Накарах дори един художник да ми ги изобрази в стремежа си да ги увековеча и да не ги забравя, но те остават само едни мини портрети, затворени в медальон, който не спирам да нося в джоба си. Успокоява ме докосването му. Но споменът за тях избледнява и на мен ми е все по-трудно да го поддържам жив. Точно това обстоятелство ме кара да желая да забравя болката от тяхното изпаряване. Искам да премахна тази течна безпомощност и го правя чрез безразборен секс и друсане. Ако съм толкова отчаян и пропаднал, викам Себастиен, който умее да ми докара онази болка, за която мечтая. Но не е същото, както го прави Господарят Ким.

Никога не е.

- И ти - отвърна ми със звънливото си гласче, - но очите ти изглеждат толкова тъжни. Защо?

- Не мога да забравя едни приятели. - Нося огромен дълг на раменете си.

- Долавям акцент. Не си оттук, нали? - очите ѝ ме гледаха твърдо, но настоятелно.

- Nein. - Искаше ми се да се скрия някъде, за да приключа тази тема, но изражението ѝ беше като на паднал ангел - красиво и невинно. Не като мен, чието сърце отдавна бе забравило как да бие. Не исках да живея в заблуда и да си внушавам, че е останало нещо непорочно у мен. Господарят Ким се постара да заличи всичко добросъвестно и милосърдно, което дори за стотна от секундата притежавах. Не можех да я допусна до мен. Не заслужаваше да се докосва до моята изгнила душа.

- А откъде тогава? - продължаваше с въпросите. Веднага разбрах, че е изключително любопитна.

- От Холандия. - Лицето ѝ се изопна и придоби съчувствена нотка.

- Хлапето, което било малтретирано? - Нима всички знаеха за мен и положението, в което се намирах?

- Д-д-да, но откъде знаеш? - Страх скова тялото ми и аз отново започнах да треперя. Господарят Ким ще ме намери и ще ме завлече в покоите си, където ще ме убива и ще ме връща бавно към живота. И това отново и отново, непрестанен, жесток и мъчителен цикъл.

- Съжалявам, не трябваше да казвам това. - В този момент вратата отляво се открехна и госпожа Цимърман се показа на прага ѝ.

- Линда - учуди се госпожата, - какво правиш тук? Не трябва ли да си в час?

- Да - Линда се изправи и погледна учителката, - но видях това дете да стои само и се зачудих защо изглежда толкова тъжен. А и не правехме нищо лошо, само разговаряхме - избълва думите направо и без предисловия. Кратко, точно и ясно.

- Говорили сте? - Жената беше озадачена, защото обикновено не говорех с никого. Дори с психолога си. С него още по-малко исках да разговарям.

- Да, защо? - попита Линда.

- Защото Хенри не говори с никого.

- Странно - иззвънтя гласът ѝ, - доста добре си говорихме, докато не ни прекъснахте, госпожо Цимърман.

- Връщай се в час, Линда - остро ѝ отвърна учителката - Ще поговоря по-късно с майка ти защо се шляеш из коридорите по време на час.

- Както кажете, госпожо Цимърман - рече ѝ Линда и се завъртя на пети, отдалечавайки се по коридора. И в този момент погледнах през огромните прозорци и забелязах как залязващият диск на слънцето, което къпеше в светлината си зеления двор на училището, постепенно се скри зад хоризонта. Но не това ми направи силно впечатление, а как слънчевите лъчи огряваха малката Линда и ѝ придаваха серафимска осанка, която я караше да изглежда неземно.

Това беше първата ми среща с Линда и никога няма да я забравя. Поне, докато мога да я виждам и докосвам. Или докато Господарят Ким не превземе поредната част от съзнанието ми. А сега съм дори още по-близо до него и нямам идея какво да правя. В капан съм.

На собственото си объркване и отчаяние.

Вдишвам и издишам дълбоко и продължително от Нидерландия. Мирише на току-що окосена трева и цветя. Дърветата са се разлистили в топли, пастелни цветове - кафяво, жълто, оранжево и тъмнозелено. Любимият ми сезон - есента. Толкова преходна и многозначна. Междинното звено между лятото и зимата. Сезонът, който свързва жаркото и студеното. Времето, което ни показва, че всичко залинява, пада, променя се и се деформира, докато не дойде кулминационният му момент, в който да ни покаже своята голота.

Хващам куфарите си и се отправям към изхода на гарата в Айндховен, докато последните лъчи на издъхващото слънце ме тупат по гърба.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

18:57, местно време

Таксито ме отвежда на улица Грюбер, на няколко преки от централния офис на Господаря Ким - "Сет Холдинг" АД. Иронично е как е кръстил компанията си - на египетския бог на смъртта - Сет. "Не иронично, а по-скоро точно на място". Господарят Ким изключително изпипано подбира всяко едно нещо и не върши нищо без някаква умисъл. Всичко е винаги преднамерено. Но смисъла на фирмата му биха разбрали само тези, които са живели в мините му. Т.е. само аз, защото Господарят Ким е същински вестител на смъртта. Който мине през ръцете му, не е същият. Никой не оцелява около него, повяхва, затрива се, погубва се. Колкото повече стоиш край него, толкова по-черно и изхабено става сърцето ти. Като дреха, която си носил толкова дълго време, че тя е започнала да се прокъсва - и с душата ти става същото. Пласт по пласт, Господарят разпаря шевовете около нея, за да я съшие, както на него му приляга най-добре.

Но мисля, че името на фирмата му е по-скоро подигравка, защото никой не може да разбере какво прави този психопат под носа на всички. Как използва хора, за да копаят в мините му, умирайки от изтощение. Как издъхват в мъки, повалени от някоя болест или се задушават, погребани живи под някое срутване.

Дали съдружникът на великия Ким Чихьон знае за нелегалния бизнес на партньора си или просто си затваря едното око, защото дивидентът в края на всяка година е с достатъчно нули, че да му държи устата затворена? Или пък Томас ван дер Берг - съдружникът му - е поредният съучастник на Господаря Ким в тази негова подмолна и безскрупулна игра?

Не знам. Но това ме притеснява. Господарят Ким наистина ли ще се довери на друг човек? Наистина ли е разкрил тайните си на някой друг или Томас е поредният параван, с който Господарят Ким хвърля прах в очите на обществеността? Колкото повече разсъждавам и се опитвам да намеря логичност в цялата постановка на Господаря, толкова повече се заплитам в мрежите му, в които от малък съм здраво увързан. Но аз ще съсипя всичко, което е успял да съгради до днес. Искам да го накарам да страда, както страдах аз и моят народ. Искам да го гледам как се дави в собствената си кръв и моли за пощада. Но въобще възможно ли е това безсърдечно копеле да изпита нещо като болка? Мога ли да му причиня толкова огромно зло, че да изведа наяве слабата му страна, молеща за милост? Или това е поредната мрачна илюзия на изтощеното ми съзнание, което търси отдих в отмъщението? Но цялото ми същество копнее за момента, в който ще надцака комплексната схема на Господаря и ще я изкара на показ. Само трябва да намеря пробойна, дори миниатюрна, в замисъла на един болен мозък, който си мисли, че може да владее света.

Оглеждам новия си квартал и определено ми прави голямо впечатление липсата на коли. Хора на велосипеди се щурат покрай мен, завивайки в различни посоки. Навсякъде около мен има насадени ужасно мното дървета, които са нашарени с различните нюасни на червеното, жълтото, оранжевото и зеленото. Листенца се отронват в бавен, лиричен отзвук и ефирно падат на асфалта, за да бъдат пометени от стрелкащите се велосипедисти. Това е пример за същинската симбиоза между модерно и природно. Индустриализацията на страната си продължава, но природата не се пренебрегва за сметка на интензивния индустриализъм. Високи, модерни сгради се издигат навсякъде. Изтънчени блокове в ненатрапчиви цветове осейват околността, допълвайки огромните площи от дървета. Холандия е намерила начин да почете природата, като ѝ отдаде нужното уважение и внимание. Успяла е да вклини модернизирания свят в същността на природата, без да разваля цялостната картина и да погубва околната среда. И на мен ми харесва крайния резултат, защото всичко си е все така прекрасно, изкусно и неповторимо. Но има онази хармония, която обичам да търся навсякъде - старо и ново, минало и бъдеще, предишно и настоящо. Все една и съща опозиционна композиция, която вирее и надълбоко в нас и ни изпълва. В нас винаги ще се преплитат миналото и бъдещето, образувайки настоящето, което ще мъкне със себе си предишните фрагменти на един стар свят, докато ние се опитваме да строим новия.

И за момент мога да се почувствам в хармония със света, докосвайки го през своята изкривена призма. Вдишвам един нов живот, а издишвам стар. Но и в новото се крие старото, стагниращото, непромененото и неподвластното на никакви закони. Точно това  "старо" ме бута към Господаря Ким, защото една част от мен е свикнала на бруталността му и неговата нестихваща жестокост. Една заровена част от мен копнее да си върне онези моменти, когато с Господаря се свързвахме диво и необуздано. Бях малък, едно невръстно хлапе, нищо и неподозиращо дете, но свикнах с харизмата и безсърдечността на Господаря. И сега не мога да живея без болката - физическа и психическа. Търся я, където мога и както мога. И затова се друсам, защото искам да заглуша протяжния ѝ вой, който чисто и просто разцепва черепа ми по дължина. Искам да спре да шепти в кошмарите ми за последиците от моите действия. Да спре да ме унищожава.

Но тя няма да спре, защото се храни с това, от което се страхувам. А аз се страхувам от този екзистенциален страх - болката. Тя ме прави слаб, отчаян и мекошав. Нейното действие ме прави изключително жив и аз горя, докато тя ме обладава със същността си. Страх ме е от това, че вече съм зависим от нея, както и от кокаина, и секса. Но едва ли някой може да каже със сигурност къде започва болката и къде свършва. Но обсебен или не, обичам болката и най-вече да я причинявам.

