Драги читатели, които все още не сте се отказали от този свят, предупреждавам, че в тази глава има секс-сцени и четете на свой риск. Това, което съм прикачила като снимка е карта на подземния свят на Чихьон. Музата ме удари по едно време и реших да го нарисувам. Така си го представям. Не е кой знае какво и знам, че е нарисувано калпаво, но някой друг път ще го прерисувам по-добре. Това, което искам да ви разясня по картата е, че пунктирните линии са всъщност тайни проходи под самото царство (ще го видите надолу в частта) и съм обозначила къде тайните входве излизат на повърхносттта на самите коридори (наричам ги мостове), свързващи секторите. Надявам се снимката да е достатъчно ясна.

VI Част

Трепет. Усет. Очакване.

Това е новата реалност, с която се сблъсквам периодично напоследък. Винаги треперя, докато бягам из коридорите на пръсти, облечен в унизителната тясна униформа; усещанията ми са смесени, натъркани с голяма доза удивление, страх и напрежение; а очакванията, които се изискват от мен - твърде големи. И сърцето ми заплашва тялото ми, че ще изхвръкне, че ще се пръсне под напора на стаените чувства в него. И в мен се разразява страшна битка на световете, където мозъкът ми се опитва да запази разсъдъка си, а сърцето - своята човечност. Но с поредното изтезание и изнасилване от страна на господаря Ким осъзнавам, че това няма как да стане. Господарят ме погубва бавно и мъчително, засявайки своите тъмни филизи в мен, които се хранят с моите сълзи, кръв и болка. И аз им давам това, от което се нуждаят, за да растат - всеки път, когато в спалното помещение е тихо като в гроб и се чува само хрипливото, накъсано дишане на останалите роби, завит през глава с тънкия чаршаф, аз роня виновни, изпълнени с тъга сълзи, докато болката бавно и полека ме превзема. Плача заради Анхел и всички онези невинни жертви, чиито имена така и няма да разбера. Рева заради несправедливия ни робски живот. Стискам силно студената завивка, за да премахна спомените и писъците, но те са перманентно запечатани от вътрешната страна на клепачите ми, както и в собственото ми съзнание. И всеки ден се чудя колко още мога да понеса от това мъчение, което се усуква силно около дробовете ми и ги притегля в своята смъртоносна прегръдка. И за пореден път се убеждавам в това, че вината е тази, която ще ме съсипе напълно. Тя и ярките образи, обляни в мораво, жълто, зелено и покрити с всевъможни рани, ще изкопаят един ден собствената ми гибел. „Сърцето и душата ти ще те погубят”. И това е така, защото кошмарите са тези, които съдържат гротескната истина, която отчаяно не искам да приема. Те са тези, които не ми дават мира и спокойствие. Заради тях не спа, защото затворя ли очи, виждам само един свят, залят с червено, където по краищата му се къдрят отворени рани, от които се показва разкашкана плът. Господарят Ким отне дори съня ми и очите ми не искат да се склопят, защото пред тях винаги изскачат лицата на онези нищо незнаещи и неподозиращи деца, които умират в адски мъки в леглото му. Това живот ли е? Защо точно ние трябва да страдаме? Кой е предопределил съдбите ни?

И всичко боли неконтролируемо в гърдите ми и ги притиска в спираща дъха хватка. Тя стяга и гърлото ми и често се усещам как стоя седнал в леглото, стискайки пресъхналото си гърло. „Прости ми, Анхел, за глупостта и лековерността. Просто искам по някакъв начин да разбера, че прошката ти е достигнала до мен. Защото аз не мога да си простя, че те нараних”. И аз търся своето опрощение, което не мога да открия. Не послушах Анхел, който беше прав и сега страдам заради грешките си, които и да искам, не мога да поправя.

Мисля, че Мариета забелязва тези рязки смени в настроението ми и при такива случаи се присламчва близко до мен, за да постави ръка на рамото ми или да преплете пръстите на ръцете ни, стискайки ги силно, за да даде някаква минимална утеха на умиращата ми душа, която едвам се държи под напора на вината и издевателствата на господаря Ким. Подкрепата ѝ е нещо непознато за този свят, където всеки гледа себе си и не обръща внимание на никого. Но нещо трепва в мен, когато студената ѝ длан се плъзне по моята изпотена. Сърцето ми се свива и започва да бие бързо, но нейното изражение винаги остава твърдо и изсечено. Светло кафявите ѝ очи не издават дори една частичка емоция. Около тях е изградена стоманена бариера, през която не мога да мина. Но въпреки това има нещо странно в погледа ѝ, което не мога да разгадая. Някакво неопределено чувство превзема лицето ѝ, когато взорът ѝ се срещне с моя. Но какво е то?

Не мога да отрека, че Мариета не е хубава. Напротив, тя е прекрасна, особено в униформата, която прилепва перфектно по всяка нейна извивка. Мръсно русата ѝ коса стига малко до под добре заформеното ѝ дупе, под което се увенчават два чифта слаби, но дълги крака. Късата и прилепнала рокля само подчертава нейните закръглени гърди и дългата ѝ елегантна шия. А кръглото ѝ лице и малките устни подчертават още повече нейната естествена красота.

Освен с Мариета, много добре се разбирам и с тъмнокожото момче Джошуа от сектор О. Самият той е само три години по-голям от мен и има къдрава коса и великолепна усмивка, когато се усмихне, а той го прави доста често (но като цяло сектор О ме подкрепя много срещу Марипоса и Жаклин, които са решили да го играят опозиция срещу мен. Очевидно е, че проблемът съм им аз, но не постигат нищо с многобройните си нападки и безплодни сардонични коментари). Сесил държи здраво властта в ръцете си и поддържа реда и дисциплината по време на срещите, докато обяснява поредната част от плана (който заедно с другите го съставят от около две години, но са търсели подходящия човек за тази мисия). Благодарение на Сесил, Жаклин и Марипоса се мръщят и пуфтят, сумтят и проклинат, не преставайки да ми пращат злобни погледи. Всеки път студените сини очи на Жаклин се вклиняват в моите и двамата водим безмълвна война за надмощие. Очите ѝ самото въплъщение на айсберг (това били огромни късове от лед, една част от която стърчела като планини от водата, а другата била под водната повърхност. Анхел ми каза, че „Титаник” се бил блъснал точно в такъв айсберг и потънал. Даже Леонардо Ди Каприо - който и да е той - участвал във филма по тази реална случка) и ме пронизват до самата ми сърцевина. През повечето случаи се чудя дали настоятелният ѝ непрестанен взор намира това, за което копнее душата ѝ. Дали търсенето ѝ се увенчава с успех? А през останалото време имам смътното усещане, че тази жена е по-лукава и хитра, отколкото показва. Колкото повече я гледам в изстиналите и лишени от емоция очи, толкова по-голямо става съмнението ми, че Жаклин е доста по-усойна и двулична. Има нещо низко и непрестойно в погледа ѝ. Нещо, което ме кара да не спирам да я следя изкъсо.

С всяка следваща среща (Сесил се старае да се срещаме поне по веднъж на седмица, но невинаги ни се получава, защото всеки един от нас си има задължения, които трябва да изпълнява, в противен случай ще бъде наказан, а точно в момента трябва да сме възможно най-незабележими) планът ни се разраства, наравно с подготвката за него. Карат ме да уча картите на секторите, които са съставени от Константин и Кристиян, които имат що-годе добра памет и помнят всичките коридори (заради смените, които господарят Ким ги кара да вземат). И аз се старая да ги запомням (оказва се, че имам добра „фотографска памет”, така казва Сесил, докато Жаклин се мръщи отстрани). Усъвършенстваме плана, колкото можем по-добре и го изпипваме до последната секунда, но още има неточности и неща, които може и да не тръгнат по план, което притеснява всички ни ужасно много, защото ще имам само един шанс да се измъкна от тази проклета дупка и да спася народа си.

С голямо удивление научвам за тайните тунели под главните коридори, които се простират по цялото протежение на всички сектори. Част от тунелите са срутени заради земетресение от преди трийсет години, което запушило някои от най-важните тунели около сектор И. Сесил и останалите ми обясняват, че това леко възпрепятства безопасното им преминаване и стигане до сектор О, но се стараят да разчистят онези участици, които са им по силите (а те не са много, като знам колко е трудно да копаеш в мината, но въпреки това Сесил впряга и последната си съзнателна и функционираща част от себе си, за да е полезна и ползотворна). Но виждам колко са изморени всички - големите сенки си личат под очите им, движенията им са бавни, а самите те едвам се държат на крака. Всички се натоварваме отвъд възможностите си, за да може да се освободим. Но често си мисля, че трудът ни ще се окаже недостатъчен.

