Дами и господа, хиляди заслуги, че сте стигнали дотук. Не е лесно с моите дълги глави и ще ви разбера, ако ме изоставите по пътя на това удивително приключение. Но аз се чувствам изключително горда от това, което постигнах. Горда съм, че това е последната част на „Задух” и като за черешка на тортата, главата е доста дългичка, но не исках да се разливам в повече части. Благодаря, ако стигнете до благодарностите след главата. Ама наистина ви стискам палци. И отново предупреждавам, че частта съдържа насилие и секс сцени. Който не може да ги понесе, да не се чувства задължен да чете.

VII част

Гърдите ми се разтърсват при гледката, която се открива пред очите ми. Искам да бягам, но съм като вкоренен за стола. Някаква сила ме държи застопорен на него и не ми позволява да стана и да избягам далеч от гротескната картина, която трепти върху телевизора.

- Защо го правите? - подсмърквам. Трябва ли да ме измъчва, като ме принуждава да гледам мършавото си дребно тяло, покрито с белези и синини? Трябва ли да е толкова ненаситен и зажаднял за чуждия дискомфорт и болка?

- Защото знам къде да натисна, за да те заболи, робе - прошепва в ухото ми. Устните му се плъзгат деликатно и ефирно по него. - Знам как да те накарам да плачеш и да виеш. Отне ми три години, откакто те домъкнаха пред вратите на спалнята ми, но най-накрая те разгадах. Ти си мой, робе. Всички сте мои. И аз знам как да те разплача от болка. Усещаш ли насладата, докато те чукам силно? - продължава да шепти безумията си в ухото ми, докато наблюдавам с нарастващ страх и трепет хилавата си фигура, чиито кокали стърчат неестествено грозно от тялото ѝ. Раменните ми кости се издават твърде много навън, ключиците ми изпъкват като подутини. Ръцете и краката ми са толкова слаби и изпити, че се чудя как така още мърдам. Толкова съм изпостелял, че ребрата ми се четат дори под червената, курвенска униформа. Толкова изсушен и деформиран от това място. И то благодарение на господаря Ким, чийто дъх се вихри около дясното ми ухо и буза. - Как трепти в теб, как те обзема на талази и те изпълва целия от главата до петите?

- Не - промълвявам и нов ред сълзи потичат по бузите ми. Стискам стола здраво, който се явява единствената ми опора в момента. Ноктите ми се впиват в него, докато наблюдавам измършавелия си образ. Лицето ми е изпито, бледо като тебешир, с хлътнали бузи и огромни черни сенки под очите; кръгло, с леко изразена квадратна челюст. Косата ми, мръсна и къдрава се сипе до под раменете ми. Аз съм се ухилил зловещо и целия трептя. Кръв се стича по високо вдигнатите ми ръце.

- Така ли? - пита господарят Ким в ухото ми. - Преди няколко дни нямаше да кажеш това - дърпа главата ми за кока и задната част на врата ми се забива в облегалката. Звездички изскачат от всички посоки и се сливат пред очите ми. Тилът ми пищи от болка. - Бъди добро момче и не лъжи толкова долно - засмуква опънатата кожа на врата ми, докато от телевизора започват да долитат пъшкащи звуци. Не искам да поглеждам господаря Ким. Няма да мога да понеса дяволското му лице. - Но и дотам ще стигнем. За всичко си има време - пуска косата ми и аз с мъка изправям главата си. Господарят отново е намислил нещо. Ами, ако е разбрал за аферата ми с Мариета? Целият се сковавам. Не искам да я загубя. Не и нея.

Преглъщам мъчно и отварям очите си, за да видя как господарят вече се е качил на леглото си, ръцете му, обгръщайки ме през кръста. Едната му изключително бяла ръка придържа униформата на кръста ми, докато главата му е заровена във врата ми, хапейки го. Самият господар е толкова по-голям спрямо мен, строен, изваян. Виждам засега само бледата му гладка кожа, която блести на светлината на лампите. Широки рамене и тъмно кафява, леко къдрава коса. Ставам от стола, преди да е станало късно и да съм видял лицето му, но господарят Ким поставя ръцете си на раменете ми и ме натиска силно надолу и аз с шумно тупване се озовавам отново на седалката.

- Къде си се разбързал толкова? - изкокотва се нагло, докато масивните му ръце държат здраво рамената ми и не ми позволяват да избягам. Цялото ми тяло се облива със студена пот и целият започвам да треперя неистово. Ръцете ми се свиват на юмруци, ноктите, впивайки се в изпотените ми длани. Тъпият корсет стяга силно гърдите ми. Усещам как бавно и немощно се задушавам. - Забавното тепърва започва, копеленце малко. Имаме още около половин час компилации от всички пози, които сменихме преди няколко дни. Интересното в случая е какво може да стане с човек, подложен на голямо количество кокаин. Задръжките падат с дрехите, хората стават свободни, няма какво да ги ограничава и те правят това, което в други случаи не биха направили - драматична пауза, по време на която, сърцето ми бие лудо срещу гърдите, докато откъслечни думи и охкания излизат от телевизора. - И ти направи това, което исках от теб, а именно - да ми се отдадеш - завършва тържествено с подла нотка в гласа. Той е копелето в случая.

- Всичко е било, защото искаш да си разтворя краката още повече за теб? - питам, захвърляйки благоприличието и страха. Но той си е все там, едно крещящо напомняне. Уплахата винаги ще бъде част от мен. Страхът от това да дам душата си доброволно на господаря Ким. Но може би е твърде късно да предотвратя този трансфер. Аз съм роден на това място и колкото и да се боря срещу действителността, тя си остава една и съща - господарят ме има, както си поиска и аз винаги оголвам тялото и разтварям краката си, за да посрещна него и неговата безмилостно садистична страна.

Той само се засмива гръмко, но усещам пръстите му да се впиват в голите ми рамене, силно и безмилостно. Телевизорът продължава да работи и аз продължавам да чувам как стена силно и крещя от наслада. Абсолютно съм сигурен в това, че в дрогирано състояние, съм прекрачил собствените си забрани.

- Малка курвичке, ненаситна, ти винаги разтваряш краката си за мен. Но аз искам душата ти в ръцете си - казва студено. Гласът му е същински замръзнал лед, макар думите му да се плъзгат толкова естествено в ушите ми. - Но ти никога не искаш да ми я дадеш. Толкова се дърпаш - изрича злостно и мрачно. - Но аз ще я взема, робе, и когато го направя, ще ти се иска да ми се беше отдал по-рано - засмива се силно, от което ме побиват тръпки.

- Мразя ви - изричам през сълзи.

- Няма нужда да ме харесваш, но след малко ще затворя дрънкащата ти уста - поставя ръцете си на врата ми, палците му опират в задната му част, а останалите пръсти повдигат брадичката ми, за да гледам записаните сцени на нашето сношение. Принуждава ме да съзерцавам как му позволявам доброволно, макар и в нетрезво състояние, да ме чука. Дланите му се обвиват около шията ми и стисват леко. - О, тук идва интерсното, робе. Само чуй как крещиш името ми - продумва с плътен, нагъл и безпристрастен глас.

И аз вдигам глава, за да видя как господарят ме лашка силно отзад. Нещо или някой снима този път от дясната страна на огромното легло. Аз съм на четири крака и стена силно през уста. Едвам се гледам в това отчаяно състояние. Заплаквам, впивайки нокти в дланите си. Виждам как мръсно русата ми коса се е накъдрила още повече, пот се стича от мен, докато стискам чаршафите в юмруците си. И не мога да спра да зяпам изящното тяло на господаря Ким.

И той е толкова красив, колкото съм чувал. Дръпнати, симетрично разположени очи, леко закривен нос, издължено лице, сърцевидни, розовеещи устни и високи и ясно изразени скули, които му придават едно зловещо и надменно излъчване. Кожата му е бяла, гладка, а мократа му коса се спуска на кичури по челото му. Капки пот проблясват и по мускулестото му тяло.

- Не - изкрещявам силно срещу телевизора. - Не - изграчвам и опитвам да се измъкна, но господарят Ким затяга пръстите си около врата ми и стиска здраво.

- Кажи ми, робе, как го предпочиташ? - пита господарят, движейки се силно в мен, поставил ръце на бедрата ми, посинени и набръчкани от многобройните белези. - Бързо, бавно, дълбоко, силно - изброява монотонно и без капка емоция в гласа си. Той отваря, склопените си очи и погледът ми среща неговите черни очи, в които не виждам нищо друго освен бездънна тъмнина и едвам потискан гняв. В тези тъмни очи няма чувство - безхарактерни, безчовечни и ужасно мрачни. Устните му се извиват в мразовита усмивка и белите му зъби се показват отдолу. Облизва пухкавите си малки устни, докато ме гледа през телевизора. Побиват ме тръпки от това негово зловещо изражение, което ме наблюдава настойчиво. Каменна, застинала физиономия на едно красиво лице.

- Дълбоко - изкрещявам през телевизора, пъшкайки в такт с тласъците на господаря Ким.

- Само това ли, робе? - пита мазно, а нагла усмивка се разстила по прекрасното му лице. Повдига едната си вежда, притваря очи, обхваща крепко бедрата ми и се шмугва бурно в мен. Мога да забележа как откликвам като по команда на тялото на господаря Ким, как му се отдавам безпрекословно и без следа от свян. Изкрещявам силно и ако можех, бих покрил ушите си, но усещам как топла кръв се стича от дланите ми. Прехапвам устни, докато сълзите обагрят бузите ми.

- Силно - още един мощен тласък и аз подскачам върху стола.

- Не се вълнувай толкова, робе - изкикотва се господарят Ким зловещо, докато треперя от гняв и омраза, обхванат от силните му ловки пръсти, които оставят поредните синини върху врата ми. Поредните отпечатъци, свидетелство за моята крехкост и несъстоятелност. - Кулминацията на цялото видео тепърва предстои.

- Стени името ми, робе - заповядва ми господарят Ким през силен стон. Тъмната му коса се стели толкова елегантно около острите му, но същевременно деликатни черти. Хърбавото ми тяло поема отново и отново господаря Ким в цялата му мощ и извратеност. Аз се разлагам под напора на нестихващата господарска сила. Треперя, пъшкам, крещя, докато господарят Ким парче по парче ме взема бързо, но завинаги.

- Там, господарю - изстенвам силно и извивам гръб, позволявайки на господаря Ким да навлезе до самия си край.

- Не така се казвам, курвичке. Не се прави на глупав - загребва сноп коса и силно опъва главата ми назад.

- Н-н-не знам как се казвате - ухилвам се налудничаво.

- Много мразя да ме лъжат, робе - дърпа още по-трескаво главата ми назад, съскайки през зъби, докато телата ни се срещат със звучни плясъци.

- Ч-ч-чихьон - простенвам аз, а самият аз се сковавам от страх. Не може да съм бил толкова глупав, че да кажа името на господаря гласно. Не съм чак такъв безумец.

- Добро момче - пуска главата ми и тя клюмва, но от устата ми не спират да валят стонове.

Картината се сменя, този път аз съм в скута на господаря и виждам профилите ни.

- Моля ви...- проплаквам, а кръвта не спира да тече от дланите ми. Чувствам как зелепва по мен, - спрете го. Не искам да гледам повече.

Господарят изцъква с език и ми отвръща.

- Колко жалко за теб - дъхът му се сблъсква с кожата на врата ми, - но има още от приятното видео. Не знам за теб, но аз определено се възбудих - прошепва нагло и ме дарява с мазна целувка по бузата.

