Стефан срещна Магдалена в разгара на една ужасно люта зима. Както обикновено, той се бе увил плътно в дебелия си тъмнозелен шал, нахлупил шапката здраво върху главата си, увързан в пухкавото си яке и тракащ със зъби, докато газеше през преспите, които стигаха до средата на прасците му.

Зимата отново бе в разгара си и тази година бе крайно решена да не пощади никого. И малкото смелчаци, които смееха да излязат в този нечовешки студ, биваха връхлетяни от пронизващ костите залп вятър, който размятваше минувачите, накъдето му падне. Небесата се мръщеха безмилостно, като продължаваха да сипят сняг на тежки парцали, които само затрудняваха видимостта.

Стефан само мърмореше наум, докато вятърът го брулеше през лицето. Снежинки се забиваха в очите му и на Стефан му бе все по-трудно да вижда пред себе си. Късметът не бе на негова страна, както и съдбата, които бяха решили да го осмъртят днес. Но дори да дойдеше краят на света, Стефан щеше да прави винаги едно и също. Защото обичаше работата си.

Стефан работеше в Дом за деца от цели 10 години и се грижеше за децата там. Това беше неговата мечта, неговото вдъхновение, неговата любов. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта за онези малки ангелчета; за усмивките им, когато го видеха да пристъпва в стаята; за радостните им гласчета, когато го питаха дали и днес ще ги учи на български и английски; за блясъка в очите ми за ново знание. Стефан обожаваше тази част от живота си - неговото мото бе, че всеки заслужава втори шанс от съдбата. А Стефановото сърце се късаше, когато си спомнеше за всички онези деца, които нямаха родители, оставени на произвола на съдбата да се оправят сами в живота, без пукната пара и възможност за реализация. Как оцеляваха тези деца? След като навършат 18, ги изритват на улицата от Дома за деца и всеки да се спасява, както може. Това тъжно обстоятелство смразяваше Стефан дори повече от ужасната зимна картина, която се разиграваше пред него. "Не е честно!" - мислеше си наум Чефо, докато напредваше със свойски сили през снежната виелица, която упорито го блъскаше назад и затрудняваше и без това бавното му вървене. "Не е справедливо!" - Да, не беше, но това е едно от златните правила на живота:"Няма нищо честно." Точно тази мисъл караше Стефан да става всеки ден и да ходи да помага в този Дом за сираци. Искаше да даде възможност на тези деца да оцелеят в живота. Да им даде сили да се борят.

Поради лошите метеорологични условия всички училища в малкото градче бяха излезли в дървена ваканция и бяха залостили здраво вратите си. Като учител в средното училище, Стефан не бе на работа днес и до края на седмицата. Но това, че нямаше часове в училището, не значеше, че щеше да изостави децата. Независимо колко зле беше времето навън, Стефан се чувстваше отговорен за тях. А и винаги настроението му се оправяше, щом видеше тези ангелчета, отхвърлени от живота като непотребни и несъстоятелни. Но Стефан знаеше, че те могат да правят изключително много неща, стига някой да им даде шанса да се докажат. Но животът бе суров, студен, непробиваем.

Точно като зимна буря.

Работата му в Дома за деца беше по-скоро от доброволческа подбуда. Да, плащаха му някаква сума пари, но Стефан не го правеше заради заплащането. Той беше щастлив само от това, че има възможността да направи нещо добро. Всичко друго бе от без значение за него. Парите не можеха да купят щастие, така както го грабваха детските усмивки, пълни с трепет и нежност. Нищо не можеше да се равни на удовлетворението, което Стефан изпитваше, когато беше сред сирачетата. Усещаше, че върши нещо добро и това му носеше невъобразима утеха и спокойствие в този неприветлив свят.

По стечение на тежките обстоятелства на съдбата, Стефан бе загубил съпругата и детето си на операционната маса в родилното. Лекарите не бяха успяли да спасят живота на жена му и сина му. И в един кратък момент Стефан бе загубил всичко - смисъла да живее, да диша, да бъде. Всичко бе изчезнало. Всичко се бе стопило - пламъкът на живота му бе загаснал, оставяйки след себе си восък от спомени.

И в такива моменти човек се пита защо му се случва всичко това. С каква цел му е предначертан този път? Защо? Защо? Защо?

Защо хората страдат?

Защо Бог им отнема едничкото щастие на този свят? - любовта и семейството.

Защо трябва да съществува нещастие?