Откакто почнах да пораствам малко повече и да трупам килограми, се записах на плуване (разбира се с частен учител заради многобройните ми белези и най-вече името "Чихьон" върху гърба ми), за да вкарам изсъхналото си и крайно мършаво тяло в някаква мижава употреба. Не можех да търпя как ребрата ми се четат, а краката ми са ужасно слаби. Бях жив, ходещ труп. Лекарите казваха, че е цяло чудо, че съм все още жив, предвид състоянието ми. И бяха прави - едва ли са срещали човек с безсмъртие в ДНК-ато си. Но знаех, че трябва да се стегна и да изляза от балона на отчаянието и страха, който така и не си замина през цялото време, защото си мислех, че Господарят Ким ще изскочи отнякъде, за да ме завлече обратно в гадното си садистично подземие, където да ме изтезава до прага на смъртта. Това чувство така и не ме напусна, а сега се е засилило, защото съм само на няколко крачки от епицентъра, който предизвиква небивало смущение в тялото ми.

Започнах бавно и полека с тренировките и имах режим на хранене. Бях изгубил толкова много от теглото си, че приемните родители ми се притесняваха, че ще издъхна някой ден пред очите им. Макар че физически не е много възможно, освен ако не ми изтръгнеш сърцето директно от гърдите или не ми отрежеш главата. Но тренировките по плуване ме накараха да си върна поне малка частица от самоувереността, която никога не бях притежавал. Бавно и полека трупах маса и малко се източих нагоре, защото бях по-нисък от всички заради недохранването и липсата на слънчева светлина, и основни витамини. Но водата ме караше да се чувствам спокоен и то по някакъв особен начин и аз ужасно много се привързах към нея. Плуването беше по-скоро хоби и страст за мен отколкото бъдеще, защото го правех за забавление. Харесваше ми да съм ведно с водата в басейна (особено зимата при минусови температури и то при открития басей). Студената вода ме каляваше и ме отрезвяваше със своята специфичност. Мога да усетя как ледената вода ме залива през глава, докато правя поредната дължина из басейна. При всяко изплуване поемам жадно от съскащия въздух, който изпълва дробовете ми с меланхолия и лекота.

Точно на басейна се запознах със Себастиен, с когото няколко седмици по-късно свърших, настикайки се в мъжката съблекалнята, като дори не ми пукаше дали ще забележи името на Господаря, отпечатано върху плешките ми. Но и на него не му пречеше особено цялото ми изографисано тяло (падаше си с педофилски и садистични наклонности).

И след като започнах да трупам мускули и да израствам все повече, исках аз да водя парада, аз да бъда доминантният, аз да причинявам било то удоволствие или болка. Копнеех да излея цялата си мъка и огорчение чрез секса, който всички смятат за толкова тривиален и несъстоятелен, а това не е съвсем така. Никога не е било. Но разбрах неговата специфичност и магия доста по-късно, когато беше трудно да кажа "Извинявай!" на толкова много хора. И Себастиен беше единственият и последният, на когото позволих да ме има, защото търсех заместител на Господаря. Но и това разбрах доста късно - той нямаше аналог, никой не е като него. Няма как да го изместя от съзнанието си дори да преспа с целия свят.

Същността ми е свързана с неговата, безвъзвратно и необратимо. И тази връзка убива.

Бавно. Болезнено. Дълбоко.

Полека започвам да вървя към блока си, който се издига на цели девет етажа височина, като аз съм на петия - в апартамент 5А. Цветът му е с меки розови тонове, като китни малки саксийки се гушат на доста от первазите на прозорците. Отправям се към входа на сградата, а колецата на куфарите ми тракат ритмично зад мен. Отключвам врата и ме посреща едно значително малко фоайе в умерени краски. Стените са бледо розови, като по тях се мърдат различни по-тъмнорозови завъртулки, които придават на входа някаква страшно забавна естетичност. Точно отляво се мъдри един асансьор, а няколко метра вдясно е стълбището.

Решавам да използвам асансьора, защото съм крайно изтощен от цялото напрегнато бягане напред-назад не само в апартамента ми, но и из гарата на Кьолн. Цялата ми малка свита ми липсва толкова много - като зъб, който ти изтръгват от основата - липсата им ми причинява нездравословно и при това мъчително пулсиране в главата и докато гледам отражението си в огледалото на асансьора, мога да кажа колко много съм се променил, откакто избягах от подземието на Господаря Ким - раменете ми са доста по-широки и тъмносиньото ми сако ги очертава идеално. Лицето ми е по-остро и грубовато, но поне дълбоките, черни сенки под очите ми ги няма вече. По четвъртитата ми челюст е набола няколкодневна руса брада, която в близко бъдеще трябва да избръсна. Тъмнорусата ми коса е късо подстригана, но доста разбъркана и аз прокарвам няколко пъти ръка през нея, за да я приведа в приличен вид. Устните ми са все така свити, а над сините ми гневно-тъжни очи са надвиснали две руси буреносни вежди, които ми придават още по-смръщено и ледено изражение. Бялата тениска, която се поддава изпод сакото ми приляга перфектно по вече стройната ми фигура, която е увенчана с тесен кръст. Но отзвуците от старото ми Аз все още си личат по мен - натъртените кокалчета на ръцете ми, леко изкривените пръсти, мудната походка, сравнително незабелижомото гръбначно изкривяване (което успях да коригирам донякъде, като нося колани, за да изправя и без това ужасно прегърбената си фигура); фините белези по слепоочията, бузите, носа и едва доловимо цепнатите ми вежди. Но под цялата тази купчина от дрехи, показност и нахоканост, се крият безброй разрези, шевове и кърпения. Безброй опитни лекарски ръце трябваше да минат през мен, за да успеят да заличат името на Господаря от гърба ми.

Но това беше двойно изпитание за мен, защото упойката не ми действаше. Поне не и напълно. И бях принуден да търпя ножиците, скалпелите и иглите да минават през плътта ми. Но преглъщах и тази болка. В името на народа си. В името на отмъщението. Защото така трябваше. Трябваше да стискам зъби, докато се опитват да заличат поредната част от миналото ми.

По-надълбоко с поредното остро ножче. По-навътре с поредния разрез. И аз хапех силно устни, докато мъглата обвиваше съзнанието ми. Трябваше да преглътна тъмата и горчилката. И аз го правех - ревях като разярен лъв на операционната маса, плачех като отчаян удавник, потъвах в собствената си болка и страх, докато те изскачаха отново и отново пред погледа ми. Стисках гумени топчета до пръсване в юмруците си.

И това изпитание ме убиваше, защото то беше жива болка, нажежен въглен, който ме прогаряше дълбоко. И топли струйчици сълзи се стичаха по бузите ми в израз на моята агония. Но какво можеше да се направи срещу нея? Нищо. Затова продължавах да пъшкам тежко и да моля за повече от морфина. Но нищо не беше достатъчно.

И никога не е било.

Точно тези заличени и останали белези се обаждаха с жарко напомняне, че никога нищо не остава потулено и забравено.

Вратата на асансьора се отваря и аз откъсвам поглед от изтормозеното си студено лице. Не искам да се гледам повече, защото колкото по-надълбоко се взирам в моята душа през очите си, толкова по-ясно осъзнавам колко съм обречен и безпомощен. И как сам трябва да се справям с капана, който просто чака да се щракне около врата ми.

Щрак и отново ще бъда роб в краката на Господаря.

Щрак и отново ще го моля за пощада.

Щрак и отново Господарят Ким ще ме притежава.

Вляво и вдясно се разкриват редица апартаменти с номерца и букви върху тях. Пред някои от вратите са положени килимчета, върху които има надпис "You're welcome" или различни животни. Само пред вратата в дъното на коридора не стои нищо.

Отправям се към настоящето си жилище, но в същия момент от един съседен апартамент от дясната страна излиза една жена и аз за малко не се блъскам в нея.

- Pardon - казвам ѝ на холандски. - Извинете.

- Не, няма проблем - отвръща ми. - Не внимавах къде стъпвам. - Вдига глава и веднага ми правят впечатление правилните ѝ черти. Кожата ѝ е като на смесица от кафе и капчица какао. А очите ѝ са като два огромни лешникови океана.

- И вече не съжалявам толкова - с полуусмивка изричам, докато жената заключва апартамента си, съседен на моя.

- Защо? - извива кафявите си вежди в израз на почуда.

- Защото току-що се запознах с изключително привлекателна дама. - Тя ме поглежда сериозно, тръсва глава и големите ѝ тежки, тъмнокафяви къдрици се разпиляват по оранжевата ѝ жилетка. Минава покрай мен и за момент се спира на стълбището, но завърта лицето си и ме поглежда намръщено, но развеселено.

- Интересен сте, съседе - казва ми, преди да започне да слиза, докато токчетата ѝ потракват по стълбите.

- Казвам се Хенри.

- Добре, съседе Хенри - отговаря ми и аз стоя в коридора сам, докато ехото от стъпките ѝ не заглъхва напълно. Интересна жена. При това хубава и саркастична. В допълнение и умна, защото рядко някой ми прави голямо впечатление.

Вкарвам ключа в тъмночервената врата и завъртам. Посреща ме светлобежов коридор, който ще пребоядисам в скоро време. Намирам ключа за осветлението отляво на стената и полилей с широка перифея ме посреща. Меката светлина ми разкрива дълъг коридор, който продължава надясно, като в края му се намира една светлокафява дъбова врата. А на стената срещу мен са наредени три врати. Влизам в мирищещия на застояло коридор и оставям куфарите в него, след което заключвам врата и пристъпвам към вратата, която се намира непосредствено пред мен.