Понякога срещите се състоят един път на месец и то с някои липсващи членове, възпрепятствани по някаква причина. Доста често се случва Марко да лиспва, което ме навежда на мисълта, че болестта му скоро ще го погуби и ще ми го отнеме, и сърцето ми заиграва лудо в гърдите, стягайки се по най-болезнено-мъчителния начин. От сектор Ч и Ь присъстват най-малко, но тяхната работа не е никак за подценяване и пренебрегване. Винаги обаче има по един представител от сектор, за да може все пак срещата и подготовката да текат.

Всички се опитват да ми дават сили и подкрепа, когато и самите те се нуждаят от сън и почивка. Но в главата ми има само вкус на смърт и мирис на болка. Сърце не ми дава да им кажа на какво точно ме подлага господаря, макар слухове винаги да има, разпространявани тайно и тихо от ухо на ухо. Пазя всичко вътре в себе си и то ме разяжда. Но няма на кого да споделя. Никой освен мен не може да носи бремето ми. Но и всеки от нас пази своите тежки тайни и непоносими спомени, държейки ги заключени на сигурно място, далеч от хорския досег и очи. Някои неща трябва да останат на сигурно място за добруването на всички ни.

Така минават още няколко месеца - бавно и славно, в планиране и тайно скитане по коридорите, докато изследвам скритите тунели и помагам за разчистване на отломките на тунела между сектор Ч и Ь. Предполагам, че рожденият ми ден е минал, защото съм роден някъде в началото на годината (поне така ми е казвала мама). Е, вече прекрачвам четиринайсетата си годишнина и празнувам скръбната годишнина от смъртта на Анхел (поне си мисля, че трябва да е минало поне една година, а може и даже много повече. Тук долу е трудно да следиш, каквото и да е).

С Мариета се сближаваме все повече и вече мога да разбера какво изразява погледът ѝ, а именно - стаено желание и любов. Но каквото и да правя има някаква преграда между нас. Копнежът ми по Анхел стои между нас. Не мога да го предам. Не и отново. Обичам го твърде много, за да си позволя волността да погреба толкова бързо неговата обич към мен. Веднъж Мариета се опита да ме целуне, но аз я отблъснах и ѝ казах, че не мога, а когато срещнах големите ѝ красиви очи, прочетох низвергността и пречупването в тях. Знаех, че я наранявам, но въпреки това я изблъсках. И сега знам, че се чувства наранена и предадена, но сърцето ми, издъхващо и объркано, все още принадлежи на един мъж с тъмни като дъб очи и надъвкани, сухи устни. Може би се чувствам гузно, че точно на нея отказах целувка. На тази, която ме прие и ме подкрепя. На тази, която има голямо сърце, саркастично и от време на време досадно изказване и която неведнъж ми е бърсалата сълзите и прегръщала, докато поредните среднощни гърчове са ме разтърсвали. И от няколко седмици двамата се отбягваме точно по този въпрос, защото тя май ми е доста сърдита и обидена и с право, а мен ме е срам да я погледна в очите, които приличат на два студени камъка с лютиви жилки в тях (по без да искам, я бях погледнал няколко пъти и когато засякох  погледа си с нейния, останах втрещен от студенината, насмешката и язвителността във вихъра ѝ от кафяво, който представляваха очите ѝ). Тя се премести да спи в другия край на спалните помещения, а в момента над мен спи друго момиче. И трябва да призная, че нещо ми липсва от няколко седмици насам - самото присъствие на Мариета, което винаги пращи от невидима енергия и сила. Липсва ми самата тя - тънките ѝ ръце, деликатното ѝ тяло и косата ѝ, която винаги ме гъделичка по гърба, в толкова пълен контраст с жилавото, но кораво тяло на Анхел, големите му ръце и боцкащата му брада, триеща се срещу бузите и дланите ми. Мисля, че загубвам почти безвъзвратно единствения човек, който има смелостта да се доближи до мен, без да ме обиди или накара да мълча като пукал само защото „устата ми ръсела само неистини и подстрекаващи неща, които само щели да ги вкарат в беля”. Сега няма кой да ме утеши при поредния жив кошмар, на който ме подлага годподарят Ким.

Въртейки се за пореден път в леглото, опитвайки се да накарам виковете, гледките и сълзите да изчезнат, в стаята с гръм и трясък влиза някакъв надзирател (само те влизат по такъв начин - шумно, така че всички да узнаят и да разберат, че те са тук). Чувам познато дрънчене. На собствените ми вериги. На моя вечен затвор.

- Къде е онзи мухльо, който много си отваря устата? - потропва нервно надзирателят, докато гласът му изпълва спалното помещение със злобния си глас. Аз стоя свит на кълбо и се моля надзирателят да се махне, защото това означава, че господарят Ким отново ме вика, а аз нямам сили да се боря със садистичната му страна. - Е, няма ли да излезеш на светло, извергче? Много искам да видя и да чуя какви ги ръсиш - смехът му извибрирва измежду металните рамки на леглата и се забива в главата ми. - Някой няма ли да ми каже къде спи, малкият многознайко? - избоботва силно, което ме кара да се свия още по-силно и да стисна здраво очи. Не мога да понеса повече от господаря Ким. - Ей, малката курвичка, ей там, ела веднага при мен и ми покажи къде е това изродче, защото господарят чака, а търпението му не е вечно. И ако закъснея, ще има наказания. Гледай да не си изпатиш. - В думите му се долавя ясната заплаха от последствията, които ще ни сполетят, ако не се подчиняваме мирно и безропотно. В стаята е настъпила пълна тишина, която бива разкъсвана само от нервното потропване на надзирателя и тихите стъпки на робинята, която се приближава тихо. Към мен.

Тя не проговаря нито веднъж и след малко усещам здрава лопата да ме стиска за рамото, събаряйки ме на земята.

- Добро момиче - мазно ѝ казва той, което ме кара да потрепна погнусено върху студения под, върху който бях издърпан принудително, барабар със завивката. - Ще получиш награда за подчинението си, красавице, а ти - вдига ме на крака и ме запокитва на пътечката между двете редици легла - имаш среща с господаря - казва, хвърляйки някакви дрехи върху мен. - Обличай по-бързо тези дрехи, че трябва да слагам и оковите ти - изпуфтява раздразнено, подрънквайки веригите върху пода. Мразя този звук, който навява само болка и мраз.  - Днес господарят е в особено кисело настроение - със страх промълвява. Едва ли иска да бъде линчуван.

Разглеждам дрехите, които господарят Ким ми е избрал и оставам втрещен и отвратен от вкусовите му предпочитания. Още по-показни и по-предизвикателни от нормалната униформа. Пред погледите на всички навличам ужасно впитите дантелени прашки, които се впиват по най-неприятния начин в задника ми, които чрез жартиери са прикрепени към 3/4 чорапи, в чийто горен край имат хубава дантела, която прилепва плътно по слабите ми бедра. Самото бельо е в искрящ червен цвят, който изгаря очите ми. Прислужничешката рокля има гол гръб естествено, върху който се кръстосват множество линии по изящен и изкусен начин, напомняйки за собствените ми белези от камшика. В предната си част роклята прилепва плътно по тялото ми, а самата дреха е направена от фин плат, който плавно и грациозно се разлива по хърбавото ми тяло. Самата рокля е в същия отвратителен червен цвят, избродирана с красиви завъртулки. За пореден път се чувствам като вещ, която господарят Ким облича както си иска, за да му достави най-голямо удоволствие. Връзвам мръсната си коса на кокче и вдигам от земята последната част от облеклото ми, а именно лъскавата тиара, която забучвам право върху скалпа си. Обръщам се към надзирателя и протягам ръце напред и той не чака дълго време, а щраква тесните окови около китките и глезените ми. Чувството на обреченост и задушаване отново ме обгръща, този път доста по-силно от преди. Гърлото ми е сухо, а тялото сковано, докато шипчестата каишка, прикрепена с дълга метална верига, се заключва безвъзвратно ололо свитото ми гърло. Сърцето ми бумти ужасно силно в мен, а надзирателят сумти раздразнено под нос, дивейки се на помпозността на господаря Ким. Ставаме двама, които не харесват прахосничеството на господаря и неговата твърде ексцентрична натура (дума, на която ме научи Анхел).

На прага на стаята засичам за точно няколко секунди погледа си с този на Мариета, която стои максимално близо до вратата, гледайки ме с разширени очи и изправена стойка. Искрено се надявам да е прочела в погледа ми колко много съжалявам за постъпката си от преди няколко седмици. Да разчете истинското разкаяние в лицето ми, но не мога толкова лесно да забравя човека, който ми показа, че дори любовта и щастието могат да разцъфнат и да повиреят за известно време в един прашен свят, лишен от слънчева светлина и чист въздух. Тук долу въздухът се набавя чрез вентилационни шахти, които се простират по протежение на таваните, пропълзявайки като змии нагоре чак до повърхността, откъдето всъщност дърпат въздух, който достига и до нас.

