НТГ (Неутрална гледна точка)

Гейб си беше обещал, че повече няма да пие, защото пиенето му не водеше до нищо хубаво. Но отново не изпълняваше собствените си обещания. Та аз кога съм изпълнявал каквото и да е? Обещах нещо на майка си преди пет години, а нищо не правя. Обещах ѝ да бъда добър брат и човек, но не съм нито едно от двете. Това му тежеше и не можеше да забрави. И не трябваше да пие, защото излизаше от контрол, но една бира не може да навреди, нали?

Вероятно нямаше да навреди, но желанието му да забрави се усилваше и в пристъп на своя гняв и отвращение към самия себе си, хвърли бутилката, тя прелетя над стъклената масичка и се преземи на паркета с трясък. Парчетата стъкло се разхвърчаха, както се трошеше душата му всеки път, в който се издънваше пред брат си и неговия Алекс. Течността се разля и образува локва на пода, а Гейб започна от безсилие да дърпа дългата си до раменете черна коса. Не се беше напил, но фактът, че бе прибегнал до алкохола, го тревожеше достатъчно. Понякога се чудя как Чейс може да се налива по цял ден и нищо да не му става, а на мен от една бутилка да ми се замайва главата и да наранявам физически и психически Алекс.

Разгневен на своите действия и постъпки стана от дивана и отиде в бокса да изсипе останалите бутилки в мивката. Само се молеше да не стане като преди два месеца, когато се напих до безпаметност и изнасилих едно невинно хлапе. Изнасилих Алекс. Ръцете му затрепериха, а бутилката в ръцете му започна да замръзва. Усещаше как гневът и разочарованието се надигаха в него като изригващ вулкан. Беше неописуемо бесен на себе си и на своите простъпки. Вършеше глупост след глупост, фатална грешка след фатална грешка, но лошото е, че май не си вземам поука от цялата ситуация. Продължвам да се затварям в себе си, да унищожавам хората около себе си, да ги тровя със самото си присъствие. Докога ще трае моята несправедливост към тях? Докога ще продължавам да ги мъча с моята изгнила същност?

Осъзнаваше, че използваше силата си да повелява леда и бутилката замръзваше пред погледа му. Обвиваше се с дебел слой лед и накрая Гейб я трясна в мивката. Тя се раздроби на малки късчета като кристали, които сякаш го съдеха, че отново си бе позволил да излезе извън контрол. Прибяга до банята и се погледна в огледалото. Очите му бяха почти безцветни. Не се виждаше къде почва ириса и къде самата зеница, всичко бе едно бледосиньо око. Ръцете му трепереха и пращяха с наситено син цвят. Излизаше извън контрол, но знаеше, че трябва да се овладее. Трябва.

Вдиша и издиша дълбоко. Искаше да дивее и да заледи всичко, до което се докоснат ръцете му, защото самото му сърце бе олицетворение на един жив ледник. Имаше толкова неща да каже на света, да изкрещи цялата си болка в един безкраен вик. Беше сам, безпомощен, а проблемите не спираха да се трупат на главата му. Строполи се на плочките в банята, стискайки и дърпайки косите си. Беше изтощен от това безмълвие и непукизъм в самия него, които го правеха бездушен и глух за света около него, който все така продължаваше да се върти, да бърза, да не спира. А аз какво правя, по дяволите? Опитвам се да намеря отговор на въпроси, които просто нямат решение или аз не мога да го видя? Какво не е наред с мен?

- Какво? - изкрещя, а думите му рикошираха из пустата баня и се срещаха отново и отново със съзнанието му. Не можеше да проумее какво беше сбъркано с него? Не беше ли същество като всички останали? Не чувстваше ли болка, гняв, огорчение, празнота? Това, че беше ангел, не го правеше по-различен от останалите. Не страдаше по-малко, не изгаряше от вътрешни ледени огньове по-малко. Даже напротив, дупката в него зееше като отворена рана. Дърпаше косата си, но болката не отшумяваше. Не мога да заменя душевната болка с телесна. Просто няма да е същото. Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя. А аз не мога да забравя страха в очите на Алекс, отвращението в очите на брат ми и очите на Крисчъл, в които сякаш никога няма отново да блести някоя искра. Трябваше да се научи да живее според правилата на живота, но Гейб не можеше да се справи. А дали някога въобще ще успея?