Влизам в стаята и погледът ми сканира празното помещение - холът вероятно. Когато ми казаха, че трябва да се преместя и че вече имам уреден апартамент, помолих да махнат всички мебели, защото имам свои, които искам да сложа. Всекидневната е в бял цвят и широк балкон, към който се запътвам. Отварям врата, водещ към него, и пристъпвам навън, за да видя последните отблясъци на слънцето, полускрити зад елхови дръвчета, високи колкото самия блок.

Оставям отворено, за да може миризмата на непроветрено да изчезне и поглеждам към дясната страна, където се мержелее кухненски бокс. Заобикалям плота и обувките ми стъпват върху сиво-сини плочки. Забелязвам, че има място за пералня, печка и вероятно съдомиална, но това ще се разбере утре, когато сутринта пристигнат всичките ми мебели. А очевидно, днес ще спя на земята.

Излизам от всекидневната и влизам през втората врата, където се оказва банята, че се намира банята, която е сравнително голяма. Душ кабина е стъкмена в десния ѝ край, а до нея е позоционирана вана върху бледите синьо-зелени плочки, които придават експресивност и простор на помещението. Отляво на стената има мивка и малко шкафче отгоре, а до нея е тоалетната.

Следващата стая или е спалнята, или стаята за гости, но е обширна на дължина, докато на широчина е по-тясна. Всички ли стени в този апартамент са бели? На отсрещната стена има огромен прозорец с две крила.

Излизам, нетърпелив да погледна и последната стая, за да си взема студен душ, да се обадя на Линда по скайпа и да легна на пода да спя. Страхотна вечер ще бъде.

Стаята в дъното е сравнително голяма. В противоположния на вратата край има тераса и любопитен, се приближавам към нея, за да видя каква гледка се открива пред стаята ми. Излизам на терасата и забелязвам как луната вече се е издигнала на небосвода, а вляво виждам ъгъла на улицата, а срещу мен има някаква детска площадка.

Обръщам се, подпирайки се на парапета и решавам, че това ще бъде моята стая, където отдясно ще сложа гардероба, а отляво голямото двойно легло, които нямам представа как ще вкарам през вратата. Добре, че имам два дни да пооправя новия си дом, преди да съм имал честта да се срещна с чудовището от моите кошмари.

След като приключвам обзора на жилището си, дотътрям куфарите си във вече новата си стая и отварям единия, за да извадя лаптопа си, зарядното за него, хавлията и някакви дрехи. Усещам как ще навъртя дебела сметка за интернет, докато някоя компания дойде да ми сложи рутер. Имам цял списък с неща да правя, а не знам дори откъде да започна. Може пък да подосаждам на съседката, която реши да бъде саркастична с мен днес.

Включвам лаптопа си, написвам паролата и пускам интернета на устройството. И още преди да съм влязъл в Скайп, на екрана се появява снимката на Линда и годеникът ѝ Захари. Кликвам за приемане на разговора и пред мен изскача усмихнатото лице на Линда:

- Мислех, че скоро няма да си включиш лаптопа. За какво са ни тези комуникационни средства, като дори не ги използваме? - пита, докато образът ѝ трепти несигурно.

- Звучиш като Карла.

- Не ми напомняй за тази изменничка - сгълчва ме.

- Линда - засмивам се, - престани да клеветиш горкото момиче, че иска да има второ висше и да е по-полезна на нас.

- Аптекарка - сумти.

- Райграс - не ѝ оставам длъжен аз и се засмивам силно, докато гледам трептящия ѝ образ. Но изведнъж веселото ѝ изражение изчезва, заменено от тъжна мимика.

- Липсваш ми - казва ми искрено.

- Линда, не си и помисляй да плачеш. Не съм отишъл на края на света, а само на час път с влак. Би могла да ме посещаваш всеки уикенд.

- Да, знам, но...- тя свежда поглед.

- Какво "но", Линда? Какво те тревожи?

- Не знам как да го кажа по-дискретно - започва тя, все още не поглеждайки към мен, - но...

- Мога да се грижа сам за себе си, Линда. Усещам какво искаш да ми кажеш.

- Така ли? - паника осейва хубавите ѝ черти.

- Не съм глупав, Линда - поклащам изнурено глава. - Обещавам да се държа прилично, без да пия като невидял и без безразборен секс.

- Искрен ли си?

- Да. - Не. Не искам да я лъжа, но не виждам друг изход от ситуацията. Имам нужда да заглушавам вината, страха, причинявайки си душевна болка. Но ако ѝ кажа за това, тя няма да ме разбере.

- Не искам да ти се случи нещо лошо, знаеш го това, нали? - пита ме гледайки ме с големи, воднисти очи. - Виждала съм те какъв ставаш, когато излезеш извън контрол.

- Всички са ме виждали, Линда - изръмжавам тихо.

- И не е хубава гледка, Хенри. Буквално си неконтрилируем. Колко пъти си пребивал някого почти до смърт? А изнасилвал?

- 7 побоища и 3 изнасилвания - впервам остър поглед в нейния. - И знаеш много добре, че си поръчвах проститутки и жиголота. Това им е работата - да ме задоволяват. Това, че не търпят на грубост, не е мой проблем, след като им плащам предостатъчно много. - Линда стиска силно челюсти и присвива очи, докато водим борба за надмощие. Битка, която няма да изгубя.

- В Кьолн успявахме да ти спасим мършавия задник, Хенри, но в Айндховен нямаме власт. Просто не искам да се озовеш зад решетките?

- За какво, Линда? Не правя нищо противозаконно или нелегално.

- Следващия път няма да съм там, Хенри, за да те спирам от това да пребиеш някого до смърт - казва ми сериозно и аз мога да доловя горчилката в гласа ѝ. Взирайки се в очите ѝ, се чудя дали знае за тайната ми. Дали надушва, че крия толкова много тайни, откакто се запознахме? Дали предполага, откъде са наистина белезите ми?

- Ако си се обадила, за да ми държиш лекции, можем да се разминем и без тях. Голямо момче съм, слънчево момиче, за да се грижа за себе си. От отдавна мама не ходи след мен. - От доста отдавна. Сякаш са минали векове, откакто видях истинските си родители за последно. Като един далечен, стар спомен, просто полъх от времена, когато бяхме тримата с мама и татко, макар и затворени в подземие без видим изход.

Време, което не е тук и сега. Време, което не е актуално. Едно отминало време на сълзи, омраза и раздираща болка.

- Знам, че ти липсват, Хенс - успокоява ме мило.

- Кои? - правя се на ударен.

- Истинските ти родители. Усещам мъката ти. - Не знаеш какво ми е, Линда. Каква омраза и злост тая в себе си. Колко черно е сърцето ми.

Колко изгубен и празен съм в същност.

- Мъртви са. - Мъртви, защото бяха убити от ръката на Господаря Ким. И аз ще изпълня плана си да го съсипя. Той ме обезобрази и ме направи на нищо.

Сега е мой ред.

- Но това не решава проблемите ти.

- На психолог ли реши да се правиш, Линда? Родителите ми са мъртви и аз нищо не мога да направя, за да ги върна. - Мога само да диря кръвта, болката и отмъщението. - Мъката и сълзите ми няма да ги върнат към живот. Тях ги няма и това е факт.

- Ох, Хенри, защо се криеш в себе си?

-  Не се - лъжа. - Просто ми е трудно да говоря за някои неща.

- Пак ли мъчиш момчето, скъпа? - включва се към разговора Захари. - Това, че той е ерген, а ти си залепена за мен, не е основание да го спираш от това да се забавлява. - До Линда се настанява чехът Захарахи Новодни, който ми се усмихва съчувствено.

- Спокойно, Захари, обичайните припирни. Знам, че всички се притесняват за мен - обяснявам му.

- Да знаеш, скъпи - натъртва на "скъпи", - че има нещо наречено "развод" и "раздяла". Не си мисли, че съм завързана за теб.

- Каква "мила" годеница си имам - подхвърля Захари и пъстрите му очи святкат.

- Явно ти се спи на дивана, скъпи. Ще ти приготвя чаршафите. Отивам да ги извадя - поставя лаптопа в скута на годеника си и става.

- Хей, чакай малко, не говорех сериозно - оправдава се той.

- Спести си го - подвиква му тя. А аз се хиля злорадо отстрани.

- Положителните черти на ергенството.

- Ще ги говорим пак, когато на главата ти дойде една жена като Линда - усмихва ми се мазно и многозначително.

- Ще се постарая това да не става - уверявам го.

- Късмет - изсумтява.

- Иначе как върви планировката за сватбата. - Но чувам дълбоката му въздишка.

- Тежко, дори никак по-скоро.

- Защо?

- Линда не иска толкова скоро да правим сватбата, но искам да знам, че тя е законно моя жена. Не искам много, нали?

- Искаш - казва му тя, подавайки му спалното бельо.

- Не говориш сериозно, че ще ме изпъдиш на дивана, нали? - С надежда в гласа пита той.

- Мислиш, че се шегувам? - взема лаптопа от скута му и отново виждам руменото ѝ лице, осветявано от настолната лампа отстрани на дивана. Захари поне има разума и благоприличието да замълчи. - А относно сватбата, не искам да бързаме.

- Не искаш да се омъжиш за мен или какво?

- Сгодена съм за теб, Захари. И моментът на сватбата ще дойде.

- Гледай да не побелея дотогава - а тя го удря по рамото.

- Гадняр.

- Твоят гадняр - и я придърпва към себе си, за да я целуне.

- Ще ви оставям.

- Не - опитва се да каже Линда, но не ѝ се получава много заради Захари, който е решил да превзема устата ѝ.

-Чао, Линда, ще се чуем утре вечерта - казвам ѝ и прекъсвам връзката. Поне се надявам да е уредила всичко и всичките ми неща да пристигнат благополучно утре сутрин.