Надзирателят ме дърпа като същинско животно на каишка през коридорите, докато минаваме покрай различните хора от сектор Н. На някои завои забелязвам, че някои от надзирателите се възползват от правата си да чукат всичко що има два крака и става за ползотворен, задоволяващ секс. Босите ми крака, напъхани единствено в красивите, креп-найлонови чорапогащи пристъпват тихо върху килима, постлан върху тъмния, студен камък. Не че студени тръпки не спират да пъплят надолу и нагоре по гърба ми. Красиви, големи полилеи красят високите тавани. Този сектор прилича много на коридорите около покоите на господаря Ким, но е пък в пълен контраст с жилищните помещение на робите от сектор И, където властва пълната мизерия и нечисто. Колкото повече наближаваме моста между сектор Н и сектор И, толкова по-нервен и неспокоен ставам.

С наближаването на моста, стените стават по-прашни и по-занемарени, а постепенно килимът изчезва изпод краката ни, за да отстъпи място на блещукаща мозайка, която оформя различни фигурки по пода, вплитайки в своите картини различни по цвят нишки. Таванът се скосява, полилеите се изпаряват, за да бъдат заместени от факли.

На края на коридора, пред нас изскача дългият около километър и нещо мост, който виси над черна бездна, която приютява кой знае какви страшни чудовища. В началото му стоят двама грамадни пазачи на пост, които кимат сковано едва доловимо на надзирателя, когато минаваме покрай тях. Придружителят ми от своя страна дърпа силно веригата ми, която извънтява звучно, а нашийникът се впива в гърлото ми, карайки ме да се задавя и да се препъна в собствените си крака. Падам заплашително близо до ръба, а пред мен се ширва дълбоката бездна, в чието дъно тракат кирките на робите от сектор И. Надзирателят ме изправя бързо на крака, псувайки цветисто под нос „колко сакат съм бил” и „как не си гледам в краката”, допълнено с „келешче” и „безхаберник”. Докато ме изправя на крака, цялата околност около мен се люшва, малки камъчета падат от прашния, ронещ се мост и се изтъркулват в бездната. Космите на ръцете ми настръхват, докато сърцето ми играе лудо в мен. Преглъщам тежко.

Зад мен постовите подсвиркват одобрително и аз се обръщам, за да ги изгледам изпод намръщени вежди и злобен поглед. Изплювам в тяхната посока сочна храчка, а единият вдига камшика си, за да ме удари за назидание.

- Недей, Матео - нарежда му надзирателят ми. - Водя го при господаря, а той го иска цял, по възможност

- На твое място бих го ступал. Изрод такъв - не ми остава длъжен той, но за разлика от моята, неговата плюнка ме уцелва право по бузата. Вдигам ръка, веригите издрънчават отривисто, докато бърша бузата си. - Много си позволява, сигурно и затова е окован като гаден плъх.

- Това са дела на господаря, но този роб има доста по-голяма уста, отколкото другите притежават.

- В такъв случай много искам да изпробвам долко е голяма устата му и дали ще може да ме поеме целия - засмива се злостно, а другите се присъединяват към него в същия хор и атмосфера. Потрепвам под мазния му поглед, който ме изпива от главата до петите.

- Може и да ти се отдаде възможност. Нали все пак за това са курвите? За да им го вкарваш - и отново всички се засмиват и надзирателят ми най-сетне тръгва по моста.

- Разклати го това мършаво задниче, малка курвичке - някой изкрещява зад мен, но аз се правя, че не ги забелязвам. Не мога да повярвам, че Кристиян и останалите негови сподвижници са толкова разумни и интелигентни. Тези свине са точно обратното на онези хора, които ме впечатляват със своята жертвоготовност и отдаденост. Има светове разстояние между начина им на мислене и изразяване. Тези жалки, низвергнати същества не могат да се сравняват с милите и съобразителни мъже от сектор Ь, които посещават срещите ни. Все още не мога да повярвам на този факт. Сякаш гледам как две противоположни страни се сблъскват, не можейки да се напаснат заради различията между тях.

Надзирателят ме дърпа все така главозамайващо и съм сигурен, че имам сочна синина от нашийника, но тази болка е отрезвяваща. Кара ме да бъда по-наблюдателен и да не изпускам нито една подробност.

Погледът ми попада на същите сиви бляскави стени с вплетени бели нишки в тях. Те се вият като гърчещи се вериги по протежение на целите пищни коридори около покоите на господаря Ким. Очите ми фиксират все същите тъмно червени дълги завеси, които се спускат ефирно на големи дипли по отвесните стени. Обзема ме все същото хладно очакване, което напира и набъбва в мен - скорострелно, неискано и треперливо. Омайните полилеи осветяват бегло коридорите, хвърляйки бледа светлина. Различни високи вази с екзотични цветя и саксии красят колоните, които крепят сводестия таван. Но зебелязвам изсъхналите растения, които като нас, робите, превиват глава, умирайки ненадейно и неочаквано.

Оковите се търкат в китките и глезените ми, оставяйки тънки струйки кръв да се стичат и да оставят следи върху мекия червен килим. Униформата ме стяга, задушава ме. Доставя ми единствено дискомфорт, на който надзирателят се подсмихва. Знам, че му е задавно да ме гледа как сбръчквам лице в израз на болка, когато нашийникът се среща с кожата на врата ми.

И скоро пред погледа ми изниква тъй познатия коридор, който води до покоите на господаря. След още няколко мига стоя с треперещи крака и потни ръце пред златните врати с масивни дръжки, а след две секунди бивам издърпан насилствено в просторната спалня на господаря Ким, която за пореден път ме удивява.

- Доведох го, господарю - промълвява тихо надзирателят, като гласът му едва доловимо трепери от страх.

- Много добре, можеш да си тръгваш - презрително му изкомандва господарят от вътрешността на огромното си легло, където завесите се мърдат.

Надзирателят пуска веригата, захваната за гърлото ми и тя тежко пада по тялото ми, удряйки се в него силно. Изстенвам глухо, когато сълзи избиват в крайчеца на очите ми. Свеждам глава и чакам поредните чудовищни изпълнения на господаря Ким. Нещо се дръпва рязко и след малко господарят Ким проговаря:

- Я, виж ти кой си имаме тук - изцъква сардонично. - Един роб, окован и готов за чукане. А, малкият ми, искаш ли да ти го напъхам отзад? - засмива се злостно, от което косъмчетата на ръцете ми се изправят и аз отстъпвам инстинктивно една крачка назад, при което веригите издрънчават. - Аааа, без такива. Довлечи се до леглото ми, робе - нарежда ми с леден тон и аз няма как да не се подчиня. Тръгвам бавно към него, докато веригите се затягат не само около тялото ми, но и сърцето ми, тътрейки се зад мен. Очите ми прибягват бързо и трескаво по мокета. Стигам отдясната страна на леглото, защото в предната си част леглото има метална решетка. - В скута ми, робе - и аз затварям очи, когато не особено грациозно се стоварвам върху него. Оковите ми пречат и ме ограничават откъм действия.

Господарят ме намества върху стегнатото си мускулесто тяло и аз мога да усетя пишката му до бедрото си как трепти и се удря в него. Поставя лявата си ръка върху бедрото ми и бавно започва да я движи, докато не я мушва под роклята ми.

- Много ти отива този цвят - промълвява с дълбок глас в ухото ми, докато лявата му ръка минава през жатриерите на бедрата ми и обхожда цялото ми тяло под дрехата. - А тази червена дантела те кара да изглеждаш ужасно секси, което ме възбужда много, защото червеният цвят ми е любим - изстенва гърлено и ме намества още по-добре върху себе си, така че да усетя цялата му твърдост срещу себе си. Започвам да дишам накъсано, докато палецът му проследява линиите на прашките ми. Капки пот избиват по челото ми и непредвиден трепет ме разтърсва целия. Ръцете ми свити на юмруци измежду веригите в скута ни. - Но имаме друга работа в момента - сграбчва дясната ми ръка изведнъж и забива някаква спринцовка в нея. Изхоквам тихо от острото пробождане и очите ми се разширяват.

- Какво ми направихте?

- Нищо особено - казва съвсем леко и непринудено. -  Инжектирах ти тройна доза кокаин, за да се отпуснеш. Би трябвало да започне да действа след няколко минути.

- Ко-ка-ин? - промълвявам смръщено, а главата ми започва да се замайва. Искам да се измъкна и правя опити за безполезна борба, но господарят Ким ме държи здраво за кръста. - Уха, силни ръце. - Тялото ми се изпълва с непознат прилив на енергия, който завладява тялото ми. Всичко вътре в мен бушува като бурите на Анхел, които той ми описваше.

- Вид наркотик, който ще те накара да се забавляваш - а аз се засмивам, защото отваряйки очи виждам веригите, които се извиват по странен начин в скута ми. Като плъх в предсмъртни гърчове.