Изведнъж някой позвъни на вратата и Гейб излезе от вцепенението си. Изправи се тромаво на краката си, но в него се бе отворила вратата на безчувствието, което го заливаше и обливаше на талази. Чувстваше се кух, апатично настроен към всичко. Заблуда ли е, измама ли е, че всеки ден губя по частица от своята същност. Отговорът се крие в това, коя част от себе си губя - добрата или лошата?

Звъненето се повтори, Гейб се погледна за последно в огледалото и се поуспокои, че горе-долу си е възвърнал предишното състояние. Очите му си бяха възобновили тъмно синия нюанс. Но погледът му си оставаше чист лед. Това каменно изражение и да искаше, Гейб не можеше да промени. Босите му крака шляпаха по мокета в коридора. Стигна входната врата и я отвори, а на прага стоеше неговия Алекс, който отново изглеждаше умопомрачително красив в очите на Гейб. Черният опушен грим подчертаваше перфектно както винаги големите му тъмно сини очи с пръски черни точици в тях. Пиърсингите на носа, веждите, ушите и на долната му устна допълваха визията му и всеки път намирам за изключително интересен външния му вид. Винаги изглежда зашеметително, макар и да се гримира. Черно кожено яке покриваше раменете му, черни тесни дънки обвиваха дългите му крака, нищо, че самият той е с една глава по-нисък от мен.

- Здрасти, Гейб - Алекс свали шапката си, още стоейки пред вратата на апартамента. Чернокосият го гледаше и не издържаше, искаше да забрави за всичко. Придърпа го към себе и впи устните си в неговите. Постави ръцете си на тънкото му кръстче и прилепи тялото му плътно към своето. На Алекс му се наложи да се надигне на пръсти, за да може да поддържа целувката. Устните му отново имат вкус на малина. Колко пъти бе целувал тези устни, бе ги хапал и изучавал. Колко пъти бе прекарвал ръце през тялото на Алекс, изследвайки, стискайки, събличайки всички дрехи. Не можеше и да избори всички пъти, в които бе наранявал умишлено и без да иска хлапето. Не искаше да го наранява, но въпреки това продължавам да му причинявам болка, за да мога да успокоя моята вътрешна, която прогаря душата ми, която гаси пламъка на цигарата си в пушещото ми сърце.

Тръгна назад с Алекс, неотделяйки устни от неговите:

- Гейб, чакай - помърмори момчето, задъхано. - Трябва да поговорим - но Гейб не го отразяваше. В него бушуваше цяла буря, която търсеше свобода. Чернокосият целуваше шията му, челюстта. Гърбът му опря в стената, а Алекс се подпря на неговото тяло. - Гейбриъл, - измръжа тихо Алекс - наистина трябва да поговорим.

- Боли ме, Алекс - промълви почти молещо се Гейб. - Изгарям отвътре навън, ала няма кой да потуши този пламък - призна искрено и се учуди на самия себе си колко лесно му беше да каже това, да изрече колко голяма агония се развихря в него, когато погледне кафявите очи на Крис и там засече само спотаена мъка и болка.

- Пишката ли те боли, Гейб? - малиновият дъх на Алекс се сблъска с кожата на Гейб.

- Не, Алекс - затегна хватката около кръста на момчето. - Сърцето ме боли, съществото ми се дере. Не издържам - гласът му звучеше отпаднало, апатично, безстрастно. - Искам просто да те чукам, докато забравя - прошушна му на ушенце. - Имам нужда да се гмурна в теб, за да...

- ...забравиш мислите си? - довърши Алеск, а Гейбриъл кимна трескаво. Хлапето се освободи от хватката му и му отвърна, че не това е начинът.

- Но аз те искам.

- Гейб, нека седнем и да поговорим. Опитвам се да ти помогна. Виждам, че не си лош човек, но трябва да се научиш да споделяш иначе не мога да ти помогна.

- Искам да те чукам, Алекс - заповедно му каза, но Гейб забеляза колко неотстъпчив е Александър, какъв див плам се крие в крехкото му слабо тяло.

- Сексът не решава проблемите - Алекс скръсти ръце, намръщен. - Хората говорят и намират разрешение на ситуацията - обърна се, затвори вратата и я заключи, но тъкмо когато щеше да се обърне, Гейб го притисна във вратата и зарови носа си в ямката между рамото и врата му. - Гейбриъл, - изръмжа предупредително Алекс - овладей се.