Стоя седнал и облегнат на стената известно време и гледам обсипаното с брилянти небе. Небето е от части тъмночервено и тъмносиньо, от което се получава страшно добра комбинация. От улицата долитат гласове и ме увличат. Хората говорят на висок глас и се смеят, чувам забързани стъпки и викове. Ето това е да се чувстваш безгрижен. А кога ще почувствам поне за стотна от секундата лекотата, от която се нуждая тъй много? Имам за какво да завиждам на обикновените хора, защото повечето носят бремето на всекидневието на раменете си, коеро не винаги е лесно, но не носят товара, който тегля повече от 15 години. Не живеят във вина и страх от толкова много години. Те са свободни, а аз съм обвързан с дългогодишен дълг, който ме води само в една посока.

Към Господаря Ким.

Намирам контакта в стаята и пускам лаптопа си да се зарежда. Не виждам за нужно да светвам лампата. Цял живот живях на тъмно. Не тъмнината ме плаши, а фигурите в нея, които могат да станат толкова реални, че да не мога да различна действителността от фантазията.

Вземам хавлията си и си отбелязвам, че трябва да си взема поне кош за пране. Светвам в банята и свалям дрехите от себе си. С бавни стъпки, за да мога да усетя хладния полъх на плочките, се отправям към душ кабината и директно завъртам кранчето за студена вода и леко това за топлата. Не предпочитам изцяло студена вода, а по-скоро хладка.

Водата ме облива и не мога да спра мислите си от посоката, в която протичат. Мисля за Господаря Ким и срещата ни в понеделник, първият ми работен ден в "Сет Холдинг" АД. Не искам да го виждам, не искам да гледам дръпнатите му тъмни очи и насмешката в тях.

Не искам, защото ме правят слаб. Все още съм зависим от влиянието му. Зависим от Господаря. И това никога няма да се промени.

Бавно сядам на пода в душ кабината и се оглеждам в мокрите ѝ стъкла. Образът ми е размит, изкривен и изнурен. Не мода да понасям отчаянието и празнотата в мен. Точно това криво отражение срещу мен показва всичко, което трябва да се види - колко е повредена душата ми, колко деформирана и изопачена. Воднистото ми изображение продължава да се чупи от водните капки, но очите са тези, които изразяват вътрешната ми борба и непримиримост.

Но кое е по-силно тъмнината, сладката и омайната, или дългът към един народ, който чака своя ангел-спасител?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

6:22

Въпреки всичко, не мога да заспя. На два пъти се събуждам от кошмари, в които губя Анхел отново и отново. Обичам го. Но от тази любов боли ужасно много. Сърцето ми ще експлодира от жежкостта на изгарящите ме чувства.

Към шест и половина не издържам повече на опитите си да заспа и ставам да си взема душ. Хладният утринен душ разпуска поне за малко напрежението в раменете ми и мога да усетя как мускулите ми щастливо ликуват.

Проблем се оказва закуската. Нямам нищо за ядене, а не познавам никаква закусвалня или кафене в Айдховен.

Обличам се в тъмносини дънки, бледожълта тениска и сива връхна дреха. Нахлузвам маратонките си, вземам телефона си, пари и излизам от апартамента си.

Свежият, сутрешен въздух в Айдховен ме посреща с "Добре дошъл" в града. Виждам първите хора на колела, които са се запътили нанякъде. Макар да е относително замряло, се усеща прекрасната атмосфера, която се излъчва от града.

Прекосявам улицата и започвам да вървя в произволна посока, надявайки се да се натъкна на някакво кафене. Друга част от списъка ми - напазарувай! Този списък взе да става много дебел. Трябва да отида и до различните институции, за да потвърдя новия си адрес и да започнат да ми отчитат водата, тока и телевизията на моето име.

Още велосипедисти и различни хора минават по улицата, бърборейки, тръгнали по различни задачи. Градът се събужда от летаргията си.

За мое щастие след няколко пресечки намирам едно кафене на ъгъла в края на улицата. Високи, стъклени прозорци се издигат по цялата му периферия. Намирам червената врата на самия ъгъл. Забелязвам, че на разписанието пише, че отварят в шест и влизам смело в кафенето, като малко звънче над мен извънтява, оповестявайки пристигането ми.

- Goedemorgen - поздравяве ме жена на около 55-60 години с ясни кафяви очи и посребена коса. - Добро утро.

- Добро да е - отвръщам и оглеждам вътрешността на кафенето. Цветовете му преливат в няколко нюанса на жълтото. Бели маси с червени покривки са наредени зигзаообразно из цялото помещение. Самото кафене е доста просторно, светло и приветливо. Изминавам останалия път до касата и се застопорявам пред витрината с различни печени изделия и сладкиши. Мога да подуша във въздуха мириса на току-що опечени кифлички и други вкусотии.

- Предлагате ли кафе? - питам на холандски, докато се чудя коя закуска искам да напъхам по-напред в устата си.

- Разбира се - отвръща ми любезно жената.

Между временно през вратата започват да се изсипва цяла тълпа от разнородни хора от всякаква раса, които си говорят на английски. Бих казал даже, че за Нидерландия е доста характерно приемането на английския език за почти официален. Може да се каже, че дори измества донякъде самия местен език.

Осъзнавам, че това са студенти, дошли на по кафе преди сесията си в един от двата университета в града - Техническият университет или университетът за приложни науки "Фонтис", чиито три най-големи кампуса са разположени в Айндховен, Тилбург и Венло. Повечето бъбрят разпалено, но не мога да чуя точно за какво толкова се вълнуват.

Най-сетне един младеж забелязва че стоя пред витрината и пита дали аз съм преди него. Аз само му се усмихвам и оставям всички да минат преди мен.

Вече поръчали, всички се отделят на малки групички по масите и продължават спрените си разговори. През големите прозорци фиксирам улицата и колко оживена е станала за няколко мигвания на окото. Слънцето я напича, придавайки ѝ блясък, докато минувачите я кръстосват. Красиво е. Много красиво.

Все пак решавам да си взема едно дълго кафе с три пакетчета захар (пия кафе просто, защото ми доставя удоволствие да усещам натрапчивия му вкус. Да чувствам как аромата му се търкаля из носните ми кухини и по езика.), две кифлички със сладко и три бисквитки с усмихнати личица:

- Не си студент, нали? - пита ме продавачката, докато приготвя кафето ми.

- Да, не съм. В понеделник почвам работа в "Сет Холдинг" АД.

- Голямата компания, която изнася въглища?

- Точно нея - отвръщам хладно, защото знам какво се крие зад цялата история с тази "компания" - робски труд.

- Би трябвало да се чувстваш късметлия - подхвърля, подавайки ми кафето. Мисля, че съм всичко друго, но не и късметлия. Не и в този живот.

- Защо? - чудя се.

- Защото съм чувала, че фирмата печели доста от добива на въглища и че разраства бизнеса си из други държави.

- Така е - потвърждавам. - Идвам от клона в Кьолн. Препратиха ме обаче в централния офис в Айнфховен.

- Не звучите много щастлив въпреки това - казва ми тя.

- Мисля, че ще разберете, ако ви кажа, че оставих ценни хора в Кьолн, коити ми лиспват.

- Идеално ви разбирам даже. Сметката ви е 5 евро и 20 цента - подавам ѝ парите, но преди да се оттегля към вратата, се обръщам към възрастната жена.

- Страхотно кафене имате - много приветливо и с иделна балансираност. Изключително съм щастлив, че попаднах на вас - с топлина в сърцето изричам.

- Много благодаря за комплиментите. Кафенето остана от покойния ми брат, Бог да го прости, и не можах да го продада, затова поех бизнеса, който беше пред фалит и ето ме 15 години по-късно - усмихва ми се мило.

- Прекрасно място, а сега, ако ме извините, ще се оттеглям. Чакаме ме подреждане на новия ми апартамент.

- Успех. Надявам се отново да се видим.

- Непременно - отвръщам ѝ и излизам от кафенето, искайки да разгледам повече от градчето и да попия от неговата харизма. Някой друг ден ще се наслаждавам на неземната гледка, която се разкрива от "Стъкленото кафене".

Тръгвам по тротоара, пиейки кафето си и дъвчейки кифличките лакомо. Светът се разстила пред мен като на плоскост - цветен, красив и слънчев. Небето е ясно, времето приятно, хората изглеждат спокойни и удовлетворени. Блокове и високи къщи издигат по протежение на улиците, създавайки усещането за сакралност и безтленност, защото е толкова приятно да чувстваш бързия ритъм на деня, но същевременно да си потопен в меланхолия.

Звъненето на телефона ми ме изкарва от съзерцанието ми и с малко повече усилия успявам да намеря устройството, за да отговоря.

- Хер Шулц, обажда се Маркъс Бремсен от фирмата-доставчик. Искам да ви кажа, че сме пред блока ви, но никой не е в апартамента. Трябва да дойдете и да ни отключите.

- Natürlich - отвръщам. - Разбира се, идвам до няколко минути.

- Добре, чакаме Ви - и прекъсва връзката.

Допивайки кафето си и изяждайки втората кифла набързо, се завъртам и започвам да се връщам назад към апартамента си. А бисквитките пъхам в джоба на връхната си дреха.

След точно седем минути и 34 секунди, се намирам пред входа на новата си сграда на улица Грюбер. Още отдалеко забелязвам големия товарен камион с логото на хер Бремсен.

- Здравейте, хер Шулц - подвиква, поздравявайки ме, още преди да съм стигнал до него.

- Съжалявам, че закъснях. Не предполагах, че съм се отплеснал толкова много - казвам му, когато стигам до него.

- В интерес на истината и ние подранихме.

- Надявам се, че приятелката ми Линда ви е насочила добре какво да вземете, нали?

- Да, вчера към шест минахме да приберем и останалите мебели от апартамента Ви в Кьолн. Мисля, че взехме дори праха от там - засмива се и дава сигнал на хамалите да започнат да разтоварват камиона.

- Това е добре. Харесвам всичко да си е, както е било.

- Точно така - усмихва ми се, а тъмносините му очи блесват. Обръща се, за да отиде при екипа си и да започне да му раздава нареждания.

