Започвам тази книга с едно предупреждение, малко, но важно. Който има слаби нерви и смята, че няма да издържи на всичкото насилие, вулгарност, кръв и перверзност във всичките ѝ аспекти, има правото да се откаже от това приключение. Но това ще е първата и последна бележка, която ще напиша. Не смятам да слагам предупреждение пред всяка глава с налична секс сцена или по-кървава и непоносима част. Четете тази история така, както бихте чели една истинска хартиена книга.

Но за онези, които все пак смятат да поемат с мен напред през дебрите на един твърде многопластов свят, ще ви споделя една малка тайна. Погледнете под повърхността, мили мои, и се отдайте на истината зад истината и лъжата зад лъжата.

Защото нищо не е такова, каквото изглежда.

Част I

Кьолн, Германия

Септември, 12:24

Винаги съм смятал, че съдбата ми е предопределена. Че няма измъкване от нейната опека, защото щом веднъж си стартирал таймера на своето съществуване, то няма начин как да го спреш. Няма как да застопориш брояча и да принудиш цифрите да не се нижат скорострелно. Твоята екзистенциална бомба вече тиктака, тик-так, тик-так и ти напомня, че вече вървиш по своя път, а някъде в далечината на твоето съществуване хронометърът отброява твоите часове, дни, седмици, месеци, години на тази земя. И не спира да шуми монотонно, цъкайки секунда подир секунда с дигитална си уста, която само те приближава до края на жизнения ти цикъл.

Смятах, че животът ми ще бъде единствено низ от болка, отчаяние и сълзи. Вярвах, че моята съдба ми е отредила място на пиедестала на пълната загуба, кръвта и нескончаемото отчаяние. Но се оказа, че просто съм търсел оправадние за своите решения, които доведоха до смъртта на толкова много деца и хора от моя народ. Търсел съм нещо, което да обвиня, за да може душата ми да не изпитва терзания. Да не се чувствам толкова долен и противен. Осъзнавам, че съм искал да се хвана за упованието, че нещо е направлявало действията ми; да хвърля в очите му вината си. Но сами носим отговорността за постъпките си, независимо дали те са добри, или лоши.

Но такова нещо като "съдба" няма. Хората са го измислили, за да могат да потиснат силата на съвестта си, която винаги виси на прага на съзнанието им. Да оневинят последиците от постъпките си. Защото не искат да повярват, че те са единствените виновници за положението, което сами са си изкопали. Не желаят да проумеят, че те сами коват съдбата си. Не искат те да са виновни, че животът им тръгва с краката нагоре или че погубват и попарват мечтите и съществуването на други хора.

Но аз съм виновен. Пред себе си и пред народа си. Виновен, че заради мен умряха толкова невинни хора. Толкова много животи, превърнати в жертвен агнец, за да мога да се измъкна аз. Да оцелея и да се върна, за да ги отърва от железните окови, сложени им от господаря Ким. Бих могъл лесно да измия ръцете си пред собствената си съвест, че моята "съдбата" е просто такава и да спра да разнищвам тази така или иначе толкова изтъняла и изтъркана нишка. Но не мога. Вината ми ме изяжда, изгаря ме с киселинното си напомняне като тиктакащ часовник. Прогаря ме. Изпепелява ме. Не ме оставя да си поема дъх. Чака. Дебне. И напада. Наяве. В сънищата ми. В собственото ми съзнание.

Вината е моята съдба.

Тя ме подитква да не забравям, да не спирам да си напомням. Тя ме държи здраво стъпил на земята, уравновесен, стабилен, но и празен, кух и толкова променен. Тя е моят затвор, но и наставник. Заради нея от години се събуждам с крясъци на уста и заседнали, неизговорени думи в гърлото. Но отново заради нея помня защо съм тук, каква е моята задача. Вината е единственото нещо, което мога да почувствам освен червения гняв, жлъчното отмъщение и черната справедливост. Тя ме прави състоятелен и функциониращ. Действащ и работещ. Без нея щях да съм погълнат изцяло от яростта, която вибрира постноянно изпод кожата ми. Като надутата до дупка музика на съседите от долния етаж. Усещаш я с всяка фибра на тялото си, пъпли по кожата ти, разтърсва те. Кара те да се поддадеш на примамливото чувство на силния бас от някоя дъбстеп песен.

Вината е моята реалност.

Тя съставя дните и кошарите ми. Обсебва ме, за да не загубя разсъдъка си. Държи ме здраво в прегръдката си, за да ме стабилизира, когато отново попадна в зоната на яда. Не от полезния, който просто те кара да се отрезвиш, а от онзи - пъкления, дяволски кошмарния, който замъглява целия ти наличен кръгозор. Който преобразува света ти в оттенъците и сенките на червеното - във всичките му цветове и нюанси. Неведнъж съм попадал под опеката на яростта. И бегло помня какво се е случвало, докато съм бил под нейно влияние - само писъци, мирис на желязо и след това продължителна тишина. Едно празно откъм съдържание затишие - дълго треперещо спокойствие, което носи след себе си само празнини и неясноти. Тайните ми се множат с всеки изминал ден, а на дъното на тази Пандора едва ли се намира доброто, към което всички тъй отчаяно се стремим. Защото в дъното на моята кутия се крие само една червена празнота, която чака момента, в който ще може да излезе и да вилнее.

Остър и отчетлив звън ме откъсва от мислите ми. Звънецът на входната врата. Но въпреки това ми отнема няколко секунди, за да осъзная къде съм. Не съм в подземието на господаря Ким. Няма окови около китките и глезените ми. Няма болка, сълзи и страх. Няма задух. Но въпреки това все още усещам веригите, които се впиват в плътта ми. И това усещане ме пронизва дълбоко. Като сърбящ белег, който не можеш да махнеш и не искаш да чешеш, но въпреки това продължаваш да се дръгнеш като краставо куче.

Звукът от мелодията на звънеца отново проехтява из апартамента ми, този път по-настоятелно.

- Идвам - провиквам се, макар да знам, че едва ли човекът от външната страна на вратата би ме чул. Изправям се от клекналото си положение пред куфара, напълнен наполовина. Кой знае колко време съм стоял втренчен в една точка. Но винаги е трудно да заглушиш мислите в главата си, от това не мога да се отърва - мисленето.

Излизам от стаята си и завивам надясно по затъмнения коридор. Някой отново позвънява и аз вече се досещам кой е на вратата. Само един човек може да бъде толкова упорит и неуклончив, докато държи пръста си неотлъчно на бутона. Автоматичната лампа, вградена в белия таван (преживял доста наводнения от съседите от горния апартамент), светва, когато засича движенията ми.

- Идвам - изкрещявам този път по-силно, стигам вратата и завъртам ключовете си, в чийто край виси ключодържател на Спондж Боб (подарък ми от човека, който тъй твърдо държи пръста си върху звънеца). Отварям вратата и като фъртуна от цветове и жасмин покрай мен, за части от секундата, прелетява Линда.

- Колко време трябваше да те чакам? - подвиква на немски, влизайки в стаята ми пъргаво и без предисловия. Въздъхвам и затварям вратата. - И защо още не си си оправил багажа? А къде са другите? - крещи от стаята ми, задавайки въпрос след въпрос. Потискам една въздишка, докато заключвам. Обръщам се и с бавна крачка се отправям по облепения с тъмно син мокет под, на когото му акомпанират светло сини стени (изрисувани от Линда със сребърни цветя и тъмносиви загадъчни гори). Влизайки в помещението, заварвам русокосата Линда да се суети из стаята ми като котка, която не може да си намери място за спане. Само дето тази котка прилича на жена, изплюта от дъгата.

- Ще се спреш ли за секунда, Линда? - питам спокойно, подпирайки се на касата на вратата. - Имам време до пет. Сега е - и поглеждам часовника на дясната си ръка, чийто циферблат е изографисан със сребърните римски цифри - е точно 12:30. Имам предостатъчно време да събера не само дрехите, но и мислите си - изправям гръб и я поглеждам право в леко кръглото, окрилено лице. И както винаги, Линда е точна до последната стотна от секундата.

- Едното можеш да го събереш, за друго се съмнявам - тя сбръчква носле, а кожата на лицето ѝ се изопва още повече по костите ѝ. Но после се усмихва и яркосините ѝ очи грейват като Лапис лазули, осветен от слънцето. Толкова ясни, тъмни, чисти и добродушни ириси, със скрит зад тях цял свят от доброта и неприкрита човечност. - Мислите ти са по-разпилени и от стаята на Сам, което си е цял рекорд - Линда присвива заплашително очи, - защото тя прилича на смесица от смлени плодове и повърня. В едно - допълва. Само се засмивам и скръствам ръце пред гърдите си. По тях все още мога да видя миниатюрите белези. Там косми не растат. Сякаш има радиация по тези части от тях.

- Не е толкова зле. Поне може да се диша.

