Планетата Регакт, галактика Потуре

Есента беше най-красивият сезон за Аманганда. Тя намираше по нещо вълшебно в менящите се цветове на листата, в прехода от възход към упадък. Есента разгръщаше своята цветна покривка от кафяво, жълто и оранжево. Листенцата се отронваха от короните на дърветата и падаха ефирно и леко на земята. По това време от арземския цикъл на планетата, Аманганда гледаше в захлас как природата си позволяваше своеволието да остарее за тази част от годината. Тя имаше нахалството и дързостта да изостави свежите си зелени багри, за да ги замени за червинаково кафяви и пъстри. Това време пленяваше Аманганда не само със своята чиста и неподправена красота, но и със своята меланхолична нотка, която есента носи в стъпването си на власт. Това беше невъобразимата и загадъчна тайна на природата, която всеки път заклещваше в плен въображението на младата девойка.

Но сега определено не виждам нищо красиво в това да клеча зад едни шипкови храсти и да наблюдавам замъка, който се намира на триста метра от мен.

- Докладвай, Лисицо - рече Аманганда по комуникатора.

- Всичко е чисто засега, Вожде - избоботи гласът на Лисицата. Това всъщност бяха кодови имена в случай, че някой случайно успееше да улови линията им на предаване. Никак не искам да ни хванат в крачка, когато сме толкова близо до целта.

- Как е периметърът? - попита тя по общата линия. - Някакви усложнения?

- Не се вижда движение откъм северната част за замъка, Вожде - прошепна Ластимар със своя тих като на румолящи листа глас.

- Твърде е тихо, ако ме питате лично - мрънкаше Лейлийн. - Няма как толкова лесно да успеем да се промъкнем до замъка без да ни усетят и да не предприемат ответни мерки.

- Твърде песимистично гледаш, Пустинна роза - гласът на Егнар-Лисицата-отново прогърмя по линията, а Аманганда само извъртя очи, защото пределно ясно й беше, че Егнар и Лейлийн се драчеха за щяло и нещяло. А това в един момент не само започва да ти доскучава, ами и да пили и без това изтънелите ти от напрежение и страх нерви.

- Гледала съм песимистично - измърмори Лейлийн. - Реалист съм, Лисицо - допълни язвително тя. - Май нюхът ти нещо е притъпен от много слухтене насам-натам като някаква клюкарка.

- Хора, ще се спрете ли най-сетне - Сет прекъсна задаваща се кавга между Лейлийн и Егнар. - Знаете, че имаме работа, но съм съгласен с Пустинната роза. Тук нещо намирисва ужасно много.

- Сигурно надушваш гъза на Лисицата - засмя се Лейлийн, а Аманганда за пореден път извътря очи в знак на раздразнение от тези детинщини. От толкова много въртене ще вземат да ми паднат очните ябълки, а в този мрак едва ли ще мога да ги намеря отново.

- Наблюдавайте замъка за движение и при най-малкия помен за шум или нередност докладвайте. Нападаме след час. Ясно дами и господа?

- Ясно, Вожде - отвърнаха всички в унисон и Аманганда излючи комуникатора си.

Тя продължаваше да наблюдава с острото си като на орел зрение замъка, който се издигаше като същинско каменно чудовище, отворило паст да погълне тъмното небе. Той притежаваше четири островърхи кули, приличащи на четири остри резци, подострени и готови да намушкат някого. Стражи опасваха стените, движейки се на определен интервал от време и беше почти невъзможно да пробият защитата на крепостта, но имаха внедрен човек в нея, който щеше да им помогне. Доверен човек, част от антуража на Вожда.

Небето бе кристално ясно с луна, голяма и кръгла като пита. Тя светеше като фенер и огряваше местността наоколо. Единственото, за което ругаеше Аманганда бе, че между замъка и края на гората, в която се криеше, имаше триста метра разстояние, заето от открита зелена площ, което затрудняваше придвижването й до него. Щяха да я забележат, ако тръгне да се придвижва към крепостта. Току-виж стане чудо и тая шибана луна се скрие. Винаги трябва да изникват усложнения по време на моите мисии. Или нещо ще се обърка с разпредлението на силите, или някой от моите хора ще бъде ранен, и това допълнително ще усложни лайняното положение.