- Уау, веригите са много големи - повдигам ги - и тежки - казвам му съвсем откровено, докато изследвам странните цветни вериги. - Не бяха ли сиви? Защо сега са зелени?

- Все още са сиви - отвръща ми той и странно за мен се запитвам дали и устните му са зелени...или пък сини? Вдигам погледа си малко нагоре и с усилие на волята го фокусирам върху малката му уста, чиято долна устна е пухкава.

- Искам да те целуна - изтърсвам от нищото, главата ми се върти в неопреодолимо щастие, а гърдите ми се разтърсват от смях, когато целувам господаря право в хубавата му деликатна уста. Устните му са меки и апетитни. Смея се, целувайки го непохватно. Той отделя устните си от моите, а аз дишам тежко със склопени очи.

Изведнъж ме подхваща изпод бедрата и се изправя на крака. Чувствам прилив на енергия да се влива в мен и да танцува из нервите ми горещия танц на съблазънта. Иска ми се да закотвя ръце в копринената му като пух коса, но ръцете ми са оковани.

- Няма ли да ме освободиш? - питам го, докато той вдига ръцете ми високо, а оковите около китките ми жулят плътта. Но болката е притъпена и едва доловима. Всичко бумти и искри под стиснатите ми клепачи.

- Не. Трябва ли да те освобождавам, робе? - в гласа му се долавя скрита заплаха и аз се вцепенявам.

- Искам просто да те докосна - промълвявам, но отново ми става смешно и избухвам в лудешки смях. Ръцете ми са здраво изпънати, докато стъпалата ми докосват леглото. Мисля, че господарят Ким ме е завързал за тавана на леглото. - Завързахте ли ме, господарю Ким? - подхвърлям иронично и се засмивам толкова силно, че чак ме заболяват гърдите. Отварям очите си, за да видя, че господарят е слязъл, за да дърпа завесите на огромното си легло. Ръцете ми започват да изтръпват в положението, в което са.

- Да, завързах те - изрича и се качва на леглото, минавайки зад мен. Всичко е цветно, голямо и размазано. Многооо забавно. Отдавна не ми е било толкова смешно. Толкова свободно. Господарят събира полите на роклята ми с едната си голяма лапа и я поставя отпред на корема ми, придърпвайки ме към себе си. Целият горя, сякаш жив огън пъпли по мен. Чувствам се жив. Дробовете ми се изпълват с някакъв непознат трепет, а чуждо еуфорично чувство прогаря вътрешностите ми с невиждана жар. С другата си ръка сваля гащите ми.

Усещам го как навлиза в мен с един тласък, а аз въздишам шумно. Чувствам се различно. Болката я няма.

Има само удоволствие, докато впивам ноктите в дланите си и стена през стиснати устни. Това е то умопомрачителната радост, за която всички така копнеят. И аз я изпитвам, смеейки се.

Вземам всичко, което господарят Ким ми обеща, докато бях в полусъзнание в болничната стая.

Вземам го и му се отдавам.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Следващите ми спомени са разчупени и неясни, изпълнени с луди кикотения, тежки въздишки и силни тласъци. През пелената от удоволствие и чуждоземни образи, усещам говорения, тихи шепоти и горещ дъх по врата си.

Някой го смуче силно, забивайки се силно в мен. Знам, че коремът ми се усуква около основата си. Осъзнавам, че ми харесва. И то много. Твърде е хубаво. Искам още от това натрапчиво чувство, което се разпростира из мен и ме кара да се смея и да се затягам около нечия пишка. Пъшкам силно, устните ми са подути и солени.

Чувам още гласове около мен, но не разбирам какво си подмятат.

- Лапай, робе - нарежда ми господарят Ким и аз поемам в устата си твърдата му чурка. Никога не бих могъл да сбъркам този властен, студен глас. Ооо, колко е голям. Задавям се, когато се опитвам да го поема целия. Не успявам, което ме разсмива допълнително. Пишката на господаря е набъбнала и гладка. Еуфорията ме завладява напълно, обвзема ме изцяло, докато ближа и смуча жадно господаря. Все още усещам как някой ме лашка неконтролируемо отзад. Някой ненаситен. Господарят напъхва още по-дълбоко чурката си, което ме кара да се задавя. Двамата изстенваме гърлено. Всичко в мен се преобръща.

И всичко продължава да се ниже в откъслечни отрязъци, леки боцкания по ръката и силни пръсти и зъби, които се впиват в мен на различни места. Аз мога само да въздишам и да пъшкам тежко. Светът е твърде цветен и странно изкривен, за да не му се поддам. Омайва ме със своята осанка. Магичен. Различен. Фантастичен.

И нови, и нови талази на удоволствие ме заливат - непознати, неизследвани и толкова причудливо обсебващи. Усещам камшикът и коланът как целуват кожата ми. И аз искам още. Още от болката. Още от господаря. В тези главозамайващи моменти го желая умопомрачително много. Всяка част от него. И аз му давам в замяна засмяната си пияна от наркотика глава. Няма умора, само неспирен екзстаз и бълбукаща енергия. Пот се стича от мен, наравно се оттича с последната ми капка здрав разум.

Всичко ту изплува, ту се появява като издигаща се злобна усмивка от дима. Усмивката на господаря. Не знам защо, но докато ме носи нанякъде, си спомням за сочните му малки устни, които грубо се движеха по моите. Не мога да забравя как вплитах ръце в копринената му коса, за да го придърпам по-близо до себе си. За да изстреля и двама ни на върха.

Както и преди, и сега е студено. Надявам се, че не ме носи в тъмницата. Не искам отново да оставам сам в нея с демоните си. Добре, че беше мисълта за Анхел да ме държи жив. Засмивам се силно. Смехът разтърсва гърдите ми. Но този смях е зловещ и непокътнато грозен.

- На какво се смееш, робе?

- На това, че един мъртвец ме държи жив.

- Все още ли мислиш за него? - гласът му е лишен от емоции, плътен, леко дрезгавеещ.

- Аз го обичам - отвръщам с нова вълна кикот. - И винаги ще нося неговата любов в сърцето си.

- Наивен си, робе. Такова нещо като любов не съществува. Тя е плод на нашето подсъзнание, проекция на най-големите ни страхове. Ти не се влюбваш хората, ти се обсебваш от тях, малък робе. Ставаш зависим от тяхното ежедневие, емоции и преживявания. Превръщаш любовта си във зависимост. И не съм ли прав? Ти си обсебен от мисълта за онзи помияр...

- По-ми-яр - изкикотвам се на причудливия избор на думи, които господарят използва.

-...който ти се пишеше любовник. Вече не го обичаш, по простата причина, че си пристрастен към вече умрелия роб. Това не е любов, а чисто отказване и вироглавство за приемане на действителността.

- О, колко си умен - разсмивам се и започвам да си играя с различните по големина копчета, зашити върху цветната му риза. - Охо, каква ярка риза! И аз искам такава - пляскам ощастливен и се засмивам отново, когато поглеждам дебелите си като плъх пръсти. - Къде ме водиш?

- В сектора ти.

- А там ли сме вече?

- Млъкни най-стене - изръмжава ядосано господарят, а гласът му ме кара да се свия в ръцете му, които ме носят - големи, уютни и топли.

- Мисля, че искам да те целуна. Може ли? - питам го, затваряйки очи. Сърцето ми бумти в слепоочията ми. Мога да усетя пулса си дори по върха на езика си, който чувствам подут и двойно уголемен. Гласът ми трепти, докато произнасям думите, насечени и едва разбираеми. Мисълта ми е все така трудна за улавяне и възприемане.

Вместо да ми отговори, господарят блъска някаква врата и чувам как тя се удря с пукот о стената. Изплашени писъци изпълват помещението.

- Не се бойте, курвички мои - плътният му глас разцепва въздуха като с меч. Може би дори ползва оръжието на една от броните в Тронната му зала. Разкикотвам се при тази мисъл - Не съм дошъл за вас, малки страхливи келешчета. - Защо си мисля, че лъже?

- Не е дошъл за вас - пауза. - Дошъл е да ме довърши - изсмивам се високо, докато лудата забава отново ме хваща в своя магнетичен плен. - Господарят иска да ме умори, братя и сестри мои. И той го прави. Взе първо тялото ми, а сега и душата ми. Аз съм негов - сух, сгълчан кикот се изтръгва от надъвканите ми устни, докато господарят ме поставя на едно легло.