- Не ми напомняй - въздъхва и така се намръщва, че заприличва на породата кучета Шар пей. - Втори път няма да вляза в стаята на Калоян. Вари ме, пържи ме, мъчи ме, в неговата стая няма да се върна - отвръща и цветните гривните на ръцете ѝ извънтяват гневно. О, Линда, не знаеш какво е мъчение. И сякаш още мога да подуша мъгливия въздух от Чистилището; потта от телата ни, която попива по мръсните ни, разпокъсани дрехи; горещината, която обвива на талази помещението. Мога да усетя цвъртенето на кожата си при съприкосновението ѝ с въздуха. - Такава воня няма никъде. На застояла салата, прибавено към развалена риба на поне месец и за завършек вмирисани дрехи на пот и мръсотия. Отвратително! - възкликва и се намръщва още повече, ако въобще е възможно. Кожата ѝ само се опъва допълнително и от без това стегнатата ѝ конска опашка. Тя се завърта в кръг, а жълтата ѝ обемна пола се издува като лек балон около нея. - Само ти от всички миришеш и поддържаш прилична хигиена. - Защото не си виждала в каква мизерия бях принуден да живея толкова години, Линда. Клеймото на господаря Ким започва да щипе, дори след няколкото операции за заличаването на всички белези (които си прокарваха път по кожата ми като корените на вековно дърво), все още мога да почувствам жигосаното му име върху плешките си. Разкършвам гръб, но натрапчивото студено чувство не си заминава. Целува ме със студения си зимен дъх, нищо, че навън е 25 градуса. И че е ранна есен.

- Поласкан съм да го чуя, Линда.

- Благодаря на Бог, че ме срещна с теб, Хенри, иначе нямаше да оцелея измежду онези порове.

- Поне имаш Карла.

- Която замина за Австрия да учи фармацевтика. Все още не знам защо иска да се набута сред лекарства. Морга от кутии и хапчета. Отвратително! - мърмори. Линда е природозащитничка и работи като специалист озеленител и като такъв не понася няколко неща, част от които - затворени пространства и аптеките. Мотото ѝ е:"Хомеопатията е бъдещето на нацията." - Освен това оставя тригодишния си син в Кьолн при дядо му, защото онзи страхливец, баща му, избяга, щом научи, че Карла е бременна - прибавя с леко яростна нотка на угнетеност.

- Линда, Карла си знае работата и знае защо кое как прави, не е малка. А и поне като се разболеем, ще има кой да ни съветва относно кои кутии с хапчета да си вземем - отвръщам ѝ сериозно, опитвайки се да ѝ покажа положителната страна на нещата, защото няма само черно или само бяло. Всичко върви в комплект. Карла винаги ни е била от голяма помощ заради медицинското си образование, а това, че замина да учи фармацевтика, е в наш плюс. Не че някога ще се разболея, но благодарение на нея и баща ѝ, успях да залича част от миналото си, което ме дебне от всеки малък белег по мен. Миналото никога не е спирало да ме преследва като измършавяло куче, гонещо още по-отчаяна и предла Богу духом плячка. И на мен не ми харесва обстоятелството, че малкият Стефан е далеч от майка си. Но всички се опитваме да помагаме на Стан, бащата на Карла.

- Да, да - отвръща нервно и тръгва да обикаля не толкова голямата ми стая. - Можеше да си остане тук и да продължи да работи в болницата, но тя искаше да има второ висше. Можеше и да не оставя Стефан сам, но не. Карла иска да учи фармацевтика. Фармацевтика! - възкликва. - И сега и ти ме изоставяш, Хенри. Останах съвсем сама - тъжно казва и устата ѝ се нацупва по много сладък начин. Ужасно много прилича на изгубено кученце, което търси пътя към дома си. Сините ѝ очи проблесват натъжено и една струна в сърцето ми трепва болезнено, защото по стечение на обстоятелствата трябва да оставя още доста скъпи за мен приятели зад гърба си. А не искам. О, как не искам. Но трябва. О, как трябва.

- Линда - изшептявам меко и правя няколко крачки към нея. Разтварям ръцете си и тя се втурва да ме прегърне през кръста. Тялото ѝ се притиска в моето, когато ръцете ми я обгръщат. Хармония в една неконтролируема, непостоянна същност. Винаги е имала такова крехко сърце. Като на сърничка. Но и тя като останалите хора се опитва да крие ранимите си недостатъци зад стоманена решетка от шипове и ножове. Целувам темето ѝ и вдишвам от приказния ѝ аромат, който ми напомня на току-що цъфнали дръвчета. Обрича те да си представяш райски растения с едва напъпили цветове. Ръцете ми обръщат дребното ѝ тяло, придъпвайки я по-близко до сърцето ми, умряло и едва туптящо. И то единствено за отмъщението, - знаеш, че ще си пишем всеки ден и поне по един видео чат в края на деня. Не отивам на другия край на света. Само в съседната държава. Дори ще сме в същия часови пояс. Ще се връщам за празниците, обещавам - увещавам я, поклащайки се леко с нея в някаква неритмична крачка. - А и винаги може да ми дойдеш на гости - засмиваме се.

- Не искам да ме напускаш, но се радвам, че се развиваш. Заслужаваш го. Наистина - мърмори, сгушена между масивните ми ръце. Буквално се губи в прегръдката ми. И знам колко ѝ коства да изрече тези думи. Приятелството ни винаги се е градяло на една силна връзка, която лежи върху честността, любовта и душевността. Не че имам каквато и да е останала частичка душа.

- Няма да ви забравя, Линда. Ще съм на около един час с влак от Кьолн. Знаеш, че можеш да ми пишеш за всичко. Винаги съм на линия за моето незаляващо слънце.

- Подмазвач.

- Нали все пак трябва да те умилостивя, преди да си се нахвърлила на Сам и Калоян.

- Хей - засмива се срещу гърдите ми, а смехът ѝ се разпространява по протежение на всичките ми нервни окончания, дарявайки ми една топлота и успокоение, които само усмихната Линда с чаровна усмивка може да стори. - Не съм чак толкова лоша.

- Не, само се ядосваш за всяко малко петънце прах, което двамата оставят след себе си.

- Те, дори като дишат оставят мръсотия след себе си. Патологичен случай са - изрича през полусмях. Знам, че и двамата са ѝ много близки на сърцето. И независимо, че педантът в нея е винаги нащрек за бъркотиите, които Сам и Калоян създават, Линда ги обича повече, отколкото родните им сестри. Винаги ще ги носи като част от душата си, така както ще ги нося и аз.

- Преувеличаваш, Линда - продължаваме да се поклащаме леко, докато Линда тихо тананика под нос една стара немска песничка. - Момчетата не са толкова зле.

- Да, просто са мърлячи. Това е истината.

- Непоправима си - тъкмо изричам, когато на вратата се звънва.

- О, ето ги многоуважаемите господа - изхърхва, измъквайки се ловко от хватката ми. С бърза стъпка изтичва вън от стаята ми, за да посрещне Сам и Калоян, а след себе си оставя божествен аромат на пролет, свежест и усмивки. Нищо, че сме ранна есен. С Линда се чувствам така сякаш е вечна пролет в душата ми, вечен цикъл на избуяващи растения, цъфтящи градини и пенливи потоци. Но после усещам непреодолимата дупка на действителността да зее като отворена рана между нас.

- Закъснявате. Уговорката беше за 12:30. Сега минава един - а аз мога единствено да поклатя глава и да надникна в коридора, за да видя как Линда стои на вратата, докато десният ѝ крак нервно потропва по пода. Зад нея се виждат високите фигури на Сам и Калоян, които изглеждат толкова виновно, сякаш не са закъсняли, а са извършили убийство. Не знам как дребната, цветна Линда успява всеки път да ги строи като войници. - Хенри си заминава след няколко часа - продължава да им нарежда тя като разярена лъвица, - много неуважително от ваша страна да се отнесете по този начин с него - приближавам се към нея и поставям дланите си върху раменете ѝ и я прекъсвам, преди съседите да са дошли да снимат с телефоните си разиграващия се скеч.

- Линда, моля те, пусни ги да влязат. Нека не стоим на вратата - предлагам, отмествайки я от вратата, а Сам и Калоян само изпъшкват жаловито. Никой не обича да бъде хокан. Особено от Линда. Двете върлини минават покрай мен, докато свирепият поглед на Линда ги съпровожда до вратата на стаята ми. - Слънце мое, успокой се.

- Отвратително - изрича изпод нос. - Не знам как не се научиха да не закъсняват. Уж, ние, германците, сме били точни. Не и тези двамата - поклаща невярващо глава, все едно Сам и Калоян са извършили престъплението на века.

- Непоправима си - повтарям, а тя ми отвръща, че не е така.

- Те са непоправими, по-скоро - изстрелва се напред изключително бързо като лекокрила пеперуда и ме оставя да заключа вратата. - Няма да ви го простя - казва им сериозно, когато влизам в стаята.

- Стига, Линда, прекаляваш - избоботва Сам и ме поглежда с умолителен поглед. Бих злорадствал, ако не се случваше постоянно, та чак да ти стане досадно. - Знаеш, че не можем да предскажем задръстванията. Ако можехме, щяхме да сме милионери - прибавя с нотка на раздразнение Сам.

- Да, Линда - както винаги, Калоян се съгласява със Сам. "Защо сам да водиш битката, когато някой може да я води вместо теб." - великата мисъл на Калоян. - Имаше гигантско задръстване на Луфт щрасе и едвам се измъкнахме.

- Бяхме толкова нагъсто, че виждахме как пешеходците минават покрай нас - добавя и завърша Сам, но това не е оправдание за вечно изключително точната Линда.

- Можеше да тръгнете по-рано и щяхте да сте навреме.

- Ще спреш ли да ни се караш за всяка предприета от нас крачка? Досадно е - Сам скръства обидено ръце и лицето му се сгърчва в намусена гримаса. Разбирам го. Линда има таланта да те накара да се срамуваш за всяко нещо, дори да нямаш никаква вина. Просто умее да те накара да се почувстваш крайно неудобно - и изнервящо. Не знам как те търпи годеникът ти. Ти, буквално не си за траене - усмихва ѝ се ехидно с бели зъби.