Аманганда въздъхна, но не спираше да следи зорко всичко около себе. Не пропускаше нито един фактор - нито вятъра, нито гората, която криеше предимства, толкова и недостатъци, нито ясното време, което само влошаваше цялата безупречна планировка, която Аманганда беше измислила бавно и внимателно. Изпипах всичко до последния детайл, но все нещо винаги се обърква. Днес ще се моля всичко да мине по план, защото категорично нищо не трябва да излиза от рамките на моя замисъл. Оставаше ѝ само надеждата и упованието, че всичко ще мине като по вода.

- Вожде, - в ухото ѝ се чу тихият гласец на Ластимар - има движение откъм северната част. Излези са патрули. Явно оглеждат района.

- Точно сега ли, да го вземат дяволите? - ядосваше се тя. Ето това наричам аз да те таковат отзад. - Слушай внимателно, Тиха стъпка. Внимателно ги следи, но гледай да не те забележат. Нещо става. Не би трябвало да има войници по това време.

- Така е - спокойният му шепот, донякъде отпускаше напрежението в плещите на Аманганда, но тя носеше отговорност за неговия живот. И не само неговият лежи на моите рамене. - Планираме атаката от месеци и ги следим също от толкова. Ще разбера какво са намислили, Вожде. Имай вяра. Ще докладвам при първа възможност - и тихият му, почти безпричастен глас заглъхна като ехо.

Аманганда не знаеше в какво точно трябва да вярва, но усложненията по тяхната задача вече влизаха в сила. Някой променяше игралното поле, а на нея ѝ се налагаше да нагласи собствените си ходове на новата игрална дъска. Според нейния часовник ѝ оставаха още 26 минути и 38 секунди, докато тръгнат да изпълняват прословутия план.

- Партньори, - обади се тя по общия канал - имаме проблем. Патрули са излезли да претърсват гората. Не изключвам възможността да са ни усетили макар и всичките предпазни мерки, които предприехме. Трябва да променим плана. Нападаме сега - изкомандва Аманганда. Усещаше, че вероятно някой е узнал за техния набег, който организираха.

- Залавяме се, Вожде - отвърнаха ѝ хорово. Това беше железен екип. И макар различията между всички членове на тази групичка, те бяха семейство, което винаги е било заедно през всички неволи, трудности и препятствия. Винаги заедно. Винаги обединени.

- Край на взръзката. Ще съобщя и на останалите, че имаме промяна в часа на настъпление.

Съобщи и на останалите части, които бяха разположени в покрайнините, че нападат крепостта сега по неотложност и необходимост. Нареди им да чакат сигнала ѝ и да напредват през гората по-тихи и от стъпката на някоя котка. По спешност се свърза и с внедрения си в замъка агент и му нареди да задейства плана сега. Аманганда бе готова да си издърпа косите от яд, но тя разбираше, че времето ѝ напредва и че най-малко трябва да го пропилее, проклинайки непредвидените вмешателства, които разваляха цялата система, която бе измислила.

Но повече нямаше време да мисли и размишлява, трябваше да започне да действа, защото точно в този миг гъст пушек започна да се вие като отровна пепелянка от вътрешността на каменния звяр. Все пак едно нещо почна като хората. Браво, Магра. Сега е ред на Егнар и Сет. Вие сте момчета.

И в този момент като по команда от изток и запад прелетяха димни бомбички, които започнаха да изпускат мъгляв пушек, който за отрицателно време покри околността със своя задушлив мирис. Аманганда сложи маската, която щеше да я предпази от сълзотворния газ, който Егнар и Сет освободиха.

Скоро Аманганда не виждаше дори на десет сантиметра пред себе си, но си пробиваше бавно и внимателно път през стелещия се непрогледен и задушлив покров, който обгръщаше замъка и му придаваше още по-зловещо и символично значение.

Всичко бе замряло - гората, потънала в своята мрачна меланхолия нямаше как да обели и дума. Нито една птичка не се чуваше. Сякаш самата природа предвещаваше огромен погром, който щеше да се изсипе върху самотния замък и неговите обитатели. Чуваха се писъците, излизащи на талази и на пресекулки от него. Раздаваха се нареждания, дрънчаха оръжия, боботеха войници и гласове крещяха. Всичко бе обвито в мараня, носеща вкуса на смъртта. Тя горчеше на езика на Аманганда, притегляше я в желязната си прегръдка.

