„ Понякога е странно как срещаме някои хора. А още по-налудничавото е как се запознаваме с тях.”

Беше слънчев неделен ден, когато я видях за първи път. Сърцето заби лудо в гърдите ми, ръцете ми се изпотиха и сякаш целият свят замръзна и се превърна в калейдоскоп от цветове - ярки, заслепителни, бурни. Но и тя беше като море от нюанси - червени, розови, сини; забавни, диви, неопитомени. И едва не се спънах и пребих на няколко пъти, докато разнасях поръчките измежду масите. Тя просто беше като заразителен лъч смях, който изведнъж се разнесе из пространството и остана дълго да витае в него като отличителен и неповторим отпечатък на една лъчезарна същност.

Още мога да усетя пресъхналото си гърло и подивялото си сърце. Но не мога да разбера защо очите ми избраха точно нея измежду всички останали. Но си остава факт, че онзи неделен следобед погледът ми не я изпусна през целите два часа, които прекара на масата до прозореца, смеейки се толкова гръмко, че останалите посетители на кафенето се стряскаха на всяка секунда. Е, и аз подскачах като наплашено кенгуру доста често, защото смехът ѝ ме сварваше неподготвена.

Като цяло това си беше трагичен ден, защото на първо число през останалата част от деня бях като в транс и не знаех какво, по дяволите, върша; на втора позиция идваха мислите ми, които не ме оставят дори сега(малки, нахални гадини), а за капак на всичко обърках ЦЕЛИ три пъти поръчките на едни клиенти, изтървах подноса два пъти и крайният резултат беше, че ще ми го удържат от месечната заплата. (Така е, като едни лешникови очи и коса на наситено червени кичури бяха обладали съзнанието ми като зли духове).

Работната ми смяна свърши в седем и сега чаках Павел да заключи магазина и да се прибираме. Слънцето тъкмо бе започнало да залязва, окъпвайки цялата улица в златисто сияние, което придаваше един магичен и сюрреалистичен вид на сградите, сиви колоси, разпарящи пространството:

- Хайде де, Павеле. Колко време още ще се туткаш? - извиках, отваряйки вратата на кафенето.

- Идвам де, идвам. Стига си крещяла - рече ми той, изниквайки иззад касата, а аз скръстих ръце пред гърдите си.

- Чакам те от половин час - казах му, сочейки часовника на дясната си китка. - Какво толкова правиш зад тезгяха?

- Обикновеното, Мария - броя парите, нареждам стоката, чистя плотовете,...

- Да, да, не ми изреждай задълженията си - засмях се. - Стига толкова броене - свъсих вежди, - съвсем ще прегладнея, докато те чакам.

- Както винаги, много мрънкаш, Мария - приближи се той, държейки в ръка връзка ключове. - Хайде - кимна към изхода, - време е да си ходим.

- Алелуя - въздъхнах.

- Стига си въздишала - усмихна ми се лукаво, докато заключваше и пускаше алармата на кафенето. Потрих уморено очи и стиснах основата на носа си.

- Днес не ми е ден просто - прошепнах уморено.

- Забелезах - потвърди Павел и ние тръгнахме към спирката. Погледнах часовника си и вече бе осем без петнайсет.

- Заради теб ще си изпуснем автобуса - оповестих мрачно.

- Ама днес си особено начумерена. Какво ти става? - докосна ме той по рамото. - Като дойде на обяд си беше нормално навъсена.

- Хей - престорих се на обидена, - не съм навъсена.

- Само малко - рече, разпервайки ръце, а за го цапнах по тила.

- Благодаря за искреността.

- Пак заповядай - но въпреки това киселата ми физиономия не слезе от лицето. Той свали ръцете си и ме погледна разтревожено. - Ама наистина е станало нещо. Да не би някой от клиентите да те е обидил? Казвал съм ти хиляди пъти да ми се обаждаш при подобни случаи. Аз ще се разправям с тези перверзници.

- Не е това - потклатих уморено глава. - Спокойно, ако има някакви нахални типове първо на теб ще кажа. Не се тревожи - усмихнах му се успокоително.