- Ах, ти...- започва Линда, но я прекъсвам, преди да е станало прекалено късно.

- Наистина се спрете - едвам сдържам смеха си. Смехът е нещо, на което все още не мога да повярвам напълно. Като нещо, което е било насилствено изтръгнато от ръцете ти. И след като си го върнеш обратно, след години усилена борба, се чудиш дали то ти е принадлежало някога истински. - Имам няколко часа да прекарам с вас и не искам да се изтрепете. След като замина, можете да го сторите - крайчетата на устните ми се извиват в усмивка, когато тримата извикват полуобидено "Хей" и след това непринудено се засмиват, без следа от мрачни мисли и трептящо червено.

Четиримата се прегръщаме, с Линда по средата. Щастието, естествено, миловидно, сладко, е явлението, което най-трудно успях да приема. Все още вярвам, че щастието ще е моята гибел. Защото "твърде хубаво, не е на хубаво" - са казали мъдрите хора. "Сърцето ти и душата ти ще те погубят", а и двете омекват, когато са опиянени от радостта. Стават разсеяни и спират да забелязват малките детайли, които биха могли да доведат до техния фатален край.

- Липсва само Карла - изрича на глас мислите ни Сам.

- Така е - съгласява се Калоян.

- Но винаги ще е с нас, тя ни обеща, а аз ѝ вярвам - предавам думите ѝ дословно. - А и синът ѝ е тук. Една част от нея винаги ще е с нас - окуражавам ги.

- Ако не умре от някое хапче.

- Линда - изкрещяваме тримата в хор, а тя само се засмива сладко, докато слънцето осветява всички цветове, с които е накичена тя. От оранжевите с форма на капка обеци и синята блуза и тънка горница, приличаща по-скоро на риза до цветните, многобройни гривни, жълтата дълга пола и гуменки. Нашето незалязващо слънце. И когато срещам светлосините очи на Сам и кафявите на Калоян, виждам същото убеждение и умозаключение в тях. И на тримата ни е ясно, че за да съществуват хората, винаги ще се нуждаят от слънцето, което да ги огрява със своя блясък и топлина. А Линда е нашето огнено кълбо, нашата спойка, която ни крепи. Нашата сърцевина с голяма уста и забавена мисъл. Защото говори, преди дори да е помислила.

- Какво? Нещо лошо ли казах?

- А, не, объркала си се - насмешливо ѝ отвръща Сам, а Линда го стрелва с преценяващ поглед.

- Така ли? Нещо не ми изглежда така - и го удря право в гърдите. Сам престорено се хваща за тях, сякаш го е заболяло, но е лош актьор и никак не го докарва откъм физиономия, което кара Калоян да се засмее гръмогласно, докато аз въртя очи, но и тримата прегръщаме още по-плътно Линда. Когато си опитал от хубавото, никога не искаш да го пуснеш. Желаеш да го държиш вечно в ръцете и сърцето си, под похлупак като розата на Малкия принц - насигурно, за да си убеден, че най-ценното ти ще е добре и че нищо лошо няма да му се случи. Че няма да избяга и да те изостави.

- Хора! - възклицаваме с Калоян на комичната гледка, която представляват Сам и Линда. Преди години се опитахме да ги съберем, но Линда бе твърде категорична по отношение на Сам и неговата нечистотия и "подреден хаос", както го нарича той. А същност се допълваха по изключително перфектен начин, химията пръщеше от тях като статично електричество. С Калоян и Карла го виждахме толкова ясно, но същото това нещо остана толкова незабележимо за Линда и Сам, та чак бе отчайващо положението. Но сега Линда си намери партньор в живота, който да я подкрепя и цени.

- Да знаете, че ще ми липсвате ужасно много. Не знам какво ще правя без вас - сериозно им съобщавам. Четиримата станаха такава неразривна част от моя живот като курешка по балкона. И да искаш, не можеш да изчегърташ връзката между нас. Тя е изплетена от здрави нишки, които са толкова стабилно увързани, че и най-надеждната ножица на света не може да разреже това, що не иска да бъде разделяно.

- Сега, ако ми се разцивриш, ще те фрасна - съвсем нешегувайки се, ми казва Линда.

- Съгласен - подкрепя я Калоян.

- Ти за всичко си съгласен, Калояне - казваме му право в лицето и горкият се стъписва за няколко секунди и мига известно време на парцали, докато успее да се съвземе от краткотрайната ни атака.

- Това е долна, пошла лъжа - намусва се.

- О, не се обиждай, Калоянчо - закачливо му отвръща Линда, - просто, за да не си в епицентъра на събитията и ако стане напечено да можеш да отървеш кожата, се съгласяваш с всичко, което кажем - завърта се към него и му се усмихва дяволито.

- Не е вярно - издава Калоян устни напред и присвива очи.

- Да, добре, повярвах ти - подсмихва се тя, а Сам се кикоти тихо.

- Да знаеш, че те чувам, Сам, как се смееш. Все пак си ми до ухото - изръмжава му Калоян.

- Мисля, че се изчерви - констатира Сам и останалите, без Калоян, се засмиваме.

- Много смешно - очите на Калоян изтъняват до миниатюрни цепки.

- Е, ако искаш да знаеш - опонира му Линда.

- Не, не исках, ако ти искаш да знаеш - не ѝ остава длъжен той, а Сам буквално се залива от смях до него. И как да не се чувствам наред покрай тях, когато успяват вкупом да извикат усмивка на лицето - една искрена, истинска, неподправена кривина, която кара устните ми да трептят и да се извиват нагоре? Как да не се чувствам щастлив, когато успяват да запълнят онази лакома празнина в мен, която напира за справедливост? Как да не се радвам с тях, когато ме лекуват с търпението и топлотата си? А как да не изпитвам гузна съвест, когато знам, че докато аз се смея и забавлявам, народът ми страда заради моите действия? Как да не се засрамя поне малко, когато знам на какви мъчения го подлага господарят Ким? Как да живея щастливо, когато народът ми е нещастен в собствената си немота? Няма как, преглъщам горчилката и продължавам с високо вдигната глава напред. Буцата в гърлото си остава, а вината ме изпива; ще ме пресуши, оставайки ме безмълвен; ще ме съсипе, докато не застана на колене и не започна да моля за помощ.

- Спрете се, хора - едвам изрича през смях Сам. - Изтребвайте се някой друг ден. Трябва да помогнем на Хенри да си стегне багажа и да го изпратим до гарата.

- Вярно - възкликва Линда.

- Вярно, а! - натяква ѝ Сам.

- Ти, да мълчиш - вдига пръст срещу него Линда.

- Иначе какво? - подсмихва се Сам.

- Иначе ще те ступам - намигвам му.

- Няма нужда от насилие, честен кръст - измъква едната ръка от кръга, за да се прекръсти и вдига поглед нагоре. Но Бог не съществува. Имаче нямаше да остави толкова много хора в немилост. Нямаше да ги кара да страдат заради прищевките на един психопат с объркано съзнание. Или сам завоюваш живота си, или губиш от него.

- Добре, че е Хенри да ме пази, иначе ако трябваше да разчитам на вас, трябваше да съм умряла.

- Нали знаеш, че след като Хенри си замине, оставяш на нашите грижи? Следователно ние ще пазим нашето слънце - намигва ѝ съзаклятнически Сам, а Линда присвива очи крайно незадоволена от тази перспектива. Поне знам, че ще се грижат за нея, както трябва. Сигурен съм, че и косъм няма да падне от главата ѝ. А и Захари, годеникът ѝ, е добър и честен мъж. Не вярвам да иска да я нарани.

- Нали знаете, че мога и сама да се грижа за себе си? Нямам нужда от бавачки, които да ходят след мен. По-скоро аз трябва да ходя след вас, мърльовци такива. Отвратително! - А ние можем само да се засмеем на това колко е сладка тя, когато се зачерви носът ѝ от ярост. Всеки от трима ни се хваща за корема и по този начин разваляме кръга около нея.

- Ох, коремът ми...- задъхано произнася Калоян, падайки на пода. Аз се подпирам на стената, докато се смея с все сърце. Бях щастлив, прекалено щастлив, в едно друго време, на друго място, където имах само няколко бързи мига, за да се насладя на момента. И да попия колкото може повече от него. Да го завзема, да го превзема и завладея. И накрая този момент се изплъзна измежду пръстите ми. И гледайки тези тримата, желая с цялото си сърце, щастието да е винаги с тях. Не искам някога да го губят така, както го изгубих аз преди толкова много години. В единия момент го имах и после беше мъртво.

- Много смешно - изцъква с език Линда.

- Е...ох...ако искаш да знаеш - засмива се Калоян и забива лице в синия мокет на стаята, когато аз се спускам бавно по стената.

- Не, не исках, ако искаш да знаеш - отвръща му с неговите думи.

- Не ме копирай, Линда - изправя се с мъка Калоян, бършейки очите си. - Ама че смях.

- Каквото си е вярно, вярно си е - съгласява се Сам, полегнал близо до Калоян. - Няма шега, няма измама - и ние отново се засмиваме.

- Спри се, Самюел - нахоква го Калоян. - Ха-ха-ха, ох...ох...ох...не мога да понеса повече.

- Само аз ли не виждам нищо смешно? - пита скептично Линда, гледайки ни недоумяващо, а Сам едвам си поема въздух. - Имам чувството, че ще умрете от задушаване.

- Да не би да се притесни за нас? - пита Сам на пресекулки и поглежда Линда от отдолу.