Вожда се приближаваше внимателно и предпазливо към крепостта. Ослушваше се и слухтеше за вероятна опастност, защото не знаеш какво може да изскочи от този смог. Привиждаха ѝ се сенки да мърдат през дима, но не беше сигурна дали са на чужди, или на свои хора. Не искаше да стреля с пистолета си, нищо, че държеше пръстта си винаги готов на спусъка. Прикленала, тя раздираше въздуха и минаваше през него като ураган, който целеустремено се насочваше към своята цел в замъка - детето, което щеше да постави началото на една нова ера в живота на планетата Регакт.

Изведнъж копие прелетя покрай нея и ако Аманганда не си беше дръпнала главата наляво в последната секунда, щеше да заприлича на шишче с печено, пушещо месо. Вместо това копието одраска леко дясната ѝ бузата и част от ухото ѝ. Тя веднага се сниши и изчака да види откъде ще се появи нападателят. Озърташе се на всички страни с оръжие, готово за употреба, но всичко бе застинало, мъртво, бездушно. Нямаше движение, но сивите талази все още се рееха бездиханни като надвисваща, неосъзната опасност. Вероятно Сет и Еганар са пуснали ощ...

И преди да си завърши мисълта някой я нападна в гръб и я блъсна напред, но бързите рефлекси на Аманганда не ѝ позволиха да се залепи за земята. Тя се извъртя светкавично, за част от секундата, и стреля на посоки. Чу се съскане и Аманганда разбра, че поне един от изтрелите ѝ е попаднал там където трябва. Започна да върви нанякъде. Нямаше да остане на едно място и да се остави да я хванат. Все още се чуваха крясъци, но писъците, непредвидени и изнедващи, бяха секнали.

Някой стреля със заряд, който я уцели в дясното рамо. Гадините сигурно имаха екипировка за топлинно или/и нощно виждане, което би им помогнало по-лесно да я набележат в мълата. Залюля се, но остана стабилно стъпила на земята. Тя не си беше взела своята, защото само ѝ пречеше, а и като пусна нощното виждане всичко изригва в зелени цветове, което дразни сетивата ми. Но в момента съжаляваше за тази си лекомисленост, която ѝ изиграваше лоша шега. Но Аманганда бе войн, а не плъх на технологиите. Но тези безразсъдни и необмислени мерки от нейна страна щяха един ден да я приклещят натясно.

Усети удар да пропълзява покрай лявото ѝ рамо, тя хвана ръката, извърна се и нанесе десен прав в нечий нос. И докато човекът се олюляваше и отстъпваше назад, Аманганда заби лакът в челюстта на мъжа. Изрита го в корема и му удари едно здраво круше в слепоочието и той се свлече като торба с кости върху зелената трева, над която се стелеше гъстият дим, увенчаващ трагичността и злокобието, които прокарваха пръсти над това забравено и затънтено от Бога място. Провери пулса на войника, той все още дишаше. Аманганда не можеше да го убие. Да, убивала е и пак ще ѝ се наложи да убива, но не можеше да отнеме нечий живот току-така. Не и когато самият човек не може да се защити. Аманганда го остави да лежи, благодарна, че маската закриваше лицето ѝ и възможността някой да я познае спадаше.

Тя се огледа наоколо и забеляза, че газът от димната бомбичка бе започнал да се разрежда. Точно на сто метра пред себе си очертанията на замъка изникнаха от дима с цвят на пепел.

- До всички - включи комуникатора си, така че само най-приближените ѝ да я чуват. - Всички на позиции ли са? - попита с трепет и екстаз в гласа, докато ходеше приведена в посока към крепостта. Никой още не беше нападнал от стените, което доста съмняваше Аманганда. Планът ѝ се сгромоляваше с тътена на каменно свлачище.

- Почти - запъхтяно ѝ отвърна Егнар. - Имах малки затруднения с едни негостоприемни войници. Тук явно не уважат гостите.

- Теб никой не те уважава, Лисицо - въздъхна отегчено Лейлийн и изпъшка. От нейна страна се чуваха звуци, удари и псувни. Някой крещеше и пуфтеше страшно. - Слушам ви - звук от дранчене се разнесе по техния канал.

- Аз съм на позиция откъм западната страна - Сет се обади.

- Аз съм на изток - задъханият глас на Егнар прогърмя по линията.

- Пустинна роза, ще трябва да отидеш откъм северната част - нареди ѝ Аманганда.

- Оххх, добре. Ама къде се подвизава мършавият задник на Тихата стъпка? - отчетливо раздразнение се усещаше в тона ѝ, докато звуците покрай нея бавно отшумяваха и заглъхваха. - Готово. Брей, че проблеми ни създават тези домакини.