- Ще ми кажеш ли тогава защо беше толкова разсеяна следобяд? Гледах те само как се препъваш насам-натам. Да не си болна? - продължаваше да упорства той. Хем харесвах, хем мразех това му отличително качество. Павел беше изключително любопитен и когато си наумеше нещо, винаги ставаше на неговата. В случая той искаше да разбере какво ме притеснява и рано, или късно щеше разбере, защото това е Павел-вечно-интересуващият-се-нахалник.

- Няма за какво да се притесняваш. Спокойно - опитвах да си втълпя, че всичко в действителност е наред. Че онова момиче с глуповата усмивка не дълбае в душата на моето съществуване.

Пристиснах се в Павел, прегърнах го с лявата ръка през кръстта, а той обви неговата около раменете ми:

- Всичко е наред - прошепнах с надеждата, че нещата занапред ще бъдат наред и ще се върнат в нормалното си русло.

Сгреших. Колко много при това.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Следващата седмица протече нормално без повече непредвидени инциденти, които да карат съзнанието ми да отлита през невидима врата далеч от съзнателността. Но това беше добре. Обичах монотонността на ежедневието си, защото нищо интересно не се случваше. Не бях такъв тип човек, който да обича променливите. Защото животът беше домино, бутнеш ли една плочка, другите като по команда падат и променят цялата концепция. А аз не исках нищо в живота ми да се променя, защото аз бях една константа, която не подлежеше на промяна. Водех обикновено съществуване, лишено от трескави моменти и преживявания. Докато не опознах истинското щастие и любов.

Неделята тя отново се появи и наистина си пожелах земята да се разтвори пред мен, да скоча в новополучената дупка, пропастта да се затвори над мен и да умра с чистото съзнание, че не съм се изложила.

Тя отново седна на масата в левия край на заведението до прозореца, а аз я наблюдавах скришом от касата, когато не обслужвах клиентите.

- Мария - повика ме Павел и побутна към мен табла с два чая и три понички. - За втора маса. - А на втора маса седеше непознатото момиче с цветна коса.

Преглътнах тежко, а гърлото ми се сви немощно. Ръцете ми затрепериха, а Павел ме погледна притеснено:

- Ако се чувстваш зле, аз ще занеса поръчката, не се тревожи.

- Не, не - пригладих черната си риза и поиздърпах и без това късата си черна пола. Добре, че под нея имах клин.  - Добре съм. Наистина - уверих го.

- Добре - кимна ми той насърчително, а аз поех таблата. Но толкова се притеснявах, а краката ми бяха омекнали толкова много, че се движех като в мъгла. Не знаех какво се случва и защо се случва, докато не чух едното от момичетата на масата да ми вика:

- Внимавай малко - гневеше се то, а лицето ѝ бе буквално като с цвета на един домат.

- Съжалявам - прошепнах смутено. - Не исках...аз...аз...съжалявам - и притиснах таблата към себе си.

Звуците и светът бавно се завръщаха и то с шеметна скорост. Осъзнах, че бях изтървала таблата в скута на непозната, която ми се усмихваше извинително, докато аз мислех начин как да се изпаря от кафенето.

- Дария, стига си фучала. Момичето не беше виновно - скара ѝ се тя, а аз с удоволствие бих си изкопала гроба в момента. - Спокойно - погледна ме тя нежно, - приятелката ми много преувеличава. Не е станало кой знае какво.

- Какво става? - Павел изника отнякъде, а аз исках да пропадна в някоя дупка или още по-добре-някоя черна дупка да ме глътне.

- Сервитьорката изсипа поръчката ни в скута на приятелката ми.

- Съжалявам - смотолевих за пореден път. Чувствах се достатъчно непохватна, некадърна и смутена.

- Не се тревожете. Вашата поръчка ще бъде за сметка на заведението - заяви им той. Засякох погледа си с неговия, но не успях да разбера дали ме гледа с упрек, или съчувствено.

Огледах се наоколо и забелезах, че хората ни наблюдават с интерес(просто за момента представлявахме интригуваща сценка, която поне малко да ги разсее, докато си хапват и пийват). Но и те след минута подновиха спрените си разговори. Всичко беше сравнително наред с изключение на жалкото ми състояние в момента и още по-несъстоятелното ми положение. Стресната оставих таблата настрана:

- Нека да Ви помогна - предложих, вземайки няколко салфетки. Започнах да попивам чая от розовата блуза на непозната с чаровна усмивка и цветна коса. - Съжалявам - изрекох сигурно за стотен път прес последните пет минути.