- Между другото ме наричайте просто, Хенри - казвам му.

- Ако и ти ме наричаш просто, Маркъс - усмихва ми се.

- Имаме сделка.

Първо започваме с обемите електоуреди и първоначално срещаме проблем с входната врата, защото е тясна. Та, трябва да се качвам по етажите, за да търся домоуправителката, която да ми даде ключа, за да отворя другото крило на вратата. И най-накрая благополучно успяваме да закараме елктроуредите горе в апартамента.

Докато хамалите качват мебелите, аз се опитвам да свържа пералнята и съдомиалната към канализацията. Но преди да съм установил напредък, в хола се втурва един от работниците и казва, че някаква жена ме търси. Е, не е като да не създаваме шум, но ще трябва да потърпят няколко часа.

Ставам от пода и изтупвам дънките и се отправям към входната врата, а там за моя изненада стои жената от вчера.

- Извинявам се, ако вдигаме шум. Гарантирам, че до вечерта ще сме приключили - бързам да кажа, преди да ми е направила забележка. Наситените ѝ кафяви очи само се подсмихват.

- Всъщност не. Питах се дали имаш нужда от помощ. - Колебая се дали трябва да приема помощта ѝ, но в момента около мен цари същиснко хаос и не мога да кажа в кой точно кашон са ми инструментите.

- Мисля, че да. Трябва да свържа пералнята и съдомиалната към отводнителния канал, но засега нямам голям успях - почесвам се по врата. Тя се размива сладко, врътва се и след няколко минути се връща с кутия с инструменти.

- Тогава да започваме, съседе Хенри, че като гледам неразборията тук, ни чака много работа.

Оглеждам разпилените мебели и тук-таме разхвърлените кашони и въздъхвам изнурено.

- За жалост твърде много работа ме чака.

Разбирам, че се казва Наталия де Юнг и че майка ѝ е португалка, а баща ѝ холандец. Живяла е десет години в Португалия, след което са се преместили в Ротердам да живеят. Там е завършила журналистика и сега е тук в Айндховен по следата на интересна загадка.

- Каква загадка? - питам я, крайно заинтригуван.

- Все още не съм напълно сигурна за достоверността на доказателствата, които намерих, така че не искам да прибързвам със заключенията - усмихва ми се, докато пъхаме различните тръби по местата им. Черната ѝ къдрава коса е вързана на опашка, а лицето ѝ е приятно зачервено и запотено.

- Това значи, че няма да ми споделиш? - питам я на шега, бутайки пералнята към стената.

- Някой ден...може би - отвръща ми уклончиво и продължава да се навира под плотовете в бокса.

Докато двамата работим в кухнята, аз продължавам да давам нареждания кое къде да бъде сложено. И след известно време забелязвам, че е станало два и давам едночасова почивка на работниците, както и на нас самите с Наталия.

За няколко часа успяхме да качим електроуредите и повечето мебели за хола - табуретките, кафената масичка, картините, двата дивана, заедно с лампионите.

- Мисля, че трябва да си купя отнякъде някоя маса, в противен случай ще стои много празна всекидневната - съобщавам на Наталия, докато седим на дивана в хола.

- Определено. Има достатъчно място за една прилична малка маса с няколко стола. Ще стои прекрасно - съгласява се.

- Не познавам града още, но трябва да се плаща за тока и водата. Но трябва да отида до съответните места, за да потвърдя настоящия си адрес и да оправя още толкова бюрокрация. Тя буквално ми яде мозъчните клетки. Всичко е винаги толкова тромаво - а тя само се засмива и ми обещава, че утре ще отидем и ще ми направи полу-обиколка на града.

- Няма да ми направиш цяла обиколка, защото...- подканям я да продължи.

- Защото искам да излезем и втори път - усмихва ми се толкова чаровно, а вътрешно се моля да не се докосва до мен. Сърцето ми е черно, пъклено и изгнило. Не искам да погубя светлината в нея. Наталия не заслужава да бъде погубена заради мен. Надявам се да го разбере навреме, защото колкото по-рано проумее, че нещо е сбъркано с мен, толкова по-добре ще може да се опази от мен и това, което представлявам. Или това, което е оцеляло на ръба на смъртта и страха след толкова много години.

Засмивам се малко на сила, но цял живот играя. Вече дори не мога да кажа кога съм напълно истински. И дали въобще съм истински.

Докато трае почивката се заприказвам с Маркъс, който ми показва снимка на двете си прелестни близначки, които са на по шест годинки. И докато го наблюдавам мога да видя обичта, която изпитва към тях. И завиждам благородно за това, защото си позволих да обичам и накрая бях принуден да гледам как любимия ми умира заради любовта ми към него.

Любовта на смърт ли е равна? Непременно ли означава, че като обичаш някого, то го обричаш на смърт?

Маркъс ми разказва за това как се е запознал с Пенелопа (съпругата си), как е избрал тази работа. Страхотен човек - весел, забавен и голям шегаджия. И определено има голямо сърце.

След почивката, работниците качват на части големия гардероб в спалнята ми и започват да го сглобяват, като им помагам с каквото мога и както мога. Двойното легло също качваме на няколко пъти освен дюшека, който и да искаме, не можем да смалим. Сам си качвам малката библиотечка, предназначена за спалнята ми, докато двама от хамалите носят голямата библиотека за хола, която ще сглобят горе. Малкото диванче също се озовава горе, но решавам, че ще го сложа в допълнителната стая, защото ще се съчетае идеално с прозореца. Идеално място да седнеш, да си опънеш краката и да четеш на чаша кафе или лимонада. Бюрото ми го паркирам в спалнята, но съм тотално изморен, за да да го наместя подходящо.

Към шест сме качили мебелите и всички неща, които са извън кашоните. Наталия упорито продължава да помага там, където може. Носи по-леките дъски, намества диваните, тупа. Дори взе прахосмукачката от апартамента си и сега само ходи да чисти след нас. Буквално пълна какафония и хаос. Ако знаех къде е моята собствена прахосмукачка, щях да я ползвам, но засега е в неизвестност.

И последната фаза са кашоните - малките, големите, продълговатите (там май са телевизорите). И все пак намираме по някое друго нещо, което си няма кашон - компютърът ми, някой друг стол (имах маса от стария апартамент, но Калоян много я харесвал и му я подарих. Подозирам, че Лена в същност я е искала), поставката за обувки, огледалата, портмантото. Даже прахосмукачката излиза на бял свят. 33 кашона, различни по големина (Слава Богу, че повечето са надписани:"Дрехи", "Спално бельо", "Посуда", "Чупливи предмети" и т.н.) и някои даже по цвят, по-късно всичко изглежда още по-неподредено и хаотично, защото кашоните са пръснати из всекидневната и коридора. Оглеждам за последно вътрешността на товарния камион, събирайки някои изпопадали неща и излизам от него.

- Благодаря за помощта. Не мисля, че без теб и твоя екип, бих оцелял, Маркъс.

- Това ми беше работата, а и заплащането, с което ме възнагради, беше повече отколкото направихме аз и моят екип.

- Глупости, Маркъс. Цял ден качвате и монтирате неща. Определено беше доста повече, отколкото трябваше - казвам му, докато последните слънчеви лъчи си играят на гоненица с нощното небе.

- Пак заповядайте - усмихва ми се лъчезарно и аз стискам ръката му по мъжки.

- Винаги.

Сбогуваме се и аз стоя на улицата, докато съвсем не виждам задницата на камиона и докато нощта не погълне напълно небето.

Крайно изморен и изхабен от този ден, се качвам в асансьора, държейки още два кашона и други дребни, изпаднали от другите кашони неща. Едвам не се пребивам в коридора, пълен с всевъзможни джунджурии и предмети.

- Наталия, къде си? - питам, докато оставям върсат останалите неща, които държа.

- В хола - отвръща ми. - Бърша витрината на една от стъклените ти библиотеки.

- Знаеш, че не е нужно да правиш всичко това - казвам ѝ, чувствайки се малко неудобно, че я ползвам за чистачка, която да ходи след мен и само да бърше това и онова.

- Нямам нищо против всъщност. Харесва ми. Малко поразнообрази уикенда ми, за което благодаря. Отдавна не се бях смяла така хубаво.

- На тъпите ми шеги ли се смя или на това, че на три пъти щях да се пребия в собствените си кашони?

- И от двете по малко. - Усмивката ѝ стига чак до очите и белите ѝ зъби се показват в пълния си блясък. Тя е наистина забележителна жена - умна, находчива, упорита и с проста, но ефектна красота. Точно меките черти на нейното лице ѝ придават една сладникавост, която я кара да изглежда по-млада и миловидна.

- Стига си чистила - вземам парцала от ръцете ѝ, когато успявам да стигна до нея, прескачайки и преодолявайки морето от кашони. - Достатъчно за днес. И утре е ден, ако имаш огромното желание да излижеш целия ми апартамент до блясък - засмивам се, открадвайки препарата за прозорци.

- Хей - нацупва се.

- Лягай си, Наталия. Марш в леглото. Днес беше тежък ден - поглеждам огромния хаос, който цари навсякъде, - а утре ме чака двойно мъчение. Трябва да ме водиш на разходка из града - напомням ѝ и я повличам към вратата - и трябва да наредя съдържанието на кашоните. И трябва да напазарувам - набелязвам още неща, които трябва да направя.

- До колкото знам, нямаш нищо за ядене.

- Ще пропусна вечерята.

- Утре тогава задължително трябва да направим първата ти вечеря в новия ти дом. Ще направя лазаня - казва възторжено.

- Няма нужда, Наталия - уверявам я, докато я дърпам, избягвайки кашоните.

- Това не зависи от теб.

- Сигурен съм, че зависи.

- Ще се видим утре в седем, съседе Хенри - казва ми, когато отваря вратата вляво от мен и се разкрива малък, приветлив коридор с кафяв паркет. - Лека нощ - усмихва ми се обаятелно и затваря вратата.