В този кадър все още съм с чорапите и жартиерите. Тялото ми е толкова плоско, странично сплеснато и малко в сравнение с масивното и мускулесто тяло на господаря Ким. Целувам толкова жарко господаря. Ръцете ми са поставени върху бузите му, докато ръката му е между телата ни.

- Там, господарю - сподавям един стон, залепяйки устните ни.

- Кажи ми какво искаш, робе, и ще ти го дам. - „Свобода”, крещя вътрешно, но моето дрогирано Аз иска от болката, която господарят Ким може да му предостави. И как бих могъл да го виня, че постъпва така? Болката е единственото, което ми остава.

- И-и-искам ви.

- Какво каза, робе?

- Желая ви - изкрещявам и господарят Ким не се мае и секунда повече, а ме спуска по твърдата си чурка.

- Така ли, робе? - вика заедно с мен. И двамата сме погълнати от това първично и черно желание, което винаги напъпя на върха на езиците ни. Все същата непоправима похот цъфти в сърцата ни - дива, непорочна и естествена. И аз я виждам кристално ясно върху телевизора. Двамата се съединяваме ненаситно, устните му се плъзгат по врата ми, докато гърдите ми се докосват до неговите изваяни. И аз аз наблюдавам красивия му профил с леко закривения нос и високата скула.

Картината отново се сменя и този път сякаш нещо ни снима от отгоре. Господарят Ким е върху ми и виждам стегнатия му гръб и дупе. Ръцете ми едвам успяват да се вкопчват в плешките му. Краката ми са увързани около таза му. Звуците не спират - мои и негови, а сълзите ми не спират да капят, а възлите в стомаха ми се стягат до краен предел.

- Да, да - промълявам, задъхан. Отвратен съм от себе си и това, което правя. Но какво бих могъл да направя иначе? Обречен съм да страдам. Обречен съм да се отдавам отново и отново на господаря.

Картината се завърта, отново съм отдолу и господарят Ким целува устните ми поглъщащо и шеметно. Едната му ръка е поставена отстрани главата ми, а другата гали лявото ми бедро. Въздъхвам и се изививам изпод него, когато ме обладава. Разтварям се и той навлиза още по-навътре в мен. Устните му се отделят от моите и започват да се спускат по белязаните ми от камшика гърди. Захапват и ближат ненаситно зърната ми. Аз стискам тъмната му коса между пръстите си и не спирам да охкам. Телата ни се сливат по много перверзно странен начин, някакси естествено, но не по правилния начин. Аз съм изпълнен с омраза и ненавист, а господарят Ким бълбука от безчувственост и умопомрачение. Като студена и гореща капка, които като се срещнат, се изпаряват във въздуха.

Пръстите на господаря Ким не пускат хватката си около гърлото ми, принуждават ме да гледам как го лапам, как крещя името му, как пъшкам силно и как изпълнявам всичко, което ми нареди. И аз се хващам, че зяпам кадифената му изпотена кожа, изваяното му тяло и малките, апетитни устни, които не спирам да хапя по време на видеото. След време се присъединява и друг човек, който също се възползва от тялото ми. Вероятно е някой от надзирателите, но при всички случаи, не съм го виждал. Дращя с нокти по ръцете на господаря, но само изяждам шамар, от който бузата ми пари. Получавам още един шамар и се свивам на земята, след като вторият път господарят съумява да ме запокити на пода. Гневът беснее в мен и аз хапя толкова силно устни, че ги разранявам. „Контрол”, нареждам си. „Успокой се, правиш го за своя народ. От теб зависят животите на толкова много хора”. Но не е толкова лесно да таиш толкова много чувства в себе си, които заплашват да те залеят и превземат. Разплаквам се от безпомощност върху студената земя. Господарят Ким ме вдига грубо и сяда с мен на стола. Телевизорът продължава да работи, а по него минават поредните сцени, в които крещя зверски.

- Гледай, робе - изсъсква в ухото ми.

- Не искам - отвръщам му твърдо, заслепен от яростта, от която космите по ръцете ми настръхват. Господарят Ким отново стиска врата ми, впивайки пръстите си в посинената кожа там. - Писна ми от игричките ви - промълявам мъчително, докато пръстите на господаря Ким се затягат непоколебимо около гърлото ми . - Изчукайте ме и да се свършва - изплаквам, а периферното ми зрение се обагря в червено. Омразата и отчаянието се сливат някъде надълбоко в мен, докато не образуват траен съюз, който се изразява в сълзите, които текат непрестанно от очите ми.

Обръща ме и ме прилепя плътно по очертанията на своето тяло.

- Защо си такъв нахалник? - продумва, започвайки бързо, сръчно и ядосано да развръзва корсета ми, чиито връзки се намират отпред. Пръстите му успяват ловко да отвържат дрехата и той я измъква от тялото ми през главата. С двете си ръце скъсва прашките направо от мен и аз оставам единствено по чорапи и жартиери. - Заслужи си наказанието и понеже много обичаш да те чукат, защото си ненаситна курва, съм ти приготвил нещо, но сега - вдига задника ми и ме намества върху пишката си - е време да се задоволя - и ме натиска надолу по себе си.

Бавно се плъзгам по него, отмятайки глава назад. Господарят премахва ластика от косата ми и тя се разпилява по раменете и гърба ми. Приплъзвам се още малко по твърдата му чурка и въздишам тежко. Няколко реда сълзи се търкулват по бузите ми, продиктувани от зараждащата се болка в тялото ми. Но тази болка подхранва вътрешния ми гняв, храни го. Но и самият аз имам нужда да усещам нещо. И единственото, което ми остана за усещане, е болката, която господарят Ким раздава безплатно, без дори да си я изискал.

За пореден път целувам пламенно с изсъхналите си устни неговите пухкави и сочни. Знам, че предавам Мариета и това, което посяхме с нея преди няколко дни, но аз съм гнусен предател. Предадох Анхел пред собствените му очи. Опозорих нашата връзка, като се отдадох на господаря Ким в онова мухлясало подземие. Поне сега не го правя пред очите на Мариета. Но за народа си ще сторя всичко, ще бъда най-долната курва и най-безмилостният предател, но поне ще знам, че ще се измъкна оттук. И аз ще го сторя. И то съвсем скоро. „Още малко”, напомням си. Толкова малко ме дели от свободата. Какво ли е да бъдеш свободен?

Приплъзвам кървавите си длани по бузите на господаря Ким, цапайки ги с моята кръв от дланите ми, разранени от собствените ми нокти. Движа устните си грубо и искам да усетя онази дива ненаситност, която ме кара да изпитвам черно задоволство и срам, че съм такъв долен продажник. Но нима е останала някаква честност в този омагьосан от терзания и мъка свят? Нима все още вярвам, че съществува някаква справедливост? И мисля, че усещам дяволската страна на господаря Ким да се отключва и да излиза наяве.

Той започва да се движи бурно в мен, повдигайки таза си. И ние се срещаме по средата на перверзността и лудостта. Сливаме се, за да образуваме една налудничава хармония, където телата ни се трият безмилостно. Ръцете му, големи и несигурни, обгръщат тялото ми, приканяйки ме да се разтворя повече и по-искрено. И аз го правя. Надигам се и се плъзгам по него с дивото умопомрачение на цял един лют свят, който търпи тегобите на собствените си неприветливи повели. Не спирам да се извивам срещу гърдите му. Усещам онази натрапчива болка, която никога не е спирала да ме съпровожда. Тя ме изпълва с първична наслада, която ме кара да настръхвам от собствените си действия.

И аз се затягам около господаря с онази извратена нотка, която винаги присъства и винаги ще съществува, докато се сношаваме, пъшкайки и крещейки животински. Примитивност се долавя в трескавите ни движения. Пот се стича от мен по него. Ръцете му не спират да обхождат бедрата ми и да ги стискат. Оставя ме аз да ръководя този маскарад. И аз контролирам положението. Аз направлявам ритъма на нашето чукане, пошло и толкова грубо до неузнаваемост и неприличие.

- Точно така, малка курвичке - дърпа главата ми назад и за момент спираме да се движим. Устните му минават по издадената част на врата ми. - Толкова добре се справяш - тласка се силно в мен и аз преглъщам мъчно. Светът се е смалил до нас двамата на този стол. От телевизора зад нас долитат собствените ми стонове, но ги пренебрегвам, фокусирайки се само и единствено върху господаря Ким и мощното му тяло под мен.

Залепям устните си за неговите. Не желая да слушам неговия плътен глас, който ме отвращава с думите, които издава. Желая да ме чука и да ми причини болка, за да се почувствам жив. Не се нуждая от изгнилото му сърце, защото самият аз притежавам такова. Имам нужда от твърдата му чурка, която да успее да заглуши за момент съвестта и проблемите ми. Да успее да пребори цялата тъга и отчаяние, които растат закономерно в мен всеки ден.

Никой не може да ме поправи и Мариета греши в това отношение. Няма да успеем да преминем заедно през мъртвата ми душа, защото господарят Ким е този, който я разруши и съсипа, и само той може да я поправи, но той никога не би направил това. Но как би сглобил нечия разрушена душа, когато неговата собствена има нужда от сериозна слепка?

Господарят Ким нацелва онази точка в мен, която ме кара да се разтреперя целия. Затова се притискам с цялото си тяло и тежест към господаря Ким, чиито пръсти изследват собственото му име, жигосано върху плешките ми.

- Ааааа - изстенвам силно, дърпайки косата на тила му. Тялото му е толкова стегнато срещу моето. Мускулите му се свиват и разпускат бавно, а възелите в стомаха ми се преплитат по сто различни начина. Гърбът ми пука звучно, когато рязко го огъвам при поредния задоволяващ и изпълващ тласък от страна на господаря Ким.

Меките му и звучни стенания ме докарват до ръба и аз прескачам отвъд, разтрепервайки се силно, а господарят Ким свършва в мен след няколко тласъка. Задъхан, с пресъхнало гърло и прескачащо сърце, поставям чело върху мокрото рамо на господаря Ким. Някаква течност се стича по бедрата ми, ръцете ми лепнат, а цялото ми тяло изтръпва от тъй познатата болка, която следва първичното удоволствие. С него винаги ни свързва нещо извън познатите норми и порядки. Вероятно само аз го долавям, но има нещо повече между нас. Тази животинска първичност я носим и двамата. Точно тя ни кара да бъдем толкова обезумяло ненаситни и искащи. Точно тя ме кара да искам да ме чука силно, докато не се разпадна на съставните си части.

- След като свършихме - започва той с леден глас, - е време да ми кажеш къде се разхождаш толкова често, когато би трябвало да спиш - казва ми и цялото ми тяло се сковава. Моля се само да не е научил за тайните срещи. Някой явно ме е видял и му е съобщил. - Поне разбираш въпроса ми, което е добре. Това означава, че е истина. Не се опитвай да ме лъжеш, долна курвичке. Не толерирам лъжата - казва с гробовен глас. Умът ми трескаво започва да мисли варианти, но главата ми е абсолютно празна.

- Никъде, господарю - прошепвам в ухото му, останал без дъх. Ледени тръпки минават по протежение на цялото ми тяло. Изведнъж ми става толкова студено, че чак зъбите ми започват да тракат.

- Пак ли ще се правиш на инатлив глупак? - пита и се изправя с мен.

- Моля ви...недейте...

- Кажи ми къде ходиш посред нощите? - продължава да нарежда монотонно, когато се кача на леглото, а сълзите се леят от очите ми. Над рамото му забелязвам веригите, висящи от тавана на леглото му. Изнизва се от мен и ме оставя да стъпя на леглото. Краката ми треперят, сърцето ми бумти, та чак ще се пръсне. Главата ми бучи и се разпаря по шевовете от болка. Пулсът ми трещи в слепоочията ми.