- Не се тревожете, Мария.

- Откъде знаете името ми? - опулих се насреща ѝ, а тя се засмя гръмко с своя тъй нетипичен смях, от който цялата потръпнах.

- Пише го на табелката ти.

- О, вярно. - Идеше ми да се удуша с голи ръце. - Вярно - повторих за сигурност и за пореден път се укорих, че понякога съм наистина глупава.

- Спокойно - постави ръка на рамото ми, както си бях клекнала, а ръката ми със салфетката замръзна на корема ѝ, където си личеше петното от чая, - всичко е наред. Чаят ще се изпере. Слава на Бога, че не е гроздов сок, че тогаваха щях да видя зор - изкикоти се тя рязко, а аз бях безмълвна статуя. Даже за момент си мисля, че бях спряла да дишам.

- Да - промълвих. - Добре, че не е гроздов сок.

- Ама изключително си сладка - и ме ощипа по носа, хилейки се през зъби. - Успокой се, поничке. Не е дошъл краят на света, че да се панираш толкова - разпери ръце и ги размаха като едно малко дете.

Станах сковано, кимайки утвърдително. Павел се появи след секунди( толкова бях погълната от ставащото, че дори не съм забелязала кога си е тръгнал), носейки поръчата им. Почистих по възможно най-бързия начин масата им, както и пода. Събрах чашите с разлятия чай(добре, че бяха пластмасови!) и поничките и се оттеглих като сянка, но отново изтървах таблата(тази седмица очевдно не ми вървеше. Или пък откакто я срещнах не ми върви) и всички се разсмяха подобаващо.

Бях се превърнала в атракцията, ако не на седмицата, то поне на деня.

- Какво ти става? - попита ме Павел, когато поставих таблата на касата, а моят поглед се стрелна към непозната в ъгъла на заведението и май го бях задържала твърде много върху нея, защото Павел прекъсна съзерцанието ми:

- Заради нея ли?

- Не, не, не - отвърнах стреснато и бях сигурна, че очите ми са били с големината на чинии.

- Аха - май той не беше особено убеден. - Ще я видим тази работа, Мария.

- Няма никаква работа, Павеле - троснах му се. - Не тя е виновна. - Не трябваше тя да е виновна за състоянието ми, но една част от мен осъзнаваше по-ясно от другата, че съм затънала яко в плаващите пясъци. И виновникът за тази дисхармония, настъпила в живота ми, седеше в ъгъла на заведението.

А когато реших да погледна злосторника, нарушашаващ скъпоценната ми идилия със спокойствието, той ми се усмихна с прекрасна, искрена усмивка, а моире крака омекнаха като пластелин.

Проклета да бях аз, че реших точно по нея да залитна. Буквално и преносно.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Отново чаках Павел да заключи. Слънцето отново напичаше паважа, но неговата светлина ми се струваше гадна, нахална, твърде ярка. Защото то не светеше като непознатата с цветна коса.

Исках да се цапна за тези си мисли, но вероятно шамарът нямаше да ме отрезви достатъчно:

- Добре ли си, Мими? - попита ме Павел, появявайки се на вратата на кафенето.

- Да, добре съм - излъгах най-безцеремонно. Надявах се Павел да се хване на плоската ми лъжа, защото не ми се разправляваше точно с него и точно сега.

- Не, не си - отвърна ми той, заключвайки заведението. Погледна ме, поклати глава и пусна алармата.

- Съм - настоявах на своето. Павел отново не каза нищо, само главата му се клатеше наляво-надясно в отрицание. Чух го да въздиша, когато отново тръгнахме да вървим към спирката.

Хубавото беше, че с Павел ползвахме един и същи автобус. Направо беше чист и абсурден късмет, че живеехме през няколко спирки. Поне така не бях сама. Винаги ходехме заедно на работа(когато бяхме в една и съща смяна) и си тръгвахме заедно. Компанията му винаги ми бе действала успокояващо, защото с него станахме близки приятели и винаги съм се допитвала до него, когато имах проблем. Той бе изключително добър слушател и още по-качествен съветник. Павел си бе роден психотерапевт, защото умееше винаги да ме изслуша до последната буква и запетая и да ми даде съвет как да се справя със ситуацията.