Защото животът е несправедлив и точно, когато си на върха на щастието, преливаш от любов и радостни сълзи, падаш. Просто падаш. Ей така. Все едно летиш от върха на висока сграда и всеки един момент очакваш сблъска със земята, който така и не настъпва. Но всеки ден след това изживяваш този сблъсък по много по-коварен и болезнен начин.

Но въпреки това, Стефан все още не можеше да намери логично обяснение, с което да успокои душата си. Защото такова нямаше. А и имаше ли смисъл да обвинява когото и да било? Това по какъв начин щеше намали болката му? Обвиненията нямаше да съберат счупеното му сърце, нито сълзите или счупените чаши и чинии. По някое време просто осъзна, че семейство му нямаше да влезе през вратата; че леглото му щеше да стои вечно празно и студено; че съпругата му нямаше да му прави всеки ден кафе с повече сметана, защото знаеше, че Стефан мразеше чистото; че повече нямаше да види красивата ѝ усмивка.

Това често обезсърчаваше Стефан, но някакси той съумя да продължи с живота си. Успя да избута поне част от скръбта и задуха си надалеч, за да може да продължи да върви по пътя. Просто да не спира да се движи. Защото и самият той се боеше, че ако остане твърде дълго на едно място, рискува съвсем безвъзвратно да се изгуби в мътилката от безсънни нощи и глухи крясъци, които засядаха в гърлото му.

Просто му се наложи да преглътне болката, любовта, дори себе си, за да може да живее. Вярваше, че съпругата му едва ли би искала цял живот да се самосъжалява и саморазрушава. Не смяташе, че трябваше да води такъв декструктивен живот. Трябваше да се бори, защото така би искала съпругата му. А той все още я обичаше и искаше да почете по правилен начин смъртта ѝ. А именно като не се отказва от живота.

И откри утеха и надежда в онези деца, които точно като него бяха осиротели, изоставени и предадени от живота. Той бе като тях и те бяха като него - самотни и търсещи упора, топлота и уют. Вярваше, че в тях ще намери онова, което бе загубил със смъртта на съпругата и мъртвороденото си бебе.

Изведнъж Стефан чу плач. Първоначално му се струваше, че това бе плод на размътеното му съзнание, вследствие на придошлите спомени от миналото. Но оглеждайки се около себе си, не можеше да види нищо и никого заради гъстата пелена от прехвърчащ сняг, който се завърташе на леки фъртуни из цялата улица.

Но някой проплака отново и Стефан можеше да се закълне, че това бе бебешки плач. Наистина ли някое бебе плачеше или вятърът си играеше с него? Но кой бе оставил бебе само насред този нечовешки студ? И как бебето бе все още живо?

Улицата бе мъртвешки пуста, когато Стефан тръгна с още по-голямо настървение по нея. Не знаеше откъде долита бебешкият плач, защото вятърът духаше толкова силно и безмилостно, че развяваше насам-натам силните вопли и Чефо не можеше да определи с точност накъде трябва да поеме. Затова напрегна възможно най-добре слуха си и се опита да се ориентира. И искрено се надяваше вятърът да не му погажда някой подъл номер. Но нали все пак чуваше бебето как плаче? Това значеше, че съзнанието му не искаше да му погоди номер. Или поне се надяваше на това.

Вятърът все така гадно продължаваше да свири, сякаш нарочно замаскирвайки следата, по която вървеше Стефан. Но колкото повече напредваше срещу снежната виелица, която връхлиташе срещу очите му, толкова по-ясно и отчетливо чуваше плача на бебето. Все пак не му се бе причувало. И това бе достатъчно успокоение за душата на Стефан. Но след това дойде тревожният въпрос - защо това бебе беше самотно? И кой би го оставил на улицата посред зима? Това караше сърцето на Чефо да се свива от уплах. "Горкото дете." - помисли си тъжно Стефан.

Чефо не знаеше дали да вярва на очите си, когато пред него се разкри гледката на увързаното в одеало бебе, което се съдираше от плач. Самото то беше оставено до кофата за боклук, а плътен слой сняг бе покрило крехкото му телце. Стефан побърза да вземе малкото вързопче в ръце, за да утеши мъничето.

- Шшшт, спокойно миличкото ми - избърса снега от почервенелите му лице и ръчички. - Всичко ще е наред, само издръж още малко - изшепна Чефо, докато увиваше детето в дебелия си шал. Направо си беше цяло чудо, че детето бе оцеляло при тези нечовешки температури. Дори самият Стефан замръзваше до мозъка на костите си. Устните му бяха напукани, носът зачервен, очите сълзящи. И дори не си чувстваше краката от целия този студ. И ако скоро не влезеше на топло, щеше да стане на чукан.

