След кратко съвещание с мен, реших да сложа предупредителна бележка и тук, защото е от голяма важност. Повечето от вас ще започнат тази книга с твърде положителна настройка и ще се откажат да четат, защото ще видят, че тук има твърде много насилие и издевателства, които няма да им понесат.

Знам, че няма да е по силите на всички ви да четете, но поне ви предупреждавам, че може дори да не почвате да го правите. Не слагам възрастово ограничение с цел, защото и без това няма да го спазите, но искам да знам, че съм ви предупредила за съдържанието на този роман и че не искам да бъда докладвана заради историите си.

На тези, които все пак се осмелят да продължат, приятно четене.

И запомнете, всичко може да е толкова реално, колкото го описвам и толкова измислено, колкото всъщност е.

Част I

Наричаме го Чистилището. И то не съвсем без причина. Тук се потим, морим и работим, а някои даже умират на работното си място. Затова го наричаме Чистилището, защото тук ни очистват. Така, за намаляване на броя на бедните прослойки. Ние сме най-бедните жители на това окаяно общество. Даже не сме жители, а роби. Ние нямаме лица, имена, души. Ние сме вещи с туптящи, умиращи сърца и измършавели тела. Дори добитъкът има повече права от нас.

- Работи, псе долно - изплюва един от надзирателите ни и камшикът се среща в болезнена тръпка с гърба ми, който вероятно прилича на пихтиеста маса месо от толкова удари. Кръв потича от раната и тънко ручейче си проправя път по гърба ми. Покорно навеждам глава и преглътвам сълзите си. Иде ми да крещя и ругая, но нямам тази привилегия. Роден съм роб и роб ще си остана. Докосвам раната с пръсти и изсъсквам при допира. Впивам зъби в долната си устна, за да не изпищя на умряло. Единственото, за което можеш да си мечтаеш в тази пещ, е да умреш по-бързо и максимално безболезнено. Дори смъртта е по-красива от нашето положение в момента.

Продължавам да бутам един от прътите на огромното колело, което се върти със скоростта на охлюв. Но нямаме толкова сила, след като въртим - аз, двама почти грохнали старци( които едвам кретат), трима мъже на ръба на силите си и две момичета на прилична възраст(което ще рече към 20-25. Направо си е цяло чудо, ако доживееш дори до двайсет в този пагубен затвор). И на всеки прът има по още трима души, които влачат измъчените си слаби крайници след себе си. И дори да сме 24, пак не можем да се справим. Просто няма останал живец в нашите тела. Това е Адът на нашето съществуване. В Чистилището се е просмукало единствено миризмата на смърт и упадък.

Раната ми сълзи, докато поредната част от мен се счупва, колоната от карти, държаща душата ми, се срутва в краката ми. Продължавам да бутам, събирайки последните си сили. Но такива не са останали. Нямам воля за живот. Живея на граница между живота и смъртта. Аз съм полу-мъртъв, изпостелял труп - само кости, кървящи рани и подпухнали от плач очи.

Левият ми крак се подгъва и аз падам в прахта. Това, разбира се, не остава незабелязано от надзирателите и те започват да плюят обиди и слюнка срещу мен:

- Ставай, малко животно - рита ме единият от тях в гърба, което ме кара да се сгърча в собствената си куха обвивка. Раните ми щипят, а малки камъчета се забиват в тях, увеличавайки агонията ми. Всички спират да работят и колелото скърца пронизително при своето застопоряване. - Ти, не ме ли чуваш, негодяйче дребно? - сграбчва ме за ръката и ме изправя грубо на умалелите ми крака, които се тресат, омаломащавайки ме. Удря ми шамар, след като не му отговарям. Падам на неравната земя, която се забива в дланите ми. Бузата ми пари. От очите ми рукват сълзи. - Ще ми се правиш на много важен ли, а? - озъбва ми се, докато лежа безпомощен на земята. Всички ни наблюдават с подновен интерес. Мъртвешки тихо е. Чува се само пуфтенето и съскането на пещите. Оттук идва и другото наименование на това пъклено място - Пещта. - Вие какво гледате? - гласът му тътне из душното помещение, което се тресе по ръбовете си от цялото сгъстяващо се напрежение. - Я, веднага на работа преди да съм ви подхванал и вас - и камшикът изплющява тежко в прахта, оставяйки дълга, права диря, а отзвукът от удара ехти дълго след това.