Но сега имаше напрежение, което като че ли наелектрезираше пространството между нас. От една страна се чувствах неловко, защото пред себе си не можех да призная, че съм си паднала по някое момиче, от друга се чувствах окрилена, защото трепетът, който минаваше на вибрации през мен, беше ужасно примамлив и неустоим.

Исках да му споделя, но аз самата не бях наясно със себе си. Бях объркана и се страхувах, че може би този път Павел няма да ме разбере правилно или че ще ме намрази(защото не знаеше, че си падам по момичета). Той не беше тесногръд или пък огромен хомофоб, но никога не знаеш какво се крие в главата на един човек. Това е необятно космическо пространство, където законите не важат. Всеки е в състояние да мисли на няколко нива. Никога не знаеш какво се върти в чуждата глава.

Със сломено сърце и потънали в забрава мисли вървяхме двамата в мълчание, докато слънцето догаряше като последните издихания на огън. Това бе от онази неловка тишина, която те кара да се замислиш за себе си, за света и да преосмислиш хиляда и поливна куп неща, които просто чакат реда си да бъдат прегледани.

Може би Павел беше решил да ме измъчва, защото не исках да му споделям. Или очакваше да му кажа за своята разсеяност. Но и на двамата ни бе пределно ясно, че аз нямаше да си отворя устата. И може би по този начин развалях приятелството ни и разлюлявах тъй искрено пазенето доверие между нас.

И когато се прибрах, и си напълних ваната, не спрях да мисля за двя чифта лешникови очи, които ме гледаха толкова съчувствено, разбиращо и приятелски. Разплаках се, защото не трябваше да се променям. Не исках да се влюбвам, защото любовта за мен бе грешна като забранената градина на Адам и Ева.

Но никой не ни пита дали искаме да се влюбим. И точно този момент на осъзнаване ни ужасява най-много. А най-лошото е, че срещу любовта не можеш да се бориш, защото самата тя по себе си е невъзможна.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

До следващата неделя всичко ми бе крайно апатично, безцветно, бавно. Сякаш се движех в блато. Толкова ми беше трудно да мърдам, че накрая започнах да усещам физическа болка, която ме раздираше отвътре навън. Бях като в някакъв омагьосан кръг, който само ме притискаше и задушаваше. Едно и също всеки ден - ставам сякаш светът е свършил, работя толкова мъчно, че чак е невъзможно болезнено, лягам си с мисълта, че съм твърде обречена да се самоунищожавам и самопорицавам. Това ежедневние беше крайно изтощително за мен, изпиваше всичките ми налични сили. И за първи път от много време се почувствах самотна, крайно сама.

- Какво ти става, Мими? - бе ме попитал Павел, поставяйки ръка на рамото ми.

- Не знам - бях въздъхнала. Но ми е  пределно ясно какво става. А Павел никога не е бил от глупавите.

- Кога ще ми кажеш какво наистина се случва с теб? - бе затегнал хватката около рамото ми, пръстите му се бяха впивали в кожата ми, но болката, която ми причиняваше, не можеше да се равнява на тази, която бушуваше вътре в мен. Тя се разрастваше, образувайки язва вътре в мен, която бавно ме поглъщаше.

- Ще се оправя - бях му обещала без да отговоря на въпроса му. Но и сега се чудя колко още ще лъжа него, докато самозалъгвам себе си.

Беше ужасно това мъчително монотоние. Бавно ме убиваше, докато една вечер не заплаках, свита в чаршафите на леглото си. Валеше, а дъждът барабанеше силно по корнизите и первазите. Светкавици просветваха по тъмното небе като вени - ярки, изпъкнали, гротескни. Сякаш и природата беше в съзвучие с поболяващата ми се душа. Плаках, подсмърчах, гърчех се до безпомощност, докато първите лъчи на деня не разцепиха тъмата, която бурята бе донесла със себе си.

Все пак успях да поспа няколко часа, преди да отида за следобедната си смяна. На път за кафенето си повтарях, че е крайно време да поговоря с Павел. Той трябваше да знае. Не исках да го губя като приятел само заради това, че съм страхливка по рождение. За пръв път в живота си желаех да бъда смела и да се изправя пред страховете си. Исках да ги победя и да изляза победител. Може би бе дошло времето, в което аз ръководех парада.