- Точно така, робе - прошепва със своя студен, но плътен глас. Шепотът му е тих и горещ, когато се сблъсква с ухото ми. - Радвам се, че най-сетне го разбра - сграбчва силно брадичката ми със здравите си, гладки възглавнички. Притварям очи, когато устните му ефимерно докосват моите в недостатъчна целувка. Само лек полъх плъзва по настръхналите ми устни, преди господарят да заговори отново в ухото ми. - Днес беше добра курва и успя да ме задоволиш - пауза, изпълнена с накъсано дишане - и намерих отлично приложение на голямата ти уста, която зее като ханска порта. Наистина те бива да правиш свирки - притиска силно устните си в крайчеца на моите и се отдръпва бързо, изблъсквайки главата ми настрани.

- Ти идваш с мен. Веднага - заповядва господаря на някого и аз искам да стана и да спася сънародника си, но някой ме бута да легна отново на леглото.

- Стой мирен, Макс. Поне днес - примолва се някой. - Заради мен, моля те.

- Мари?

- Да, аз съм. - Чувствам се странно, сякаш душата ми е отделена от тялото и аз се рея из въздуха - лек и прозрачен. Всичко е далечно и лековато. Светът вече не е тъй жесток, защото намирам радостна нотка в него.

- Съжалявам, че те отблъснах - извинявам се със затворени очи и подскачащо в гърдите сърце. - Не мисля, че трябваше да те наранявам по този начин. Но...Анхел...ми липсва - запецвам. - А-аз съм виновен за неговата смърт. Вината ме разяжда. Не искам нещо да ти се случи и на теб - споделям искрено и отварям очите си, за да видя лицето на Мариета право пред моето. Някъде в далечината се хлопва врата.

Придърпвам главата ѝ към моята и жадно целувам устните ѝ. Може би от съжаление, може би от размътено, замъглено съзнание и пречупено на две сърце, задвижвам устните си по нейните. Анхел е все още някъде там, в главата ми, но в момента се чувствам истински.

И най-вече жив.

Мариета отвръща на моята покана и усещам как се поддава под напора ми. Сърцевидни, сухи устни, но изкушаващи и мечтани. Откога ли съм искал да ги вкуся?

- Съжалявам, Мари - прошепвам в ухото ѝ, отделяйки се от нея. - Съжалявам за всичко.

А светът си е все тъй цветен, а в него се мержелеят причудливи същества, които ме карат да ги докосна. Но не мога, защото пръстите ми минават през тях, което ме кара да се смея.

Смея се, защото осъзнавам преходността и несъстоятелността на нашето подземие. Прониквам в същността на това да бъдеш незначителна играчка в света на големите такива.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Главата ме боли зверски, стомахът ми се свива и дори не успявам да се завъртя, за да повърна върху пода. Вместо това изсипвам цялото си стомашно съдържание върху себе си и в частност завивката. Напъвам се, докато от пресъхналата ми уста не почне да тече само слюнка. След известно време се успокоявам и с недоволство установявам, че цялото тяло ме боли. Гърбът ми е в състояние да ме подлуди от живата агония, която го обгръща страстно.

Господарят Ким ме бе дрогирал и се бе възползвал от тялото ми за пореден път. Аз съм неговата лична играчка. Просто е намерил начин, по който няма да му се дърпам. Начин, по който ще ме има изцяло.

Разридавам се и заравям глава в оцапаните си с повърня ръце.

- Какво направих? - прошепвам на себе си, когато новата вълна от прииждащи ридания разкъсват тялото ми на малки части, всяка от които ме пробожда болезнено. Усещам как раните ми бавно се отварят с всяко по-рязко движение.

- Нищо не си направил - обажда се познат глас от горното легло. Мариета слиза по стълбата и кляка го леглото ми. - Не беше на себе си. - Но аз се разплаквам още повече в мръсните си ръце, по които има засъхнала кръв и още кой знае какво с неизяснен произход.

- К-к-какво ми стори господарят Ким? - но Мариета мълчи, но усещам присъствието ѝ осезаемо. - Кажи ми. Моля те - проплаквам. Искам да знам, защото спомените ми са същински водовъртеж от кръпки, всяка от които не пасва на другата. Искам да си спомня какво точно се е случило в покоите на господаря Ким. Тя само въздиша и сяда на студения под, облягайки се на леглото ми.

- Господарят те донесе лично на ръце, но сякаш не беше на себе си. Малко по-късно разбрах, че всъщност си натъпкан с дрога. Разбрах по разширените ти зеници и конвулсивно треперещите ти ръце. А и самият ти се смееше постоянно и приказваше за някакво неща, които просто не бяха в стаята. Но когато те видях...- тя спира, но моите сълзи не. И моята кръв не спира да шурти. А моето сърце не престава да кърви.

- Какво, Мариета? - продължавам да напирам със свито гърло, изцеден и определено разцепен и опустошен.

- Целият бе в синини и кръв - гласът ѝ трепва едва забележимо. - Надраскан, в смучки и следи от камшик. Направо бе ужасно да те гледам.

- И сега не искаш да го направиш - заявявам леко обвинително с привкус на мъртвешка тишина и изпъвам краката си върху продънения матрак. Очаквам да ме нападне, но вместо това гласът ѝ звучи по-студено и отчуждено отпреди.

- Нямаше те цял ден, Макс - дъхът ѝ изсвистява трудно през устните ѝ. - Аз, аз...не знаех какво става с теб - главата ѝ клюмва върху гърдите ѝ и аз вдигам ръка, за да я поставя върху рамото ѝ, но това е битка, която тя сама трябва да изпроводи докрая. „Но може би и тя има нужда от подкрепа”, укорява ме съзнаието ми, но не мисля, че бих бил от някаква голяма утеха. Но въпреки това прибирам ръката си и наблюдавам превития ѝ гръб. „Страхливец”, нашепва едно гласче в мен. Да, страхувам се да не я изгубя, както изхубих Анхел. Не искам тя да последва неговата съдба. Мариета заслужава нещо по-стойностно от мен. - Беше ме страх за теб. Онзи надзирател дойде, ти се облече и замина и се появи чак вчера вечерта, окървавен и полудял. Не знаех какво да мисля и да правя, Макс - подсмърча тя, но все още не се е обърнала да ме погледне. Набързо сканирам тялото си и на бледната светлина на лампата успявам да различа моравите следи от оковите, които са се отпечатали върху китките ми. Гротескни рани се завъртат около китките ми, а по вътрешната част на ръцете си имам засъхнали ручейчета кръв, които започват от разранената плът на китките ми. Малки червени точки осейват предмишниците ми. Забелязвам и сините, и червени линии по ребрата си, които се четат под кожата ми, а също така и по корема ми. - Мислех, че и аз ще полудея, след като те видях, отпуснат върху ръцете на господаря.

- Спокойно, Мари. Тук съм - гласът ми излиза със скърцане от гърлото. Чувствам езика си подут, а гърба си в болезнено изкушение, което ме раздира на две с дългите си нокти. „Душата и сърцето ти ще те погубят”. - Няма къде да ходя и ти го знаеш много добре.

- Ако се погледнеш, няма никак да ти хареса гледката, която представляваш - заявява тя твърдо и непреклонно.

- Опиши ме, за да се разбера. - Очаквам, че тя няма да започне да разказва за състоянието ми в момента, а и самият аз мога да усетя натрапчивата болка, която се е загнездила в задника ми. Усещам я истински и неподправено. А името на господаря гори със силата на адски огньове върху кожата ми. Разбирам, че болката е и в сърцето ми. Но какво толкова не ми дава мира?

- Изнурено лице - започва тя с отпаднал глас, - големи черни сенки под красивите ти, наситено сини очи, които изглеждат като две хлътнали кухини. Дълга, руса като слама коса, но адски сплъстена и мазна - говори с отвлечен глас, шепот, дрезгав и сипкав. - Малко, хърбаво телце, стигащо едвам до ключиците ми, ребра, които изпъкват яростно върху изключително бялата ти като на призрак кожа - прави пауза и бавно извръща тялото си към мен, поставяйки ръце на скърцащия ми матрак. - И прекрасни, малки устни, които искам да усетя пак. - Очите ѝ обследват цялото ми лице, покосено от дълбока печал и болка, слизат надолу към издраните ми гърди и се връщат пак върху него. И аз за нито една секунда не изпускам пронизващия ѝ поглед, който ме прогаря надълбоко. Взорът ѝ прониква навътре в душата ми, инспектира сърцето ми до неговата същност, взривява го отвътре навън и го оставя разтърсено. Преди Анхел ми влияеше така. Само с един негов похотлив поглед и целият изтръпвах и краката ми започваха да треперят.

Болка ме пронизва в сърцето при тази така кристална истина. Но докато гледам в чистите светло кафяви очи на Мариета, които ме наблюдават съсредоточено, си спомням, че преди година поставих същите условия на Анхел, като го накарах да избира между мен и вратата. Сега Мариета ме кара да избера нея или опустошителната липса на нейното отсъствие.