- Не мога, Алекс. Имам нужда...- въздъхна отчаяно, усещайки ясно избора на неподчинение на Алекс. Тялото на момчето бе настръхнало, но изпънато като струна. 

Отдели се от него и свали тениската си. Желанието да угоди на вътрешните си демони, бе по-силно от всичко друго. Обърна го към себе си и отчаяно, изнемощяло целуна Алекс. Целуваше го с цялата си воля, но хлапето не поддаваше. Алекс го изблъска от себе си с цялата си налична сила и му заби силен шамар:

- Писна ми, Гейб! Овладей се, за бога - ядосано му говореше Алекс. - Винаги когато имаш проблеми, ме чукаш. Когато си разстроен за нещо, ме чукаш. Не издържам вече - крещеше му той. - Аз не съм кукла, дяволите да го вземат. Може да съм жиголо, но си имам достойнство. Поне някакво - бузата му гореше, но в гърдите му гореше друг пламък. По-неопитомен и първичен. - Никога не сме седали да разговаряме като нормалните хора за проблемите си. Заговоря ли те, винаги бягаш или ме принуждаваш да правим секс. - Думите му се забиваха рязко и дълбоко в сърцето. Осъзнаваше, че се държи като копеле. Като пълен психопат и извратеняк. - Боли ме от твоето отношение, Гейб. Аз съм човешко същество, не курва без мнение и позиция - отключи вратата и тръгна да излиза. - Когато преосмислиш собствените си действия, ме повикай, за да поговорим. Осмири се, Гейбриъл и се вкарай в правия път, защото си повреден. Виждам го в погледа ти, в очите ти, в движенията ти. Ти си изгубен, Гейб. Мразя те затова, че съсипваш живота ми, но се мразя повече, че постоянно се връщам при теб.

Алекс излезе и трясна вратата пред лицето му, оставяйки го разделен на части. Знаеше, че хлапето е право. Абсолютно прав е, но какво мога да направя, за да съм нормален? Въобще дали някой е в позиция да ме избави от мен самия? Бузата му пламтеше от удара, но това, което тревожеше Гейб, е дали трябва да се бори за Алекс и тяхната връзка. За тяхната любов. Мисълта за това го смрази до мозъка на костите му, но Ашександър беше за него ангел, изпратен на земята да го избави от мъките и да му предостави път към спокойствието. Наистина ли щеше да остави Алекс да му се изплъзне измежду пръстите? Щеше ли да го остави да си тръгне, както направиха толкова хора от живота ми?

Без да се бави повече, отвори вратата, хукна, както си беше гол до кръста, по коридора и надолу по стълбите. Надяваше се да не е закъснял да спре Алекс. Надяваше се да не е късно да се промени веднъж и завинаги.

Вече беше пред сградата, но Алекс не се виждаше никакъв. Бе краят на януари, но зимата още вълнееше с пълна ръка. Снежни фъртуни се разхождаха из улиците, сеейки студ и мраз. Навявайки реалната история на една люта зима. Снегът бе до средата на прасците, а снежинки се сипеха като дъжд от потъмнелите, безлични небеса. По улиците не се виждаше жива душа, само светлината на лампите се опитваше да пробие плътната, снежна мъгла.

На Гейб не му правеше впечатление студа или снега. Той владееше леда. За него минусовите температури не бяха никакъв проблем. Дори да отидеше в Гренландия, пак нищо нямаше да му стане. Зимата бе неговият сезон, а ледът неговата стихия. Но дори да притежавам сили каквито хората дори не могат да проумеят, пак нямам способността да давам щастие, любов. Не мога да даря обичните си хора със заслужена отплата за техните страдания, причинени от мен.

Бягаше по улицата, търсейки Алекс, но бурята се развихряше със страховита скорост и притеснението обгръщаше Гейб в своята злостна, гадна прегръдка. Вероятно го бе изпуснал, може би е твърде късно да поправя стореното... Но след секунда забеляза силуета му, който вървеше бавно, борейки се срещу пронизващия вятър и разразяващата се постановка, диктувана от майката природа.

- Алекс - изкрещя силно и продължи да напира срещу беснеещия вятър, който плющеше като камшик върху кожата му. - Почакай. - Алекс явно го чу, защото се обърна и Гейб побърза да го настигне.