- Не. Не искам да си вадиш грешни заключения, но като звънна на полицията, не знам какво да им обяснявам. Че трима идиоти са умряли от задушаване от смях, защото са се смели на нещо крайно глупаво.

- Непоправими сте и двамата - подвиквам им, когато отново ме напушва на смях.

- Просто Самюел задава глупави реторични въпроси.

- Знаеш, че мразя да ми викат Самюел - Сам се изправя и сяда да земята, бършейки очите си, на лицата на всички ни има изписана по една радостна усмивка, която би могла да прогони и най-голямата тъма. Но това не успява да разбули буреносния облак на червения гняв в мен. Колкото и да искам да съм щастлив, не мога, защото нещо винаги ще стяга болезнено гърдите ми.

- Така е - съгласява се Калоян, опирайки се на леглото ми, поемайки си жадно глътки въздух. Аз облягам глава на стената и притварям очи. Ще ми се да не заминавам, но ме изпращат в Холандия в централния офис на фирмата, защото главният счетоводител се пенсионирал и някой трябвало да заеме неговата позиция. "Но защо аз, хер Бауер?" - попитах аз преди седмица. "Защото сте много усърден, хер Шулц. Изключително добре си вършите работата, а и нямате равен в изчисленията. На работодателя ни ще му потрябва един малък гений на сметките" - отвърна ми той, докато малките му сини очи ме изследваха бавно отгоре до долу. "Но има по-опитни от мен и с по-голям стаж, които ще вършат по-добре работата на главен счетоводител. Няма нужда да изпращате мен, колкото и да ме бива в калкулацията" - твърдо му отвърнах, защото имах план как да стигна до господаря Ким, а сега всичко се сгромолясваше с уникално бърза скорост. Мениджърът на клона в Кьолн, поклати глава и ме стрелна с непоклатимия си взор. "Не отричам, че опитът е безценен за кариерното развитие, хер Шулц" - свали очилата от гърбавия си нос и започна да ги изтрива с кадифената си лилава кърпичка - "но целият офис в Кьолн вярваме на вашите възможности. Вие сте уникално забележителен и притежавате напредничава мисъл и остър ум, а това не се среща често в наши дни." - Завърши речта си, а кокалчетата на пръстите ми бяха побеляли от стискане на ръба на дъбовото бюро с цвят на зряла вишна. " Не можете" - отвърнах му. Имах план. Имах! И ми се искаше да закрещя от изнемога. " Имате такъв ум, хер Шулц и такъв невъобразим талант. Пращаме ви в централния офис, за да имате перспектива за развитие. Не разбирам защо не искате да работите пряко за работодателя ни" - поклати невярващо глава той и постави очилата отново на гърбавия си нос. Исках да му изкрещя право в противното лице, че неговият многоуважаем роботодател може да ме разпознае. Господарят Ким е от паметливите и злопаметните, но мениджърът на клона не можеше да разбере това. " Заминавате след седмица, хер Шулц. Имате седем дни да разчистите работното си място. Осигурена ви е квартира в близост до компанията..." - Не го изслушах какво има да ми казва, а направо изхвърчах бесен от кабинета на хер Бауер, защото онзи древен бяс в мен отново бе започнал да завзема съзнанието ми. С плана ми беше свършено. Поне се надявах това да не е краят на спасението на народа ми.

- Приключихте ли с детинщините? - пита отегчено Линда и чувам престорената ѝ прозявка, - защото взе да ми се доспива. Чудя се дали някога ще пораснете, или ще останете вечните деца?

- В което няма нищо лошо - поправя я Сам и аз отварям очи, за да видя как се изправя, изтупвайки накъсните си износени, черни дънки от несъществуващия прах. Изпъва черното си кожено яке и поглежда Линда от отгоре право в очите, но въпреки това тя изглежда така, сякаш има по-голяма власт над ситуацията, отколкото той с високия си ръст. - Всички имаме нуждата да изпуснем парата, а и като си помисля, че това са последните ни мигове заедно и ми се иска да ги прекараме в детински простотии, отколкото като възрастни интелектуалци.

- Няма нищо забавно в това да пораснеш. Винаги трябва да носиш детското у себе си. Така се живее, като знаеш, че детето в теб не е мъртво - добавя Калоян, а Сам му помага да се изправи на крака. Братя не по кръв, а по живот. Едното винаги е по-силно. Тежките общи случки и перипетиите са тези, които сплотяват. Кръвта вода не става, но безкръвните връзки са по-дълголетни и трайни, по-устойчиви и неподатливи.

- За пръв път да кажете нещо умно. Поздравявам ви - изръкоплясква им Линда. - Аз съм впечатлена - изпърхва с мигли.

- Само дето не е първият път - коригира я Сам и се завърта срещу нея. Сблъсък на черно и цветно. - Мисля, че ни подценяваш доста, Линда, което не е хубаво.

- Аз не ви подценявам. Вие просто не раждате големи умнотии. - Кратка пауза. - Откакто се познаваме - прибавя. Сам се стрелва към леглото и взема едната възглавница, халосвайки Линда по корема. Тя залита, но не пада и при следващото замахване от страна на Сам минава под ръката му и се докопва до втората възглавница върху леглото ми. - Аххх, ти...малък - озъбва се.

- Не аз съм 1,65 - изплезва ѝ се и успява да я фрасне в главата. Линда замахва със своята възглавница, но Сам ловко я избягва и вместо да удари него, Линда халосва Калоян. И само след няколко секунди и той е въоръжен с възглавница и настава същински хаос. Аз внимателно пропълзявам, плътно прилепен до стената и благополучно излизам в хладния коридор. Затварям внимателно вратата и се отправям към всекидневната, разположена точно срещу стаята ми, от дясната страна на коридора.

Самата всекидневна не е особено голяма, но притежава уют и хармония, каквито можех да намеря само в ръцете на Анхел, а после тази хармония се превърна в желязна подкрепа и непоклатимост от страна на Мариета - двете същества, които загинаха заради мен. И не само те пожертваха себе си в името на общото благо. Въобще мога ли да си давам бездиханни надежди и да си втълпявам напразно, че Мариета и останалите като по чудо са се отървали от лапите на господаря Ким? Мога ли?! До двете стени (боядисани в цвета на небето през леко облачен ден) отляво и отдясно има поставени два светлосини дивана с избродирани върху тях слънчогледи. По две декоративни възглавнички има в двата края на всеки от диваните. По средата стои като наказана малка стъклена масичка, под която се мъдрят различни списания, тефтери с рецепти и други бележки. Всичко останало е по кашони, натоварено в камион, който би трябвало да пристигне утре сутрин към осем. Линда ще се погрижи във втория камион да бъдат пренесени мебелите ми от апартамента ми в Кьолн. От лявата страна на масичката има две табуретки, а от дясната страна една табурертка, облечени все едно в цветни черги - различни по цвят, форма и изображение фигури красят тапицерията им ( ценен подарък от Линда за рождения ми ден преди две години). Фотьойл, в същия десен като диваните, е разположен по широчина на масичката, точно под прозореца. Стисвам очи, когато слухът ми долавя крясъци от стаята ми. Добре, че прибрах всички книги от рафта, иначе предчувствам как щяха да бъдат разпарчетосани от тримата вагабонти в усилената им битка помежду им. Дали прибрах всички потенциално опасни и остри предмети? Потрепервам, когато чувам истеричните крясъци на Линда. "Големи хора са, ще се оправят помежду си", мисля си, докато обкрачвам едната табуретка. Или се опитвам да се убедя, че няма да се изтребят напълно.

В този момент масичката започва да вибрира, но върху нея няма нищо. Осъзнавам, че вибрацията идва изпод нея. Навеждам се и започвам да ровичкам из бъркотията от списания и бележки. Най-после успявам да докопам устройството. Ето къде било през цялото време! Виждам, че името на Карла се изписва върху екрана. Припряно ѝ вдигам:

- Hallo...- и преди да съм успял да продължа, Карла ме прекъсва.

- Колко пъти трябваше да те търся по този телефон? Затова са създадени - не за да се перчиш с тях, а за да поддържаш връзка с любимите си хора, независимо къде си ти или те. Не знам защо хората не ползват по предназначение телефоните си, не мога да разбера.

- Entschuldige mich. - Казвам ѝ. - Извини ме, Карла. Днес малко го поизгубих, докато оправях последния кашон. Добре, че се обади, иначе не се знае дали щях да го намеря в скоро време - и се засмивам, но смехът ми бързо секва, когато чувам писъка на Линда от съседната стая.

- Косата ми! - крещи подивяло тя! - Du, Saukerl! - псува тя някого, вероятно Сам. - Ти, свиня!

- Охо, чувам Третата световна да се развихря в апартамента ти - а аз въздъхвам отчаяно.

- Нямаш си и на представа - потривам лице с дясната си ръка, държейки с лявата телефона. - Имам чувството, че ще взривят цялата сграда - и в потвърждение от стаята ми долитат стонове и приглушени тупвания.

- По дяволите, боли - оплаква се Сам.

- Така ти се пада, мърльо такъв. Отвратително!

- Калояне, не се смей. Бъди добър приятел и ми помогни - надава жален вой Сам.

- Einen Augenblick, bitte - едвам изговаря Калоян през смях. - Момент, моля.

- Виждам, че не скучаеш - изрича накъсано Карла с плътния си глас. От нейната страна се чува разлистване на страници и глухо мърморене. - Мътните да те вземат, къде си?

- Кое? - питам, ставайки от табурертката.