Стигнах кафенето, поех си дълбоко въздух, отворих вратата и влязох с твърда крачка, устремена, непримирима. Вдишах и издишах:

- Това било чувството да смъкнеш малко от товара от раменете си - прошепнах и отидох в помещенията за персонала да си сложа престилката.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

- Хей, може ли да поговорим? - поставих таблата на плота пред Павел. В кафенето нямаше много хора и сметнах за удобно да поговорим сега. Павел вдигна главата си и ме погледна преценяващо, но кимна с глава. Той заобиколи касата и двамата седнахме на една от масите откъм прозорците.

Слънцето доволно надаваше глава в кафенето и осветяваше вътрешността. Чувствах се добре, макар и доста нервна. Но имах задача, която трябваше да изпълня. Павел ме гледаше кротко и спокойно, даваше ми време да си събера мислите, които отказваха да се съберат на едно място, но по-смела нямаше да се почувствам в скоро време.

- Павка - започнах треперливо, но меко, - знам, че напоследък се държа странно - думите излизаха накъсано от устата ми, - но за всичко си има обяснение. - Очите му заблестяха с чисто задоволство и той се облегна на стола, доволен, че развръзвах езика си. - Първо трябва да ти кажа нещо - подех отново и се огледах притеснено наоколо да не би някой да следи разговора ни, но и малкото хора в заведението тихичко си разговаряха помежду си и не не забелязваха. - Аз...такова...

- Знам - прекъсна ме той ухилен до уши.

- Какво знаеш? - смръщих чело.

- Не си падаш по момчета.

- Ама как разбра? - устата ми зееше в почуда, а мозъкът ми все още не можеше да асимилира информацията, която Павел така ненадейно пусна като бомба.

- Мими, Мими - изцъка с език недоволно, - не съм сляп. Виждам как гледаш момичета и как нито веднъж не се зазяпа по мен или някой друг мъж - рече насмешливо. Усетих хумористичната нотка в думите му. - А аз съм ужасно секси - допълни.

- Щом казваш - махнах му вяло с ръка през усмивка.

- Готин съм - възрази.

- Да, да...

- Хей, хайде да не се обиждаме - скръсти ръце пред гърдите си.

- Нищо не съм казала - вдигнах отбранително ръце.

- Ще ми кажеш ли какво ти става от две седмици? - очите му ме гледаха меко и подканящо.

- Нали си спомняш момичето и инцидента от миналата неделя? - започнах треперливо. Сърцето ми се сви мъчително и започна да бумти силно. Павел явно забеляза промяната в настроението ми, защото се протегна и постави ръцете ми между голямите си меки длани.

- Спокойно, Мими. Спокойно. И за това имах предчувствие, но просто си мислех, че си се разстроила от това, че изсипа поръчката ѝ в скута ѝ. - Поклатих глава и въздъхнах тежко.

- Ти да не си медиум? - попитах го очаквателно.

- Просто съм наблюдателен и прозорлив - отвърна ми той топло и стисна дланите ми окуражително. - И какво...падна си по момичето с цветната коса? Любов от пръв поглед? - погледнах го стреснато. Сигурна бях, че очите ми са приличали на паници. Разтреперах се силно, а Павел ме изгледа притеснително. Не можеше да се влюбвам. Това бе невъзможно!

- Н-н-н-не...К-к-как е станало? Н-н-не го вярвам просто - заекнах, изгубена, пропадаща в реалността, която ме цапардоса по главата със своята желязна длан. Заплаках с безмълвни вопли.

Павел се стана от мястото си и дойде при мен, придърпвайки ме в в своя свят на спокойствие. Ръцете му се затегнаха около мен - тиха подкрепа, като напомняне, че той винаги ще е с мен каквото и да става.

- Няма лошо в това да се влюбиш - говореше ми успокоително той. - Защо плачеш? - но аз бях останала без глас, в мен просто бушуваше една неизказаност и неразбраност. Страх от неизвестното.

- Страх ме е Павеле - изплаках срещу гърдите му. - Не мога да си позволя да се влюбя.