- Само, защото си лоша гостенка, Пустинна роза.

- Забравих да се засмея - дишаше равномерно, но дъхът ѝ пръщеше по комуникатора, но Вожда не чу нито една от стъпките ѝ през жвакащата на места кал. Тези хора бяха всичко друго, но не и за подценяване. Професионалсти в много отношения, освен в личните. Там са пълна скръб.

- Аз съм почти до моята част. Защо всичко се развива по погрешния начин, не мога да разбера - промърмори Аманганда.

- Всичко е наред, Вожде...

- Тая обърквация е всичко друго, но не и наред - прекъсна го рязко тя с глас като кубче лед. - Имам план, некой променя неговите точки, аз се опитвам да променя тази парадигма и накрая всички...

- ...затъваме в шибани говна. Знаем, Вожде - Лейлийн се намеси, но в Аманганда гневът се разплаваше като бързо догаряща цигара. Беше я не само яд, а направо излизаше извън себе си от ярост. - Почти стигнах, малки недораслячета.

- Единствената, която не е пораснала тук, си ти Пустинна роза - вметна без никакъв свян Егнар.

- Ти пък, 'щото тъпоглавецо, си пълен с мозък - засмя се подигравателно Лейлийн. На Аманганда в този момент ѝ беше приятно да слуша как тези двамата се закачат помежду си. Това означаваше, че нищо не се бе променило, че всичко продължаваше да си тече нормално. Точно на това усещане - за непроменливост и стагнация - Аманганда държеше много. Когато всички започнат да се държат различно и да променят своята личност, тогава ще знам, че всичко е свършено и че няма шанс или надежда. - На позиция.

- В такъв случай нагоре, Дами и Господа. Чака ни катерене.

Камъните сиви и нащърбени от годините бяха идеални за катарене. Стените не бяха в никакъв случай гладки и човек преспокойно можеше да се изкачи по изданените камъни или по малките дупки, образували се по стените. Амангадна постави десния си крак в една пролука и се оттласна нагоре, захващайки се за друг процеп с дясната ръка. Гравитацията на тази планета не бе много силна, но все пак те държеше застопорен на земята, но пък ти даваше по-голяма свобода при скоковете, защото можеше аха-аха да полетиш, тъй както никога досега не си летял.

Различни увивни растения покриваха мъхестите камънаци. Факли, опитващи се да разпръснат мъглата, бяха наредени на еднакъв интервал по стените. Небето все така тъмно и ясно висеше над главата на Амангадна. Макар да е 3017 година от новото лето броене, хората все още използват факли. Особено в северните части на Регакт. И на мен ми е трудно да се приобщя към новостите. И пък защо да го правя, като имам две чудесни саби от седем години, които ми вършат превъзходна работа.

Амнаганда продължаваше да се катери безшумно, като внимаваше някой случаен войник да не реши да използва уменията си по стрелба върху жив обект. Факт беше, че тишината бе по-притесняваща от цялата врява, която се бе вдигнала преди точно осем минути и тридесет и две секунди. Тя бе натрапчива, а безпокойството се надигаше в гърдите на Вожда. Беше твърде тихо и спокойно за вкуса на Аманганда. Вероятно Лейлийн имаше право за тишината.

- Твърде е тихо - тихо каза Аманганда на себе си и тъкмо бе стигнала края на отвесната стена, когато едно копие се насочи към окото ѝ.

- Не мърдай или ще те промуша право в мозъка - Аманганда замръзна, но остана с бистро съзнание. Опасността не представляваше страх за нея. Аманганда чисто и просто не се боеше от нея, защото да ходиш по ръба на смъртта е предизвикателство, а не боязън. Обаче не знаеше какво да предприеме. Стоеше като препарирана и не смееше да повдигне погледа си, защото рискът главата ѝ заедно с тялото да увиснат като мокри парцали, бе много голям. А Аманганда не желаеше да поема тази ненужна заплаха. Мозъкът й трескаво пресмяташе ходовете, но тя не беше никак в удобна позизия да подхване каквото и да било инициатива.

- Коя си ти? - сигурна бе, че екипът ѝ я чува ясно и се молеше другите да не са попаднали в подобна ситуация, или поне да са имали повече късмет с войниците на поста.

- Наричат ме Вожда. Може и да си чувал за мен - подсмихна се тя. Името й беше популярно сред класите на Регакт.