Снежинките продължаваха да валят и да се вплитат в къдравата черна коса на Гейб, а той напираше през преспите, за да стигне до единственото същество, което заслужава нещо повече от мен, но и което не мога да пусна, защото ми писна да отблъсквам всички и накрая да се оказвам сам. Няма да го позволя повече.

Алекс го гледаше с очи, които всеки момент щяха да изскочат от орбитите си:

- Ти луд ли си бе? - изкрещя истерично хлапето. - Да не си изгуби ума съвсем? Честен съм, просто си пълен ненормалник - гласът му продобиваше нотките на фалцет, които бяха повлияни от факта, че Гейб се разхождаше полу-гол в този студ. Умът на Алекс не можеше да побере това.

Гейб падна на колене в снега и обви ръцс около кръста на Алекс.

- Ти в ред ли си, човек? - попита хлапето, останало без каквито и да е думи. - Как можеш да излезеш така на улицата? Боже, пълна откачалка - засмя се Алекс. - Нямаш аналог, Гейбриъл.

- Съжалявам, Алекс. Ужасно много съжалявам. Прости ми - рече, притиснал глава към корема на момчето.

- Твоите съжаления не постигат нищо, Гейб. Мен няма да спре да ме боли по-малко, а ти няма да спреш да ме нараняваш. Трябва да спрем това безумие. И то веднага.

- Обичам те, Алекс - и двамата замръзнаха. Едвам дишаха. Чуваше се само силното свистене на вятъра около тях, който акомпанимираше на лудо биещите сърца на двамата. Никой от тях не вярваше, че думите са били изречени. - Обичам те, Алекс - и той вдигна погледа си, за да го срещне с този на младежа. - Обичам те.

- Това не се нарича любов, Гейб - поклати глава Алекс. - Това се нарича садизъм. Ти не ме обичаш. Обичаш да ми причиняваш болка - очите на момчето бяха два тъжни окена, но в тях грееше жар по-гореща дори от слънцето.

- Изгубих майка си преди пет години. Убиха я пред лицето ми. Собственият ми баща я уби. Имам сестра, която не знам къде. Не знам дали е добре, нахранена, наспана. Дали е жива и здрава. Усещам само, че не е мрътва. Знам, че е жива, но нямам представа къде се намира. Живея с този непоносим товар от 15 години. Когато бях на седем ми отнеха сестрата - гласът му се пречупваше, защото това е мъка, трупана с годините. Това е горчивина, която само разяжда сърцето ти. Разболява те, а болестта я мъкнеш вечно. - Не съм я виждал от 15 години - дълга и продължителна пауза. - Знам, че съм лош човек, Алекс - сълзите започнаха да се стичат от сините му очи, които блестяха като два изгубени фара. - Аз нямам сърце, имам айсберг вместо него. Не съм добър брат, човек, любовник. Но можех да спася майка си. Можех - стисна по-силно кръста на Алекс, - но и с това се провалих. Аз съм една издънка, провал за семейството ми и разочарование за всеки, но не мога да се боря сам. Не мога да преживея смъртта на майка си и предателството на баща си. Но знаеш ли кое наистина ще ме убие? - попита с натежал от скръб глас. Алекс, в чиито очи също се заформяха сълзи, поклати отрицателно глава. - Ще ме погуби твоята липса и твоето презрение към мен. Не мога да те загубя сега, когато те открих.

И той заплака в прегръдката на Алекс, който с треперещи ръце го милваше по главата. Плачеше като малко момченце в обятията на майка си. Сълзите се изливаха от очите му в израз на разкаяние и вина. Проливаше сълзи заради собствените си непростими грешки.

- Прости ми, Алекс. Ще се поправя. Заради теб ще стане по-добър човек. Ще пренебрегна егоизма и непукизма си. Ще преодолея апатията и самосъжалението. Само ми прости.

Вместо това Алекс повдигна брадичката му, измокрена от сълзите, наведе глава и долепи солените си устни до неговите. Снежинките продължаваха да се сипят - бързи, неустрешими, но вече падаха спокойни на земята. Дори и вятърът не беснееше като хала.