- Едни листи. Бях си записала на лист нагледно формулите на някои сложни химични съединения и техните тривиални наименования. Но не мога да го намеря, дявол го взел - сумти тя от отсрещната линия. Карла винаги е била цапната в устата. Понякога се държи повече като момче, отколкото като момиче. Любимото ѝ занимание е да псува изключително отривисто като същински представител на "каруцарското" изкуство.

- Ще го намериш, не се тревожи. Не може да си пусне крака и да избяга - засмивам се и дърпам пердетата с цвят на прясна липа и пред мен се открива гледката на забързания трафик на Кьолн. Отварям прозорците и мрежите и подавам  глава навън като куче. Остава само да изплезя език.

- Ох - чувам приглушен удар от отсрещната линия. - Дотогава се надявам да не съм се изпотрошила цялата.

- Бой, бой, бой - надава вик Калоян.

- Ти, на чия страна си, Verrätter? - изкрещява думите Сам, но те бързо заглъхват. - Предател! - Пауза. - Ох, Линда, не по задника.

- Това си е златна мина. Страшна работа! - възкликва Калоян, а виковете им се сливат с бръмченето на колите от улицата. Слушам доста развалена симфония от звуци.

- Виждам, че напрежението ескалира - засмива се и нова поредица от странен шум се чува по линията.

- То, кога не е? - реторично я подпитвам.

- Туше - отвръща.

- Къде си го дянала този лист? - Поглеждам нагоре към синьото небе, накапано с бели петна. Сиви, студени сгради се издигат на височина от по осем, девет етажа. Тази бетонна обстановка създава чувство на угнетеност и потиснатост у мен. Никога не съм харесвал твърде много индустриализираните градове, но и Кьолн си има своя чар.

- В това е въпросът, драги ми Хенри. Нямам представа къде. Имам чувството, че е някъде тук, но къде точно, това не знам. - Смехът ѝ звучи престорено. - Не вярвам да съм го изгубила, но при преместването ми в общежитието, може и да съм го забравила вкъщи - размишлява на глас и чувам отварянето на различни шкафове. - Макар че си взех всички записки, които биха могли да ми потрябват. Както и всички учебници, и статии за медицината. И книги - прибавя. - Дали пък не съм го пъхнала в някоя тетрадка? Или измежду някоя статия? - пита се. Карла е подреден човек, но щом става на въпрос за подреждане на листи, книги и други неща от този сорт, изведнъж става изключително разпиляна. Може гардеробът ѝ да е изпънат като по конец, както и цялата ѝ стая, но бюрото ѝ винаги е въплъщение на невъобразимия хаос.

- Искаш ли да те оставям да го потърсиш на спокойствие? И без това трябва да ги нагледам дали случайно не са се изпобили.

- Не, не, чакай малко - отново шум и проскърцване. - Звъння ти, за да те питам как си и как вървят последните приготовления. Явно, листът ще почака малко - засмива се.

- Можеш да чуеш как вървят.

- Калояне, komm her - вика му Линда и чувам силното тропане на гуменките ѝ. - Ела тук! Изтрий това видео, ти казвам.

- Няма пък - отвръща ѝ той с тънък глас. - Сама си го вземи.

- Ах, ти...дребен...въшльо...

- Охо, Линда обижда - подиграва ѝ се Сам.

- Ти, да мълчиш, русокоса жабо.

- Не мисля, че скоро ще си получиш записа, сладка Линда. Не и с това отношение - ехидно ѝ подхвърля Сам.

- Така ли? Гледай само да не кажа какво открих в стаята ти.

- Какво? - пита с уплах той и аз се приближавам до вратата на стаята си, за да чуя по-добре. Не случайно е казано:"Любопитството изяло главата на котката."

- Какво става? - пита Карла тихо и напрегнато.

- Нещо много интересно - и се заслушвам по-внимателно.

- Калояне, изтрий видеото. - Гласът на Сам потреперва силно.

- Не си познал, Самюел - засмива се злорадо Калоян. - Искам да чуя какво има да ни каже, Линда.

- Моля те, недей - примолва ѝ се Сам.

- Направо искам да му видя физиономията - захилва се подло Карла и мога да почувствам как трие лукаво ръце.

- Сам си го изпроси, Самюел.

- Bitte...моля те...

- Няма да стане - не отстъпва Линда.

- Ужасен приятел си, Калояне - напада го със злоба Сам.

- Открих в стаята ти порно списания, Сам - натъртва на името му.

- Това не е нещо чак толкова необичайно, Линда - казва ѝ Калоян, май леко разочарован от информацията на Линда.

- Н-н-недей...ще направя всичко - чувам как се паникьосва Сам.

- Не ме остави да довърша, Коко. Не какви да е порно списания, а на гейове.

- Моля?! - изкрещяваме едновременно тримата с Карла и Калоян, а аз отварям вратата на стаята си и влизам припряно, крайно зашеметен.

- Не мисля, че чух правилно, нали? - пита с почуда в тона Карла.

- Мисля, че на всички ни се иска да не бяхме чули правилно - от връщам ѝ вместо това и поглеждам към разрошения, засрамен Сам, който не смее да отлепи поглед от пръстите на краката си.

- Брат - започва Калоян и сяда на леглото, - това не го очаквах, ни най-малко - поклаща глава и сплита пръстите на ръцете си.

- А-а-аз...такова... - вдига глава и мога да видя почервенялото му лице, което придобива още по-наситен нюнс, когато ме вижда да стоя като истукан на прага на стаята. - Н-н-не е това, което изглежда.

- А аз си мисля, че е това, което изглежда - донадя Карла.

- Обичаш да те чукат отзад, нали? - озъбва му се Линда, а моите очи, както и тези на Калоян, се разширяват невярващо.

- Тя не каза това, което аз бих казала, нали? - пита Карла, а аз кипвам.

- Линда, достатъчно - срязвам я, докато Калоян изглежда като ударен с мокър парцал. Цялата шия на Сам става мораво червена и той започва да кърши пръсти. Поглежда ме с насълзени очи и изхвърча от стаята разтреперан. Линда, чак сега осъзнала какво е наговорила, поставя ръка на устата си и тръгва да последва Сам, но аз я спирам.

- Това беше грубо, Линда - казвам ѝ крайно разочарован и ядосан от думите и поведението ѝ.

- Не исках да прозвучи така - оправдава се тя и отпуска ръце отстрани до тялото си.

- Определено по гаден начин изтърси тази важна информация - изцъква Карла и чувам тежката ѝ въздишка. Някъде из апартамента ми се хлопва врата и с успокоение установявам, че не е входната врата. - Съчувствам на Сам, честно - гласът ѝ звучи покровителствено и по майчински мило, все пак има дете на три годинки.

- Линда - въздъхвам, - постъпи много непочтено.

- Да - потвърждава Калоян, а Карла изпуска дълга въздишка. - Не трябваше така да постъпваш.

- Ти беше виновен - обръща се към него Линда, обвинявайки го.

- Аз ли? - става от леглото, заставайки срещу нея.

- Ако беше изтрил тъпото видео, нямаше да се стигне дотук.

- Госпожице Перфектна, не прехвръляй вечно вината върху другите, bitte.

- Не го правя! - озъбва му се те.

- От играчка стана плачка - икоментирва Линда.

- Престанете - изкрещявам им и те се сепват. И двамата са раздърпани, разрошени, задъхани и ядосани. - Ситуацията илезе извън контрол. Дръжте се като големи хора - изръмжавам им насреща. - Вижте какво направихте и двамата - посочвам им вратата на стаята, - заради вас Сам избяга и се заключи в тоалетната. Тръгвам си след няколко часа. Как мога да ви оставя на собствените ви грижи, като само се карате за щяло и нещяло? - Настанала е гроба тишина и двамата са свели виновно глави и мълчат като пукали. Усещат се остатъци от напрежението в стаята. - Искам, като си тръгна да знам, че сте в безопасност и че ще се пазите. - "Защото има голяма вероятност господарят Ким да ви погне " - помислям си наум. "И не мога да си простя, че ви оставям без моята опека." - Как да ви вярвам, че ще бъдете единни? Как? - изкрещявам им. Дори Карла мълчи. Калоян сяда на леглото, а Линда с бавна крачка се отправя към вратата на стаята и аз пак я спирам.

- Искам да му се извиня - обяснява ми.

- Я, ми я дай - обажда се изведнъж Карла, - а ти се оправи със Сам. Миличкият сигурно е много наплашен и осрамен.

- Ти - казвам ѝ твърдо, без емоция в гласа и тя ме поглежда ококорено с ясните си тъмносини очи, - отиваш във всекидневната и ще говориш с Карла, докато успокоя Сам. Ясно, Линда? - питам я остро, а тя кима, разбрала, и аз ѝ подавам телефона. Изпровождам я с поглед, докато сяда сковано на десния диван. А аз тръгвам към края на коридора, където се намира банята.

Вдишвам и издишвам дълбоко и почуквам на вратата.

- Върви си, Линда - изсъсква с болка в гласа Сам.

- Не е Линда, Сам - отвръщам му. Пробвам да отворя вратата, но тя е заключена, разбира се.

- Заключено е.

- Забелязах - правя пауза. - Ще ми отвориш ли, за да поговорим?

- Не - отвръща глухо и чувам шуртенето на вода.

- Не искам да си говорим през вратата, Сами - нежно го приканвам.

- Остави ме на мира. Линда направи достатъчно - и водата спира.

- Тя не го мислеше наистина - опитвам се да го разубедя - и сега наистина много съжалява за думите си.