Усещам как страха на всички ни се събира в едно концентрично място. Той наелектризира въздуха и усещам как ме захлюпва като покривало. Наляга върху раменете ми и парализира тялото ми. Чувствам се в плен на собственото си тленност и съзнание. Останалите се връщат към въртенето и бутането, охкайки. Надзирателите удрят заплашително с кашмиците, а горките окаяници само се свиват все повече в себе си, докато не бъдат погълнати от кухината в тях. Аз бивам изблъскан настрани от тях и знам, че ме очаква наказание:

- От доста време не сме имали малко забавление, нали Торо? - подхвърля сардонично Грозна мутра (викаме му така, защото един грозен белег минава през дясното му око чак до брадичката. Носеше се слух, че господарят Ким го наказал за неизпълнение на някаква работа).

- Съгласен съм, Хо - изправя ме на крака Гаден дъх. Вонята на алкохол и цигари ме блъсква в лицето и аз потръпвам. Подтискам горчилката, която тръгва да се надига в мен.

- Знаеш ли, Торо, чух, че малкото зверче правело много добри свирки. Искаш ли да проверим дали наистина е така? - Не смея да вдигна погледа си. Потта и кръвта се леят от мен и попиват в раздърпаните ми тениска и панталони. Гърлото ми е сухо. Страх ме е какво ще последва.

- А, изродче? Бива ли те да правиш свирки? - взорът ми прибягва по робите, които въртят колелото. Те ме гледат със скрито съчувствие, очите им са плахи. Те не могат да ме спасят. От тази многократно осъзнавана истина сърцето ми се свива болезнено. - Попитах те нещо - излайва Гаден дъх, хваща брадичката ми и ме кара да го погледна, но аз стискам очите си силно. Не искам да гледам. Не искам да чувствам. Просто желая да умра. - Виж, Хо. Малкото лайнярче се прави на голям смелчага. Аз предлагам направо да минем към действия. - Кръвта ми се смразява във вените.

- Моля ви се, недейте - проплаквам немощно. Падам на колене. - Моля ви. Не го правете.

- Малък, дрисльо - камшикът се забива в гърба ми за пореден път и аз прикривам глава с ръце, - няма да ми казваш какво да правя! Ясно? - крещи Грозна мутра. - Ясно? - извиква в ухото ми той и дръпва косата ми рязко.

- Д-д-д-да...-треперливо отговарям и преглъщам кръвта от усните си.

- Аз не мисля, че си разбрал - отвръща с насмешливо изражение Грозна мутра. Лицето му се намира заплашително близо до моето и белегът му изпъква дори повече. Не мога да отделя очи от него. Грозна мутра се оттегля назад и разкопчава панталоните си. Започвам да рева неистово. Отдръпвам се назад, но Гаден дъх ме хваща и не ме позволява да се измъкна.

- Моля ви...н-н-не...-мълвя напразно. Те няма да спрат. Просто не са създадени да съчувстват и да изпитват милост. Задушвам се от всичките сълзи, очите ми смъдят, а миризмата на пот и пушек се просмуква в дрехите и носа ми. Страхът ме е сковал напълно. Мятам се в ръцете на Гаден дъх, но той ме държи здраво. Няма къде да избягам. Обречен съм. Напълно.

Грозна мутра се приближава и прави някакъв знак на другия надзирател.

- Моля ви...-трескаво клатя глава и се опитвам да се измъкна. Но аз съм просто едно момче. Един роб. Аз съм вещ за ползване. Гаден дъх сваля моите изпокъсани панталони и ме събаря на земята на четири крака. - Моля ви...-промълвявам последно преди да усетя силна болка отзад. Изкрещявам силно. Давя се в собствените си сълзи.