И мисля, че отдавна съм взел решение, но просто не исках да се отдавам на чувствата си. Онези пагубни емоции, които ме раздрусват здраво за раменете. Не исках да приема истината, че мога да харесам някого другиго, освен Анхел. Но действителността е различна. Аз съм различен. Искам да обичам само Анхел. Желая да изтрия гротескните спомени за бездушните му очи и кървящо тяло. Копнея да се освободя от тях...

...и може би Мариета е ключът, разковничето на цялата плетеница от болка, сълзи и натякващи спомени.

Навеждам се към нея, оцапан с повръщано, вонящ на мишешки изпражнения, кървящ и посинен и тя ме посреща по средата на пътя.

Устните ни се сблъскват яростно, жадуващо, изнемогващо. Има яд в целувката; несподелна, копнееща страст, която иска да бъде отприщена. Но има и още нещо на върха на езиците ни - щипка мъка, подправена с много стаена мъка и разочарование. Ръцете ни се търсят отчаяно. Желаят да намерят душата на другия.

Придърпвам главата ѝ по-близо до моята, когато вплитам пръсти в русата ѝ суха коса. Палците ми притискат челюстта ѝ от двете страни, точно под ушите. Изстенвам в пламенната целувка. Тихи стонове се изтръгват и от нейната гореща уста. Отделям се задъхан от нея и подпирам челото си о нейното.

- Изпълних ли желанието ти? - питам с притворени очи.

Вместо да ми отговори, ръцете ѝ намират врата ми, а устните ни отново се свръзват бурно. Мариета ме изблъсква леко назад, докато изритвам завивката с краката си. Тялото ми се свива и разпуска болезнено и аз изстенвам, когато се помръдвам дори с милиметър. Но пренебрегвам болката в тялото и сърцето си. Тя се покачва върху мен и съвсем ефирно се настанява в скута ми, без да прекъсва огнената целувка, която хвърля искри, които съскат всеки път, щом устните ни установят контакт. Гърбът ми опира стената, когато се намествам по-удобно върху леглото, което скърца под тежестта ни.

Отлепям устни от нейните и тръгвам да оставям леки целувки по изваяната ѝ челюст, надолу по сочната ѝ шия. Поставям страстна целувка на сгъвката между шията и рамото ѝ, а тя въздиша неудържимо, подръпвайки косата на тила ми. Устните ми продължават своя път към рамото ѝ, където подръпвам ръкава на черно-бялата униформа надолу, за да открия апетитна кожа отдолу, която жадува да бъде докосната. Целувам вече открито ѝ голо рамо, но не ми стига. Искам повече от нея. Мариета ми помага доста, като изкарва ръцете си от дългите до сгъвката на ръката ѝ ръкави. Дрехата се спуска по тялото и се събира в скута ѝ. Гърдите ѝ, закръглени и със настръхнали зърна, щръкват пред погледа ми. За момент загубвам ума и дума. Парализирам се, докато сърцето ми бумти невъзможно силно, а аз тръпна от удоволствие. Възбуждам се.

- Макс - въздиша, - не стой като статуя, дявол го взел - грубо издърпва ръката ми под пластовете дрехи, събрани на купчина между нас. - Ако не си вкараш пръста скоро в мен - изстенва, - ще стане лошо - поглежда ме сериозно с почернели от похот очи, а след това разтърсва глава и русата ѝ коса се посипва върху раменете и гърдите ѝ. - А аз не чакам втора покана, отмествам с една ръка гащичките ѝ и намирам входа ѝ. Пъхам палеца си силно и навътре. Клепачите ѝ се хлопват моментално, когато започвам да вкарвам и изкарвам пръста си. Кожата ми, набраздена и с кървящи рани се опъва мъчително, докарвайки ми нови болезнени спазми, но се старая да пренебрегна всяко едно мъчно движения на скърцащото си тяло.

Посреща ме влажна среда, която пулсира изкусително срещу пръста ми. Мариета се затяга все по-силко около палеца ми.

- Ооо...Макс - изстенва, когато целувам за кратко падинката между гърдите ѝ. - А-а-ако продължаваш така, ще свърша скоро - продължавам да набутвам пръста си по-надълбоко в нея, докато я наблюдавам как се разтапя върху мен. Инстинктивно повдигам таза си, докато палецът ми обикаля стените в нея. Мариета представлява цяло изкуство в момента - потно, диво и ненаситно. И аз я желая с цялото си същество.

- Бъди моя сега, Мари - прошепвам гърлено, докато въртя пръста си в нея. - Ще го направиш ли за мен? - питам, а тя се повдига и посреща палеца ми с бурна скорост.

- Ще бъда, Макс - едвам изрича, когато се разтърсва върху мен и свършва, дишайки тежко във врата ми, докато пръстите ѝ минават през заплетените ми възли. Изваждам пръста си и от нея и започвам да я милвам по гърба и за моя жалост напипвам бразди по него. Мариета го усеща и се сковава, но продължава да сресва косата ми с нейните тъкни пръстенца. - Всички сме минавали през колана и камшика на господаря, Макс. Няма за какво да се впрягаш.

- Той те е наранил - възкликвам разпалено, спускайки ръцете си по потния ѝ кръст.

- Погледни себе си, Макс. Няма място по теб, което да не е заето от някакъв разрез или белег - казва във врата ми, целувайки го. - Нека оставим това за по-късно. Сега те искам отчаяно много в себе си - изстенва жално. - Знам, че досега не си бил с жена, така че, нека първият ни път заедно да е запомнящ се - намества се по удобно върху мен. - По дяволите и проклетите гащи - изплюва ядно, а аз стоя като попарен. Сърцето ми блъска мъчно срещу гръдния ми кош. Чувствам се така, сякаш се намирам в друг свят. Както Анхел успя, така и Мариета съумява да ме накара да забравя за суровата действителност.

Главата ми гърми и бучи, когато Мари поставя ръцете си на раменете ми и се повдига нагоре и с моя помощ, успяваме да се съединим. Тази рокля серозно почна да ме нерви.

Тя се плъзва по мен и аз въздишам тежко през носа. Вълна на удоволствие ме залива, когато усещам Мариета толкова близо до себе си - плътно и неразрушимо. Мари се спуска още малко по мен и сладкото ѝ закръглено дупе докосва топките ми. Ръцете ми обхождат двете ѝ бузи, мачкайки ги. Бедрата ѝ се трият в моите ритмично, докато пръстите ми се впиват в задника ѝ.

- Ох, ох, ох...Макс - изнизва се от мен и силно се спуска по пишката ми. Целувам подпухналите ѝ устни, заглушавайки няколко нахални стона, които набъбват в устата ѝ. Придвиждам ръцете си нагоре по гърба ѝ, който се вие в ръцете ми като змия. Малките ѝ гърди докосват горещо моите и целият се възпламенявам като факла. Горя истински и това ми харесва. Харесва ми да усещам Мариета, затягайки се изкусително около мен. Подвигам тази си истинктивно, искайки да навляза по-надълбоко в нея. Да взема повече от нея и да запеметя това всепоглъщащо чувство в сърцето си. Да запазя този жарък момент, който споделяме в момента.

Вземам косата ѝ в шепата си и дърпам силно, шмугвайки се упомрачително мощно в нея. Гърбът ѝ се извива в арка, а аз имам възможност да я обладая по-пълно и плътно. Самата тя пулсира около мен като трепкащо пламъче и буквално ме приближава към края ми. Вътрешността ѝ е влажна, мека и лигава, а Мариета е толкова гъвкава и подвижна. Извива се в ръцете ми като същинска богиня на лъстта. Униформата ѝ се е насъбрала около кръста ѝ, пречейки донякъде на действията ни. Не спирам да прокарвам ръце през слабите ѝ бедра, обвити в 3/4 чорапи, които искам да изтръгна от дългите ѝ снежнобели крака.

Движенията ни са трескави, първични, даже груби. Устните ми атакуват жадно нейните, докато се тласкам все по-силно в нея.

- Ооо...дааа...там, Макс - изскимтява през влажните си устни, ръцете ѝ вплетени в косата ми, дърпайки в такт с тласъците ми, които граничат с животинското в нас. Но аз нямам за цел да съм нежен. Искам да взема всичко от нея. Да я чукам силно и до полуда. Докато не остане нищо от нас и нашето съществуване. И затова се опитвам да се напъхам максимално в нея и да усетя всеки нейн дъх, полъх и потрепване на бедрата ѝ. И го правя, дърпам я едва ли не яростно надолу, докато тя се изкачва и слиза по мен. Мариета ме поема, отвръщайки на нечовешките ми пориви. Красивата ѝ уста зее отворена, главата, отметната назад. Поемам едното зърно в устата си и засмуквам. Охкания излизат от моята и нейната уста. Тя е въплъщение на цветята в саксиите в кородирите. Едно затворено растение, чиято красота бива погълната от мрака в това подземие. Господарят Ким взема светлината в нас и тя увяхва, схумва се, докато не изчезне напълно.