- Н-н-не ходя никъде, господарю - лъжа го, но отчаяно искам да се хване. Но господарят Ким няма намерението да бъде лъган от един долен роб. Щрак и оковите отново се впиват в и без това разранената ми кожа. Китките ми едвам бяха успели да хванат коричка.

- Лъжеш, робе - нещо дрънчи над мен и ръцете ми се опъват хубаво нагоре. Разтягат се в пълния си потенциал.

- Моля ви...не ви лъжа - проплаквам. Господарят слиза с ленива стъпка от леглото и отваря гардероба, откъдето успявам да зърна различни оръжия, чиито имена дори не знам. - Н-н-не...- трескаво започвам да клатя глава, когато господарят се връща при мен с една метална, тънка пръчка.

- Последен шанс, робе - потупва пръчката в ръката си, а аз гледам с отчаян, плачевен поглед в краката си.

- Никъде не ходя...- и преди да съм завършил изречението си, господарят ме удря силно в корема. Изпъшквам силно и искам да се наведа, но ръцете ми са високо вдигнати и започват да изтръпват.

- Къде ходиш? - пита настойчиво, но без емоция в гласа.

- Никъде, кълна се...- но клетвите ми не струват нищо в този проклет на болка и тягостност свят. Господарят Ким отново замахва и пръчката се среща силно с корема ми. Жлъчка се надига в мен.

- Къде ходиш? - натъртва силно на всяка дума с висок, ядосан глас.

- Кълна се, господарю - подсмърквам, - никъде.

И той ме удря отново. Кръв бликва от устата ми и започва да тече по брадичката, врата и гърдите ми. Усещам още един удар по корема си, който ме кара да изхрача завидно количество кръв върху завивките на господаря. Давя се в кървавите си храчки и спазми. Рева силно и безпомощно, когато пръчката се среща с бедрата ми. Господарят ме налага, докато не се образуват приятно големи синини, които да придобият мораво син отенък.

- Моля ви, господарю - задъхано проскимтявам. Сълзите и сополите ми текат едновременно с кръвта, която шурти на откъслеци от устата ми и засъхва по гърдите ми. - Не ходя никъде - отново ме халосва по бедрата и аз ги свивам инстинктивно. Не чувствам ръцете си, но нещо капе по главата ми и подозирам, че това е кръвта от раните на китките ми, които се отварят отново. Преглъщам кръвта от гърлото си и отмятам глава назад.

- Само ми губиш времето, робе, с безмислените си лъжи. Има свидетели на твоите похождения. Няма смисъл да отричаш, че не си ходил. Аз те питам къде ходиш. Защо трябва да се правиш на глупав? - господарят ме обикаля като хищник. Леко потупва пръчката по тялото ми. И изведнъж замахва и удря гърба ми. Чувам се да пищя високо. - Спри да бъдеш глупав инат - изсъсква в ухото ми и го близва. - Но понеже имам друга работа - прошепва дълбоко в ухото ми, докато подсмърчам и се давя в морето от болка - и нямам време да чакам ината ти да се сломи - усещам пръчката на входа си.

- Не - прошепвам, отваряйки рязко очи, но е късно за каквото и да било, защото господарят Ким напъхва пръчката дълбоко в мен. Изкрещявам освирепяло и с цяло гърло. Вия, докато не изкарам цялата си болка през гърлото. Крещя, докато отново започна да се задушвам от приливите на новите сълзи и спазми, които прииждат. Целият горя като факла. Болката е неописуема, натрапчива, съществуваща и действителна. Имам пръчка в задника, която ме пробожда по най-гадния начин. Главата ми клюмва върху гърдите ми, докато кръв продължава да се стича от устата ми. Повръщам върху себе си и в частност леглото. Стъпалата ми се обагрят в нещо средно между бежово и червено. Тази смесица окъпва и гърдите ми, насинени от металната пръчката. Едвам успявам да си поема глътка въздух от черната агония, която раздира гърдите ми.

Господарят хваща в стоманена хватка челюстта ми и просъсква злостно срещу мен.

- Много добре си помисли, робе, точно какво ще ми кажеш, когато се върна и гледай да не лъжеш. Ясно? - изкрещява срещу мен, стискайки лицето ми. Но аз съм вцепенен и мога само да плача неистово и неосъзнато. - Ясно? - повтаря и аз едвам чуто промълвявам „да” и той пуска грубо главата ми.

Чувям стъпките му да се отдалечават, вратата се хлопва и се заключва след няколко мига. Нов спазъм ме разтърсва и още кръв, и повръщано потичат, докато не спра да дера гърлото си.

Отмятам глава назад и започвам да крещя диво. Вия с цяло гърло, докато болката не стане бяло кълбо от нестихващо дразнене. Едно пиперливо усещане, което да вибрира по цялото ми тяло и да носи само дискомфорт след себе си. И аз не спирам свирепия си вой, преследван от заформящите се ридания.

Не знам кога притихвам, но се чувствам изцеден. Едва доловимо размърдвам китките си и нови капки кръв потичат, за да се изтрополят върху белязаното ми тяло. Всичко около мен мирише на желязо, повръщано и сол. Уморен съм. Дишането ми е плитко и накъсано. Ребрата ми агонизират и аз гледам да не мърдам много. Пропаднах в дупката на господаря Ким и оттам няма измъкване. Главата ми се завърта шеметно около оста си. Светът се изплъзва от полезрението ми, всичко се стеснява до една малка точка. Главата ми се люшва и аз губя съзнание.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Изпищявам от ледено студената вода, с която бивам залят. Едвам разбудил се, следва още една вълна, този път от топла вода.  Цялото ми тяло започва да щипе и да трепери. Толкова ми е студено, че започвам да треперя, докато крайниците ми се вкочаняват до синя болка.

- Как си днес, робе? - пита господарят Ким, но знам, че не очаква да му отговоря на точно този въпрос. - Добре ли спа, окован и с пръчка в ануса? - Отърсвам главата си от водата, поглеждам надолу и забелязвам огромна локва от кръв и нечистотии да попива в белите чаршафи. Мръсотията от мен, напластена и засъхнала, се стича по насиненото ми тяло (като на някои места, синините са даже с черен цвят). - Само да кажа, че вониш непоносимо гадно и затова реших да ти дръпна един освежаващ душ. - Леглото поддава под тежестта му, когато се качва върху него. Стисвам зъби ядно, започвайки да скимтя. - Не се тревожи, робе, няма да боли малко. Само много - засмива се и застава зад мен, изваждайки пръчката от задника ми. Облекчение и освободеност ме заливат, но не за дълго време, защото господарят отново я напъхва в мен. Кръв потича по изтръпналите ми от вчерашния побой крака. Изплаквам високо, смръквайки сополите си.

- Готов ли си да ми кажеш къде скитосваш? - пита нагло, завъртайки пръчката в задника ми. Изкрещявам диво през отворена уста.

- Д-да - изхърхвам през сълзи. - Не мога да спа - промълвявам с дрезгаво гърло - и се разхождам по коридорите.

- Не те чувам, робе. Без глас ли си останал? - напъхва пръчката още малко в задника ми и долепя главата си до ухото ми. - Повтори какво каза.

- Не мога да спа, господарю - изхърхвам - и се разхождам по коридорите.

- Лъжеш - изрича, вадейки пръчката и ме халосва с нея по задника два пъти. Силно. Изкрещявам на умряло, когато болката ме пронизва толкова кристално ясно и отривисто. Целият треперя и искам да изчезна някъде, но съм окован за тавана на огромното му легло. - Пак те питам, малка лъжлива курвичке - прокарва студената, лепкава повърхност на пръчката от корема ми, - къде се разхождаш? - гласът му е толкова лишен от топлина и мога да си представя дръпнатие му черни очи да се свиват мразовито, докато лицето му се сгърчва в злобна гримаса.

- Из коридорите, господарю.

- Това го разбрах. Но каква е причината за тези тайнствени похождения? Не е заради липсата на сън - заявява. Той е сигурен в думите си и аз няма как да го разубедя. - Някой друг любовник ли си си намерил? - пита тихо, но заплашително. Това ли било? Мисли ли си, че имам любовник? Изпускам въздишка на облекчение, че никой не е засякъл Мариета. Все още сме в безопасност. Никой не ни е разкрил. - Отговаряй - удря ме по ребрата и аз изпищявам дрезгаво и без глас. Вече дори не мога да издам и звук.

- Д-да, господарю, прав сте. Срещам се със своя любовник - прошепвам.

- Така ли? - в гласа му звучи онази надменна и зловеща нотка, която ме кара да се свия. В пристъп на безумие, господарят започва да ме бие, докато не почна да храча завидно количеството кръв. Моля го да спре, но той ме удря - силно, бързо, точно, обзет от своето умопомрачение.

- М-м-моля в-ви...- примолвам се, когато преглъщам кръвта от гърлото си. Но болката ме обзема - този първичен подтик, който прогаря вътрешностите ми и ме кара да се давя в собственото си отчаяние и агония. Горя целият, не чувствам нищо освен тъмнината, която идва за мен и потрошеното си сърце, което кърви и не може да смогне да тупти и да ме поддържа жив. Дали безсмъртието ми ще може да ме спаси този път? Дали трябва да се осланям на нещо, което не знам и не познавам?

Господарят захвърля пръчката, чувам я как тупва шумно върху мокета. Отключва оковите ми и аз се строполявам по корем върху мокрите чаршафи, напоени с кръв и повръщано. Не мога да се помръдна. Аз съм жив труп. Разридавам се безгласно и стискам очи, когато гърдите ми започват да пукат и да вият в такт с риданията ми. Господарят Ким ме обръща по гръб, вдига ръцете ми над главата, наглася краката ми върху кръста си и навлиза в мен. Изкрещявам лудо, когато всичко се слива в една трептяща, болезнена тъма.

- Мой си - извиква срещу лицето ми и поставя челото си върху моето. Стиска китките ми силно. Отново започвам да кървя не само външно, но и вътрешно. Сърцето ми агонизира. Синините пищят, устните се разтягат в нещо средно между болезнена и безумна физиономия. Целият горя сякаш от хиляди пръсти, които ме мушкат тук и там. Натискат по едно и също време, силно, безразсъдно, увлечено. И това е нестихващата мания на един откачен господар, който не може да приеме истината, че ние сме свободомислещи същества с воля, с намерения и цели.

Главата ми се изпразва откъм мисли и в този проточил се момент съществуваме само аз и господарят Ким. Само двамата се - той в ролята на насилник, аз в ролята на потърпевш. Използва ме за пореден път, искайки да докаже надмощието си над мен. И успява, доказва ми колко е садистичен, груб и обезумял по налудничавата си идея да сме само негови. Но все пак това подземие е негово, той го е създал по някаква изкривена, деформирана логика и сега ние търпим последствията от побърканите фантазии на едно чудовище, което може да причинява само болка. Ние сме проекция на собственото му лудо съзнание, която не търпи отказ и неподчинение.

О, съдба крилата, помогни ни да се отървем от този болен мозък, който ни задушава и изнасилва. Трябва да има поне някаква останала справедливост, която да възтържествува в крайна сметка.

Господарят Ким ме обладава все по-дълбоко, усещам неговата настървеност за притежание, желание да притежава всеки човек, който се изпречи на пътя му. И аз продължавам да кървя. Кръвта се стича надолу по дупето ми.

