„Или аз, или те” - мисли си момичето, докато бяга с пълни сили през гората, риейки пръст и прескачайки изкривените корени на вековни дървета.

„Те ни изиграха.” - от тази мисъл й се проплаква, но тя знае, че не сега е времето за колебания. Трябва да бъде силна, защото усеща тихите им стъпки в нощта. Те са зад нея и нямат никакво намерение да се откажат от ценната си плячка. Ще я преследват до последния й дъх, докато повече няма сили да бяга и да се съпротивлява. Но Маги не смята да им се оставя да я хванат толкова лесно. На карта лежат не само нейният живот, но и на останалите й приятели.  А тя трябва да ги предпази с цената на всичко.

„Не мога да допусна да пострадат, само защото собствените ни хора ни предадоха така безочливо на врага. Все едно сме стока на пазара, разменна монета за нещо по-съществено от самите нас.” - Още не може да повярва, че хората, на които бе вярвала толкова много години, са сключили сделка за техните животи. Тази постъпка за Маги е непростима и ако успее да излезе жива от това преследване, ще си отмъсти за тази подигравка спрямо важността на тяхното съществуване. Ще им го върне тъпкано, но преди това трябва да успее да ги надхитри в собствената им кървава сделка.

Маги усеща, че започва да се задъхва и изморява. Не й остава много време да измисли някакъв план, с който да спре преследвачите си. Мускулите започват да я болят от силата, с която ги кара да се свиват и отпускат. Сърцето й бие учестено, а мозъкът й трескаво се опитва да измисли изход от тази ситуация, но такъв не се вижда.

- Спри, в името на законите на Ломборда - изревава някой близко зад гърба й. Твърде близко. Настигат я и то прекалено бързо. Всичките й мисли се парализират от страх, а тялото й се изпълва с паника. Но само са момент. Точно сега не може да позволи съмненията и несигурността да я превземат и да я лишат от правото да спаси невинните животи на своите другари. За нея те са всичко - живот, семейство, опора. Няма да позволи на едни изменници да разрушат връзката на едно дългогодишно приятелство, основано на разбирателство и уважение. „Не и докато съм жива и още мърдам. Няма да се предам заради една долна лъжа, подготвена да ни вкара в капан и да ни направи роби на една злонамерена идея. Докато все още дишам и мисля, никога няма да се предам и докрай ще отстоявам собствения си морал и ценности. Ще пазя това, което ми е най-свидно на душата.”

Луната грее ярко, разцепвайки сивите облаци. Нейната светлина помага на Маги да следва някакъв път и да се ориентира из замрялата гора. Клоните сякаш се опитват да я докопат в смъртоносната си прегръдка. Дърветата вонят на гнилоч и смърт. Въздухът нашепва за мрачни тайни, изгубени души и тъмни сенки. Луната осветява местността и я кара да изглежда зловеща. В далечината се чува крясък на бухал.

Маги внезапно осъзнава, че вече не чува стъпки зад гърба си. „Къде са отишли?” - пита се тя, но сърцето й се свива от страх при мисълта, че преследвачите й са тръгнали по петите на приятелите й. Спира се и се заслушва, но не чува нищо друго освен силното си сърцебиене, което заплашва ребрата й от счупване. Диша накъсано и на големи глътки въздух. Гората е мъртвешки притихнала, а сенките на дървета са като мълчаливи призраци на една трагична развръзка и история.

Изведнъж се чува пукот от чупене на клон и някой я блъсва в гръб, преди Маги да е имала възможността да реагира по какъвто и да е начин. Тя се приземява тежко върху натрупаните листа. Обръща се светкавично по гръб и вперва поглед в плътните сенки, които застрашително се приближават към нея, вестители на смъртта.

- Не искам да съм част от извратената ви игра - изплюва думите с цялата злост, на която е способна. Очите и са ококорени, а адреналинът и огорчението говорят вместо нея. - Вие сте едни предатели и в момента се срамувам, че някога съм била рамо до рамо с вас в битките – продължава да говори Маги, като се надява приятелите й да са твърде далеч от тази касапница, превърнала се в олицетворение на една измама и мания за власт. Фигурите продължават да се приближават стремглаво, неотклонно следвайки своята цел - а именно проснатата на земята Маги.

Става и се опитва да им избяга, но още със ставането си, тя осъзнава, че е обречена. Да умре. Някой я сграбчва и подкосява краката й. Целият свят се завърта около нея във вихрен танц от сенки и светлосенки. Някой я приковава към земята и започва да я души. Нечие тяло се притиска плътно в нейното и изцежда въздуха й, последната й капчица живот. Маги се опитва да се освободи, дере ръцете на мъжа, но безуспешно.

„Моля те, Боже. Нека съм успяла да спася приятелите си от гибелния живот на сляпо подчинение. Нека саможертвата ми не е била напразна…”

Последната глътка въздух изсвистява през стиснатите й зъби. Здраво стегнатите й ръце около китките на мъжа се разхлабват и тупват върху студената земя.

Вятърът започва да пее своята тъжна песен за поредната жертва. Гората и луната са дуетът, свидетел на една героична саможертва в името на безценното и скъпото.