- Не ми се вярва - извиква ми той. - Винаги се опитва да ме злепостави и унижи. Е, днес успя - гневно ми отвръща. А аз отчаяно подпирам чело на вратата на банята.

- Сам, моля те, отвори ми и ще поговорим. Не искам да водим този разговор от двете страни на вратата. Неудобно е.

- Не искам. - В гласа му се долавя леко треперене.

- Защо? Срам ли те е от мен? - питам го направо. - Няма от какво да се срамуваш. - Мълчание. - О, Сами - отново го извиквам по галеното му име. - Линда съжалява за думите си. Не ги вземай толкова навътре.

- Не трябваше да ги вижда. И не трябваше да узнава - изкрещява с яд в тона.

- Смяташе ли някога да ни кажеш? - питам го директно, но отговор не получавам. - Не си искал да научаваме. - Не искам да звуча обиден и покрусен от думите му, но май не ми се получава много, защото Сам припряно ми отговаря с "Не". И то няколко пъти.

- Не е така, Хенри - въздиша и го чувам как сяда върху тоалетната чиния.

- Откога?

- Кое откога? - отвръща ми на въпроса с въпрос и аз простенвам вътрешно.

- Откога си падаш по момчета? - Отново мълчание. Продължително. - Сам, така няма да се разберем - удрям силно с юмрук по вратата. - Искам да поговорим сериозно като големи хора. Не сме тийнейджъри, а големи здравомислещи хора. И не се затваряме в банята, когато стане напечено. Не сме Калоян - и Сам се засмива изтормозено. Ах, Линда и твоята голяма уста. Гледай какво направи. - Нали разбираш? - говоря срещу вратата. - Не сме гимназисти, а приятели от години - правя кратка пауза, докато в мен бушуват смесени чувства от всякакъв тип - недоумение, огорчение, срам от слепотата ми, гняв, раздразнение, разбиране. От всичко по малко, но достатъчно, за да стегне корема ми на възел. Защо не съм забелязал по-рано сексуалната ориентация на Сам? С натежало от емоции сърце, чувам как Сам отключва вратата и облекчението ме залива на мига. Той плахо отваря вратата и застава на прага ѝ, а лицето му изглежда бяло на флуоресцентната светлина. Очите му са червени. Не ме поглежда и аз усещам как срамът ме пробожда. Той не отронва и дума. - Искаш ли да вляза? - а той кимва едва доловимо.

Влизаме в тясната баня, Сам сяда на тоалетната чиния, а аз заключвам вратата и се спускам до студения под, покрит с бели плочки. Облягам глава на хавлията, закачена на вратата. И чакам. Чакам Сам да започне да говори. Наблюдавам го от седналата си позиция и той ми се струва толкова дребен в този момент. Макар да е 1,92, в този миг Сам изглежда изключително свит в себе си, нищожен и унизен до своята същност. Сламено русата му коса е разрошена във всички посоки, а черните пръстени по палците и показалците му изпъкват яростно върху бялата му кожа.

- Откакто те видях.

- Моля? - прошепвам, разконцентриран.

- Мисля, че тогава започнах да харесвам момчета, но не бях сигурен - продължава той. - Разбрах го по-точно преди седем години, когато се напи здравата и ме целуна - а аз го поглеждам сащисано, но Сам не вдига поглед от пода. Не съм учуден, защото съм го целунал, а защото съм се напил, което е практически почти невъзможно. Превъртам събитията през главата си, докато върна спомените си на точно този ден преди седем години. - Беше за 23-тия ти рожден ден и бяхме поканили много хора във вилата на Карла. Всички се забавляваха, половината бяха здравата наквасени. И бях в кухнята, когато ме пресрещна и ме целуна - гласът му изтънява. Спомените ми са объркани, откъслечни и определено не си помням да съм целувал Сам. Вероятно съм бил не само пиян, но и дрогиран, за да не помня тази случка. Това е единственият начин, по който мога да се откъсна от реалността. Защото ми трябват поне няколко бутилки и то здрав алкохол, за да почна да се клатушкам като закоравял алкохолик. Дрогата върши всичко по-бързо и по-ефективно. Нищо, че приемам и нея в по-големи количества, за да мога да се потопя по-дълбоко в усещането за безтегловност и обреченост.

- Съжалявам, Сам. Не си спомням.

- Няма проблеми. Ще ми се и аз да не си спомням, но не мога да забравя - въздъхва и в гласа му се прокрадва огорчение и тъга.

- Наистина съжалявам - и поставям ръка на лявото му коляното, за да го успокоя. И наистина се чувствам ужасно глупаво и виновно. Само си спомням от злополучния рожден ден, че се събудих на сутринта до насинения Себастиен, до когото си бях наредил да не припарвам.  Това е най-ясната и ярка сцена, която помня. Явно съм свършил по-големи глупости вечерта. - Не съм искал да става така. Поне ми се щеше да си спомням, а аз и това не мога - отронвам глухо и притварям очи.

- Всеки се е напивал, Хенри. - " Не всеки е мен, Сам" - помислям си наум.

- Няма лъжа, няма измама. - Сърцето ми бумти толкова силно, че го усещам чак в слепоочията си. И бумтежът гърми в мен като фойерверки. Силно и отровисто.

- Поне тогава разбрах, че съм обратен - помръдва се сковано.

- Защо не ни каза по-рано, а научаваме чак сега? - питам го и отварям очи. Искам да видя мимиките, да прочета по лицето му истината. Защо е таял тази тайна толкова дълго време? Какво го е спирало? - И то по този начин, Сам - прибавям.

- Не знам, Хенри. Исках да ви кажа. Толкова много пъти исках да ви споделя, но нещо все ме спираше. Ти имаше проблеми с ученето, с приобщаването и ние искахме да ти помогнем...

- Аз ли съм виновен? - Бумтенето се усилва яростно, а коремът ми се усуква. Чувството на вина отново ме приковава за стената.

- Н-не, не, разбира се - и светлосиният му поглед, ококорен, бурен и отвеян, среща моя. - Просто ти имаше нужда от помощ и съвсем забравих за това. А и не беше нещо чак толкова важно - разтърсва глава. "Разбира се, че е важно Сам" - искам да му изкрещя, но не го прекъсвам. - Важното беше да сме до теб и да те подкрепяме, докато успееш да израстеш. И ти го направи. Сега заминаваш за Холандия. Знам, че те очаква едно блестящо бъдеще, Хенри. Големи дела ще извършиш. Знам го - говори с голяма убеденост и плам, че ми става чак неудобно. Но само, ако знаеше, че това "блестящо бъдеще", за което говори, е толкова колебливо и илюзорно.

- Можеше да ни кажеш, а не Линда да те засрамва по този начин.

- Хвана ме неподготвен, нищо повече. - Светлосините му очи ме гледат напрегнато и с такъв ярък блясък.

- Защо имам чувството, че криеш нещо? Можеше да ни кажеш по всяко време, независимо от моето положение. - Сам въздъхва тежко и потрива лице с големите си длани. Ръката ми гори върху коляното му.

- Не знам...просто не знам. Може би ме беше срам или пък беше неудобство.

- Срам от какво, Сам? - позасмивам се. - Аз спя с всичко живо - този път се включва и той. Всички знаят, че съм малко или много зависим от секса и не подбирам особено с кого го правя. За жалост, не само сексът е мой порок. - Не е това причината - сериозно му заявявам.

- Мисля, че се притеснявах от реакцията на Линда. - Поне вече знам защо не успяхме да ги съберем. Той чисто и просто не си е падал по момичета. - И с право. Както винаги ме нападна - и маха ръцете от лицето си, разтърквайки очите си.

- Тя е готова да ти се извини, Сам. Линда не е лош човек, само говори преди да мисли.

- Определено ме засегна с "прямотата си". - Прави кавички и лицето му се сбръчква, а вратът му отново се обагря в червено. - Теб те харесва, но мен винаги ме нагрубява за всяко дребно нещо. Не исках да ми се подиграва и за това нещо. И да, обичам да ме чукат отзад, Линда - провиква се, но не толкова силно, че да го чуе тя. Виждам как се изчервява отново при това си признание. - Беше ме срам да ѝ кажа, защото не знаех как ще ме погледне. Е, поне не го прие толкова лошо и не смята да ме убие, защото не спазвам биологичния ход на нещата.

- Мен ме прие. И теб ще приеме. Няма къде да ходи.

- Да, но на теб няма да ти пилят на главата - въздъхва отчаяно.

- Обещавам да не го правя, Сам. - Той се ококорва и целият се сковава.

- Линда? - прокашля се.

- Аз. Наистина не исках да те обидя...

- Откога си на вратата? - изправя се той, а с него и аз.

- От достатъчно време, за да осъзная, че аз съм била проблемът. Не съм искала да го криеш в тайна, Сам. Нямам нищо против хомосексуалните. Знам, че прекалявам с постоянното си мърморене...

- Натякване, имаш предвид - поправя я той и с кръства ръце. - Дълги години ходиш след мен и дюдюкаш като дърта свекърва. Наистима ми писна да ми разправяш кое е правилно и кое не. Понякога се чудя как те търпи Захари. Нетърпима и непоносима си.

- Знам, Сам. Но и те обичам. Никога не съм имала намерението да те нараня. Просто мразя да е разхвърляно, а твоята стая е същинско въплъщение на хоаса. Само Калоян успява да те бие.

- Хей - обажда се и Калоян, - сега нараняваш моите емоции. Укроти се, жено.