Въздъхвам тежко. Разкършвам рамене и се прибирам в собственото си жилище, заключвайки. Не се бавя дълго време, а намирам хавлията си, бельо и някаква обикновена сива тениска, и долнище и се пъхам под душа.

Хладната вода ме облива за пореден път, когато тя докосва тялото ми, по което все още си личат белезите от камшика и колана на Господаря Ким. Прокарвам ръка по гърба си и напипвам леки бразди по плешките си, които са едвам доловими, но действителни. Това, което ми причини Господарят, ще мъкна цял живот. Белезите ми напомнят и не ми позволяват да забравя. Каляват ме с историята си, припомнят ми значението си, правят ме по-силен.

Но по-силен ли съм в действителност? Все още ме е страх от Господаря. Името му предизвиква тръпки, които бавно и болезнено се спускат по гръбнака ми, предизвиквайки топка от нерви да се насади в корема ми. И колкото и да търкам и да четкам тялото си, следата от ръцете на Господаря няма да изчезне както и неговите докосвания. Искам да си спомням само русата коса на Мари и кафявите ѝ реални очи. Искам да усещам истинската любов на Анхел. А не грубите пръсти на Господаря Ким, които дълбаят в мен. Но тези спомени не си отиват. Те винаги съществуват, връхлитат и бавно умарят съзнанието ми.

Хладната вода ме залива, облива. Сблъсъква се с лицето ми и мога за момент да си представя, че потъвам.

В собственото си мрачно, изкривено съзнание, където скитат безчувствените ми демони.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

6:30

В шест и половина алармата ми ме събужда и аз се чувствам безкрайно изцеден. Вчера, след като излязох от банята, трябваше да проведа скайп разговор с Линда, защото ѝ обещах да се чуваме всеки ден. А това е едно от малкото обещания, които мога да изпълня, без да ми е гузно и тежко на съвестта. Ако ми е останала някаква частица от нея.

Показах ѝ апартамента и пълната кочина, която се простира от единия му край до другия. Много ѝ хареса изложението на стаите и обеща, че заедно ще боядисаме и да не пипам стените. Притеснявам се само какви ли бои ще избере.

След това минах през Калоян и Лина, които решиха също да ми се обадят, за да ме питат как съм. И аз им отговорих, че съм като пребит кон. Изразиха съчувствието си чрез това, че им се искало да ми помогнат. Но всеки си има работа и живот, а моят води към "Сет Холдинг" АД. Говорехме си за обикновени неща, смяхме ме се и накрая исках да чуя и Сам.

За мое щастие Сам изглеждаше удивлетворен и някакси си по-отпуснат. Все още ми е гадно, че толкова дълго време не бях прозрял истината и че не я бях видял по-рано. Наистина съм ужасно сляп. Но хората са доста сложни същества, с мисли и чувства. Всеки е толкова различен характер. Никога не знаем за какво си мисли отсрещния. Не можеш да предскажеш действията му. А всеки крие по толкова много тайни, които дори най-близките не биха могли да подозират относно. Но ми се щеше да бях разбрал.

Тайните са товар, който няма стойност и не можеш да му направиш равносметка.

Питам Сам как приема Линда сексуалната му ориентация и той казва, че тя свиква и нямат много дрязги помежду си, което си е добре. Вчера почувствах колко открито говори. Колко ли време се е сдържал от тайната си? Защо не е казал нищо заради мен? Защо винаги всички се жертват заради мен? Не разбират ли, че крайният резултат за тях ще бъде единствено и само страдание?

Говорим си за основите неща от живота, за работата му и новите софтуерни програми, които пише. Сам работи за една фирма, като работата му е да прави защитата на фирмата непробиваема за външни лица. И той е безумно добър в това, защото го бива в информатиката от малък. Малко след като се запознахме беше проникнал в сървъра на училищната система и бе хакнал оценките от някакво контролно, променяйки всичко на отличен едно. Заради него беше настъпило пълно объркване и недоумение.

С малко повече изнудване и побутване, разбирам, че Сам си е намерил приятел, с когото са си станали близки и аз му казвам, че нямам търпение да ми го представи и че в скоро време ще чакам новини от него.

Приключвайки разговора си с него, единственото желание, което имам за тези тримата, е да имат добър и щастлив живот. Моят е изгубена кауза, не мисля, че някой би ми върнал вярата в него. А и аз имам дълг и отговорност към един народ, който чака моята поява. И когато убия Господаря Ким, когато чуя и видя последното му издишване, искам да знам, че Сам, Калоян и Линда ще продължат напред.

Искам да знам, че ще има някой до тях, който да ги подкрепя. Не искам да ги оставям сами в този коварен, студен свят. Но наистина ли хората губят връзката си със земята и нейната топлота? На обреченост ли сме прокълнати?

Сутринта отново си вземам душ. Водата винаги ме е успокоявала и просто привикнах към нея. При всеки удобен случай се мия. Половин живот живях в мръсотия, а другата половина се опитвам да я измия. И пак не се получава.

И никога няма.

Тъкмо обличам дънките си, когато на вратата се позвънява. Набързо навличам сива тениска и някаква черна горница, като по пътя към вратата си нахлузвам чорапите и сред натуриите в коридора успявам да открия маратонките си. Хубавото на Наталия очевидно е, че е търпелива, а не като Линда, която е в състояние да издъни вратата чрез звънеца.

- Много си точна - хваля я.

- Благодаря, старая се - отвръща ми, докато заключвам вратата. Отправям се към асансьора, но Наталия отказва да го позлваме:

- Защо? - питам я, когато започваме да слизаме по стълбите.

- Имам лека клаустрофобия. Като бях малка, мама без да иска ме затвори в килера за няколко часа и оттогава насетне мразя затворените пространства. А в асансьора ми е твърде тясно. - И аз я разбирам прекалено добре, защото всеки има ужасни, пъклени страхове, които биха могли да го изядат с парцалите. Или страхът превзема теб, или ти него. Няма средно положение. Можеш да си мислиш, че можеш да съжителстваш с него, но най-лошото, което можеш да направиш в случая, е да навредиш на самия себе си чрез самозаблужденията, които си налагаш. А самозаблудата никога не е водила до добро.

- А ти, от какво имаш страх? - пита ме.

- Всички журналисти ли сте толкова любопитни, или ти си изключение от правилото? - подкачам я.

- Не, всички сме еднакво любопитни и находчиви. Все пак това ни е работата - да търсим, да разнищваме, докато не стигнем до самите дълбини на казуса.

- Знаеш ли - започвам, - предпочитам да остана цял. Харесвам си се така. "Разнищен" не ми приляга. - Макар че съм точно това - разпарчетосан, разпокъсан, надъвкан и изплют. Господарят Ким ме сломи и все още не въм успял да се събера.

- Зависи - подхвърля небрежно, когато стигаме вратата на сградата.

- От какво?

- Дали се казваш Хенри, или не - засмива се, когато излизаме на улицата и какафония от звуци, цветове и хора ни обгръща.

- Ще се направя, че не съм го чул.

- Това няма да промени реалността - подсмихва ми се мазно и чак сега имам възможността да я огледам в целия ѝ вид. Кафявите панталони, обувките с равна подметка (които отпред имат панделка в стил "папионка"); бялата, дълга, памучна блуза (която ѝ стига почти до колената) и плетената жилетка; хубавите ѝ деликатни устни, меките черти, кафявите очи, прекрасната усмивка и буйната ѝ черна коса, сплетена в една плитка. И всичко това толкова много подхожда на тъмната ѝ кожа. А слънцето така изкусително огрява цялата ѝ фигура, карайки я да изглежда великолепно. - Е, от какво те е страх все пак? - пита ме отново тя, като продължавам да я гледам в големите ѝ хрисими очи.

- Не се отказваш, нали? - въздъхвам.

- На всичко ли отговаряш с въпрос?

- Ефективно е - усмихвам се срещу нея, а тя се засмива.

- При хора, които можеш да измамиш, като смениш темата. При мен не минават тези неща. Като журналист ти се учиш да даваш посока на разговора. Ти го въртиш и насочваш, не събеседникът ти.

- Тогава може и да имаме малки проблеми с теб.

- Ако визираш разхвърляния си апартамент, проблемите ще са с гигантски размери. - Това нейно изказване ме кара да се засмея.

- Искаш ли първо да хапнем? Аз черпя.

- След като плащаш, нямам нищо против - и двамата отново се засилваме.

Докато я водя към новооткритото от мен вчера кафене, разглеждам сградите, дърветата, хората и всичко е толкова чисто и спретнато. Дори природата е затихнала за момент. Бели облачета се разхождат по небето, закривайки небето от време на време. Дори в ранната неделна утрин, има хора, които се щурат насам-натам. Деца разхождат домашните си любимци, карат скейтборд или колело. Въздухът трепти с цветиста омара. От дърветата се отронва поредното листо, което ги оголва.

- Сигурно знаеш това място - казвам ѝ, когато натискам бравата на крайъгалното кафене на възрастната жена.

- Целият град го знае. Баба Хелмут е ужасно прочута. Няма човек, който да не е чувал за нея.

- Така ли? Не предполагах, че толкова много души ще знаят за нея.

- Иначе няма как. Баба Хелмут е уникална жена и винаги можеш да си побъбриш на всякакви теми с нея. Веднъж едвам се откопчих от нея - засмивам се. - А и прави най-хубавите кифлички в града. Никой не знае тяхната тайна.

- Това звучи много тайно.

- То си е. Опитах се да намеря информация за рецептата за тези превъзходни кифлички, но не успях - а аз се засмивам отново.

- Представям си те как ровиш като една къртица, която се опитва да се докопа до златната жилка.