И той свършва, пъшкайки, че съм негов и само негов и че ще намери този, с когото се задявам. По-добре не, не искам да пипа дори с пръст прекрасното тяло на Мариета, с нейната разпиляна руса коса и деликатни устни и пръсти. Това чудовище при никакви обстоятелства не трябва да припарва до скъпоценната ми Мари.

След това ме изхвърля от покоите си като мръсен парцал.

- Хал, заведи го в общите спални. Утре го искам в сектор О да търка подовете в северната част на сектора. Повече не го искам при себе си, изпълни функцията си за днес. Успя да ме задоволи. А най-важното е, че успях да прекърша волята и тялото ти. Отново ще се срещнем, робе - трясва вратата силно, а Хал грубо ме изправя на омекналите ми крака. Чувствам се за пореден път унизен, употребен, като износена, накъсана дреха. Падам няколко пъти измежду киридорите, едвам не се изтърсвам в бездната; камъчета полепват по бузите, косата, разранените ми длани и насинените ми колене. Но надзирателят ме помъква отново. Всичко е като едно голямо размазано петно, което се разширява все повече и повече.

Достигаме спалното помещение и той ме бута през вратата. Коленете ми се срещат с каменния под със силен пукот и като посечен се стоварвам върху камъка. Чувам крясъците на другите курви, шумни стъпки и трясък на врата.

- Макс - някой ме обръща по гръб. - Боже мой - някой изпищява и започва да плаче. - Макс, не умирай. Дръж се, моля те - подсмърква някой.

- Мари? - не чувам гласа си.

- Не говори, скъпи - успокоително ми казва. - Някой да ми помогне, дявол го взел. - Някой ме повдига от земята, след размяна на доста цветущи заплахи и псувни (предимно истерични крясъци от страна на Мариета). Стискам очите си здраво и се моля да не се разпадна на съставните си части, защото имам чувството, че никой няма да може да ги зашие наново. Не смея да мръдна, защото цялото ми тяло е като набучено с игли.

Поставят ме на леглото ми и Мариета започва да плаче на рамото ми. Искам да я утеша, но нямам силата. Трябва да съм нейната опора, както тя е моята солидна стена, която стои като същниски исполин на непоколебимостта. Вместо това въздъхвам и оставям света да поеме тихата ми въздишка и да отнесе следващите ми думи с нея.

- Обичам те, Мари. Всичко ще бъде наред. Не плачи.

Не съм сигурен, че съм произнесъл тези думи, защото риданията на Мари не стихват, а аз се унасям. Утре ще трябва да работя.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Събуждам се в тъмнина. Всичко е черно. С мъка завъртам главата си и виждам, че Мариета е заспала на пода с глава върху леглото ми, ръката ѝ, стискайки моята лява. Стисвам дланта ѝ в своята и тя се разбужда. Поглежда ме ококорено, опитва се да каже нещо, но затваря уста. Пробва още няколко пъти, все със същия успех и накрая се отказва и просто отново се разплаква. С огромно усилие на волята вдигам дясната си ръка и я поставям на рамото ѝ. Този път ще бъда до нея, ще предложа каквото е останало от мен и ще се надявам това да е достатъчно опрощение за греховете ми, които натворих с и заради господаря Ким. Този път няма да съм такъв страхливец и пъзльо. Ще се изправя срещу проблемите си и ще дам от моята изчезваща подкрепа на Мари, за да мога да върна онова твърдо и решително изражение на нейното лице, което винаги ме втрещява и изумява.

- Мари - прошепвам, но изглежда тя не ме чува. - Мари - стискам рамото ѝ с колкото сила мога и тя вдига лицето си само за да зарови глава в свивката между рамото и шията ми. Сълзите потичат по кожата ми и аз притварям очи, за да се насладя на горчивата ни близост.

- О, Макс - проплаква.

- Спокойно - успявам да преместя ръката си върху русата ѝ коса, която е толкова мека под пръстите ми.

- Този път ще го кажа аз - сухо се засмива, - нищо не е спокойно - прошепва във врата ми.

- Трябва да задействаме плана. Не може да чакаме повече. Чуваш ли ме? - питам я.

- Слабо, много боботиш - поставя ухото си върху подутите ми сухи устни. - Повтори какво каза.

- Планът, Мари. Трябва да го задействаме. Колкото повече отлагаме, толкова повече господарят Ким се усъмнява в мен - изстенвам глухо заради болката по цялото си тяло.

- Как така?

- Знаеш ли защо ме наби господарят, Мари? - Пауза. - Защото някой ме е видял да се разхождам по коридорите. - Тялото на Мариета се сковава и мога да почувствам как ритъмът на сърцето ѝ се забързва. - Следващият път някой ще се досети къде ходя. Трябва да задействаме в скоро време плана. Няма какво повече да протакаме нещата.

- Сигурен ли си? - пита плахо тя.

- Абсолютно, Мари. Не трябва да става прекалено късно. На следващата среща трябва да им кажеш, че трябва да сторим нещо, преди да е станало късно. Господарят Ким подозира твърде много неща, той не е никак глупав. Скоро ще навърже нещата. Трябва да действаме сега.

- Но ти едвам се движеш, Макс. Не можем нищо да направим в това ти състояние - продължаваме да си шушукаме тихичко и едвам доловимо. Но след толкова време, прекарано на тъмно и в пълна тишина, човек се нагажда към средата и започва да долавя всеки един малък звук и шепот.

- Знам, Мари. Като стана достатъчно годен да изпълня предназначението си, тогава ще приведем плана в действие - правя пауза. - Само се надявам да не е станало твърде късно.

- Добре, Макс. Утре ще намеря начин да им предам, че трябва да се съберем скоро. Ще стане така, както искаш. Всички ти имаме вяра. - А може би не трябва, но аз съм последната им и единствена надежда. Колко още жертви трябва да се пожертват в името на свободата на цял един поробен народ?

- Утре ще чистя в сектор О - казвам ѝ. - Може и да успея да срещна някого от хората ни там. Трябва да ме събудиш след няколко часа, преди някой от надзирателите да е решил да раздава правосъдие в спалното помещение.

- Добре, Макс - подсмърква.

- Не плачи, Мари - прошушвам в ухото ѝ. - Сълзите не ти ходят. А сега се качвай при мен и да спим - подканям я. Тя се колебае дълго, но накрая внимателно ме прескача и ляга от вътрешната страна на единичното легло. Поставя глава върху посинените ми гърди и аз тихо изсъсквам, премята ръка и крак през тялото ми и аз успявам да удържа няколко стона, но не мога да кажа същото за сълзите, които рукват нежелани. Не издавам и звук, докато плача. Преглъщам сълзите и си налагам да се успокоя. Скоро Мариета заспива, но аз не мога още дълго време. Мозъкът ми не ми позволява да се отпусна. Заради мен и моята невнимателност, мога да прецакам цял един свят. Някой ме бе видял как ходя по коридорите. Поставям в опасност толкова време планировки и умуване. От мен зависи толкова много. Но както мога да съм в полза на това общество, така мога и да съм неговата гибел.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Изглежда съм заспал, защото Мариета ме събужда и с нейна помощ успявам да се поизмия с някаква застояла вода (пъхната на сигурно под леглото ми). Търкаме внимателно кръвта и повръщаното, но въпреки това ми се иска да врещя на умряло. Свалям чорапите и жартиерите с големи мъки, като пъшкам и охкам. С чорапите избърсваме мръсотията от мен и хубаво изтъркваме пластовете застояла мизерия, напластени по кожата ми. За косата ми не можем да направим много, освен да полеем отгоре-отгоре краищата ѝ, нищо, че цялата мирише на желязо.

След известно време се появява един от надзирателите, за да ми даде униформата и аз я навличам с големи охкания и пъшкания. Повечето ми синини са придобили тъмно лилави до черни отенъци. Задникът ме боли ужасно много и едва успявам да стана, за да взема хвърлените на земята си дрехи. Остри бодежи съпровождат всяко мое движение, но стискам зъби, докато правя крачка след крачка из коридорите на сектор Н. И продължавам да хапя устни, докато чистя на четири крака подовете в северната част на сектор О.

И докато се местя из коридорите с другите чистачи, засичам Лия, която е част от сектор Ч. Виждам я как отива надолу към вътрешността на сектор О, но не мога да я изпусна. Не и сега.

Ставам и тръгвам след нея, бутайки някаква произволна количка, която намирам безстопанствено изоставена. Е, вероятно притежателят ѝ чисти някъде из коридорите.

- Лия - подвиквам тихо. Черната ѝ коса, свита на кок, се завърта и мога да видя ококорените ѝ ясносини очи. Спирам количката си до нея и ѝ давам знак да клекне и се преструвам, че търся някакъв препарат. Няколко от чистачите минават покрай нас, бутайки свои колички или носейки парцали в ръце.

- Лия, трябва да се съберете. Господарят има свидетел, който ме е видял да се разхождам из коридорите. Той вече започва да се усъмнява. Трябва да задействаме плана и то възможно най-скоро...- не успявам да завърша, защото нечий ядосан глас ме прекъсва.

- Хей, ти, защо си взел моята количка? - Вдигам глава и срещам погледа на един доста висок мъж, който ме гледа гневно изпод свити вежди.

- Съжалявам - смотолевям смутено и отстъпвам назад, блъскайки се в Лея.

- Деца - промърморва въмутено. - Никога не си знаете мястото. Следващият път гледай внимателно чия количка отмъкваш - изплюва ядно и тръгва да бута шумно количката си напред по коридора. В следващия миг извъртам глава, за да видя как Лия завива наляво по коридора в посока, обратна на тази, в която тръгна чистачът. Но преди да завие, виждам как ми кимва в знак, че ме е разбрала и че ще разпространи искането и посланието ми.

Въздъхвам успокоено и с мъки, и треперещи крака продължавам да се дупя, за да чистя и без това идеално полираните подове. Навивам килими, местя вази, чистя огромните саксии, режа изсъхналите части на огромните растения и не мога да не направя сравнения между робите и растенията. Виждам как линеят и колко им е трудно да виреят на това място. Точно като нас, и ние едвам оцеляваме в тази душна обстановка. Задушаваме се под напора на ръцете на господаря, които стискат силно и не пускат хватката си около крехките ни вратове. Но това скоро ще се промени. Още малко и ще се измъкна от този затвор, за да оставя всички тук долу да продължават да страдат. И аз знам, че доста ще умрат за сметка на моето отсъствие. Още невинни жертви ще тежат на плещите ми. Още непознати души без имена и лица ще мъкна като товар върху агонизиращия си гръб. Още отсега усещам мисията си като тежък камък, завързан около шията ми, който ме кара да милея и треперя над хората, чиито животи ще бъдат погубени.

Но защо покрай сухото, трябва да гори и мокрото?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Все пак с Мариета успяваме да предупредим, че господарят Ким е започнал да души около мен, с цел да научи защо ходя сам по коридорите. Затова с Мари стигаме до заключението, че повече не трябва да излизам от стаята, защото господарят Ким може нарочно да е сложил някого, който да следи за мен. Но това не изключва възможността да хванат Мариета, докато се промъква из коридорите, опитвайки се да стигне безпрепятствено до сектор О.

И сега, няколко дни по-късно лежа и чакам Мариета да се върне от срещата и да ми съобщи какво са решили (само се надявам Марипоса и Жаклин да не тръгнат да си отварят устите твърде много, защото двете са страшно зъл тандем и се боя, че Сесил не би могла да се справи със злобата, която се изпарява на талази от двете. Нищо, че Сесил вдъхва респект за десетима и има разсъдък за трима). След неопределено дълго време чувам тихото отваряне и затваряне на вратата и едва доловими стъпки по каменния под. Сепвам се, осъзнавайки, че съм заспал, чакайки пристигането на Мариета.

