Йо беше странно момиче. Всички я мислеха за откачалка, обиждаха я, подихраваха ѝ се, защото не бе като останалите. Държаха се с нея отвратително. Отношението им към нея бе под всякаква критика. Не я зачитаха като личност и човек, защото харесваше момичета. Самата Йо не разбираше откъде идваше тази ненавист и неприязън към сексуалната ѝ ориентация. Тя бе човешко същество като всички хора на тази планета и имаше пълното право да обича, когото си пожелае, но никой покрай нея не споделяше нейните виждания за състоянието на нещата. От това Йо се чувстваше още по-самотна и разстроена. Потъваше бавно в облака на отчаянието и отчуждеността. Всичките онези злословия, които съученците ѝ хвръляха постоянно към нея, я приближаваха все по-близко до центъра на пълното саморазрушение.

Светът не бе гостоприемен, в никакъв случай, но Йо се нуждаеше просто от малко обич и разбиране. Но тези чувства тя не срещаше никъде. Тя бе сама в тази борба да извоюва своята позиция, да се мори над това да се опитва да сдържа сълзите си пред другите. Това бе непосилна задача, а Йо не можеше сама да носи емоционалния товар, който обкръжнението ѝ нанясеше всеки Божи ден с глупавите си обиди и непълнозначни нападки. Напрежението притискаше момичето и я принуждаваше да таи всички чувства себе си, които блъскаха отчаяно вътре в нея, крещейки с пълен глас, пресипвайки до безпомощност.

Цветовете се отцедиха от живота на малката Йо. Тя вече бе друг човек, беше загубила светлата си същност, която я правеше добър човек. Жадуваше за спасение, но такова нямаше. Никой не желаеше да ѝ подаде една ръка, да ѝ помогне, да я успокои. Всички избираха да я нагрубяват за това, че тя я различна от останалите, че тя е смела да признае пред себе и света, че е лесбийка. Това самоопределяне и отстояване на своето бе по-ценно от всичко и Йо се държеше с останалите си сили за това упование, тази глъдка свежа надежда. Здраво стискаше потъмняващата си душа, в която се бореха няколко свята, които по своя си странен начин драпаха нагоре и се опитваха да поддържат Йо в съзнание.

Тя замени цветните си дрехи за тъмни и черни, защото това бе израз на нейното повяхващо тяло. По този начин Йо заявяваше и изразяваше колко зле се чувства, колко дълбоко страда. Колко надълбоко се простира нейната тъга. Но всички сметнаха, че малката Йо се депресира и реже, което не бе така. Наричаха я „депресарка”, „изрод”, „мърша”. Повечето обиди не бяха особено смислени и подходящи, но това не спираше хората да бълват още и повече отровни думи, които нараняваха младата душа на Йо. Никой не се замисляше какво причиняваше на това изстрадало и препатило от живота момиче. На никого не му хрумваше, че по този начин я погубваха стъпка по стъпка, крачка по крачка към пълното унищожение на нейното сърце.

Момичето се подстрига късо, боядиса косата си в черно. Вече ставаше ясно, че съвсем е попаднала под опеката на пълното вглъбяване и неизказана скръб. Дори и самата тя трудно можеше да се познае всеки път, в който се погледнеше в огледалото. И сама забелязваше разликите, които ясно си личаха по цялото ѝ тяло. По-изпито лице, тъмни сенки под очите от безспирните кошмари, които мъчеха съзнанието ѝ. Самото ѝ изражение бе по-отчуждено, по-жълтеникаво, без цвят, измит, изтрит като с магическа гумичка. Очите ѝ бяха бездиханни, безжизнени сфери, побиращи цялата мъка на света. Увяхващо тяло, линеещо пред угрозата от пълна загуба на същността. Мразеше да вижда точно този си чужд вид, който не спираше да я преследва постоянно и навсякъде. Не можеше да избяга, всичко рано или късно я застигаше. И сълзите идваха неканени, нежелани гостенки, които се отронваха от чистите ѝ помътнели очи. Нямаше как да спре пороя, нямаше как да предотврати разрухата, която й предстоеше.

Дори и самата Йо не знаеше вече за какво живее. За да слуша чуждите глупости? За да продължава да се измъчва, докато другите водеха злобните си нечистиви офанзиви срещу нея? Затова ли съществуваше - за да гледа как всеки ден всички я нападат с безкраен поток от мръсни, гадни думи? В противен случай заслужаваше ли си животът? Заслужаваше ли си всекидневно да скланя глава пред тези зверове? Заслужаваше ли си да губи себе си, за да може другите да се хранят с нещастието на малката Йо? Какъв беше смисълът да страда заради чуждо забавление? Къде се криеше забавата от това да причиняваш психическа болка? Йо не разбираше, но това не ѝ помагаше да излезе от тази дълбока пропаст, която съучениците ѝ собственоръчно копаеха за нея. Сякаш изкопаваха личния ѝ гроб.

Йо искаше да се измъкне от тази хватка и една лунна вечер, докато седеше на тротоара в един от кварталите, плачейки от изтощение и мъка, едно момиче пристъпи към нея.

- Знам за какво плачеш - прошепна непозната.