- Любовта не е чак такова голямо страшилище, Мари. Няма от какво да се плашиш. Любовта е като първата пъпка на растението - млада, невинна, изключителна. Любовта е радост, споделени мигове, целувки и прегръдки. Няма нищо страшно да се влюбиш, ако знаеш, че си избрала правилния човек.

- Н-н-не мога да си го позволя.

- Ако си мислиш, че съдбата на родителите ти ще те застигне, грешиш. - Това напомняне ме удари като гръм. В главата ми се завъртя вихрушка от забравени спомени, надълбоко натъпкани в съзнанието ми с едничката цел да останат погребани завинаги. Но завинаги е твърде общо понятие, непостоянно. Защото днес сме тук, а утре ни няма. Никой не може да каже, че нещо ще трае завинаги. Но не ни пречи да се самозаблуждаваме. - Ти си смело момиче, Мими. Ти си силна - галеше ме по гърба.

- Момичето може да не е лесбийка, нали знаеш? - попитах го.

- Докато не пробваш и не поговориш с нея, няма как да разбереш - продължаваше да ме притиска към гърдите си, а аз слушах неравномерния ритъм на сърцето му, който ме заземяваше поне за момента. - Знам, че родителите ти са те оставили като малка и че не си получила достатъчно обич. Но ти си силна. По-силна от миналото. Трябва да спреш да гледаш в него, Мими. То няма да ти покаже отговорите, които търсиш в бъдещото. - Отново заплаках, докато Павел се опитваше да заглуши мъката, която напираше да изригне. Искаше да я потуши, но аз я бях събирала с години и сега тя заплашваше да ме залее и удави.

Притисках лице в гърдите му, докато той ми шепнеше успокоителни думи. Но не намирах онази хармония, която така отчаяно ми трябваше. Измъчвах се с реалността, която ме караше да се гърча по този гаден и неестествен начин. Просто се чудех дали тази неутешимост ще утихне някога.

В далечината чух камбанката, закрепена на вратата, която оповестяваше за влезнал човек.

- Хей, всичко наред ли е? - тялото на Павел се стегна, а аз веднага разпознах този плътен, леко дрезгав глас.

- Да, разбира се. Настанете се удобно на някоя маса. След малко ще се върна да взема поръчката ви - рече Павел. - Хайде, Мими, да ставаме, че клиентите не се обслужват сами - прошушна ми в ухото. - Заедно ще се справим с това конфузно положение. Щом има желание, има и решение - допълни той шепнешком, изправяйки ме на крака. Но когато вдигнах погледа си и го засякох с този на момичето и цветните кичури, светът се сви до малка точка, в която тя гледаше с тъжно, строго изражение. Очите ѝ бяха като два буреносни кафяви океана. И докато Павел ме отдалечаваше от нея, за пореден път се запитах какво ли се върти зад лешниковите ѝ ириси.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Стоях на касата, защото нямах вяра на краката си, че ще ме издържат, ако се наложи да разнасям поръчки. Напрежението все още тежеше върху раменете ми, но поне си бях изляла душата. Бях я пуснала на свобода. От време на време подсмърквах и бършех очите си с края на ризата си, но бавно и полека си връщах самообладанието.

Усещах нечий поглед по себе си и винаги когато се оглеждах, за да разбера откъде идва парещото чувство, че ме следят, очите ми винаги попадаха на лицето на момичето, което дръзко и изкъсо ме наблюдаваше. Не знаех защо ме гледа така втренчено, но не и задълбавах в много размишления. Достатъчно трудно ми беше да понасям втренчения ѝ взор, който сякаш се опитваше да ме оголи до последната ми частица. Беше малко изнервящо, но просто си мълчах и хвърлях по някой изплашен поглед към масата в левия ъгъл. Май се страхувах случайно някаква бомба да не изригне посредата на кафенето от толкова нажежена обстановка.

Сега като се сетя колко плаха и неуверена бях тогава, ми става смешно, защото сега всичко е различно. Вече не се страхувам от това да обичам, защото имам най-безценното съкровище в ръцете си.

Накрая май момичето не издържа на тихата ни размяна на повърхностни и не толкова деликатни погледи. Приближи се с жива, едва ли не танцувална стъпка и застана на касата, опирайки брадичка върху дланите си. Очите ѝ ме разтапяха всеки път, в който я видех и все още го правят. И никога няма да ми омръзнат.