- Ще млъкнеш ли, Калояне? Опитвам се да се извиня на Сам - смъмря го тя, а мен отново ме напушва на смях.

- Да излизаме - казвам тихо на Сам, а той ми кима с глава. Отключвам вратата и я открехвам, и Линда едвам не пада върху мен.

- Не можа ли да предупредиш? Щях да се пребия - сумти докато приглажда блузата си. - И онзи слон зад мен щеше да ме смаже.

- Не съм слон - защитава се веднага Калоян. Двамата със Сам излизаме от банята и аз изгасям осветлението.

- Ще ми простиш ли, Сам? - обръща се към него тя. - Наистина обещавам да се въздържам от язвителни коментари и забележки.

- Казах ли ти, Хенри, че на мен ще ми изнесат лекцията относно това, че жените и мъжете трябва да са заедно?

- Хей! - възкликва тя.

- Прав е - намесва се Калоян.

- Разбира се, че е прав. Не бих си и помисляла, че той може да греши, Коко - насмешливо му отвръща тя.

- И аз това казвам.

- Сарказъм, Калояне. Явно не е по силата на всички хора - въздъхва примирено, а ние се пренасяме в стаята ми. Калоян отново сяда на леглото, а аз се подпирам на касата на вратата. Сам прегръща Линда, а тя сякаш изчезва в прегръдката му.

- Няма как да не ти простя, Линда.

- Съжалявам. Трябваше да съм по-наблюдателна и да забележа, че си падаш по мъже.

- Някои неща изискват време и постоянство - и ме поглежда, сякаш знае нещо, което аз не. А може би е така. Един от четирите прозореца на Джохари гласи, че винаги има една част от нас, която самите ние не забелязваме, но другите го правят. И Калоян се присъединява към общата прегръдка и продумва:

- И аз съжалявам, брат. Може би и аз трябваше да забележа по-рано. Не е трябвало да го държиш в себе си толкова години. Такива неща тежат неумоверно много на душата.

- И ти го знаеш от опит, нали? - пита го Линда. - Имаш много тайни и знаеш от първа ръка, че просто трябва да ги споделиш?

- От вас не крия нищо. Невинен съм като бебе.

- Да не казвам какво направи на последния си рожден ден - подхвърля Линда. - Определено не беше невинно.

- Не бях аз виновен, честен кръст - нарежда Калоян, прегърнял Линда изотзад. - Просто пих повече, отколкото трябва.

- И после реши, че трябва да си покажеш пениса на всички. На доста чашки трябва да си бил - размива се Линда. - Или бутилки - прибавя засилено.

- Не знам какво съм си мислел - отвръща твърдо той.

- Знаеш ли? - прошепва Линда. - Квит сме.

- Как така? - стреснато се отделя от нея и я поглежда очаквателно. Не мисля, че новината ще му хареса.

- Имам видео, на което доста ясно си личи какво точно искаше да направиш. Все пак си мисля, че все пак нещо си имал предвид.

- Не говориш сериозно - цветът се оттича от лицето на Калоян.

- Имам си страхотен компромат за спешни случаи.

- А защо аз научавам чак сега? - опулва очи той. - Не е честно. Аз не съм ви правил видеа, за които да не знаете. Това е предателство във висшата му форма - и ме стрелва с поглед.

- На ме гледай. Бях мъртво пиян. - Отново надрусан до козирката. След това поглежда Сам, но той поклаща отрицателно глава.

- Съжалявам, не знаех. Честна дума - вдига ръце пред себе си.

- Изигран съм от момиче. Това ли се опитвате да ми кажете?

- Квит сме, Калояне - намигва му.

- Искам да видя това видео.

- С удоволствие ще ти го покажа. Ще останеш доста удовлетворен от гледката. Сигурна съм, че и на Лена ще ѝ хареса. - Ушите на Калоян порозовяват, а мускулчето на бузата му трепва.

- О, я се махай - и всички се засмиваме на това колко е очарователен Коко, когато е сприхаво ядосан.

Обичам всеки един от тях. Те са моето семейство. Моето всичко. Моят живот. Без тях нямаше да съм стигнал дотук. На тях дължа живота си.

Успяхме да преодолеем тази криза, но се чудя дали спокойствието и благоденствието ще траят вечно, както ни се иска? И дали нещо по-сериозно няма да разклати крехкия мир, който се опитваме да опазим?

Ще оцелее ли нашият ценър на хармоничността?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

С доста усилия успяваме да приберем останалата багажерия, нахвърляна по столове и подове. Сам и Калоян извадиха и другия куфар и започнаха да сгъват прилежно дрехите и да ги подреждат внимателно. "Имаш ли пликове?" - попита ме Линда. "Да, защо?" - отвърнах ѝ, сгъвайки друг чифт панталони. "Така се спестява място и ще можеш да натъпчеш повече дрехи в куфара си, като гледам колко си приготвил и ми призлява" - стисва носа си в основата му. Оценяваш присъствието на някои незначителни неща като дрехите, чак след като си живял с един чифт панталони и тениска в продължение на години. Само ни подменяха дрехите в Чистилището, дори не ги перяха. Случайно ще се окаже, че си обличал същите дрехи всеки път след всяка баня в края на всеки месец и дори няма да си се усетил. Сам отиде да ги вземе и ние извадихме прилежно сгънатите и прибрани в куфара дрехи и започна ново пренареждане на двата куфара. А имахме час, докато стигнем до гарата. Заради малкия скандал изгубихме ценно време и сега ни се налагаше да бързаме извънредно много. Но Линда се оказа права, чрез пликовете спестих ужасно много пространство и даже успях да натъпча с триста зора и усилия двата халата от закачалка в банята и два чифта от любимите си обувки с нисък ток от естествена кожа. "Като си тръгнеш, ще се върна да проверя дали не си забравил някоя дреха и ще я сложа в кашон и ще отида да го връча на носачите да го прибавят към останалите неща" - увери ме тя и аз ѝ благодарих.

Сега стоим на входната врата, Линда извика годеника си Захари и докато го чакаме, тя ми изброява нещата, които съм взел, за да сме сигурни, че не сме изпуснали нещо. Е, каквото не съм взел, Линда ще го прибави към останалите неща. И изпитвам силна носталгия, когато тръгвам да обикалям за последно апартамента, за си припомня всички забавни случки с верните си приятели. Всички онези моменти на радост, тъга, сълзи и усмивки. Никой не може да замени това време. Никой не може да ми отнеме тези мигове. И ми се иска да не заминавам. Толкова неща съм преживял в този град и с тези хора и техните гаджета. Толкова партита и щури изпълнения. Безпаметни дни и още по-велики и незабравими нощи, където небето бе обсипано в брилянти. Не искам да оставям това минало, но се налага. Но духът му вечно ще обитава този апартамент. Вечно ще се стели на талази, с характерните си черти и аромат.

- Хенри, бързо - задърпва ме Линда към входната врата, - Захари ни чака долу.

- Обадих се на Лена, тя вече ни чака на гарата - оповестява Калоян и задърпва единия от куфарите.

- Наистина трябва да побързаме, защото имаме половин час, докато стигнем до гарата. А като знам какви трафици стават следобедно време и ми се изправя косата - говори бързо и доста разпалено Линда.

- Заради теб закъсняваме - напомня ѝ Сам и подхваща другия куфар и излиза в коридора пред апартамента ми.

- За един спор никога не е виновен само единият. Винаги има минимум двама.

- Мъдро - сумти Сам, докато аз хвърлям последен поглед на полупразния си апартамент, огряван от лъчите на есенното слънце. Припомням си като на лента последните мигове от последните години с тези щураци и си мисля какво ще правя без тях в Холандия в бездушен апартамент, където не са се докосвали техните ръце и крака. Където няма жасминовият мирис на Линда, ваниловият на Сам, мускусният аромат на Калоян и силния парфюм на Карла. Моят живот са те. Но моята реалност е вината, която ме дърпа силно и ме води по пътя на отмъщението.

Заключвам с натежало сърце апартамента си и прибирам по навик ключовете с ключодържател на Спондж Боб в джоба на сакото си. Не би трябвало да ми е толкова мъчно и тегаво, след като ще съм по близко до моя народ. Но като гледам тази сбирщина от разнородни характери и не мога да не усетя острата болка, която ще ми донесе отсъствието им. Не мога да не се почувствам отново празен, както когато се събуждам сам в леглото си, разтреперан от поредния кошмар.

На тротоара пред сградата ни чака Захари, подпрян на сивото си, леко очукано Пежо 307 (което той нарича "Пеги"). Той придърпва Линда и я целува право в устата, после се ръкостиска с всеки от нас силно и със здрава хватка.

- Радвам се да те видя, Захари - казвам му, докато отварям багажника на колата му, слагайки куфарите си вътре.

- И аз, Хенри. Тъжно ми е, че си тръгваш. Не е като да не си ми близък приятел - казва с лек акцент. Захари е от Чехия, родителите му се приместили да живеят в Кьолн, когато бил на шест.

- Да знаеш на мен колко ми е трудно да ви оставя - казвам му сериозно, затваряйки задния капак. - Не знам дали тези тримата ще оцелеят без Карла и мен - засмивам се, а Захари ми кима съчувствено. Всички знаем за не безизвестните скандали на Светата Троица, както обичаме да ги наричаме.

- Твоята липса ще ги сплоти, надявам се - поставя ръка на рамото ми и отива до шофьорското място. - Всички на борда - подвиква весело и тази усмивка, която разцъфва като мак върху устните му, никак не ми харесва. Потупвам колата и оглеждам за последно Щиле щрасе. Много иронично, като се вземе предвид, че дори за секунда не е било тихо.