- Нима? Наистина ли знаете? - попита глухо Йо.

- Знам, Йо. И ако искаш мога да ти помогна. Но трябва ти да поискаш - приближи устните си към ухото ѝ. - Мога да ти покажа къде да отведеш всичките си отрицателни емоции. Знам по какъв начин да се отървеш от тях. - Йо бе зяпнала в почуда. Дори не си беше помисляла за такъв вариант, но ето че една непозната ѝ предлагаше. Йо не бе съвсем убедена, че трябва да се съгласява на това. Можеше да страда и без да се отдава на плътските удоволствия. Тя не бе такова момиче.

- Дори не Ви познавам. Не мога да се съглася току-така - несигурно каза Йо.

- Няма от какво да се боиш малка Йо - рече непознатата, но Йо не осъзнаваше, че сключва сделка с дявола. Дори не знаеше откъде ѝ знае името. Не усети дивите искри в очите на жената. Не долови треперещия ѝ от вълнение глас. Не разбра, че тази жена искаше младото момиче за нещо по-различно от обикновен секс. Но Йо се съгласи, като и самата тя не знаеше в каква каша се забърква.

Жената си остана без име, но Йо поне видя лицето ѝ като тя я отведе в апартамента си. Беше красива и стройна и Йо започваше да се чуди каво въобще прави тук. А, да, правилно. Беше дошла, за да освободи цялото напрежение, сковаващо цялото ѝ тяло и всичките ѝ нерви. Йо бе в този апартамент и с тази чужда жена, за да може да забрави поне за малко за настоящето, което само ѝ предлагаше много болка, омраза и нечувано унижение.

- Девствена си, нали? - попита жената, с което стресна Йо, унесена в своите влудяващи мисли, които спринтираха из главата ѝ на зиг-заг. Младото момиче поклати положително глава.

- Е, скоро ще променим това - и Йо започна да се плаши. Но тя искаше да бъде силна поне веднъж в живота си и да не се страхува от неизвестността. Искаше поне веднъж да рискува и да се гмурне в момента. Да завладее мига и да се слее с него.

- Отивай в спалнята - нареди ѝ жената, а тонът ѝ звучеше заповедно, подсказващ, че откази не се приемат. Йо осъзна с кристална ясност, че нямаше мърдане от това положение. Щеше да издържи последиците, на които тя сама се бе съгласила. Йо тръгна към спалнята, но това, което каза жената, накара сърцето ѝ да бие като пневматичен чук. - Гола - Йо кимна отсечено, преглътна тежко и с бавни стъпки се отправи към стаята, след като безименната я упъти накъде да върви.

Влезе в малката стая, чието единствено съдържание бе едно сравнително голями легло. Йо трепереше, но не от студ, ами от напрежение и страх. Един безмълвен ужас пълзеше под кожата ѝ. Нерешителността изпълваше малкото ѝ крехко тяло, но Йо се застави да бъде храбра. Трябваше да бъде и да не си остане същата жалка страхливка.

Съблече се, но все още потрепваше несъзнателно. Ръцете ѝ се бяха изпотили и измръзнали. Чувстваше се по-несигурна от когато и да било. Съмняваше се дали прави правилното нещо и то с една непозната! Но след като жената се вмъкна в стаята с грациозна стъпка и игриви очи, следвана от един мъж, всички съмнения се изпариха от главата на Йо и на тяхно място дойде чистият и неподправен страх. Йо ясно осъзна за втори път, че нямаше връщане назад.

- Това ли е момичето? - попита мъжът, чиито очи гледаха Йо едва ли не съжалително.

- Да. Проблем ли има? - острото запитване от страна на непозната сепна не само мъжа, но и малката Йо, на която ѝ ставаше неудобно, защото бе чисто гола пред един мъж. Придърпа завивката върху тялото си.

- Но тя е малка...

- Не съм те извикала, за да ми противоречиш. Викнах те, за да вършиш работа - изсъска жената и Йо вече бе напълно убедена, че е направила най-голямата грешка в живота си, от която нямаше как да избяга.

Мъжът си свали дрехите, а Йо го наблюдаваше с нарастваща уплаха. От срам не смееше да го погледне в очите, след като той си свали дори тениската. Започна да трепери неистово, след като жиголото я доближи.

- Не искам. О-о-о-отказвам се - заекна Йо.

- Ти сама се съгласи миличка, след като пое ръката ми. Откажеш ли се, трябва да платиш на жиголото, - а Йо нямаше толкова пари. Глупава. Глупава. Толкова глупаво бе постъпила. Беше я яд на самата себе си за тази необмислена и първична постъпка. Йо поклати глава в знак на отрицание и тихи сълзи започнаха да се стичат по бузите ѝ. - Тогава ще ме слушаш - започна безименната да сваля дрехите си - и всичко ще е наред. Ти сама се съгласи и връщане назад няма, малка Йо.

Жената остана гола, придърпа си един стол и седна на него, а мъжът се настани върху невинната Йо, която бе просто едно плачещо момиченце, което бе завладяно от неистов боязън. Йо започна да се дърпа. Не искаше, не искаше да го прави, но мъжът я хвана здраво и Йо нямаше накъде да бяга.