Тя се приближава на пръсти до леглото ми и се покачва върху него, лягайки внимателно върху мен. Изключително много ме щади, внимава къде и как ме пипа. Това ме влудява от една страна, защото тя се страхува дори да ме докосне, сякаш с деликатните си ръце и докосвания би могла да ме нарани, дори и минимално. Не ми позволява дори да я целуна! А така изгарям да усетя сърцевидните ѝ устни върху своите. Но пък от друга страна тази нейна загриженост ме кара да се разтапям бавно и дълбоко. А и не съм напълно заздравял. Ребрата ме болят зверски, задникът ми се обажда със своите болезнени оплаквания. Ставам и лягам бавно и е същинска мъка да стоя на четири крака и да търкам коридорите. Осказва се, че ставането, под каквато и да е форма, е десет пъти по-трудно, отколкото лягането, което също е съпровождано от много стенания и нечовешки мъки.

- Какво стана? - питам я тихо и тя притиска ухо върху устните ми. Все още говоря трудно заради пресипналото си от виковете гърло.

- Съгласни са с теб, че ако господарят е започнал да става твърде подозрителен, трябва да задействаме плана. Но всички са много обезпокоени за здравословното ти състояние.

- Няма да се гътна всеки момент, ако се тревожат за това.

- Не това - прошепва ми топло и аз мога да усетя как сърцето ми започва да бие силно срещу гръдния ми кош. - Едвам ходиш, Макс. Целият си посинен и виждам как плюеш кръв.

- Ще се оправя. Оставам човек все пак, нормално е да плюя кръв след побоя, който господарят ми дръпна - потрепервам и стискам очи силно, за да прогоня спомените, които напъпят в съзнанието ми. Свивам пръстите си в юмруци, но не мога да изпъдя болката, която се е загнездила в главата ми. Проскимтявам, когато тялото ми откликва на спомените за това как господарят Ким ме налага с металната пръчка без свян и безпощада, независимо колко го умолявам.

- Притеснявам се за теб, Макс. Не споделяш никога за това, което си преживял. Не е хубаво да таиш всичко в себе си. Чувам слухове за случките в предишния ти сектор И. Искам да ми споделиш, за да може да ти олекне на душата...

- Няма - казвам ѝ диреткно и отварям очи, от които започват да капят топли сълзи. - Никой не трябва да разбира точно какво прави господарят Ким с мен. Никой не може да го понесе - подсмърквам. - Нека не говорим за това, моля те.

- Защо?

- Защото не искам да си спомням за всичките мъчения, на които господарят Ким ме подложи през изминалите години - изръмжавам тихо. - Ето затова. Твърде много болка ми причини това чудовище, за да мога да я предам на някого, още по-малко на теб.

- Смяташ, че няма да мога да понеса извращенията на господаря Ким? - пита ме накърнено.

- Мари, мое цвете, моля те, нека не говорим за това. Моля те - прошепва умоляващо в ухото ѝ. - Просто не мога да ти разкажа...- Гърлото ми ме стяга, когато кървящият Анхел изскача пред погледа ми. - Не днес - обгръщам крехкото ѝ тяло със слабите си ръце. - Не днес - разтърсвам глава, но натрапчивите гротескни картини се сменят една след друга.

- Добре - примирява се тя, - не днес.

- Какво друго казаха на срещата? - питам я, докато слушам плиткото ѝ равномерно дишане.

- Трябва да намерим начин да те закараме до залата и да се съберем всичките, за да преговорим плана за последно и да доуточним всички точки и подточки.

- Ясно, разбирам. Ще го измислим. Кога ще трябва да се съберем отново и то всичките?

- След три дни - а аз изпускам въздишка.

- Не знам как може да стане, ако господарят бди над спалните помещения.

- Ще изпозлваме тайния вход, който е близо до моста със сектор Ь.

- Някога ползвала ли си го?

- Не ми се е налагало, защото надзирателите са заспала работа или намират някого, който да чукат из коридорите - и двамата се засмиваме тихо и сухо. Надзирателите наистина могат да бъдат много калпави в работата си понякога.

- А знаеш ли въобще как да отвориш този таен вход?

- Разбира се, Сесил и Марко са ни обяснявали неведнъж как да ги отваряме. Ще ти покажа как да го правиш и ти. Е, казвали сме ти, но си е друго да го видиш със собствените си очи.

- А, как е той? Марко, имам предвид - плахо питам.

- Ужасно зле. - Както винаги Мариета не ми спестява истината. - Много искаше да те види днес и разпитваше много за това как си и дали ще се оправиш.

- Обичам го.

- Знам, Макс. Но - замлъква - не знам кога ще умре, но не му остава много. - Стисвам здраво зъби и си налагам да се успокоя. „И сам осъзнаваш, че Марко може да умре всеки ден. Не се прави на две стотинки. Наясно си с това, че той е твърде стар и че се държи единствено заради теб”, изсъква глас в мен. Знам това, но този факт не прави реалността по-възприемчива и обаятелна.

- Не искам да го губя.

- Знам, Макс - успокоява ме и аз оставям гальовният ѝ тих глас да ме обгърне. Прегръщам я още по-крепко и се опитвам да запеметя това безтегловно спокойствие, което ни е обзело. И все пак усещам скритото напрежение между нас.

- Какво има, Мари?

- Нищо, Макс. Хайде да заспиваме, че утре ни чака натоварен ден.

Аз не казвам нищо, но няма да оставя нещата по този начин. Тя крие нещо от мен или може би иска да ми го върне, защото не искам да ѝ споделям. Каквато и да е истината, искам да свалим и последните прегради между нас, но колкото повече наближава денят на моето бягство, толкова по-дистанцирана става Мариета и това по някакъв начин сломява сърцето ми.

Но светът, в който живеем, е суров и негостоприемен и може би разбирам Мариета и нейната скованост и студенина.

И може би...само може би, ми се иска да не бяхме такива. Само може би малко по-откровени и по-малко инатливи.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

С Мариета чакаме всички да заспят, за да можем да се измъкнем от спалните помещения. Трепетно бдим и слухтим за момента, в който ще се измъкнем от стаята. И този миг настъпва.

Тихо се изправяме от леглото ми и то проскърцва, както обикновено прави не само то, но и останалите легла. Облечен съм в униформата и чорапите. За нищо на света няма да сложа прашките.

Благодарение на чорапите, стъпвам безшумно по пода, следвайки Мариета. Тя предпазливо отваря вратата и се оглежда внимателно в двете посоки. По коридора в двете страни, не се вижда никого. Излизаме тихо и затваряме след себе си. Мариета ме е хванала за ръката и ме помъква наляво. На ълъла завиваме в същото направление, а крайната ни цел е тайният проход близо до моста, свързващ сектор Н и сектор Ь.

Озъртаме се ужасно зорко на всеки завой и ъгъл, сякаш очакващи да ни сгащят на място. Гледам да не мисля за евентуалното ни спипване, защото трябва да се закараме в комплект до залата за срещи.

След още няколко ловки маневри, с които успяваме да избегнем няколко двойки патрулиращи надзиратели, в далечината забелязвам моста, в чието начало стоят на пост двама пазачи. Мариета внимателно спира пред дясната страна и щателно започва да търси нещо по нея. Озърта се бдително по посока на пазачите, после в другата посока и натиска нещо на стената. Един триъгълник хлътва в стената и след малко с плавно плъзване, тайната врата се свива надясно и пред нас се показва тъмен нисък коридор. Изведнъж чуваме ясен разговор и отчетливи стъпки и Мариета ме бута в тайния проход. Незнаейки, че има наклон надолу, хващам Мариета за ръката и двамата падаме и започваме да се търкаляме надолу по рампата, вкопчили ръце и крака един в друг. За щастие, тайната врата се затваря след нас.

С глухо тупване спираме в края на склона, като аз се озовавам върху Мари, с лице твърде близо до нейното. Едвам се удържам да не ѝ налетя в този таен проход. А така хубаво съм се наместил между краката ѝ. Но с усилия на волята се изправям бавно и подавам ръка на Мари, за да я изтегля нагоре. Гърбът ми изпуква звучно, а синините по гърба и тялото ми се обаждат в следствие на лудото търкаляне надолу по склона. В коридора цари пълен мрак, но Мариета намира някаква факла, поставена на стената, изважда клечка кибрит и чак на третия опит успява да запали факлата. Тя лумва силно и двамата с Мари тръгваме напред по прашния коридор.

От време на време малки камъчета се посипват по косите ни, но продължаваме да крачим смело напред. Стените са изписани със странни знаци и фигурки, които не ми говорят нищо, но изглеждат доста чудновати и причудливи. Ако имах повече време, бих се върнал, за да ги разгледам. Не мога да преценя дали имат някаква закономерност, но формите стават все по-сложни и заплетени.

- Какви са тези рисунки, Мари?

- Честно казано, не знам. За пръв път слизам тук долу.

- Изглеждат доста чуждоземни.

- Може да са от някоя стара цивилизация. Кой знае? - повдига рамене Мариета.

Скоро забелязвам коридор, перпендикулярен на главния и Мариета ми обяснява, че този води до сектор Х. И в момента, в който го изрича, от коридора започва да трепти малко пламъче светлина в далечината. То постепенно нараства и скоро мога да забележа, че към нас идва женска фигура. Средно висока, с висока талия и продълговато лице. Жаклин. Скръцвам със зъби, когато очите ѝ срещат моите в битка на надмощие. Но аз за нищо на света няма да се предам пред едно злобно същество. Остава си въпросът защо ме мрази толкова много.

- Здрасти - поздравява я Мари, но ние не спираме очния контакт. Очите ѝ се присвиват срещу моите, сякаш вижда нещо крайно неприлично и непристойно. С врътване на главата, Жаклин тръгва напред и аз се моля чисто и просто да не се изпобием в тайния проход. Тази жена е усойница и крие нещо. Мариета стисва успокоително ръката ми и аз се отпускам леко, но не изпускам дори са секунда поклащото се пред нас тяло на Жаклин.

Скоро стигме края на прохода и Жаклин поставя факлата си в една стойка отдясна на стената и двамата с Мари правим същото. След това Жаклин натиска нещо на лявата стена и тайната врата се отваря с тихо съскане наляво. Жаклин влиза наперено в залата, сякаш тя ѝ принадлежи, и бързо отива при Марипоса. Докато аз търся с очи Марко и се надявам да е дошъл за последен път да ме види. Това най-вероятно ще е последният път, в който ще мога да му се извиня за всичко. О, горкото му старо сърце. Колко ли несгоди е преживяло?

Затичвам се, когато погледът ми фиксира изтънялата му фигура. Костеливите му ръце ме обгръщат, треперейки, когато му налитам, за да го прегърна.

- О, дете мое - въздъхва. Все още съм твърде нисък и му стигам до гърдите. - Всичко ще е наред.

- Не се ли надяваме всички на това? - питам, прегръщайки го силно през гърба. Ръцете му галят голия ми гръб успокоително и разбиращо.

- Защото нямаме друга надежда. Единствено ни остава да се осланяме на случайността и да се надяваме, че все пак някой бди над нас. - В което много се съмнявам, но Марко открай време е позитивен човек с неосъществими идеали и мечти. Като тези на Анхел. Все пак заради тях и заради мен умря той.

- Радвам се, че успяхте да дойдете - промърморва Сесил и аз се отделям от Марко, поглеждайки го право в черните очи, бялата коса и брада и сухото, изпито лице. Обръщам се към Сесил и ѝ казвам.