- Мълчи, педерасче - нарежда ми Грозна мутра, докато безмилостно се тласка в мен. Това ли представлява животът - мъка и агония, които се преплитат? Нечовешко страдание, породено от безскрупулни, безчувствени хора? Но това е моят живот - унизения, подигравки, насилие и изнасилвания (научих тази дума от Марко - единият от двамата старци).

Не мога да сдържам крясъците си, които напират на устата ми. Грозна мутра изпълнява просто животинксите си пориви - той е безмилостен, груб, недодялан. Коланът му се впива в гърба ми. Светът заглъхва. Усещам само болката, която се увива около мен като лоза. Впива острите си бодли в мен и натиска. Силно. Неконтролируемо. Безпощадно. И сякаш този миг продължава вечно. Огньовете трепкат около мен, камъчета се впиват в бузата ми, ръцете ми търсят опората на земята, но намират само празно пространство. Рева. Не издържам повече на това изтезание. Уморен съм. Но смъртта така и не идва. Тя просто не иска да ме прибере. Но аз я желая. Не искам повече да ме използват. От това боли. А аз искам болката да спре.

Падам изтощен на земята. Нямам сили. А и за какво да си правя труда да се изправям? Лежа в прахта използван и кървящ. За пореден път. Дишам накъсано. Топлината ме облива на талази, но в мен има само първичен студ, който пуска филизи по мен.

- Добър ли беше, Хо? - пита Гаден дъх, но аз просто лежа безсилен и изгубен на прашната земя, която попива кръвта и сълзите, които продължават да се изливат от мен. Нови ридания ме разкъсват на две.

- Разбери сам, Торо - отвръща му Грозна мутра. Но гласовете им сякаш са на някое далечно място от мен.

- С удоволствие, Хо. - Гаден дъх ме обръща и аз изстенвам силно, когато назъбената земя се забива в разкашканата ми плът. Разкъсва и без това парцаливата ми тениска. Вече съм напълно гол. Чувам ги как се смеят, но клепачите ми тежат толкова много, че не мога да ги отворя.

Усещам как Гаден дъх се надвесва над мен. Горя. Целият. Треса се. Отвътре навън. Ридая. Без съпричастност. Той ме целува право в устата. Пиянски, недодялано и неточно. Устните му се движат по моите, но са толкова недоловими. Награбва ме и той и без предупреждение ме взема силно и отведнъж. Крясъкът ми би могъл да разцепи мрака. Би смразил всеки, който има душа. Гаден дъх ме чука ужасно грубо, докато вия и плача под него. С всеки тласък става все по-алчен, искащ, животински. Притиска ме силно към земята, която се врязва болезнено в раните ми. Крещя. С глас. Плача. Без свян. Викам. Отново и отново. Гаден дъх ме обладава по-бързо, по-зверски. Тук няма чувства, просто едно голо сношение - ефективно, но жестоко чукане. То няма за цел да бъде деликатно. Гаден дъх прави секс с мен, за да ме принизи още повече. За да ме накара да се чувствам като едно низвергнато същество. И се получава - аз стоя по-долу дори от плъховете.

- Добре се справи, малкият - прошепва ми Гаден дъх. Стискам здраво клепачи и се моля. Просто се моля това да се окаже една илюзорна реалност, мираж, несъществуващо време. Но това се случи. За пореден път ме използваха. Но така стоят нещата в Чистилището. Правиш грешка и после плащаш прескъпо за нея.

Чувам отдалечаващите им се стъпки. Чакълът хрущи под подметките на обувките им. Свивам се на кълбо. Искам да се предпазя от света, който ме бичува. Придърпвам колене към гърдите си и започвам да плача. Но този път сълзите се стичат заради мен, защото искам да излея душата си, но болката е твърде трайна, вечна и нестихваща. Повръщам и нищожното количество храна, която съм погълнал. Стомахът и гърлото ми се напъват, но излиза само кървата слюнка от устата ми.