- Честно казано не ме интересува на какво приличам, важното е да намеря рецептата - измрънква жално, което ме кара отново да се засмея, а хората в кафенето хвърлят секундни погледи върху нас, но не ни обръщат голямо внимание. Стигаме касата и витрината със закуските и аз се залепям за нея.

- Две кифли с локум и едно черно кафе, бабо Хелмут - поръчва си Наталия.

- Веднага, скъпа моя. А за младежа до теб, какво иска? - пита след кратка пауза баба Хелмут.

- И той не знае - отвръща му Наталия и отново ми мята ехидна, но пък прекрасна усмивка.

- Така си е, не знам, но стомахът ми скоро ще ме погуби, така че трябва да реша. Какво бихте ми препоръчали? - питам учтиво.

- Викай ми просто, баба Хелмут, както правят всички останали. И нека оставим официалностите зад гърба си.

- Добре, ще опитам - обещавам ѝ, а тя се усмихва мило и подава поръчката на Наталия.

- Бих ти препоръчала щрудела, защото ми е любим и от кръглите топки, които вътре са пълни с шоколад и пръчици. Двете ни готвачки - Ева и Аника ги приготвят превъзходно.

- Казах ти, че има голяма тайна - подшушва ми Наталия.

- Направо конспирации - отвръщам ѝ. - Добре, бабо Хелмут, дай ми от щрудела и тези шоколадови топки. И едно дълго кафе - прибавям.

След няколко минути с Наталия седим на една маса, която е диагонална на касата. Докато ям ябълковия щрудел, който блазни небцето, оглеждам кафенето, огрявано от сутрешното слънце. Цялото е почти пълно и още малко ще почне да се къса по шевовете. От всяка маса долитат разговори на английски език. Всички се смеят и разговарят. Цяла картина от звуци, цветове и миризми. Уникално място за уникални хора.

- Страхотно е тук, нали? - пита ме Наталия, отхапвайки от кифлата си.

- Да, харесват ми семплите цветове на заведението, масите и как покривките се съчетават много добре с жълтото. Мисля, че повечето го харесват, защото е светло и открито, а и баба Хелмут много допринася за обстановката - надигам кафето си срещу възрастната жена на касата, а тя в отговор вдига някаква шпатола. - Удивителна жена - заключавам.

- Повече от това - добавя Наталия.

След половин час, почти осем сутринта, казваме "Довиждане" на баба Хелмут и напускаме кафенето:

- Знаеш ли, че наричат кафенето още "стъкленият замък" заради многото прозорци?

- Не, но вече знам - усмихвам се, защото вчера използвах същото определение за това кафене.

Отиваме да оправя въпроса с водата и тока. Докато попълня и потвърдя един куп документи и на двете места, ми се завива свят и за пореден път искам да умъртвя тромавата бюрокрация, но това е положението. Като счетодоводител разбирам цялата тази бумащина, но животите ни се превръщат в купчини листи и документи за попълване и подписване. В крайна сметка оправям тока и водата, Наталия ме завежда към компанията за кабелната и телефона. Споменах ѝ, че трябва да си пусна безжичен интернет в апаратамента, преди да съм навъртял огромна сметка.

Докато изготвим плана, а аз изчета дори дребния шрифт на всички оферти, които ми предлагат, минава пладне (даже става ранен следобед), но това са неща, които трябваше да свърша. Скоро ще дойдат да ми сложат и рутера за wi-fi.

Минаваме през близкия супермаркет, за да напазарувам основни неща, че хладилникът е по-празен от душата ми, защото тя скърби. Иска ми се да знам дали Мариета е жива. Копнея да я видя, най-вече нейните твърди, решителни очи и нейния проклет инат. Купувам малко зеленчуци, плодове, месо, хляб, препарати за под, стъкла и дърво и доволен, че съм взел някакви минимални неща за новия си дом, двамата с Наталия успяваме да замъкнем творбите благополучно в апартамента ми, без големи инциденти. Зависи какво разбирате под "инцидент".

Едвам отървал се от творбите, се строполяваю върху дивана в хола и въздишам шумно, като забелязвам голямата натория, която цари свободно.

- Нямам сили да прибирам - изпъшквам, затваряйки очи.

- Ще ти се наложи, съседе Хенри, защото тези неща не могат да се приберат магически сами.

- Не че имам избор. Нека направим така. Повечето кутии имат етикети. Нека разпределим кашоните по съответните стаи и ще започнем да разопаковаме.

- Звучи добре - съгласява се тя.

В 21:03 сме наредили кухнята - чиниите, чашите, приборите и другите кухненски пособия по чекмеджета. Препаратите са в шкафа между пералнята и съдомиалната. В него слагам всички препарати, които могат да се използват в домакинството и които Линда не е пропуснала да ми прати. Вътре натиквам дори парцалите и няколко чифта гумени ръкавици. Докато аз нареждах чиниите по високите рафтове, където Наталия не може да стигне, тя чистеше плотовете и пода на кухнята, защото успяхме да го изцапаме.

Избърсах праха от библиотеката си и минах рафтовете с препарат за дърво, така че да заблестят и започнах да редя любимите си книги по тях, а Наталия чистеше с прахосмукачката ми диваните и табуретките от Линда.

Избутахме дивана малко назад, сложихме кафенета масичка пред него и наредихме трите цветни табуретки, които бяха сякаш омотани в черги, около масичката. После дойде проблемът къде и точно как ще сложим телевизора. Отново бутахме масичката заедно с дивана и табуретките към отсрещната стена на стаята (успоредно на кухнята), за да може телезора да е до стената върху кафената масичка (заради хилядите кабели, които трябваше да свържем към него. Слава Богу, че имаше контакт наблизо!), дивана зад нея, двата фотьойла отстрани него. Махнахме трите табуретки и ги занесохме в допълнителната стая, защото не знаехме къде да ги поставим.

На перпендикулярната стена срещу дивана изместихме витрината (която Наталия избърса, докато аз полирах скъпата посуда), а отстрани до нея сложихме двете малки библиотеки. И цялото съоръжение достигна почти до вратата на стаята, която гледаше точно срещу терасата, която граничеше с кухнята.

Зад чиниите, прекрасните чайници и малките порцеланови, чаени чашчици, сложих няколко картини на различни пейзажи. Тъмният махагон на мебелите контрастираше много добре със светлия паркет, който поне бяха оставали. Една работа по-малко.

Дватата лампиона не знаехме къде да ги сложим и ги натирихме в допълнителната стая, докато им дойде перфектното място, където да бъдат позоционирани.

Наталия се смя, като видя, че имам само столове, но не и маса:

- Казах ти, че трябва да си взема една маса - въздъхмах, а тя се смя до сълзи още дълго време. В осем чистих пода с прахосмукачката и с назаем взета от Наталия стирка след това. Добре, че изнамерих из наториите си малък леген, че да мога да го ползвам. Топиш стирката в легена и минаваш цялата стая. Междувременно Наталия бе полирала до блясък прозорците, довършвайки ги с вестник.

Вече слънцето беше залязло, когато тръгнахме да оправим и коридора, че беше като паднал Ад. Наложи се в 20:30 да пробивам дупки в стената срещу стаите с бормашина, за да мога да сложа закачалките, а отдолу шкафа за обувки, а отляво на него малкото гардеробче с огледало, високо колкото мен (където ще пъхна някои якета, шлифери и сака).

На флуоресцетната светлина в коридора прибирах обувките по местата им (защото си бях надписал специално две кутии). С последни сили подредих банята, докато Наталия минаваше със стирката коридора, който за нейно щастие беше тесен и не толкова голям. В шкафчето над мивката подредих шампоана, душ гела, сапуни, водата за уста, конеца за зъби, пастата си, самобръсначката и пяната за бръснене и гъбата. Мислено си отбелзах да си намеря ароматни соли за банята.

Когато сядаме да ядем на дивана в хола от лазанята, която Наталия е приготвила вчера, ми стои празно пред дивана.

- Трябва да купя и отделна масичка за телевизора, че кафената не може да играе тази роля.

- Съгласна. И маса за столовете, да не забравим - засмива се.

- Стига си се смяла, единият ми приятел искаше масата и просто му я подарих.

- И сега имаш пет стола, но не и маса - засмива се отново, а аз извъртам очи в знак на раздразнение.

След още час сладки приказки, изпращам Наталия и ѝ пожелавам "Лека нощ", а тя ми се усмихва все така миловидно и засмяно.

Измивам чиниите и си отблезявам утре да ги върна на Наталия.

От кашони, едвам се добирам до леглото, което е в дясната част на стаята, но между него и терасата има доста пространство, което може да бъде оползотворено. Вероятно в ъгъла, пред терасата ще напъхвам бюрото с компютъра. Така поне ще ми е светло.

Едвам не заспивам в банята, докато се мия и се опитвам да изтъркам кожата си с ужасно твърдата гъба и душ гела, който мирише на ванилия. Всеки път се опитвам да залича спомена от Господаря Ким по кожата си. И никога не мога. Той никога не си отива. Лепне като полен по мен. Търкам ли, търкам, но няма измиване.

Сърцето ми бумти силно, докато си мисля за срещата си с Господаря. Дали ще успея от отвътре да го разгромя? Дали ще мога да намеря за какво да се хвана и да го унищожа и съсипя? А как да намеря народа си? Как? Как? Как?

Само въпроси с малко отговори. Нямам представа как ще намеря входа за подземието на Господаря Ким. Все отнякъде се слиза, въпросът е откъде и как да се докопам до тази информация. И отново се замислям за сътружника на Господаря - Томас, който също играе някаква роля. Е, Томас ван дер Берг, какво ли е вашето вмешателство в цялата тази грозна история?

Чувствам се изцеден, изтощен, прокълнат и отчаян.

Защото след толкова много време отново ще се срещна с най-големия звяр на тази земя. Човека, който ме съсипа по всички възможни методи.

Въпросът е:"Как ще успея да се изправя пред него, без да искам да избягам?"