- Имаме 20 минути, хора. Гарата не е далеч, да се стегнем, че ще изпуснем влака на Хенри - изкрещява Линда и се шмугва отред. Бързо се напъхвам отзад при Сам и Калоян и колата потегля, още преди да съм затворил вратата. Захари винаги е имал склоността да кара, като че ли дяволите го гонят, същинска заплаха за шофьорите по улиците.

И аз само мога да гледам как дървета, стъклени сгради, и високи комплекси се стрелкат покрай мен на бърз каданс. Виждам как врабчета и други птици стават на рамазани петна, когато колата на Захари фучи бясно през улиците. Все още се чудя какво толкова привлича Линда в бясното каране на Захари. На нейно място щях да се тревожа за без безопасността си, но когато хвърлям бегъл поглед към нея, виждам колко освободена се чувства тя при тези ненормални скорости. Косата ѝ, развързана, дълга и руса, се вее на отворения прозорец като платно на кораб. Кой да предположи, че подредената и педантична Линда ще харесва такива екстремности. Винаги съм се чудел на това. Явно някои хора търсят точно онази тръпка, която не е заложена в тях.

И Захари продължава да кара с безумието на рали състезател, докато аз се държа здраво за седалката пред мен. Бих се наслаждавал на момента докрай като Линда, ако не беше простото обстоятелство, че животът ми е твърде мил, за да бъде отнет в автомобилна катастрофа. Цветове, сгради, хора се превръщат в дълго петно, едвам различимо на останалата смесица от фигури и живот. Слънцето пече безмилостно, остро навлизайки през прозорците на колата.

Сякаш след цяла вечност колата спира и тримата с Калоян и Сам нямаме търпение да излезем на чист въздух. Сам диша тежко, опрял ръце на колената си, а горкият Калоян, който по принцип трудно понася каквито и да е пътувания, лежи на тротоара с изплезен език, докато минувачите деликатно го заобикалят.

- Отне ти само шест минути! - възкликва Линда и отива към багажника на колата. - Това е нов рекорд - бърбори възбудено, докато светът пред мен се върти шеметно около оста си.

- Каза, че имаме малко време до отпътуването на влака и аз дадох всичко от себе си.

- Не се и съмнявам - сумти, останал без дъх, Сам.

- Проклетото да е това семейство - изплаква Калоян и след това повръща.

- Отвратително, Калояне. - И аз бих последвал примера на Коко, но дори нямам дъх, за да изповръщам, каквото и да било.

- Май не трябваше да карам чак толкова силно - с нотка на съжаление продумва Захари.

- Мисля, че ще се оправим - казвам и най-после успявам да се изправя напълно. Сам вече е отишъл да помогне на Калоян.

- Ще го заведа в тоалетната да се измие и ще се върнем бързо - и с доста усилия изправя Калоян на крака и го помъква във вътрешността на гарата. От своя страна Линда профучава покрай мен, дърпайки единия от куфарите ми:

- Хайде, Хенри, нямаме цял ден. Трябва да стигнем до четвърти коловоз - и след малко силуетът ѝ се изгубва.

- Невероятна е - измърморвам, докато Захари заключва Пеги и се приближава към мен.

- Няма спор. Една на милион е - съгласява се той и тръгва напред, за да догони Линда. Аз въздъхвам и осъзнавам, че те носят багажа ми и безпомощно се втурвам да ги настигна. Поне лудото каране на Захари няма да ми липсва. Никак даже. Пресрещам Линда и Захари в огромното фоайе и тя ми посочва да вървя след нея.

- Захари - вика го, - дай куфара на Хенри и отиди да доведеш повръщащата госпожица. - Той безропотно се подчинява, на шега отдава чест и се завърта на пети, за да търси Сам и Калоян из огромната гара, която прилича на светещ тунел, гъмжащ от хора, куфари и разговори на поне пет различни езика. Линда влачи обемния ми куфар, който се плъзга гладко по кремавите плочки на гарата, а аз се опитвам да маневрирам измежду хората, които се изсипват на орди от различни влакове. Женски глас звучи от тонколоните и обявява от кой коловоз кой влак тръгва и закъде.

- Чуваш ли? - пита ме Линда, когато се изравнявам с нея. - Влакът за Айндховен заминава след десет минути.

- Аха, чух.

- Тогава по-бързо, защото ще си останеш на гарата до следващия влак - и тя вече почти подтичва. Не знам как успява да не се блъсне в някого. Поне това ѝ го признавам.

Все пак благополучно намираме правилния коловоз след доста лутане и за наше щастие, машинистът казва, че има лека повреда и влакът ще отпътува след половин час. Двамата с Линда се засмиваме шумно. Толкова бързане, за да се окаже, че ще се кача на влака половин час по-късно.

Намираме една пейка и се стоварваме отгоре ѝ, засмени, облекчени и задъхани. След няколко минути към нас се присъединяват Сам, Лена и Захари, които подпират още замаяния от бясното шофиране Калоян.

- Мислех, че съм те изпуснал, брат - отронва с бледо лице Калоян, сядайки на пейката до нас с Линда. Покрай нас минават жени в официални костюми, мъже с черни, стилни куфарчета, туристи от всякакъв род, хлапета със слушалки в ушите и всичката тази феерия, придружена от гръмкия шум от идващите и отиващите влакове. Цяла какафония от звуци, която ще ми липсва - тази зареждаща, шумна енергия, която изпълва с живот вечно бързащия Кьолн.

- Има още половин час - отвръщам му, повивайки не особено елегантно потното си чело с тъмносиния маншет на сакото си. - Което означава, че още половин час ще търпя как се дърлите - и всички се засмиваме. Оглеждам всеки поединично и отново се замислям за живота, който изградих и който започна от един малък град в провинцията Лимбург. И който по ирония на живота отново ще свърши в Холандия и то в лапите на господаря Ким.

Но поглеждам зачервените бузи на Линда, пребледнелия Калоян и високата фигура на Сам. Виждам набития Захари и деликатната като вейка Лена. Заедно с Карла са новото ми семейство. Те ме изградиха като човек и личност. Те ме моделираха, за да мога да се изправя пред света, какъвто не го познавах. Но винаги ще има част от мен, тъмна, бездънна необятна, която ще ме задушава с присъствието, затягайки жарки пръсти около гърлото ми и стискайки пламенно.

Гледам ги как се смеят, как си говорят, как общуват. Очите им блестят, устните разцъфват и за пореден път ме поразява самотата, защото тези хора са щастливи, доволни от живота, имат всичко, което някога са искали. А аз имам дълг и отговорност към народ, за който те дори не подозират. И това винаги ще ме разделя от тях - цял един свят. И докато техните сърца туптят от неспиращия и нестихващ живот, аз изгубих моята душа, любов, надежда преди половин живот. Бавно по бавно, пласт по пласт, губех същността си, давайки я на господаря Ким. И аз никога не съм притежавал сърцето си, защото от малък господарят Ким впиваше жадно пръсти в него и в момента то е отново при него. И може би точно това иска изтормозеното ми Аз - да открие това, което ще го направи цяло.

След 20 минути качвам куфара си в третото купе на пътническия влак и слизам за последно сбогом с любимите си хора. Прегръщам силно дългуча Сам, който стърчи над мен с няколко сантиметра и му казвам тихо в ухото:

- Вече ще споделяш всичко, нали, Сами? Не искам да криеш нищо. Ние сме приятели, а приятелите си споделят - отделям се от него и го поглеждам право в ясните светлосини очи, които са дълбоки и недосегаеми като небесната шир. Той ми кима отчетливо и отново ме придърпва в крепка прегръдка.

Прегръщам Калоян и му казвам на връщане да си вземе такси, той само се засмива и ме прегръща през раменете по братски. На Лена подшушвам да пази Калоян, че без нея той не може да оцелее. Тя се засмива сладко и ми обещава, че ще го наглежда изключително зорко.

Спирам пред нисичката, цветна Линда, придърпвам я в прегръдка, отлепям я от земята и я завъртам в кръг. Тя се засмива и аз я пускам внимателно да стъпи на земята.

- Спокойно - уверява ме тя, - ще си получиш мебелите живи и здрави.

- Де да се притеснявах за мебелите - с тъга, скрита зад смях, ѝ отвръщам.

- Всичко ще бъде наред, Хенри - успокоява ме тя и на мен ми се иска изключително много да ѝ повярвам. Но не мога.

- Надявам се - и я поглеждам право в наситено сините очи.

- Ще ги пазиш всички, нали? - питам Захари, когато го прегръщам.

- Ние взаимно си пазим гърбовете, Хенри - отвръща ми той и се отделяме един от друг.

Машинистът за последно извиква всички пътници за влака Кьолн-Айндховен. Качвам се във влака и отивам в купето си и се показвам през прозореца, когато фигурите на приятелите ми започват бавно да се отдалечават.

- Обичам ви - извиквам ѝ, изпълнен с гордост, уплаха и радост.

- И ние те обичаме, Хенри - хорово изкрещяват и стряскат гълъбите, накацали по металните подпори.

- Да ми звъниш всеки ден - казва ми Линда.

- Няма да пропусна - обещавам ѝ.

И Калоян тръгва да тича успоредно с влака, докато остава без сили, а аз им махам с ръка, докато силуетите им не се стопят в далечината.

Като восък от свещ.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

На Йоана, която все още чака своя топлообмен.