Но точно в този момент Стефан осъзна, че това бебе бе създадено да бъде герой. Имаше силата да оцелява. Като него. Защото бе ужасно непосилна задача да живееш, когато сърцето ти не може да си почине дори за един миг. Да се опитваш да дишаш, когато това е толкова трудно и едвам поносимо, защото с всяко вдишване чувстваш как остри шипове се забиват в тялото ти. А всяка пролята върху възглавницата сълза да е като разяждаща киселина. Беше му студено, мрачно и тъжно. Но трябваше да оцелее. Именно заради смъртта на семейството си.

И с бебето под якето си Стефан тръгна с подновени сили напред през снежната буря. Надяваше се, че като пристигне в Дома за деца, ще успеят да помогнат на детето да се съживи, защото Чефо усети как бебешкият плач бе секнал изведнъж.

- О, не, не, не, не се предавай, мъниче. Не точно сега - изтрака със зъби Стефан, докато пръстите му трепереха, придържайки детето до гърдите си. - Знам, че си герой. Ти си едно уникално бебе - говореше, докато леденият въздух навлизаше в дробовете му, затруднявайки дишането му. Но Стефан почти бягаше, страхуваше се да не изгуби бебето. Така както вече бе станало със съпругата и сина му. Не искаше да допусне някой друг да умре в ръцете му. Вероятно нямаше да го понесе.

Сякаш след цяла вечност и неимоверни усилия Стефан, запъхтян, разтревожен и почти пред нервен срив, натисна звънеца на Дома за деца с трепереща от студа ръка. Имаше чувството, че светът пред него бавно, но сигурно започваше да се срутва. Не смееше да мисли за вариант, в който детето издъхва в ръцете му. Нямаше да допусне това.

Домакинката го пусна да влезе вътре, докато ченето му тракаше силно. След него обаче в пустия коридор се шмугнаха студът и снегът:

- Не мислех, че има толкова луди хора в това време - едвам затвори вратата жената, а гласът ѝ отекна из празния бледорозов коридор.

- Имаме по-големи проблеми от този с лудите хора, София - разкопча якето си Стефан, а очите на домакинката станаха кръгли като паници.

- Господи - покръсти се София три пъти, докато сините ѝ очи гледаха невярващо бебето в ръцете на Стефан. - Къде го откри? - тихо попита тя.

- До една кофа за боклук, но имам чувството, че бебето умира, София - кафявите му насълзени очи се впиха в нейните с мняма молба. Но София долови нещо по-дълбоко у тях. Първичен страх. Страх от това да не загуби и това дете, независимо, че го бе срещнал преди толкова кратко време. - Трябва да направим нещо, за да го съживим. Едва ли дори да звъннем на 112, ще успеят да пристигнат навреме в този студ, ако въобще могат да се придвижат из гигантските преспи - насечено обясни Стефан, докато по бащински държеше бебето до гърдите си. - Ще трябва да се справим сами - изпусна затаено дъх Чефо. София кимна отривисто, съгласявайки се с него, но наум проклинаше хората, които бяха оставили това бебе в този студ. Очевидно е, че са искали да се отърват от него и са намерили подходящия начин за това - хипотермията.

След малко двамата се намираха в банята, където София пълнеше легена с топла вода. Стефан поотви бебето, за да намери ръчичката му и да напипа пулса му.

- Едвам напипвам пулса му, Софи - изплашено изрече Чефо.

- Важното е, че все още го има, което ни дава надежда. Ще се справим - увери го тя.

В коридора вече се бе насъбрала публика от малчугани на различни възрасти както и някои от възрастните "лелички" (както общопопулярно децата наричаха жените, които се грижеха за тях) и най-вече управителката на дома. Всички трепетно наблюдаваха как София и Стефан се опитваха да върнат живота в телцето на милото създание. Кожата му бе изключително розова, а самото то изглеждаше толкова бездиханно. Сякаш не дишаше. Стефан силно се молеше да не е спряло да диша. Той вярваше, че бебето бе герой и че щеле оцелее. Трябваше.

Повечето деца наблюдаваха със затаен дъх разиграващата се пред тях картина. Стефан разтриваше крайниците на бебето, а София подменяше легените, когато напълно изстинеха. Нито София, нито Стефан бяха лекари или дори можеха да окажат първа помощ при такива условия. Но и двамата се стараеха максимално и се молеха усилено бебето да оживее. Стефан не искаше нищо повече или по-малко. Просто момиченцето да живне малко, да чуе плача му.