- Какво искаш, Вожде, от нашето незврачно семейство? Какво толкова привлича интересът ти насам?

- Ако ме пуснеш да се кача при теб, на драго сърце бих ти обяснила.

- В никакъв случай, Вожде. По-добре си така - Аманганда не смяташе така.

- Та, какво правиш тук, Вожде? - думите му стържеха по черепа ѝ. Нямаше как да му каже кой и с каква цел я праща. Трябваше да измисли някакво решение и то бързо, а възможностите и времето ѝ драстично се ограничаваха от обстоятелствата. Непредвидените обстоятелства.

- Ето това правя тук - протегна се, хвана дръжката на копието и дръпна силно, при което и самият войн се наведе и прекатури през бойниците. Но вместо да падне, той се хвана за крака на Аманганда, чиято единствена упора в момента бяха ръцете ѝ, които се държаха здраво за два камъка, които започнаха да излизат от местата си. Голям, неочаквам проблем.

- Проклятие - започна да си мърмори под нос тя, тръскайки крака си, за да може войникът да изпадне, но той се бе увил около него като пиявица. Риташе го с левия крак, но нямаше особено голяма полза, а наглецът му с наглец използваше неудобната позиция на Аманганда и тръгна да се изкачва по нея. Трябваше да рискува и то сега, защото двата камъка бяха тръгнали да излизат от местата си. Пусна дясната си ръка и сега висеше само на лявата. Удари му лакът, като не спираше да мърда краката си, за да падне войникът. Двамата тежаха твърде много, за да може ръката на Аманганда да ги издържи и двамата, независимо от ниската гравитация. - Да те вземат мътните дяволи. - Ако продължаваше в същия дух и двамата щяха да се изръсят от страхотна височина, защото ръката ѝ се изплъзваше, пръстите ѝ губеха опора върху камъка. А Аманганда не искаше да изпробва какво е това да пропаднеш.

Мъжът бавно започна да се свлича по нея, а тя не преставаше да извива тялото си във всевъзможни посоки. За капак на всичко той започна да крещи, което ядоса Вожда и тя му удари силен лакът в носа, про което шурна кръв, която оцапа дрехите ѝ. Ритна го с всичка сила с левия си крак и той се свелече по нея както есенното листо се отронва от короната на дървото. Аманганда видя как силуетът му изчезва в сивкавото море, придружен от писъкът му на изненада, раздиращ нощта. Захвана се за друга вдатина една секунда преди камъка, за който се държеше да последва съдбата на стражата.

Тъкмо се бе прехвърлила на пътечката между двете кули и бе свалила маската си(защото въздухът на досами върха на замъка бе достатъчно разреден и безвреден), когато врата в едния ѝ край се отвори и от там се изспиха десетина войнци, които погледнаха ококорено Амангадна, вдигнаха мигновено мечове и се насочиха към нея.

- Е, в такъв случай, - въздъхна Аманганда, изваждайки двете си саби, които държеше, прибрани в нощници на гърба си - елате да потанцуваме, дами - предизвика ги тя и тялото ѝ зае бойна позция.

Мъжете крещяха като обезумели кучета с бяс и нападаха настървено, но Аманганда бе гъвкава и избягваше с лекота ударите им. Тя бе фурия, мистична фигура от движения и усуквания, които се сливаха в едно и сякаш представяха танца на смъртта. Аманганда мушкаше със сабите си, които в момента представляваха част от нея. Тя се бе сляла с тях. Вожда буташе, риташе, удряше. Някои войници падаха през бойниците и само писъците им се чуваха, но и те заглъхваха след секунди. Другите войници намериха смъртта си, нанизани или пронизани от сабите на Аманганда, които сееха раздор и погром. Това бяха оръжия, олицетворяващи целувката на задгробния живот. След няколко минути Аманганда стоеше сама, дишайки тежко и с окървавени остриета, ръце и тяло. Очите ѝ бяха черни дупки и оглеждаха с безразличие пътеката, която се бе превърнала в касапница. Косата ѝ бе прилепнала по челото от пот и кръв. Нощта се превръщаше в едниствения свидетел, който щеше вечно да помни събитията, докато кръглата, ясна луна ронеше сълзи.

- Вожде, чуваш ли ни? - крещяха приятелите ѝ по комуниктора, но Аманганда не можеше да се оттърси от чувството на адреналин в кръвта си, което възбуждаше всяка една нейна клетка с желание за смърт и разруха. - ВОЖДЕ! - извикаха всички хорово и чак сега Аманганда излезе от вцепенението си.