Под тъмното небе, сипещо своите замръзнали сълзи, Алекс приемаше Гейб с всичките му странности и недостатъци. Целуваше го с цялата си воля и хуманност, която съдържаше чистото му детско сърце. Сърцата им биеха в унисон, а устните прилепваха още по-плътно, докато не остана никакво разстояние между съзнанията и сърцата.

Отделиха се един от друг и Гейб видя невинността и непорочността в невъобразимите ириси на Алекс. Тези очи никога няма да ми омръзнат. Никога няма да искам да спра да ги гледам и да потъвам в тях. Алекс изтри сълзите от бузите на Гейб, постави ръцете си върху тях и го целуна още веднъж по средата на улица в центъра на един снеговалеж.

- Хайде да се прибираме - каза му Гейб, изправи се на крака и изтупа дънките си от снега.

- Мамка му, не ти ли е студено така? Бос ли си излязъл?

- Не го мисли толкова. Нищо ми няма.

- Това е невъзможно, Гейб. Ще умреш от хипотермия. Това е...необяснимо. Няма как да не ти е студено.

- Мога ли да ти обясня някой друг път? - тъпак, тъпак, тъпак. Да беше си обул поне нещо на краката и да си бе сложил тениската. Сега как ще му обясниш, че не изпитваш дори капчица студ?

- Добре, Гейб. Ще ти се доверя - въздъхна Алекс, а чернокосият в това време се приближи до него и го вдигна на ръце. - Глупостите ти просто не спират.

- Знам.

Докато стигне апартамента си, Алекс бе заспал в ръцете му. Явно напрежението и стреса му дойдоха в повече. Занесе се го до спалнята си, изу обувките му, съблече якето, блузата и дънките и със заспалата му помощ успя да му навлече едно памучно долнище и топла блуза. Пъхна го под завииките, хубаво го зави и го целуна по темето. На излизане от стаята остави вратата открехната. Самият той си напълни една студена вана и се потопи в нея.

Мислеше си как може да стане по-добър човек. Чудеше се как може да открие добротата и човечността у себе си. Ами ако съм ги загубил безвъзратно? Ако не мога отново да чувствам? Ако предам Алекс завинаги? Как ще мога да си простя това?

Потопи главата си във водата, стисна очи и задържа дъха си. Колко по-лесно би било, ако просто сложа край на живота си. Колко по-малко хора ще отровя със смъртта си. Стоя под водата, докато и последната капчица въздух не излезе от дробовете му. Провеси се над ръба на ваната и започна да плюе вода и да се опитва да си поеме въздух. И сам разбираше, че не е готов да се самоубие. Не можеше да го направи заради Крисчъл и Алекс. Нямаше да предаде доверието им.

След час лежеше на дивана и се опитваше да заспи, но очевидно днес не е късметлийският ми ден. По едно време усети как паркетът скърца под нечии стъпки и усети как някой го завива, и ляга до него. Веднага разпозна тялото на Алекс и го придърпа с дясната си ръка към себе си. Гърбът на Алекс опря в гърдите му, а Гейб зарови главата си в свивката между рамото и врата. Отново миришеше на малина.

- Имаш ужасно тъжни очи, Гейб - продума тихо Алекс. - Целите са пълни с изстинало отчаяние. В тях няма светлина, само студен мрак - говореше тихо, но сърцето на Гейб аха и да изскочи от гърдите му. - Но те излъгах, Гейбриъл. Не те мразя...И аз те обичам...

Тази нощ Гейб спа спокойно и сънува как е отново щастлив и безгрижен. Като преди един цял живот.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Посвещавам този разказ на две момичета.

Днес имам и специален повод. С Flower_Reader празнувам две години откакто се запознахме и си пратихме покани по facebook. Посвещавам този разказ на теб, диамантче, което огрява най-мрачните ми дни и ме дарява с куража, от който се нуждая. Благодаря ти за това тъй хубаво и приятно приятелство. Ти си ми сестричка, Цвети. Обичам те безкрайно много и се надявам никога да не губим яркия пламък на нашето приятелство.

Другото чаровно същество е star_stone , която е моят личен генерал. Посвещавам ти този разказ в чест на искреното ти невинно любопитство относно историят ми. Е, това е малък спойлер за това какво вероятно ще се случи между двамата ми любими герои. Посвещавам ти го, защото още помня заплахата ти, която ми топли сърцето. Наслади се на събитията между Гейб и Алекс, на които за малко да се разплача.