Отново падам - забравен, преходен и незначителен. Избърсвам лицето си. Ръцете ми са целите в белези, ноктите ми са изпочупени, с кръв и мръсотия под тях. Пръстите ми са покрити с мазоли и леко изкривени (един път ми счупиха пръстите, защото не съм бутал достатъчно силно. Матю - нашият лекар измежду робите, се опита да ги намести, но останаха доста несъразмерни в някаква пречупена форма). Пещите бълват пушек и огън. Вдигам поглед към сводестия таван на Чистилището. Затворен съм под похлупак. Гъст дим се издиха нагоре, нагоре, все по-нагоре. Ужасно е горещо.

Светът се завърта шеметно и главата ми се среща с прашната земя.

Може би смъртта най-сетне бе дошла за мен.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Отварям очи и първото, което забелязвам, е тъмнината, която цари около мен. Тихо е. Сам съм. Опитвам се да мръдна, но тялото ми ме боли твърде много, за да помръдна дори един пръст. Просто лежа на някаква постелка, студът се просмуква в плътта ми. Заридавам тихичко, едва доловимо. Сълзите чертаят линийки по бузите ми. Те са топли, едва ли не успокояващи. Мокрите пътечки стигат до ушите ми и се събират на вадички по шията ми. Завит съм с някакъв чаршаф. Поне някой си е направил труда да ме покрие.

Чувам как вратата на стаята се отваря и оттам влиза някаква фигура. Инстинктивно потръпвам и искимтявам жално.

- Не искам повече...моля - проплаквам.

- Спокойно детето ми - приближава се Марко и сяда до мен. - Спокойно. - Но аз се разридавам. - Не плачи. Всичко свърши.

- Знаеш, че не е така - хълцам аз. - Те няма да с-с-с-спрат, а-а-аз ще трябва да търпя поредното изнасилване. - В стаята е тъмно като в рог, но виждам как очите на Марко се пълнят със скрита жал. Чертите му са изкривени от борбата между ненавистта към надзирателите и съпричастността към мен. Вече свикваме да се виждаме дори в пълен мрак.

- Момчето ми - прошепва глухо Марко и ръката му докосва лицето ми - нежно, внимателно. Притискам се в нея и от това ми се приплаква още повече. Марковата загриженост е толкова не на място в този ад. Като в дълбок разрез с пъклените и безмилостни норми на това място. - Скъпото ми момче. Няма смисъл да се лъжем - гласът му е кух. Старае се да говори меко, но тук няма милосърдие и нежност. - Те пак ще го направят, а ние нямаме какво да направиш срещу това - въздъхва тежко и кашлица раздира гърдите му. Храчи силно. Още малко ще чуя как дробовете му пъхтят и съскат. - Скоро ще си ида, детето ми. Трябва да се учиш да оцеляваш без мен.

- Не...- очите ми се пълнят със сълзи.

- Шшшт, малкият ми. Трябва да приемеш това. Тежко болен съм. Скоро съвсем ще се предам. Просто продължавам да се боря заради теб, защото имаш нужда. Но смъртта не пита, когато идва да те вземе. Трябва да се научиш да живееш без мен.

- Не мога, Марко - вдигам лявата си ръка мъчително трудно и я поставям върху неговата суха, положена върху бузата ми. - Не мога са се разделя с теб. Ти си единствената ми подкрепа. Никой друг не му пука за мен. Тук всички са себични и злобни - изсъсквам последните думи.

- Внимавай какво говориш, момчето ми. Тук и стените имат уши - гласът му става гробовен с привкус на злост. - Знам какъв остър език имаш, но трябва да го държиш зад зъбите си иначе ще си изпатиш доста по-зле.

- Накъде по-зле? Не мога да мръдна нито едно мускулче, а утре трябва да се връщам на колелото. Как ще бутам, като дори не мога да се мръдна? - Марко не казва нищо и аз извръщам глава, където ме очаква само гъстата тъма и самотната болезненост. - Знай, че оценявам всичко, което правиш за мен. Това е повече отколкото някой някога въобще ще направи за мен.

- Милото ми дете. Много ще страдаш, но...