Облизвам хубаво настръхналите ѝ зърна, които изглеждат приятно зачервени на слабата светлина в спалните помещения. Дишам тежко и сипкаво, докато ръцете ѝ се впиват в раменете ѝ. Стената, в която гърбът ми се блъска периодично, е в пълен контраст с нагорещената ми потна кожа, която пари от докосванията на Мари. Гърбът ми пищи все път, в който се срещне с твърдата студена стена, но новите талази не ме спират да имам Мари. Сега и завинаги.

- Макс. О, Макс - изпъшква, а в далечината се хлопва врата. - Докосни ме...отдолу.

- По дяволите - псува някой. - Нали чувате това, което и аз?

- Да, някой се развихря там в ъгъла - подсмихва се друг, а ние с Мариета продължаваме да сношаваме неконтролируемо. Пъхам ръката си под дрехите, а с другата издърпвам гащичките ѝ по бедрата ѝ, които здраво държат хватката си около таза ми. Буквално съм приклещен отвсякъде.

- Тези са луди - а аз пъхам пръст в нея.

- Определено.

- Хайде да ги оставим да се изчукат, че да им утихнат хормоните. Просто ще се правим, че не ги чуваме.

- Успех, братко - изсмива се силно някой, докато с Мариета се движим в последните издихания на нашата еуфория. Помпя я бързо, докато тя се движи по мен. Леглото скърца пронизително, докато освирепяло се мърдаме по него.

- О, да - изпъшкваме в унисон, с след още няколко въртеливи движения на пръста от моя страна и Мариета свършва бурно, разтърсвайки се цялата. И аз се освобождавам след още няколко тласъка и с тежко дишане облягам глава на студената стена.

Дъхът на Мариета се сблъсква с нагорещената ми кожа, докато ръцете ми скитат като самотници по мокрия ѝ гръб. Притворил съм очи, но нямам нужда от тях, за да усещам. А това, което чувствам е невероятно - сладко, пиперливо желание се разхожда из мен. Кара ме да полудявам и да не искам да притихна. Сграбчва ме здраво за гърлото и стиска, докато не ми свърши въздуха. Но има и още нещо - едно незаменимо чувство на лекота и безвремие. Чувствам се олекотен, извисен. Сякаш се рея из сините небеса на Анхел.

Коремът ми се е все така усукан на възел, сърцето ми тупти ожесточено, но аз съм освободен от предразсъдъци и убеждения. Имам Мари, която избра мен пред осанката на смъртта.

Отварям очите си, за да видя, че Мариета ме гледа съсредоточено, сякаш се опитва да намери някакъв отговор по лицето ми. Ръцете ѝ кротко си почиват върху раменете ми. Капки пот се стичат по стегнатото ѝ тяло.

- Ако господарят научи, ще те убие - казвам ѝ тихо, но твърдо.

- Е, и? - вдига вежда, но не се изплъзва от мен. Напротив стои и не мърда.

- Как „е, и”? Ти чуваш ли се? - питам я, сграбчвайки челюстта ѝ с ръката, която изкарах от нея. - Ще умреш заради мен. Не бъди толкова глупава - приближавам лицето ѝ към своето, стискайки я силно. Малки сълзички избиват в края на очите ѝ. - Не искам да те загубя. Не искам да повториш съдбата на Анхел - преглъщам мъчно, със свито гърло.

- Всички бихме умряли за теб, Макс - прошепва тихо срещу лицето ми. - Не се боя от смъртта. Не можеш да ме стреснеш с тези несъстоятелни заплахи. Откажи се от мисълта да ме разубедиш да стоя далеч от теб - поема си дъх дълбоко, когато в пристъп на пораждаща се ярост повдигам таза си, за да се напъхам силно в нейния вход. - Аз ще стоя дълго при теб и до теб, Макс - затягам челюст, стискайки все така лицето ѝ. - Ще бъда това, от което се нуждаеш - утеха, подкрепа, приятел, любовница. Всичко. Само трябва да ме допуснеш до себе си.

- Ще пострадаш, Мари. Както виждаш, всички ни гледат и слушат. Все някой ще изпорти на господаря и той ще накаже - преглъщам трудно през сухото си гърло. - Мислиш, че ще успея да преживея да те гледам изнасилена, обезобразена и кървяща? - питам я откровено и не дочаквам да ми отговори. - Не, това е отговорът. Няма да успея да превъзмогна твоята смърт. - По лицето ѝ прибягва смесица от осъзнаване и уплаха, но накрая се физиономията ѝ се застопорява на твърдост и решителност.

- Ще умра заради теб - отвръща ми.

- О, Мари - пускам отпаднало лицето ѝ и зарейвам поглед из спалното, и забелязвам как някои ни наблюдават с нескрито любопитство. - Напъхваш се измежду шамарите и накрая и двамата ще страдаме.

- Не ме интересува, че ще умрем. Не мислиш, че смъртта е по-добра от нашето положение в момента? - пита, а тялото ѝ се сковава в скута ми. - И сам си го казвал, но заедно ще успеем, Макс. Заедно можем всичко - шепти тихо срещу лицето ми. Повтаря моите думи, които произнесох, когато видях тайната им сбирка за първи път. - Не се отказвай от нас при първата пречка на пътя. По-силни сме от всичко - целува ме в края на устните и аз пламвам.

- Ще страдаме заради това, че искаме да вземем минималната свобода, която можем да изкопаем на това пагубно място - отвръщам ѝ и я поглеждам за последно в големите кръгли очи, които трептят толкова сигурно в орбитите си. - Толкова си вироглава, че не е истина - целувам я отново, предавайки се пред нейния инат, който бие дори моя.

Тази целувка е по-скоро назидателна и донякъде разочарована, защото животът на Мариета виси над пропаст и всеки момент ще се прекатури и ще падне в него. А тя иска доброволно да се хвърли в пропастта. Глупачка!

И въпреки това задълбочавам целувката ни, защото съм бесен на Мари и лековерието и незаинтересоваността, с която се отнася към ситуацията. Усещам как малки сълзилки започват да се стичат от очите ми и да тупват върху горещите ни устни. Но нищо няма значение, след като Мариета дава живота си толкова лесно. Ще я имам, за да мога след това да я дам на онзи измъчващ дявол.

Сменям позициите ни и я приковавам към скърцащото легло.

- Охо, втори рунд започва - обажда се някой.

- Някой тапи? Не. Светът е ужасен - измрънква някой, докато отстранявам униформата от стройното тяло на Мариета. Свалям гащичките й и бавно започвам да дърпа чорапите ѝ, като същевременно целувам новооткритата плът. Кожата ѝ е мека и прелъстяваща. Бих могъл да я докосвам и целувам цял живот, но ние нямаме толкова време. Дори себе си нямаме. Какво остава да притежаваме друго.

След малко чорапите се намират на земята при другите ни дрехи и завивките. Поглеждам Мариета в цялото ѝ голо великолепие - бледата кожа на лицето, изпъкващите ребра, малките гърди, които са малко по-големи от шепата ми, русата ѝ разпиляна като ореол коса, плоския ѝ корем и космите между бедрата ѝ; отпуснатото лице, закръглено и със сърцевидни устни и малките белези, които осейват тялото ѝ и го загрозяват, заедно с червени отпечатъци, оставени от моите кървящи ръце. Това е тя - нескрито изкуство, което ме изумява с неподправената си естествена красота.

Залепям се за нея и двамата си пасваме като две липсващи части, нищо, че съм глава и половина по-нисък. Доста е висока за жена!

Хващам дясното ѝ бедро и го повдигам и навлизам бавно в нея, пъшкайки. Стискам здраво крака ѝ, но ръката ми се поти върху него. Излизам и отново покривам плътно тялото ѝ. Целувам подутите ѝ устни, които прилягат добре на моите. Забивам се силно в нея, а гърбът ѝ се извива изпод мен. Мариета поставя и левия си крак на кръста ми и ме придърпва по-близо до себе си, по-надълбоко. Ръцете ми започват да мачкат стегнатите ѝ гърди, а тя стене приятно, докато я обработвам непохватно. Ръцете ѝ пъплят по мен, изследват белезите по гърба и най-вече името на господаря, което завинаги ще остане жигосано върху плешките ми. Съскам, когато пръстите ѝ по без да искат натиснат някоя рана по-силно.

Задвижваме се в един сносен ритъм, бавен, почти лиричен, все още толкова наситен откъм чувства - гняв, огорчение и злостна непримиримост.

С Мариета сме едно - аз в нея, тя по мен, затягайки се. Мога да я усетя напълно - всяко трепване, вдишване и издишване. Мога да чуя всяко едно измърморено проклятие, стон и скимтене, докато двамата се сливаме с нашите светове. И това е магия, фантазия, блян, невиждан немечтан, но случващ се. Тази жена под мен разбърква представите и усещанията ми. Разпердушинва ги и ги прави на нищо. Това ме кара да искам повече от нея и нейното същество. Ръцете ѝ ме обгръщат през гърба, давайки ми надежда и успокоение.

