„И ние се докосвахме не с тела, а с умове.”

Свързваше ни нещо повече от плътското удоволствие, но пак не успявахме да намерим правилния път един към друг. Винаги имаше една преграда между нас, бариера между разсъдъка и умопомрачението. Все още мисля, че нещо не ни достигаше, за да се свържем от тук до вечността. Нещо ни липсваше, а тази липса ни изпепеляваше.

Бяхме млади, да, вероятно наивни за истинността на заобикалящия ни свят, но бяхме влюбени един в друг. Или просто бяхме загубени по идеята да се свържем и да създадем нещо ново, което да ни държи живи. Нещо, извън пределите на познатия ни разум. Но се оказахме бездиханни, потрепващи, разделени от невидимо стъкло. Винаги започвахме с оптимизъм и свършвахме в двата края на опънато над пропаст въже, клатещо се заедно с нашите разпилени мисли и емоции.

Запознахме се на едно читателско събиране и като всеки друг любител на литературата, ти имаше възвишен интелект и различно виждане за състоянието на нещата. Може би и затова се влюбих безумно в теб, заради бистрия ти ум и рационалните идеи. Имаше различни представи за света, за доброто и злото. Беше интелектуалец от високо ниво и това си личеше от всяка твоя дума и изречено слово. Пленяваше хората с мъдрите си речи и ги оставяше дълбоко потресени и изумени от твоята интелигентност. Беше съвършен за мен, защото беше типът мъже, с който всяка жена би искала да говори и за който всяка жена мечтае. Бях запленена от това твое присъствие, което сякаш всеки път наелектризираше атмосферата в стаята и сгъстяваше въздуха. И веднъж ме погледна с цялата си сериозност и самообладание и това беше моментът, в който ме остави без думи, просто бях като разтворен аромат във въздуха - бях там, не се чувствах, но ти ме усещаше.

Пламна любов като буен огън, неудържим, парещ, неустрашим. Но ние не се плашехме, че ще изгорим. Не се бояхме от белезите, които нашата любов щеше да остави след себе си, защото знаехме, че за истинските неща си струва да се бориш и да страдаш. Накрая все ще знаеш, че си е заслужавало усилията, а нашата любов си заслужаваше всеки един споделен миг. И двамата чувствахме, че между нас се заражда нещо по-силно и по-дълбоко от обикновена връзка. Вече бяхме престъпили собствения си морал и задръжки. Отдавахме се на това усещане да си жив и да изгаряш сякаш слънцето те ближе по тялото с жарките си езици.

Но няма нищо вечно и това е законът на вселената. Винаги даваш и даваш, а накрая се оказваш празен като пресушено езеро, като напукана земя. И двамата изпразвахме душите си в съзнанието на другия и бяхме пометени от случващото се. Осъзнахме в края на това разтърсващо преживяване, че има нещо, което винаги ще стои между нас и ще ни разделя. Не знаехме как да обясним този феномен, но той беше реален, а с връзката ни беше свършено. Тя беше като догарящ фитил - пламна изведнъж и бе бурно като разярено море и свърши като буря през лятото.

Това беше цената, която трябваше да платим за нашата несъобразителност и нехайство. Започнахме нещо диво и неопитомено и не успяхме да го удържим в собствената му клетка.

Сега те срещам след години на улицата. Гледам те така сякаш за първи път те виждам, но усещам как сърцето ми веднага те разпознава. Веднага си припомня отминалите чувства. И двамата се затичваме, за да срещнем другия някъде по средата на тази оживяла улица. Тичаме с всички сили, за да се съберем и отново да бъдем едно цяло. Телата ни се сблъскват, а устните сами се откриват, но същото онова стъкло от преди години все още е между нас и няма наченки да се раздроби, да се строши и да се превърне в прах, подет от вятъра.

Поглеждам те в очите и сякаш гледам в огледало. Забелязвам  улегналост в погледа ти, стаена примиреност. Съвсем същият си, както те помня, но вече те усещам като собствено огледално отражение, защото сега виждам себе си в теб. Преди ме нямаше в очите ти. Явно времето променя хората по начин, който е трудно да се обясни. Но промяната е видима и разтърсваща, а твоят поглед никога не е можел да лъже.