- Хайде, хайде - правеше масаж на ръчичките и краченцата му, на гърдите. - Ти си жилаво момиченце, можеш да се справиш. Хайде, мъниче - шепнеше като мантра Чефо и се молеше. Искрено и дълбоко.

Сякаш им отне цяла вечност, докато момиченцето раздвижи крайниците си и започна да реве, уплашено от водата и обстановката.

Когато всички наблюдаващи чуха плача на бебето, започнаха радостно да ликуват, изразявайки трепетната си възбуда чрез викове, особено от страна на по-малките деца.

- Успяхме, Софи - усмихна се срещу момиченцето Стефан, докато гледаше как то ръкомаха с малките си юмручета във въздуха. Дали и Стефан щеше така да държи сина си в ръцете си? Щеше ли да го гледа все така захласнато? Щеше ли да наблюдава сбръчканото му от плача лице? Щяха ли гърдите му да се изпълват с наслада и щастие?

- Боже, Боже - затюхка се София, докато слушаше как децата в коридора крещяха и клюкарстваха. - Ама че ден - въздъхна жената и подаде някаква хавлия на Стефан, за да увие бебето. И София нямаше как да не забележи погледа, с който Чефо се взираше в пеленачето, а именно с почуда, слисаност и благодарност.

След няколко минути малкото момиченце вече бе облечено в стари, но топли бебешки дрехи, които жените от Дома за деца бяха успели да изнамерят сред кашоните. Успяха дори да му скалъпят пелени от чисти, неизползвани парцали. Стефан все така не се отделяше от малкото ангелско създание. Не знаеше защо, но сърце не му даваше да го пусне. Бебето беше толкова нежно и сладко.

- Наистина ли го намери до кофа за боклук? - попита управителката на дома.

- Съвсем наистина - потвърди Стефан, докато обличаше бебето. - Едвам чух плача му през виелицата. Не знам какво щях да правя, ако...ако не бях минал в точно този момент по улицата. Вероятно детето щеше да умре. - Думите му увиснаха заплашително в пространството и предизвикаха нова вълна на смут. А Стефановото сърце прескочи един удар. - Но се радвам, че сега е добре - допълни Чефо. - То е един истински зимен герой - усмихна се топло Стефан срещу момиченцето, което го гледаше с големите си кафяви очи.

- Като времето се поуспокои, ще се обадя на едно приятелско семейство, което от отдавна си търси бебе - заяви управителката. - Сигурна съм, че ще харесат това малко момиченце.

- Не - срязя я рязко Стефан и се обърна към нея, държейки бебето защитнически до гърдите си. - Момиченцето остава при мен - заяви ясно Стефан. - Аз ще се погрижа за него. - Управителката остана леко стресната от тона и внезапната промяна в настроението на Стефан, но бързо се окопити.

- Но това семейство е богато, ще му осигури дом, образование и всичко нужно - настоя чернокосата женица.

- Да си търсят друго бебе, за това смятам да се погрижа аз и никой няма да ме спре - изсъска Стефан. Дори самият той не знаеше защо реагира толкова остро. Не знаеше как да се грижи за дете. Но това, което знаеше, е, че вижда нещо много познато в очите на момиченцето. И не можеше да го пусне. А и трябваше да се отърве от духовете на своето минало. Вече не издържаше да е сам у дома. Стените го задушаваха, завивките сякаш все още миришеха на съпругата му. Всяко едно нещо от апартамента му напомняше за миналото и Стефан се усещаше заклещен в едно пространство на мъка, тягостност и болка. Един вечен порочен кръг. От който трябваше да излезе веднъж и завинаги.

Управителката изсумтя нещо и се обърна, отдалечавайки се.

- Днес е един интересен ден - измърмори под нос София.

На обяд всички се бяха събрали в столовата и хапваха от манджата с картофи и грах на Елена, една от готвачките.

Всички гледаха скришом с поне едно око как Стефан храни с биберон малкото момиченце, което лакомо сърбаше от шишето.

- Господине - обади се едно от по-големите момчета, на което Стефан преподаваше, - избрахте ли все пак име за бебето? - любопитно попита момчето.

Стефан се позамисли за няколко секунди, сетне погледна в големите кафяви очи на бебето, което все така здраво държеше шишето с биберона, сучейки като невидяло.

- Всъщност да - отвърна Чефо и всичко спряха да ядат за няколко секунди. - Ще я нарека Магдалена - усмихна се тъжно срещу бебето.

И всички разбраха, че я е кръстил на покойната си съпруга.

Но и знаеха, че учителят им заслужаваше да бъде щастлив.

А както обичаше да им казва той:"Всеки заслужава втори шанс за живот."