Гърдите ми се докосват с нейните с всеки тласък. Помежду ни няма прегради, Анхел си е все там, но единственото, което ми остава да изпълня към него е дългът, който трябва да изплатя. Анхел умря заради мен. И точно заради него и другите невинни жертви трябва да си отмъстя на господаря. Трябва да спася народа си.

А наближаването на нашия славен край, движенията ни стават по-некоординирани и трескави. Искам да ѝ доставя максимално удоволствие. Нахалните ѝ пръсти скитат по ръцете и наръфания ми гръб; обхождат врата ми, белязан от клеймото на веригите и от време се впиват в задните ми части.

Светът около нас е глуха, няма дупка, докато настоятелно целувам подпухналите ѝ устни. Нищо няма значение освен нея. Всичко се свежда до нея. Няма господар, който да ни накаже. Не и в момента. Няма Анхел с неговите бездушни очи и кървящо тяло.

Само двамата с Мари сме, в нашия перверзен свят, който искаме да вмъкнем в това издъхващо подземие. Сами в нашата еуфория и край, заобиколени от проблеми и пречки, които могат да струват живота ни.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

След няколко дни в общите спални помещения с гръм и трясък (запазената марка на надзирателите) влиза мургав, набит мъж (същият перверзник от предния път, който налиташе на едното момиче). Вече знае, че трябва да ме търси в ъгъла на спалното и ме заварва там, притиснал колене към гърдите си, след няколко изтощителни дни на търкане на подовете из сектор О. Там решиха да ме пратят.

- Ставай, псе долно. Пак трябва да те съпровождам до покоите на господаря! - изплюва ядно и след малко се намирам на пода, охкащ, с нов чифт дрехи (отново червени) в скута. Бавно се изправям на омекналите си крака и по същата процедура навличам впитите червени, дантелени прашки, слагам си прозрачните червени чорапогащи, осеяни с блестящи формички. Към тях са и вечните (този път черни) жартиери, които поставям в края на бедрото си, прикрепяйки ги за прашките. За моя гнусна изненада, господарят ми е приготвил нещо като корсет, чиито връзки са отпред. Обличам го, докато зъбите ми скърцат страшно и имам чувството, че ще си счупя преждевременно зъбите, а след това стягам корсета, издърпвайки връзките докрай и завързвам на калпава панделка. За прореден път се чувствам унизен, облечен в долнопробен курварски костюм. Сигурно приличам на поръсен, гниещ труп с брокат. Мисля си, че този корсет всъщност има функцията на рокля, защото се разпилява в плисета надолу по корема ми до средата на бедрата ми. Самият той е смесица от черно и червено, покрит с още дантела.

По стара традиция връзвам мръсната си коса на кок с един оцапан, разтеглен ластик и слагам тиарата. За мое учудване този път няма окови и затова надзирателят ме подхваща за бицепса и ме помъква извън стаята, дърпайки ме по познатите коридори. Мариета я няма в стаятя и не искам да си помислял за възможността тя да е в подземията на господаря, висяща от тавана с разкъсни дрехи, а отдолу да се показват гротескните червени следи, оставени от силния камшик на господаря Ким. Искрено се моля тя да е жива и здрава и просто да е при някой надзирател, който просто ще се въползва от нея и ще я изпъди да си ходи. Не че и от тази мисъл ми става спокойно. Усещам как светът ми се стеснява умопомрачително много, а в мен започва да клокочи познатият ми гняв, който има отенъците на загубата, омразата и отмъщението.

Вървим по сравнително празните коридори. В сектор Н няма много движение и е сравнително тихо. Тук-таме притичва някое момче или момиче, бягайки към или от някого. И както обикновено, в тъмните кородори се чуват пъшкания и стенания, и молби за пощада. Но такова нещо не съществува в света на господаря Ким. Никой не е възпитаван в милосърдие. А защо господарят Ким е толкова зъл и мрачен? Какво или кой го е направил такова безпощадно копеле?

С наближаването на моста между сектор Н и сектор И, чувам как отдолу звукът от кирките на робите се забива ритмично в камъка. Някъде там Сесил и Палинда копат в мините, за да събират въглища за господаря. Там долу стотици роби се трудят за благополучието на онзи звяр. Скръцвам силно със зъби, докато надзирателят ме дърпа силно за ръката, хвърляйки ми перверзни погледи. Тялото ми все още не е забравило грозната, жестока подигравка отпреди няколко дни. Раните, едвам затворени като по команда се обаждат и започват да щипят. Макар нашийникът и оковите да ги няма, мога да усетя отзвука от тяхното отсъствие, което пари по кожата ми под формата на синини и зачервени прорези.

Преминавайки в сектор И, забелязвам множество роби в типичните униформи на Сектор Ч да чистят коридорите. Всичките до един издокарани в тъмно кафяви панталони и тениски и всичките боси. Стълби са подпрени на стените, а върху тях се катерят пъргави деца, които да стигнат до най-високите части на коридора и да изчистят кадърно било то полилеите или ъглите, покрити с паяжини. Множество хора се щурат припряно насам-натам разнасяйки кофи с вода, носейки препрати и парцали или дърпайки направо цели колички с почистващи материали. В друг коридор пък навиват килима, а един чистач минава със стиртката, миейки прахта и мръсотията, събрала се под дебелите килими. Толкова познати движения. И аз правя това, когато не бивам чукан от господаря Ким.

Всеки един от тях усилено се опитва да почисти всяко петънце мръсотия и да излъска до блясък колоните. А и трябва да призная, те наистина полират всичко до съвършенство. Винаги всичко е идеално чисто и забърсано. Тези хора знаят как да не оставят следи след себе си. Тръпки ме побиват от прецизността, с която работят.

Минавам покрай много роби, които ме изпровождат с любопитни погледи. Мисля си, че забелязвам червеникавата коса на Сия подскачайки наоколо във водопад от къдрици. Но повечето са напълно вглъбени в работата си и дори не ме забелязват. Има едно оживление в момента. За този специфичен миг мога дори да усетя живота в замръзналите вени на това погубено царство. Мога да видя що е това жизненост и събуждаща се атмосфера.

Но този радостен момент не трае дълго, защото златните врати, водещи към покоите на господаря, изникват пред погледа ми. Надзирателят бута крилата и ние се озоваме в тихата обстановка на огромната стая, която е в противовес на шумолящите дрехи на робите, тракането на стълбите и количките и ритмичното търкане по пода със стирките и парцалите.

- Махай се, Стефано - и надзирателят ме пуска грубо, покланяйки се дълбоко на господаря, оттегля се и залоства стаята от отвън. Отново съм сам с господаря Ким. Тялото ми се смръзва и всяка болежка, която не се беше обадила, сега неистово вие, сещайки се кой е причинителят.

- Наистина ти отива червеното, робе - изрича бавно. - Но за днес съм ти приготвил нещо интересно - стъпките му се приближават до мен, хващайки ме за ръката и той ме помъква нанякъде. Погледът ми е забит в пода, но не мога да се сдържа да не попитам.

- Какво е то?

- Едно видео - ехидно се разсмива и ме бута върху един стол. Призямвам се тежко върху него, сърцето ми бумти, а гърлото ми е пресъхнало. Ръцете ми се потят и аз се чудя с какво ще ме измъчва господарят днес. След малко го виждам да бута нещо пред мен. Хубаво намества голямото плоско нещо пред мен, а самият той минавам зад стола ми и поставя ръце на облегалката му.

- Това, робе мой, е телевизор. - Очите ми се разширяват, когато телевизорът се включва. Подскачам на стола от уплаха не заради самото включване, а картината, която се появява. А аз виждам себе си върху спалнята на господаря с оковани за тавана ръце, облечен в червената униформа отпреди няколко дни. Тихи сълзи се отронват от очите ми, защото това е първият път, в който се виждам и той трябва да е по този начин. - А това, което ни престои да изгледаме, е всъщност едно много добро порно - прошепва в ухото ми. - Време за забава.

И телевизорът оживява.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Трябва да изразя непрекритата си „радост” от гифчетата и снимките, с които @YaNeRusskaya (Йоана) ме заля през изминалата седмица. Благодарение на нея в следващата (и надявам се последна) част на „Задух” ще се опитам да опиша Чихьон (за когото ползвам действително съществуваща фигура). „Благодаря” ти, Йони за цялата фотосесия, от която главата ми не може да си почине. Незаменима си и ми иде да те удуша. Също така се извинявам за всякаква некоректност от моя страна, но еротичното бельо не ми е силна страна и се надявам да не съм оплескала „много” нещата.