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

6:00, на другия ден

Алармата ми извънява някъде изпод завивките и след мъчително търсене, успявам да намеря телефона и да я изключа. Не всеки се събужда с Токата и фуга в ре минор на Бах всяка сутрин. Просто произведението ми напомня, че всеки от нас крие тъмна страна от своята личност. И музиката на Бах е точно такава - мрачна, душна, дълбока и черна като катран. Показва ни, че в един момент демоните ни излизат наяве, за да вършеят. И Токата и фуга изразява всичката онази чернота и незнайност на човешката личност и индивидуалност, която крием, но която тъй добре живее в нас.

Вземам телефона със себе си в банята и пускам Токата и фугата в ре минор, докато се мия преди първия ми работен ден.

Слушам как пръстите на пианиста минават по клавишите на органа, музиката бумти със страховити нотки - по-силно, по-дълбоко и зловещо. Достига до мрачни празнини, докосва дупки в нас където нещо се събужда.

И музиката се лее из банята, докато се опитвам да се потопя в мелодията, но мислите ми бягат в друга посока.

Към срещата ми с Ким Чихьон.

Името му горчи върху езика ми, както Токата и фугата пъпли по кожата ми. И името, и произведението носят еднакво послание - обещание за смърт и погром. И двете ще те докарат до дълбината на твоята същност.

След десет минути излизам и си казвам, че трябва след време да си взема и уредба. Бах би звучал ужасно добре, носейки се из всекидневната или спалнята ми. Манефик!

След десет минути съм пред огледалото и оглеждам официалния си образ. Тъмносиньото сако и панталони с бялата риза, запасана в панталоните, идеално подчертава плоския ми корем и широките имена. Стилните ми, но прости черни обувки с малък ток се съчетават идеално с черната вратовръзка на тъмносини раета. С мокър гребен минавам през русата си коса и я зализвам назад. Сините ми светли очи биха могли да разрежат и диамант със студенината си. Това направи Господарят Ким с мен - чудовище.

Излизам от апартамента си, заключвайки. Ръчният ми часовник с римските сребърни цифри ми показва, че минава 6:30, а моят работен ден започва в осем, но искам преди това да мога да разгледам сградата, в която ще работя. И се надявам да ме сложат максимално далеч от кабинета на Господаря Ким. Няма да издържа, ако съм твърде близо до него. Напрягам се цял живот, а от седмица съм цяла топка нерви.

Минавам през кафенето на баба Хелмут, нищо, че то се намира в обратната посока на "Сет Холдинг" АД. Но ми приятно за момент да се чувствам нормален.

Влизайки си в заведението, поздравявам баба Хелмут и тя ми се усмихва иззад касата приветливо. Кафявите ѝ очи блестят жизнерадостно за възрастта ѝ. Понеже е делничен ден и кафенето е доста по-пълно, отколкото бе уикенда.

- Много голяма клиентела, бабо Хелмут - поздравявам.

- Така е момчето ми. Така и не научих името ти.

- Mijn naam is Henry - представям ѝ се. - Казвам се, Хенри. Aangenaam kennis te maken. Приятно ми е да се запозная с вас.

- Интересно ми е, Хенри, че си чужденец, а говориш толкова гладко нидерландски.

- Както ми се удават числата, така и езиците - отвръщам ѝ.

- Късметлии сте вие младите. По мое време не учехме много езици, но сега си наваксвам с английския, защото студените тук не говоря местния език и някакси трябва да се справям.

- Чух, че си постигнала огромен успех, така че един английски ли ще те спре? - усмихвам ѝ се, а тя се разсмива.

- Хайде, кажи, какво искаш, че скоро ще тръгнат да идват тълпите студените. Затова сме извадили и допълнителните маси. През делничните дни едвам успявам да побера всички хора. Тук е някава лудница.

- Едно дълго кафе, разбира се, и един бретцел. Нямаш ли някой, който да ти помага? - питам я, докато тя приготвя кафето ми.

- Има. Пет момичета ми помагат през седмицата, защото не съм много подвижна - засмива се, подавайки ми поръчката.

Поглеждам към улицата и виждам как една значителна тумба студени се приближават към кафенето:

- По-добре викай персонала, че клиентите настъпват.

Плащам на баба Хелмут и я оставям да се оправя с тежкия работен ден. Ръцете ми леко започват да треперят, докато излизам на оживената улица.

Времето е приятно топло, небето е в красивия цвят на светлосиньото, нацапано тук-таме с бели обачета. Поглеждам часовника си и той показва малко след седем.

Сградата на Сет Холдинг АД се вижда от далеч. Това е най-високата сграда в града и предприятието не може да остане незабелязано. Няма как.

Издигайки се на внушителните си 30 етажа, сградата стърчи като метално, стъклено чудовище, раздиращо небосвода. Слънцето се отразява в прозорците, карайки сградата да изглежда огледално синя и студена.

Стоя пред входа и погледът ми оглежда етажите, но пак не може да ги обхване в пълния им хладен блясък.

Гледам плъзгащите се врати и тялото ми не може да направи една стъпка. Не иска. Сякаш съм се парализирал. Сърцето ми бумти яростно срещу гръдния ми кош. Цялото ми същество казва да бягам, но накъде?

Къде мога да отида, така че Господарят Ким да не намери?

Няма такова място.

Вдишам и издишам дълбоко и пристъпвам напред. Плъзгащите се врати се отварят пред мен и аз се озовавам в огромно фоайе, чийто таван се издига високо над мен. Бели, полирани до съвършенство плочки осейват пода. После забелязвам, че тук-таме са вмъкнати и изключително светлосини плочки, които формират някакви дъги. Асансьори се намират в десния край на фоайето. Кафяв, кожен диван с кафена масичка и два фотьойла в същия десен са позициониирани по средата между няколко подпори. Навсякъде има фикуси и високи, разлистени растения, които внасят малко цвят в модерната обстановка.

Изведнъж до мен се озова охраната:

- Какво търсите тук, господине? - пита остро на английски.

- Работното си място - показвам му картата си за достъп до сградата. Фирмата работи на този принцип - имаш си карта, върху която пише работното ти място и постът, който заемаш. Както и уникален код, различен за всеки служител.

Охраната се облещва, когато вижда, че съм новият главен счетоводител на фирмата.

- Регистратурата е ето там, но работният ден започва чак в осем. Тогава и ви очаквахме. Само директорът е в кабинета си - казва ми той, а моят корем се усуква по хиляди възможни начини. "Бягай.", но краката ми са замръзнали.

- Благодаря Ви - прибирам си картата и се отправям към регистратурата, а токчетата от обувките ми тракат отчетливо по плочките.

Зад бюрото стои млада жена на около 27-28. Косата ѝ е стегната в елегантен кок и тя се сепва, когато ме вижда.

- Кой сте Вие? - пита любезно.

- Новият главен счетоводител - и пак показвам картата си и тя я оглежда внимателно. Зеленикавите ѝ очи се уголемяват и тя смутено се намества на стола си.

- Веднага ще уведомя директора, че сте пристигнали. Не Ви очаквахме толкова рано.

Жената набира някакъв номер, провежда кратък разговор и след малко ми съобщава, че трябва да мина през кабинета на Ким Чихьон, за да ми даде задачите и да ми обясни малко повече за фирмата. Кимам отсечено, докато лицето ми е винаги в острата си, изсечена мимика.

- Между другото, господин Шулц, за да използвате асансьора, трябва да покажете картата си на четеца, за да сканира кода Ви. Кабинетът на директора е на последния етаж.

- Благодаря Ви, госпожице Вандерберг - усмивахвам ѝ се и се отправям към асансьорите.

Влизайки в единия, чувам тиха, приятна музика да звучи от тонколоните. Камери ме следят навсякъде. Преброих десет във фоайето, но съм сигурен, че има поне двойно още повече камери пръснати само там. Не искам да знам колко камери следят движенията ми всеки един момент.

Докато стигна тридесетия етаж, имам чувството, че ще повърна, защото коремът ми се преобръща бурно.

Най-сетне вратите се отварят пред мен и дългът коридор в тъмносин мокет и стена с цвят слонова кост се разкриват пред погледа ми. Отдясно има стена, а отляво по протежение на целия коридор се открива панорамна гледка към града долу и дъхът ми буквално засяда в гърлото.

В състояние съм да видя всяка една сграда и покрив. Хората изглеждат като мравки, които пъплят като ненужни твари.

Разбирам защо Господарят Ким е заел последния етаж. Отново иска да се чувства могъщ и над другите.

Да се чувства като царя на света.

В края на коридора ме очаква дъбова, резбована врата с две златни дръжки. Почуквам силно на вратата и затаявам дъх. Сърцето ми слиза петите, а аз съм безпомощен. По-прецакан не мога да бъда.

Сякаш след цяла вечност вратата се отваря и пред погледа ми се открива огромен кабинет, който по-скоро прилича на голям апартамент.

- Можете да влезете, Mr Schultz - казва ми Господарят Ким и на мен наистина ми се иска да бях умрял преди толкова много години в подземието на Господаря заедно с Анхел.

Сега искам това повече от всичко.

Влизам вътре бавно с изправен гръб и без следа от колебание. Преструвай се, играй, оцелявай.

Вратата се затваря зад гърба ми и аз се обръщам към него.

- Приятно ми е да се запознаем, господин Шулц - прогяга бяла ръка с перфектно оформени нотки. Стискам ръката му, когато най-сетне срещам погледа му - тъмен, ехиден и насмешлив.

И тъмнокафявите му очи ме изпиват, вземат душата ми, изсмукват същността ми.

- И на мен, господин Ким - лъжа, усмихвайки се.

И чертите му бавно се наслагват в съзнанието ми, уплътняват се и стават невъзможно реални.

Кошмарите ми са вече действителност.

А лицето му е все така красиво и невъобразимо зловещо.

А с това ръкостискане се приближавам по-плътно към смъртта.