- Не знам дали някой не ме е проследил дотук. Не видях някого да ме следва, но никога не е изключено някой да ни е следвал по петите тайно. Така че предлагам да преговорим нещата, за да можем да си тръгнем по-бързо оттук. - Сесил кима разбиращо и всички се подреждаме в кръг, като Сесил е в неговия център. Марко застава отляво, а Мариета от мое дясно. Жаклин, както винаги, застава точно срещу мен, за да ме стрелва с отровния си поглед. Само каква злобна жена! И то само заради това, че я затапих при първата ни среща. Очевидно все още не може да преглътне тази горчива обида.

Оглеждам всеки един от присъстващите двадесет и четирима участници и те ме гледат с такъв плам е очите, че самият аз пламвам като факла. Очите им са трескави, живи; телата напрегнати и готови. И в този момент разбирам, че те са готови да дадат живота си за мен и за общото благо. Не знам как да им благодаря за всичко, което правят. Всеки един от тях ще жертва живота си, за да мога да избягам аз. Сгреших като казах, че няма надежда в този свят. Ние сме тази надежда - двадесет и петимата, които ще променят една система, създадена от господаря Ким. Ние сме едно добре наточено оръжие, насочено към сърцевината на това място. От нас зависи всичко. Ние сме жертвоготовността, вярата, смелостта и неустрашимостта. Заедно можем всичко, защото имаме подкрепата на съседния човек. На Анхел щеше да му хареса тук, защото той беше по-голям идеалист дори и от мен. И точно идеалите му го докараха до смъртта. Същите идеали, които нашата малка групичка възражда.

- Всичко ще се състои утре, няма какво повече да отлагаме, а само да синхронизираме - започва Сесил с благ глас. - Ще изведем Макс през сектор О. Ханс, Сия, Лия и Ник ще домъкнат стълба, възможно най-дългата. Ще я прекарате през тайния проход. Знаете, че трябва да търсите триъгълник на стената. - Четиримата кимат твърдо. - Джан ще дойде първо при вас и ще ви сигнализира, че трябва да тръгвате. - Надзирателят кима твърдо и Сесил се обръща към него. - Джан, ще трябва да сигнализираш по някакъв начин на Галин да тръгне за сектор Х и да предупреди останалите да приготвят димните бомби за всеки случай. - Които са осигурени с вещества от сектор И. Иначе как се взривяват някои участъци от мините.

- Имаме си начин с останалите да комуникираме. С уоки токита - усмихва се Джан и зъбите му изглеждат дори още по-бели на мургавата му кожа.

- Добре, след като дадеш сигнал на сектор Ч, трябва да кажеш на Галин да тръгне за сектор Х и да изпълни своята част от плана. - Джан и Галин си кимат. Сътрудничат си. - Жаклин, Мартен, Бен и Сергей ще минат през тайния проход между секторите и ще излязат в долната част на сектор О. Запомнете, всички трябва да се придвижим към централната част на сектора О. Важното е да не се бавим много. Знам, че тук долу понятието време е доста относително, но гледайте да сте максимално бързи в изплъненията на задачите си - говори им твърдо и ясно. Като един истински лидер. Нищо не ѝ пречи да се извисява над, дори да е прегърбена от тежкия труд в мините.

- Ясно, Сесил - промълвяват Мартен, Бен и Сергей, без Жаклин, разбира се. Какъв ѝ е проблемът? И защо имам чувството, че ще прецака плана по някакъв начин?

- Джан, като най-близко до сектор И, ще трябва да дойдеш да ни вземеш заедно с Марипоса и Палинда. Знаеш, че от сектор И не тръгват никакви тайни проходи. След като дадеш сигнал на сектор Ч и се свържеш с Галин, тръгваш към сектор И и ще ни чакаш пред стаята ми. - Сесил измъква от панталоните си ситно нагъната карта и се залавя да я разгъва върху пода. Показва на картата точно къде в сектор И се намира стаята ѝ. Картата е възможно най-подробно разчертана с помощта на сектор О, които умеят да рисуват хубаво и чрез всички данни, които всеки е събирал за сектора си, са съставили приемлива карта за коридорите и тайните проходи под самите сектори. - Палинда и Марипоса - обръща се към тях, - докато всички се мъкнат към столовата за закуска, двете ще се измъкнете от навалицата и ще дойде пред стаята ми - сочи с глава картата, където пръстът ѝ стои забучен на мястото, където се намира стаята ѝ. - Ясно? - строго нарежда.

- Да, Сесил - отвръщат двете жени с треперещи от вълнение гласове.

- Ние ще бъдем близо около центъра на сектор О - продължава да говори Сесил, - в случай, че нещата излязат извън контрол и ще бъдем въоръжени. Успях да задигна няколко кирки през изминалите години и съм ги скрила в стаята си. - Май за пръв път се радва, че в стаите ни не влиза светлина.

- Мариета, Тай, Роберт. Джошуа, Леопол, Роуз, вие трябва да минете през залата и да вземете оръжията, които Константин, Джан, Кристиян и Галин успяха да свият от запасите в сектор Ь - предимно ножовки и малки ками, които да скриете под дрехите - и кима към единия ъгъл на стаята, където на малка купчинка са струпани оръжията.

- Константине, ти ще трябва да вземеш Макс от спалните и да го доведеш в сектор О - обръща се към него.

- Ясно - поглеждам го, докато той ме гледа твърдо.

- Кристиян ще има задачата да спре захранването на вентилационните шахти с Елена и Анна. - Тримата кимат в синхрон. - От вас зависи цялата операция, деца, защото без вас Макс няма как да излезе на повърхността. - Те кимат отново в знак, че са разбрали задачата си. Сесил поглежда всеки от нас в очите, вдъхвайки ни надежда, подкрепа и плам. - Съжалявам, но утре ще минете без закуска сутринта - и всички се разсмиваме. - По това време стават големи навалици и никой няма да забележи, че липсваме.

Всички сме съгласни с това твърдение. Сред цялата маса от роби, които се изсипват на закуска, ще ни е по-лесно да останем незабелижи. Е, ние с Мариета ще останем в стаята, за да почакаме Кристиян, който ще дойде да ме вземе.

Преговаряме още веднъж плана, за да сме сигурни, че всичко ще протече нормално и без крайни усложнения. Трудно е да синхронизирш каквото и да е било в това безвремево пространство. Но се опитваме да дадем най-доброто от себе си, за да потръгнат нещата. Пинахме през толкова много варианти през изминалите месеци, избирахме подходящите хора за всяка задача, така че уменията ни да бъдат използвани максимално (например Елена и Анна, които са свалени от повърхността и по професия са били електроинженери. Или Сергей и Бен, които имат военно обучение и могат да се бият и да правят различни бомби дори от хранителни продукти!).

Всеки си има уникална задача, която е напасната според неговите таланти. И всичко това, за да може да избяга едно хлапе. Но, ако наистина не мога да умра, то нищо не може да ме спре. На път сме да разбием господаря Ким в неговата подла, извратена игра.

Преди да си тръгнем окончателно от залата за срещи, с Марко споделяме дълга прегръдка. Той е твърде стар, за да участва в мисията, но въпреки това е тук, за да ме изпрати и да ми вдъхне куража, който нямам.

След дългата прегръдка, се отделяме един от друг и Марко ме поглежда твърдо в очите.

- Ще се справиш, детето ми. Родителите ти се бореха именно за това и ти и си този, който ще продължи делото им. - Очите ми се напълвам със сълзи при проявата на тази чиста сърдечност.

- Благодаря ти за всичко, Марко. Без теб едва ли щях да бъда тук.

- За всеки Бог е предвидил точно определен начертан път, детето ми. Това е твоето приизвание - поглежда Мариета, която ме чака кротко до тайния проход. - Бъди щастлив, детето ми. Всичко друго ще се нареди - прегръща ме отново и преди да изчезна от погледа му, промълвява. - Родителите ти биха се гордели с теб.

Може би.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

С Мариета стигаме безпрепятствено до спалните, без никакви инциденти. И в момента, в който влизаме в стаята, я приковавам във вратата и допирам устни до ухото ѝ.

- Ще ми кажеш ли защо се държиш толкова дръпнато с мен? Къде отиде „можем да се справим с всичко и да преодолеем всяко едно препятствие заедно”?

- Сега ли му е времето? - опитва се да се измъкне, но поставям коляно между краката ѝ, раздалечавайки ги.

- А кога? - едвам изговарям думите. - Утре си тръгвам. Няма да оставя нещата така. Какво ти има?

- Нищо - промълвява тихо.

- Ще се лъжем ли? - изръмжавам в ухото ѝ, хващам ръката ѝ и я помъквам към леглото си. Бутам я върху него и то проскърцва, когато тялото ѝ се среща с матрака. Настанявам се върху Мариета и притискам тялото ѝ към матрака. - Погледни ме в очите и ми кажи какво се върти в красивата ти главица - хващам челюстта ѝ и я принуждавам да ме погледне в очите.

- А ти ще ми споделиш ли?

- Какво? - питам я, объркан.

- Искам да знам през какво си минал - изсъсква, а сърцето ми започва да тупти болезнено срещу ребрата ми. - Но ти не ми казваш нищо. Защо аз да ти споделям каквото и да е било, след като ти не искаш да направиш същото? - Това от една страна ме ядосва, защото Мариета не разбира от дума. Когато си навие нещо на пръста, винаги става на нейната. Като същинска огнена фурия е, която няма укротяване. Толкова различна от плахия и гневен Анхел. В пристъп на ярост пускам лицето ѝ, вдигам полите на униформата ѝ, свалям гащите ѝ и пъхам грубо палеца си в нея. Прилепям се плътно по тялото ѝ, докато устните ми се докоснат до ухото ѝ. След като иска да научи за издевателствата на господаря над мен, ще ѝ кажа. Нека си представя сцените всеки един момент, в който затвори очи. Нека тези гротескни представи да измъчват съзнанието ѝ, докато съм далеч от това подземие.

Завъртам пръста си и Мариета преглъща шумно.

- Бях на дванайсет, когато господарят ме изнасили за първи път - започвам да говоря с отвлечен глас. - Той отне девствеността ми. Тогава не знаех какво прави и защо го прави. Не разбирах нищо, но бавно и болезнено започнах да навлизам в извратения свят на господаря Ким. Живеех си хубаво в сектор О с моите родители. Те шиеха дрехите за господаря Ким, а аз ги гледах как ръцете им пъргаво се движат по шевовете, зашивайки различни емблеми и фигури по платовете. Те бяха моят свят, докато не бяха убити. И си мисля, че това е дело на господаря Ким - изваждам палеца си и пъхам показалеца и средния си пръст в нея. Мога да усетя как стените ѝ се затягат около пръстите ми. - След това започнах да работя в сектор И, като бутам колелото. Там срещнах и Марко, който ми подаде ръка и рамо, на което да се облегна. - Мариета изпъкваш под мен. - След около година пак се намерих в покоите на господаря и то поради причината, че някой му беше докладвал, че съм казал, че надзирателите трябва да умрат. И това трябва да стане. Заедно с господаря трябва да горят в адски мъки. - Думите излизат от устата ми гневни, буйни, болезнени. - Няколко часа ме би с колана си, а после прокарваше пръсти през раните ми, докато ме чукаше бавно. Все още мога да усетя как навлиза умопомрачително бавно в мен, докато пръстите му натискат в месото ми - прошепвам мрачно в ухото ѝ. - Молех го да спре - натиквам пръстите си докрай в нея и тя издава нисък стон. - Исках да спре да ме измъчва, но накрая изтръгна признание от мен, че трябва да умре.