- Тук съм - промърмори тя, но гласът ѝ звучеше тъй пресипнало и далечно, че чак самата тя се уплаши от студенината в него. Сякаш някой друг човек говореше през нейната уста. Огледа се и забеляза всичките мъртви мъже, които бе посякла с двете си верни саби. Видя какво остава след нейната тиха сила. - Тук съм - повтори тя, прочиствайки си гърлото. - Всички живи ли са? - попита, бършейки остриетата в дрехите си, но кръвта само зацапа допълнително бляскавата им повърхност.

- Обиждаш ни, Вожде - престори се на обидена Лейлийн. - Още не сме готови да ходим при ангелите.

- Искаш да кажеш дяволите, нали така, Пустинна роза? - вметна с насмешка Егнар.

- Ти си ходи при дяволите, аз смятам да оправям ангелите - засмя се гръмогласно Лейлийн, че чак стресна все още изпадналата в потрес Аманганда.

- Лисицо и Пустинна розо, вие отивате при портите да пуснете войниците ми, които се крият в гората и чакат моя знак. Бъдете уникално тихи и не позволявайте да ви разкрият. Те знаят, че сме наоколо, но предимството е на нашата страна - надявам се все още и да е. - Това е война, но съвсем ясно разбирате каква е нашата цел - а именно детето.

- Охххх, Вожде - измърмори Лейлийн, - няма ли някой по-съвестен от Лисицата? Тоя трън в задника.

- Слушай какво ти нареждам, Пустинна роза и без повече противоречия. На работа - изкомандва Аманганда с леден глас като на някой айсберг.

- Слушам, Вожде - сепна се Лейлийн, че чак загуби дар слово, а Егнар се хилеше ехидно.

- Край на връзката - изключи канала с тях двамата, но не и още със Сет и Ластимар. - Философе, ти си с мен към крилото със спалните. Бързо, бързо, бързо. Нямаме време. Никакво при това - и без това плана отдавна не върви по разписание.

- Ще съм там след две минути - обади се Сет, а Аманганда вече бе тръгнала да слиза надолу предпазливо по едната вита кула. Аманганда прекъсна канала с него.

- Как е при теб, Тиха стъпка?

- Зле е работата, Вожде. Войниците, които забелязах, в момента разговарят с цяла въоръжена пехота - в тона на Ластимар се прокрадваше обезпокоителна нотка, но гласът му оставаше относително стабилен.

- Мамка му - изруга Аманганда. - Някой все пак ни е изпортил - разсъждаваше на глас, докато минаваше из пусти коридори от тъмен камък с приказни меки килими, чудновати растения и невиждани дърворезби, кичещи вратите, а и не само тях. - Връщай се, Тиха стъпка при крепостта. Ще трябва заедно с Лисицата и Пустинната Роза да овладеете положението от вътре. Аз трябва да намеря детето. Край на връзката.

Не го остави да ѝ отговори, а изключи комуникатора си. Все пак имаше предател сред редиците си, но нямаше как да каже кой точно е.

- Пригответе се за настъпление - отвори общия канал на войниците си, чакащи и дебнещи в гората. - Изчакайте портите да се отворят, а след това минавате под ръководството на Пустинната роза, Лисицата и Тихата стъпка. Разчитам на вас. Не ме предавайте - изрече заповедите с целия патос, на който бе способна. Вярваше им, защото от тях зависеше мисията им и детето, което трябваше да си върне.

Коридорите миришеха на пушек, а миризмата на изгорели мебели раздираше чистотата и спокойствието на това място, което Аманганда и антуражът ѝ оскверняваха със своя взлом. Тя бягаше като есенен вятър - целеустремена, бушуваща, дива. Сърцето ѝ туптеше неритмично, бумтеше срещу гръдния ѝ кош, но това бе усещане на девствената наслада от това да се чувстваш жив и неуловим. Сиянието на луната проникваше през високите стъклени прозорци и обливаше притъмнелите коридори в сенки и полу-сенки, които караха Аманганда да изглежда като някой призрак на мрака, ангел на смъртта.

Аманганда преминаваше като вихър през високото здание. Тя се криеше от бягащите войници, които се бяха устремили към епицентъра на цялата суматоха и объркване, които Магда бе успяла да създаде. Вожда се надяваше Магда да е предизвикала предостатъчно работа на целия замък.