- Хей, наистина ли си добре? - попита внимателно с изтъняло гласче. И сякаш за една секунда се превърна в невинно дете.

- Да. Защо да не съм? - отвърнах дрезгаво. Прочистх гърлото си и продължих. - Искате ли нещо?

- Всъщност има едно нещо.

- Аха - отговорих рязсеяно, докато се правех, че чистя плота.

- Излез на среща с мен. - Ококорих се, но пък гласът ѝ не се поколеба дори за секунда. Звучеше толкова уверено и безсрамно, че сърцето ми заби лудо, а устата ми пресъхна.

- Моля? - едвам отроних от стиснатите си гърло.

- Чу ме добре. Каня те на среща.

- Това да не е някаква шега - рекох, скръствайки ръце пред гърдите си. - Сигурно се шегуваш!

- Не се, поничке - прошепна и се наведе през плота. - Мисля си, че тази среща ще ти се отрази много добре. Не спираш да ме зяпаш от три седмици.

- И ти не се поплюваш - не ѝ останах длъжна. Но от перспективата, че ще бъдем заедно някъде и при това сами, сърцето ми запя щастливо и доволно. Тя само ми смигна съзаклятнически, прати ми въздушна целувка и се отдалечи. А аз не спрях да зяпам задника и късите ѝ крака, докато се отдалечаваше.

И още съм ѝ благодарна, че беше толкова безочлива(в хубавия смисъл на думата), защото можеше и никога да не пристъпим напред. Можеше и никога да не се опознаем.

Но сега това е от без значение, защото тя е моя, а аз съм нейна. И точно една поничка и моята непохватност ни събра.

Сладко, нали?

Също като нейните изкусителни, малки устни, които прекалено хубаво се притискат в моите. Те имат вкус на шоколад и пролет - жива и несъзнателна. А още по-примамващо е ръцете ѝ, които ме стискат за кръста, привличайки ме към себе си.

Може би съдбата ни събра, но никога няма да спра да благодаря за възможността, която ми беше предоставена. Имах шанс да бъда щастлива и аз го сграбчих. Успях да загърбя своя страх от неизвестносто.

Точно, когато излизаше от кафенето, аз се втурнах като хала от кафенето и я спрях пред вратата. Дишах тежко от всичките емоции, които минаваха на бавни периоди през мен.

- Съгласна съм да изляза с теб - казах ѝ. Тя само се приближи към мен и рече тихо в ухото ми.

- Радвам се, поничке. - Целуна ме леко по бузата и се отдалечи. Не ми каза кога да я чакам, но след като тя ми беше предложила да излезем, означаваше, че щеше да намери начин да ме извести за часа и мястото на срещата ни. В същия момент осъзнах, че не знам името ѝ. Но реших, че когато му дойде времето, тя сама ще ми каже.

Съдбата е странно нещо. Не знам какво ме побутна да тръгна след нея в онзи неделен следобед - предчувствието, че това момиче е като цяла цветна картина или решителната ѝ многозначителна усмивка? Не знам. Но не ме и интересува, защото сега имам това съкровище, което ми показа радостната част на живота. Показа ми, че думите могат да поправят, а не само да рушат. И най-важното - вече не ме е страх да обичам.

Не ми трябва нищо повече...

Е, може би само още една поничка.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Посвещавам тази глава на многоуважаемата гаднярка(YaNeRusskaya), която е главният виновник за появата на този разказ на бял свят. Всъщност идеята се появи, докато тя ме измъчваше със снимки на кексчета с разнообразни форми и глазури(и май умрях при гледката на няколко изкусителни понички). Мръснице долна този разказ е за теб. Благодарение на теб го написах. (А идеята наистина беше породена от твоята глава, след като ме измъчи здравата).

Другото момиче, на което посвещавам разказа е hannah_1864, която настоява за по-дълги разкази. И как да откажа на такива прекрасни читатели и приятели. Заповядай, Краставичочке. Надявам се да съм успяла да задоволя манията ти по дълги глави(от които на мен ми се завива свят). Не искам дори да си помислям какво коства на всички вас да чете тези многословия.