- Моля те...спри...

- С кое, Мари?

- Да ми разказваш.

-  Но нали искаше да ти споделя? Какво стана? Не искаш да слушаш затова как кървя под господаря, докато ме обладава? Как шепти мръсотиите си в ухото ми, докато крещя от болка? - пристискам устните си плътно в ухото ѝ. - Сама си го пожела, Мари. И сега ще изтърпиш наказанието си - прошепвам с глас, далечен и непознат. Стари чувства се отварят в сърцето ми, наред с раните, които отново се разплитат бод по бод. Мислех, че съм потиснал тази мрачна страна на своя живот, но изглежда, че тя никога не е била заключена, а просто леко открехната.

Разказвам ѝ за Анхел и неговата самоотверженост. За нашите тайни срещи, пълни с любов и нежни ласки. А после ѝ споделям в тъмната, притихнала стая за висящия от тавана Анхел, обезобразен, кървящ с изстинали, бездушни очи. Описвам до последната малка подробност как ме е гледал, как ме е умолявал да не се отдавам на господаря Ким и че въпреки отчаяните му молби, съм позволил на господаря да ме има напълно за първи път и то пред очите на любовта на живота ми. Казвам ѝ как господарят Ким го наръга безмилостно пред очите ми, докато съм се дърпал в опит да го спася. Но спасението е твърде илюзорно и безплътно в това подземие. Докато ѝ говоря на ухо за всичките злодеяния на господаря, не спирам да я обработвам с пръстите си. Приближавам я към края ѝ и спирам. И като утихне, започвам наново да я мъча. Тя ме моли да спра, но аз я притискам по плътно в леглото и не ѝ позволявам нито да мръдне, нито да се измъкне. Продължавам да ѝ разказвам за столовата и за обезглавените трупове на нашите сънародици. Описвам ѝ как съм пълзял в кръвта, за да стигна до господаря и да му попреча да убие още някого. И тя слуша, треперейки, за цялото мъчение, кръв и болка. Изслушва ме, подсмърчайки, за тъмницата и за гласовете, които нашепваха за вината ми. Разправям ѝ за излекуването си и как след това господарят Ким е убил целия лекарски екип само защото ме е видял. Свалям униформата си и я карам да проследи хубаво очертанията от жигосаното клеймо на господаря Ким. И трепкащите ѝ пръсти минават през името му. Чихьон. Карам я да ги задържи там, докато ѝ обяснявам за децата, които наблюдавах как умират, бивайки изнасилени от господаря. Приказвам за кървищата, въжетата, синините и сълзите. Накрая спирам, изтощен от чувства с пресипнало гърло и болна душа. Мариета плаче в ръцете ми и трепери.

- Затова не исках да ти казвам, Мари. Всеки е минал през покоите на господаря, но аз видях неща, които ми се щеше никога да не бях виждал. Светът, в който живеем, е жесток, цвете. Пъклен, безмилостен и безпощаден - въздъхвам тежко. - Сега чувстваш ли се по-добре, като научи за извратеното съзнание на господаря? Чувстваш ли се щастлива - а тя клати отрицателно глава. - И аз така си помислих. - В душата ми се вихри цяла буря, като онези, за които Анхел ми разправяше - буйни, мощни и плашещи. И тя се върти из мен, разпилявйки обърканите ми чувства, които тежат на сърцето ми. Чувствам го като камък, който ме задушава и ме блъска силно в гърдите.

- Страх ме е да не ти се случи нещо, Макс. О-о-обичам те - преглъща, а аз съм като вцепенен. - Осъзнах го, когато надзирателят те докара насинен и в полу-съзнание. Разбрах, че ме интересуваш повече, отколкото ми се иска. Стана ми ясно, че съм се влюбила и че просто няма смисъл да бягам от тази истина - признава и аз спирам да движа пръстите си в нея. - Предполагам, че заради това се държах толкова студено. Страхувах се, че това ще завърши фатално. Но в момента едва ли нещо има значение - целува врата ми. - Съжалявам, че те принудих да споделиш цялата тази болка - разхлипва се в шията ми, - не беше правилно. - Но бедата е вече сторена, а съвестта ми отново ме напада. О, как ми се иска да забравя за Анхел. Но не мога. Но може би и не трябва. Просто един ден ще трябва да пусна мисълта за него.

Издърпвам униформата на Мари през главата, свалям гащичките и чорапите ѝ и след това събувам и своите. Целувам я с тъга и гняв, с малко безумие и тягостност. Навлизам внимателно в нея, а тя поставя краката си на кръста ми. Ръцете ѝ обгръщат моравия ми гръб, където името на господаря стои на бразди. Излизам и влизам отново в нея, целувайки я със сълзи на очи, които започват да падат върху хубавото ѝ кръгло лице. Последният ни път заедно ще бъде на прага на мъката и болката от спомените. Двамата се търкаме един в друг, леглото скърца от нашите движения. Целувам шията, гърдите и корема ѝ. Ръцете ми минават през русата ѝ дълга коса, обгръщат крехкото ѝ тяло и аз се заравям още по-надълбоко в нея. Поставям ръце под дупето ѝ, повдигайки го, за да навляза по-плътно в нея. Въздишаме в унисон, дъхът ми се слива с нейния. Тялото ми залепва идеално по нейното, преплитаме тела, защиваме сърца, слепваме солени устни. И продължаваме с бавния ритъм, позволявайки ми да взема повече от нея, да я усетя в нейната пълнота. Правя любов с нея за последно и го правя бавно, с меланхолия и остатъчно чувство на болка. Двамата с нея се сливаме по перфектно неперфектен начин, образувайки едно начупено цяло, което очаква утрешния ден.

И Мариета е може би единственото цвете, което е способно да се разлисти и да разцъфне в този погубен свят. И тя го прави, разкрива красотата си за мен и аз виждам колко прелестна е тя със запотена кожа, настръхнали зърна и трескави ръце. Целувам продутите ѝ сърцевидни устни, докато я разтърсвам с всеки следващ тласък. Ненаситен съм за нейната апетитна плът, която се открива пред мен.

Желая я до безумие, но това е последната нощ, в която ще я имам. Сбогом, Мари. Не ме забравяй.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Някой влиза с гръм и трясък в стаята и ме събужда. Тежки стъпки трополят по пода, които ме карат да отворя очи, за да видя как някой ме издърпва на пода, върху който се приземявам тежко.

- Господарят те вика. - Кръвта ми се смразява. Това не беше част от плана. Не би трябвало да ме вика, не и толкова рано. Не и толкова скоро, след като ме преби. Освен, ако някой не му е казал. Поглеждам Мари стреснато и в очите ѝ се чете същата уплаха, която пълзи по моето тяло. Трябва да направим нещо, не можем да позволим надзирателят да ме отведе. Господарят е научил за нашия план.

Надзирателят хвърля курвенските червени дрехи върху мен. Ставам от земята и навличам дантелените прашки, които се впиват в задника ми. Сядам на леглото си и започвам бавно да навличам чорапите. Колко време бих могъл да си спечеля с протакане? Не и достатъчно. Ставам и обличам червената униформа с гол гръб. Поглеждам Мариета и я моля с очи да направи нещо. Но въпреки това тръгвам пред надзирателя. Край с плана. Всичко се срути за секунди. Господарят ще успее да изкара имената на всички мои съучастници. Ще ме накара да пропея. Но как е разбрал?

Но преди да натисна дръжката на вратата, надзирателят зад мен се строполява. Обръщам се и виждам как кръв бликва от гърлото му. Нож се подава от него. Мариета го е пробола в гръб. Голяма червена локва се образува около тялото му, докато пръстите на надзирателя се опитват да спрат кръвта, която не спира да шурти. Тялото му се гърчи и след малко окончателно спира да мърда. В стаята е настанала гробна тишина. Останалите ни гледат ококорено. Но двамата с Мариета нямаме време за губене. Свалям униформата, чорапите и пращките, прескачам трупа на надзирателя, добирам се до възглавницата, под която има прилежно сгънати дрехи. Навличам за секунди закърпените панталони и тениска и подавам друг комплект на Мари, която с треперещи и опръскани с кръв ръце, се облича. Пристъпвам към нея и стисвам ръката ѝ, докато тя се съвземе от шока. Не е лесно да отнемеш човешки живот, но това не важи за господаря Ким.

Припряно се запътваме къв вратата, която в същия момент се трясва в стената. За момент се вцепенявам, но после забелязвам Константин, който диша тежко. Кафявата му коса е полепнала по челото.

- Бързо, идвайте. Тай и Роберт вече тръгнаха - и ние излизаме, за да видим как по коридора се задават трима надзиратели. Константин вдига нещо, което прогърмява три пъти и надзирателите падат с шумно тупване върху килима. Тръгваме с бърза крачка надясно и после завиваме наляво на ъгъла. - Не знам какво е станало, но преди малко един от пазачите влезе и се развика, че някой подготвял опит за бягство и че трябвало да се мобилизираме, за да предотвратим това. Кълна се, не знам откъде е изтекла информация.

- Жаклин - изръмжава Мари.

- Няма как да сме сигурни - казва ѝ Константин, но тя го срязва.

- Тя и само тя може да бъде толкова подмолна и двулична. Само дето не мога да разбера защо ще проваля плана, който мислим от години. Не виждам смисъла в цялата работа. - Константин уж ни е стиснал за ръцете, сякаш ни влачи нанякъде.

- Кристян тръгна на бегом към сектор Н и О да вземе Елена и Анна, а Джан се втурна да каже на хората ни в сектор Ч да се мобилизират по възможно най-бързия начин. Надявам се всички да бъдат много експедитивни в своите задачи. Този път времето ни притиска отвсякъде.

- А и щом някой е пропял, че има опит за излизане, то се знае и откъде ще стане работата - довършвам, преглъщайки тежко. Всичко тръгва с краката нагоре.

- Точно - и в далечината виждам моста между сектор Н и О.

Стигаме началото на моста, оставяйки какафонията от звуци зад гърба си. С Мариета свеждаме глави, когато минаваме покрай пазачите на моста.

- Къде ги водиш? - изпречва ни се на пътя единият пазач.

- Не е ли очевидно? - озъбва му се Константин.

- А защо ги водиш към сектор О? Нали си чул, че има някакъв заговор срещу господаря? Ако тези двамата са пленници, трябва да ги водиш към тъмницата...

- Дръжте ги - провиква се някой зад гърба ни откъм коридора и двамата с Мариета не се бавим и миг повече и блъскаме силно пазачите, които губят равновесие и с малко побутване от наша страна, падат в бездната под моста. Виковете им заглъхват след няколко секунди. Константин ни изблъсква напред да вървим, прикляка и започва да стреля в коридора.

- Дръж - подава нещо черно на Мари, чиито очи се уголемяват.

- Н-но аз не мога да стрелям - заеква тя.

- Време е да се научиш. - Виковете се увеличатват и Константин ни нарежда да тръгваме и ние се затичваме внимателно по моста, стараейки се да не се изтърсим в бездната. Като наближаваме края на моста ни посрещат гневните пазачи, които изглеждат готови да ни откъснат главите, но Мариета вдига оръжието и се прецелва и стреля няколко пъти. Нещо уцелва единия пазач в корема, а другия в окото. Мари едвам не пада от изстрелите. Явно е трудно да боравиш с такъв вид оръжие.

- Боже мой - прошепва и стреля още веднъж в единия пазач, който мърда. Продължаваме напред, треперещи и уплашени. Вече официално настъпваме в сектор О.