- Моля те, моля те - започна да плаче.

- Съжалявам, мъник - прошепна с тъжни, съчувствени очи мъжът, съучастник на цялата тази неудобна ситуация, превърнала се е пълен крах и сълзи. Йо плачеше,  дърпаше се повече и повече, но смисъл нямаше. Даже, напротив, болеше я повече, но това бе една мечтана болка, която да допълва счупеното ѝ сърце. Тази болка в слабините ѝ подсказваше, че може да изтиска повече от себе си, от живота, от същността си. И когато мъжът свърши, все така гледайки я право в очите с цялата жал и съжаление, които можеше да побере в очите си, тя осъзна, че на душевната ѝ болка просто ѝ липсва онази телесната, която да разкатае последната безмълвно стояща част от нея.

Мъжът си тръгна, а Йо се сви на кълбо на леглото. Болеше я, но тази болка сякаш беше илюзорна, мираж, подигрвка на съзнанието ѝ. Йо си задаваше въпроса как може да бъде толкова несъобразителна и наивна. Та тя дори не знаеше името на жената, а ѝ позволи така да се подиграе с тялото ѝ! Колко безотговорно бе постъпила, но и без това нямаше кой да я успокои. На никого и без това не му пукаше за малката, беззащитна Йо, която се опитваше да намери изход от себе си.

Жената я докосна по рамото и Йо инстинктивно подскочи и устните ѝ тихо мромърмориха да не я наранява повече. Тези слова бяха изпълнени със стаен копнеж, дълбок, неразгадаем. Зад тези думи се криеше повече от привидния страх от ставащото. В тях плаваше мъчението и заточението на една неразбрана от света душа.

- Знам как се чувстваш, Йо.

- Н-н-не трябваше да го п-п-правя. Дори не ти знам името, а ти знаеш моето - заекна Йо, опитвайки се да се покрие, а сълзите ѝ се спускаха по бузите. Те бяха израз на дълбочинната ѝ разпра със света, който я обкръжаваше. Война, чийто изход може би бе предопределен.

- От едно и също училище сме, Йо. Не си ме виждала, но аз те познавам. Виждала съм как те нападат и обиждат заради тази, която си - говореше плавно и тихо, а гласът ѝ бе по-мек и от памук. Той пленяваше малката Йо и тя се губеше в неговото обаяние.

- Защо направи това с мен? - сълзите отново швирнаха. Кървав отпечатък, петнящ нейната непорочност. - Защо? - избухна през своя плач Йо и удари немощно гърдите на жената. Момичето осъзна Йо. Тя едва ли беше по-голяма от самата нея. Блъскаше я по гърдите, но движенията бяха едва ли не вяли и несъдържателни. В тях нямаше някаква сила, защото цялата мощ на Йо се бе изпарила.

- Спокойно, шшшт. Знам какво е чувството да си отритнат и мразен - галеше Йо по късата коса. - Неведнъж съм го усещала и преживявала, - а Йо се губеше измежду сълзите, носещи огорчение. За пръв път от доста време тя имаше рамо, на което да изплаче цялата си душа. И тя ридаеше бездушно, безгласно, със сърце и от сърце.

След това непозната я целуна силно, пламенно, докато солените сълзи на Йо капеха върху устните им. Целуваше я жарко, искрено, дълбоко, докато между тях не останаха никакви прегради. Докато всички предразсъдъци не излетяха, не се разтопиха като кубче лед по горещо тяло. Преплетени ръце, крака. Устни свързани от тук до вечността. Умове, изхабени, губещи се в хаоса на човешкото съществуване.

Но това бе нов вид мечтана болка за Йо. Болка, която преминава през цялото то тяло, за да завладее опустелия ти ум. Болка, която си желал, за която си копнял, по която си бленувал и мечтал. И никой не можеше да отнеме този миг, в който Йо плачеше, но чиито сълзи попиваха по чужда кожа.

Защото понякога болката е само илюзия, приумица на мозъка. Но действащ факт, който ние изпитваме, защото ни харесва да се самонараняваме, докато станем една част с чистата форма на агонията.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Посвещавам този разказ на YaNeRusskaya , която в момента ми се цупи. Но това дете ми помогна по някакъв начин да открия колко много не знам и на колко още неща трябва да се науча. Тази лимонена гад ми показа, че човек се учи, докато е жив. И тази стара поговорка оживява пред мен, благодарение на моята абстрактна мръсница. Трябва да призная, че Йоана е скрита лимонка отвсякъде и, разбира се, тя би отрекла този факт, но отричайки го, той не губи своята стойност и същност. Но тя е моят учител за живота, с който през последните почти три месеца откриваме света през душата на другата. Удивително е понякога да срещнеш човек, който да те постави на място по ред различни критерии. Не е често да се чувстваш глупав, но на Йоана не ѝ пука, че ме засрамва. Тази нахалница може и да ви изпие душата, но повярвайте, че е един от най-свестните приятели, които могат да съществуват. Обичам те, Йони, моя кисела гаднярке. Този разказ е посветен на теб. Обичам те.