След точно една минута и петдесет и четири секунди, по часовника на Аманганда, тя се намираше в крилото със спалните, където бе цялото семейство. Имаше вероятност да са ги евакуирали от тази част, но Аманганда беше длъжна да провери.

Зад една мраморна колона Сет я дръпна и Аманганда за малко да му удари един, ако не беше се спряла навреме.

- Тихо, Вожде - гласът му бе като кадифе. - За малко да те хванат - и в този момент петима войници минаха покрай тях, бягайки.

- Благодаря - рече със свито гърло, докато се озърташе предпазливо наоколо.

- Моля, пак заповядай - очите му бяха две весели искрици на фона на кървавата му екипировка.

- Имаме рабора за вършене, Сет. Трябва да проверим всичките стаи от това крило. Трябва да намерим детето.

Тръгнаха да проверяват и наобиколиха всички стаи, разбира се, много тихо и внимателно. На няколко пъти двамата се натъкваха на личната стража на замъка, но всичко завършваше тихомълком с няколко удара, без излишни кръвопролития. Честно казано тези войници са ужасно тъпи...и слепи.

- Няма ни помен от цялото семейство - заключи Аманганда ядосано в последната стая, където би трябвало да се намират покоите на детето. - Явно са ги организирали и са ги укрили някъде - крачеше Аманганда напред-назад из стаята, докато Сет стоеше като същински исполин на спокойствието и целомъдрието. Избягали. Тази дума се въртеше в съзнанието ѝ наред с думата провал. - Не мога да си позволя да се проваля точно сега. Това е недопустимо.

- Ще го намерим - Аманганда не беше никак сигурна в това твърдение, но лицето ѝ бе безизразна маска, която прикриваше цялото ѝ притеснение. Тя ходеше с високо вдигната глава, непримирима, безвластен на времето водач. Въртеше глава и изчисляваше шансовете, последиците и предимствата на тази ситуация. Цялата бе потна, мръсна, а в дрехите ѝ бе пропита миризмата на кръв и пушек. Лицето ѝ бе изсечен камък.

Косата ѝ се развя.

Няма как да има вятър, при положение, че всички врати и прозорци са затворени.

- И ти го усети, нали? - попита Амангнда събеседника си.

Единият гоблен на стената се надигаше и леко потрепваше. Вожда се приближи и отмести на една страна гоблена, а отдолу се показа една скрита врата, която не бе напълно затворена. Аманганда бутна врата и пред нея се откри тъмен коридор, който се осветяваше от няколко факли. Въздухът вътре бе сух и задушен.

- Тихо и внимателно, Философе - продума шепнешком Аманганда, изваждайки оцапаните си с кръв саби.

Тя тръгна, пристъпвайки с глухи стъпки по прашния тунел. Таванът се намираше само на педя от главата й, а Сет трябваше да стои прегърбен, защото в противен случай щеше да си фрасне главата. Двамата напредваха през притихналия коридор, надолу по едни вити стълби, които сякаш бяха издялкани с някое чукче. Толкова неравни и несъразмерни бяха.

В края на спираловидното стълбище ги очакваше още един тунел, този път по-висок и по-широк, който ги отведе до резбована врата. Аманганда пробва да отвори вратата, но тя бе, разбира се, заключена.

- На ваше разположение е, Филосифе - и след няколко яки удара от грамадната фигура на Сет, дървената врата падна с оглушителен трясък в една относително кръгла стая, в чийто ъгъл се бяха скупчили цялото семейство. Стражите - добре обучени бойци, което си личеше не само от стойката им, но и от снаряжението им - заеха бойна формация, а Сет и Аманганда не останаха по-назад.

В последните мигове преди да се развихри поредната кървава баня, очите на Аманганда засякоха очи с цвят на черен оникс. Очи същите като нейните - тъмни и бездънни.

Точно това им бе задача - да намерят детото ѝ. Собствената ѝ рожба, която ѝ бяха отнели при раждането. Нейната малка дъщеричка бе началото на един нов живот. Началото на една нова епоха, защото Аманганда бе последната от рода на Магьосниците. А самата ѝ дъщеря бе последната, която притежаваше магически сили на тази планета.

През стените премина вибрация, пясък се посипа от тавана, крясъци  и бойни ревове зазвучаха приглушено от горните етажи. Аманаганда оголи зъби...

...и нападна.