„Скъпи Гейб,

не знам как да започна това писмо. Непонятно ми е къде би могло да ме отведе то, докъде ще достигна със собствените си думи, написани на този бял лист. И сам знаеш, че целият свят се върти около една необятност, една всепоглъщаща неизвестност, която те кара да преосмислиш свободата на своите действия. И ти ме накара да се замисля за себе си, за нас, за теб, за всичко. Не предполагах, че една раздяла, едно счупване на сърцето, може да доведе до такива подследствия и главоблъсканици, които не спират да се движат вътре в черепа ми и да крещят. Изтощително е да знаеш, че някой някога за теб е бил целия ти познат свят, а сега същият този човек се сбогува с теб и иска да му бъде простено, защото му тежи на съвестта. Защото тя го яде хапка след хапка.

А моята съвест?! А моите чувства и моето погубено, издъхващо сърце?! КОЙ ЩЕ СЕ ПОГРИЖЕ ЗА НЕГО, Гейб? Кой? Имах само теб - моята пърхаща свобода, носеща се волно на крилата на необуздания вятър. А сега нямам нищо. Като бездомник съм, защото ти беше моят дом.

Казах си,че няма да плача, но често нарушаваме собствените си обещания. Каза ми,че винаги ще бъдеш до мен, че ще бъдем щастливи независимо от обстоятелствата и хората. Обеща да ме обичаш до сетния си дъх. Е, предполагам, че поне това ще изпълниш, но това не намалява болката в гърдите ми. С едно писмо не можеш да промениш миналото, не можеш да се върнеш назад и да поправиш простъпката си, от която сърцето ми пърха като колибри и агонизира като астматик.

Искам да плача с цяло гърло и да се отърва от това задушаващо чувство в мен, което само притиска вътрешностите ми и ги кара да се свиват болезнено с всяка глътка поет въздух. Искам да викам и удрям. Да излея целия си пороен гняв и след това да притихна като отминаваща буря. Нека да беснея, да се разпадам отново и отново на малки фрагменти, познати и непознати, но да знам, че свободното спокойствие ще ме застигне в даден бъдещ момент, когато в мен ще се сблъскат две вселени - на самотата и любовта. В този специфичен миг съм сигурен, че ще се пръсна на милион частици, всяка, носеща определено значение и заряд. Ще се събера след този атомен взрив и ще мога да почувствам какво е вече да не зависиш от някого, какво е да полетиш като волна птица. Но ми се искаше никога да не стигам до този пагубен момент, Гейб. Защо ме предаде така? С какво заслужих това отношение?

Казваш, че винаги ще ме помниш и обичаш. Че дълбоко съжаляваш. Не знам защо тези думи ме отвращават толкова силно. Нито любовта ти, нито твоето съжаление ще поправят стореното, твоята подигравка с мен. Или твърдиш, че това не е било с цел да се подиграеш с мен? Но от страни така изглежда и не мога да преглътна тази обида, тя просто засяда в гърлото ми и не може да се спусне надолу, и аз я връщам обратно. Нарани ме, Гейб и ми...се ще...всичко да бе различно...или никога да не бе започвало.

Вероятно дълго време ще помня последната ни среща, която завърши толкова фатално и пагубно, че все още не мога да проумея какво бе станало в действителност. Сякаш всичко се бе случило в просъница, една мътилка от сълзи, груби думи и крясъци. Те прелитат покрай ушите ми и ме давят в отчаянието на това да бъдеш обвързан и да обичаш. Смятам, че тогава ти казах всичко, което трябваше и не мисля, че АЗ съжалявам за моите думи и ругатни, които изрекох по твой адрес. Не може да очакваш да ти простя за това, че ми изневери, след като поделихме три години от нашия съвместен живот. ТИ ПРЕСПА С НЯКОЙ ДРУГ, Гейб! Аз дори не бих си и помислил да целуна друг мъж освен теб. Бях ти предан, обичах те толкова силно, пламенно, че чак се плашех на моменти... Може би все още те обичам, по простата причина, че не мога да те мразя. Ти взе сърцето ми, смачка го и ми го върна. Как се очаква да живея с половин сърце? Кажи ми! Как мога да го направя това, след като теб те няма, след като ме напусна? Каква е тази магия, която държи в плен душевната ми свобода и не ми позволява да спра да те обичам?!

Ти взе всичко от мен, Гейб, но ти благодаря, че ме научи колко суров може да бъде животът и какви чакълести пътеки крие той. Даде ми ценен урок, че всеки човек, когато обича, се чувства свободен и независим. С теб летях, смях се и обичах истински и от душа, но всичко свърши и сега съм разбит, омърлушен, неразпознаваем, изгубен.

Моята прошка може и някой ден да те застигне и искрено се надявам един ден това да се случи. До тогава ще се моля твоята любов и топлота да са толкова силни, че да ме вдигнат на крака и да ме накарат да се върна към живот. Чак тогава ще повярвам, че нашата връзка си е заслужавала да бъде приключена по този катастрофален начин.

Сбогом!

Твой любим,

Алекс"