Когато заповчаме да бягаме из коридорите, забелязваме много надзиратели да викат и крещят на нищо неподозиращите шивачи, чиито лица са пребледнели. И след малко десетки писъци раздират коридорите, които започват да се пълнят с глъч. Пук, следвано от туп отекват навсякъде и надвисват отгоре ни като заплаха. Ето това са последиците от нашите действия. Трябваше да предвидим, че Жаклин ще си отвори голямата отровна уста. Но всички вярвахме, че в нея ще надделее разума, а не жлъчта. Но сгрешихме и сега не се знае колко невинни жертви ще загинат заради Жаклин.

На единия завой ни посреща гъста мъгла, от която започвам да кашлям. Явно Мартин, Бен и Сергей са пристигнали. О, каква каша само! Отвсякъде се чуват писъци и изстрели.

- По-добре не стреляй, Мари, че може да уцелим някой от нашите - казвам им през силна кашлица и насълзени очи.

- Добре, Макс. А да имаш представа къде точно се намираме, защото малко се обърках в тази мъгла?

- Мисля, че да - отвръщам ѝ, покривайки устата си с ръката. Тъмни фигури притичват през мъглата и човек не може да каже от чий лагер са. От време на време нещо просветва през плътната завеса. Всестранни звуци долитат отвсякъде и карат главата ми да се върти. Сърцето ми бумти силно, сякаш предчувства какво ще се се случи. Може би предвкусва свободата.

На следващия завой след поредица коридори, виждам как някой замахва надолу по коридора и една димна бомбичка се пръска във вуздуха.

- Сергей - прошепвам. - Сергей - извиквам по-силно и той се завърта и като ме фокусира, очите му се изпълват с успокоение. Стойката му е напрегната, когато се приближаваме. Ръцете му стискат умело същото оръжие като на Мари, която от своя страна се залепя за стената, неподвижна. Мога да видя колко бледа е станала. На всички напрежението ни идва в повече.

- Някой ни е саботирал - казва ми Сергей.

- Разбрахме за това, когато един надзирател цъфна в спалните помещения - отвръщам му, докато Сергей следи зорко за движение. Някъде в далечината се чува оглушителен тътен, но от какво, не мога да кажа. - Къде са другите? - извиквам му.

- Мартен и Бен са някъде из другите коридори. Не успях да открия Жаклин. - Разбира се. - От сектор О няма и вест, но мисля, че видях Роберт и Тай някъде тук. Надявам се да не са мъртви.

- И аз - но и двамата знаем, че ще е чист късмет, ако излязат цели от това сражение.

- Накъде точно трябва да вървим, защото не можем да различим нищо в тази мъгла?

- Стойте с мен, ще стигнем до уговореното място. - Сергей ми подава няколко димни бомбички и ми казва да целя с тях при нужда. Прибирам останалите в джоба, оставяйки една в ръката си. В същия момент от края на коридора се задава групичка от надзиратели, които разкъсват мъглата като с нож. Сергей се прицелва ловко в тях и успява да елиминира трима за отрицателно време. Мариета се окопитва и наслуки започва и тя да стреля, но оръжието ѝ, очевидно, зацепва.

- Свършиха ми патроните - изругава и просто мята оръжието по един от надзирателите, уцелвайки го право челото. Точен мерник.

- Насам, бързо - изкрещява ни Сергей, хващам Мари за ръката и хукваме сред суматохата и мъглата след Сергей, който проверява пътя ни напред за евентуални заплахи. Минаваме още няклоко завоя и пред нас се разстила леко задимен коридор и виждам хората от сектор Ч да разгъват висока стълба до стената. Бен и Мартен се суетят около тях, хвърляйки димни бомбички и стреляйки по надзирателите. Ник се покатерва пъргаво по стълбата, достигайки вентиланиционната шахта в горния край на стената. Гледам го напрегнато как завърта болтовете на шахтата и след малко слиза до долу с нея.

- Всичко е наред. Мисля, че Елена и Анна са спрели захранването на шахтите. Оттук поемаш ти - поглежда ме, а аз кимам твърдо.

Завъртам се към Мариета, пускам ръката ѝ, надигам се на пръсти, заравяйки пръсти в косата на тила ѝ. Целувам я с цялата си любов, жар и страст. Тя ме придърпва за кръста, впивайки яростно устни в моите. Целувката ни трае няколко секунди, но се надявам, че съм успял да предам всичките си чувства през този кратък миг.

- Обичам те, Мари, и до сетния си дъх ще го правя. Моля те, пази се - целувам я отново и я пускам. Започвам да се изкачвам, а след мен върви Ник, който ще завие шахтата, заличавайки следите от моето бягство. От високо виждам как още от нашите хора прииждат, отблъсквайки настъпващите надзирателите. За мое щастие и други роби се включват в общата битка. Сърцето ми заиграва лудо и щастливо в гърдите. Знаех си, че ако се обединим, ще успеем да свалим господаря, но трябва още един тласък на това въстание. И този тласък ще бъда аз.

Преди да се шмугна в шахтата виждам как Мариета ми се усмихва широко с щастливи сълзи на очи, обгърнала корема си с ръце. Прошепвам ѝ с устни да бяга и тя кима. Ник ми помага да се навра в шахтата и ми дава карта на вентилационната система и отвертка. Не че не я знам наизуст.

- Омитайте се бързо и ако можете изгорете всичко, защото ако господарят намери картите, горко и тежко ви - изричам.

- Късмет, Макс - бута ме напред и аз започвам да пълзя, преди някой да е включил перките, които доставят пречистен въздух от отгоре.

Скоро шумовете от битката заглъхват и аз се моля приятелите ми да се измъкнат живи от тази кланница, най-вече Мариета. Моля те, Боже, нека живеят. Те го заслужават не по-малко от всеки друг.

Пълзя, правейки завой след завой. Усещам как започвам да се изкачвам нагоре. Тунелите се разширяват. Перките са застопорени и с достатъчно разстояние между тях, за да може хърбавото ми тяло да се промуши през процепите.

Продължавам да пъпля на четири крака, представяйки картата в ума си. Сърцето ми се свива болезнено при всяка крачка. Усещам как оставям целия си предишен живот зад гърба си. Но и на повърхността едва ли е по-безопасно и по-лесно. Кой знае как ще ме гледат хората, ако ме видят. Дали ще видя съжаление в очите им или отвращение. Не знам, но аз ще бъда чужденец в света горе. Но ще трябва да оцелея и да се приспособя към новостите. Имам да спасявам цял един род.

Скоро започва нещо да ме блъска в лицето. Вятър. С ръце и крака успявам да стигна до някаква шахта. През нея се процеждат снопове светлина. От отвън се чуват звуци, смехове и най-различни миризми. Изваждам отвертката от панталоните си и започвам да отвинтвам болтовете в четирите края на предградата. Съвсем скоро шахтата се разхлабва и аз успявам да я бутна навън. Свежест ме лъхва, когато изкарвам тялото си на половина. След малко съм целият навън. Някаква силна светлина ме заслепява и аз се виждам принуден да притворя очи. Това е слънцето. Онова жарко, жълто кълбо, за което ми разказваше Анхел. Най-сетне мога да почувствам как ме огрява. Вятърът роши сплъстената ми коса. Разплаквам се от облекчение.

Свободен съм.

Задухът го няма.

Само мирис на свобода и дълг.

Плача в ръцете си. Изведнъж някой ме приближава и ме докосва плахо по рамото. Казват нещо, но не ги разбирам напълно. Твърде съм изтощен и напрегнат, за да мисля трезво.

Но мога да вкуся свободата, подушвам я и тялото ми откликва на хладния, свеж въздух, на новите аромати, които навлизат в носа ми.

И гневът, и омразата се надигат в мен. Притаявам ги на повърхността на сърцето си и им нареждам да чакат, защото ще дойде ден, в който ще ми потрябват.

В този ден ще дойде тъй бленуваното отмъщение.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Това офииално е краят на „Задух”, но не бойте се, Кристина Станева ви е приготвила още по-разтърсващо продължение със заглавие „Отмъщението”, където ще проследим живота на Макс(имилиан) след подземието. Надявам се да следите и занапред.

Както споменах в миналата глава, ползвам лицето на действително съществува личност и това е един корейски изпълнител от групата ЕХО. Иронията е, че имам точно три техни песни на телефона си, но този мъж ми направи голямо впечатление заради зловещото си излъчване. Истинското му име е Ким Минсок (по случайност нацелих фамилията му).

Няма ли зловещо излъчване? Кажете ми? И всичко идва заради скулите (нали Йоана?). Та, се вдъхнових точно заради тези скули и седем части по-късно ви се обяснявам (но искам да ви покажа откъде тръгна всичко и отчасти заради кого). Другото ми вдъхновение беше, че исках да напиша нещо ново и да изляза извън собствената си рамка и май успях. Е, вие казвате. А имах нужда да излея огорчението си някъде.

Благодаря на всички, които ме изтраиха дотук с моите садистични наклонности. Сред които:

* -_WITCH_- (надявам се да те тагвам правилно...и ми излезе). Благодаря ти много и на теб. Не те познавам, но явно имаш силна психика, за да издържиш седемте части на „Задух”. Моите адмирации :).
*Aelin_Ashiver , която не познавам, но пък тя редовно ми вотва, което значи, че не съм пълно безобразие в хорските очи.
*Stormy48 , която ме подкрепя малко отпреди да публикувам книгата си с разкази. Благодаря ти, че стигна дотук, буричке моя. Само напред.
*hannah_1864 , която не пропуска да дръпне по един коментар след всяка глава. Имам чувството, че ти нанесох неизличима вреда с тази глава, разделена на части. Но ти благодаря искрено за подкрепата, Краставичочке. Надявам се да не ме изоставиш по средата на това диво приключение.
*Flower_Reader , която ме разсмива. Надявам се, че този разказ не ти е бил толкова скучен, като знам как мъчиш героите си докрай и че в отвъдното ги преследваш даже. Надявам се да продължиш да подкрепяш самокритичната ми душа.
*ReniDianova , която се включи наскоро, но която ме зарадва искрено много с мнението си. Винаги си била и винаги ще останеш най-истинският и стойностен критик и приятел в очите ми, що се отнася до творчеството ми. Не предполагах, че ще ти хареса толкова много този разказ, но съм изключително щастлива, че го оцени. Беше ми много приятно да науча, че съм те докоснала (благодаря за забавните снимки и прекрасните насоки. Ако имаш критика, знаеш къде да ме намериш ;) ).
*YaNeRusskaya , която чака тази част и този таг от толкова дълго време, че ми мрънка от няколко дена и ме измъчва от месеци със снимки и гифчета (нали така, Йони?). Тя е инициаторът на цялото ми запознанство с този зловещ корейски красавец с изящни скули. Ако не беше тя, може би и този разказ нямаше да съществува. Не искам да ти благодаря, защото ме измъчи зверски, но благодаря на приятелката ти, която ме утешаваше :). Но въпреки всичко те обичам много и заедно ни чакат още много шеги и закачки покрай тази поредица, ако мога да го нарека така.

Благодаря не само на тези, които са имали (не)благоразумието да прочетат „Задух”, но и на онези, които са стигнали до главата преди него, а и поне са пробвали да четат разказа (ThisIsRealName , какво ше кажеш по въпроса?). Радвам се, че по някаква странна причина ме подкрепяте.

Може би трябва да се извиня за причинените неудобства особено с първата част, но не съжалявам. Малко страх в този живот, не е излишен, а и аз се мъча доста повече от вас (Йони).

Чао и до нови срещи.