- ...какъвто се родиш, такъв си оставаш. Знам - въздишка се отронва от устните ми - искрена, пълна с мъка и нескрита печал.

- Хайде да поспим малко. Ще се моля утре да имаш достатъчно сили да се изправиш.

Той въздъхва тежко, поглежда ме продължително и след това полека ляга до мен.

Една сълза се стича по бузата ми.

Студено е. Но студът носи едно ново начало.

Омраза и гняв се надигат в мен.

Знам за какво да оцелявам.

Затварям очи и се оставям на собствения ми мрак да ме обгърне.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Някой ме бута по ръката:

- Ставай, момчето ми. Трябва да хапнеш нещо, преди да отидем на колелото. - Отново ме посреща пълната тъмнина и нейната осанка. Тя е смразяваща и ужасяваща, но не ме стряска толкова вече, защото тя се превърща в моя вечна спътница.

Марко ме изправя на крака с много пъшкане и охкане от моя страна. Те треперят ужасно много и аз едва стоя на тях. Поглеждам към Марко и знам, че осъзнава безнадеждността в тази ситуация. Аз едвам стоя изправен, какво остава да бутам. Но и двамата знаем, че няма измъкване.

- Знам, Марко - тръгваме бавно към вратата, - трябва да работя. Ще се справя. Нямам друг избор - отварям вратата с доста усилия и се озоваваме в пустия, каменен коридор, осветен от факли. В стаите ни няма осветление, спиш на тъмно. Нямаме и прозорци, защото се намираме под земята. А толкова надълбоко не прониква светлина. - Да не закъсняваме за закуска? - питам с уплаха. Не искам да ме бичуват отново. Явно Марко доловява страха в гласа ми, защото ме стиска успокоително.

- Спокойно, детето ми. Събудих те малко по-рано, за да се придвижим до залата. - Очите ми се напълват със сълзи при тази проява на добрина, но в следващия миг Марко се превива на две от внезапната кашлица, която го разтърсва. От джоба на оръфаните си кафяви панталони вади мръсна кърпичка, цялата напоена с мръсотия и сажди. Виждам как изхрачва кръв върху нея.

- Марко, добре ли си? - питам първосигнално. Той само ми маха с ръка, но отново се прегърбва под натиска на хрипа, който напира някъде вътре в него. Усещам как с всяка изминала секунда Смъртта придърпва Марко към себе си. И аз съм с вързани ръце пред тази несправедливост и отчаяние. Стоя парализиран по средата на коридора, чиито стени сякаш се приближават все повече и повече към мен. Натискат ме, принуждават ме да коленича, но аз не искам да падам. Не мога да си позволя това своеволие. Но и не искам да загубя Марко. Но с всеки ден състоянието му се влошава. Просто животът му изтича измежду пръстите ми.

Той спира да кашля, но тази сценка продължава да се вие из съзнанието ми. Болезнено е, граничещо с лудост, да гледаш как единственият ти близък човек ходи по тънкия лед на забвението. А ти да не можеш да направиш нищо.

Мълчаливо ме хваща под ръка и двамата бавно и полека кретаме към залата за хранене. Сивите, бетонни стени, покрай които минаваме, ми напомят за обречеността и бездушността, които се носят като отровен дъх из това място. Напуканите тавани, от които пада мазилка върху главите ни, са нетърпимо напомняне, че ние сме точно като това място - разпадащи и рушащи се. Но по-лошото е, че ние сме част от голата, разцепена обстановка. Ние сме вградени в безцветния, жесток пейзаж на това пъклено място.

Едвам се движа, всяка стъпка е мъчение, а всяка крачка - изпитание на волята ми. Но аз стискам зъби, хапя устни и подклаждам дивия огън в мен. Мразя това място. Ненавиждам го. Ако имах възможност, щях да го изгоря, за да гние в собствените си огньове. Чистилището само унищожава животи, прекършва души; погубва хора. След години работа в него се превръщаш в бездушна кукла, просто защото ти писва да се опитваш да намериш светлината в тунела. Накрая губиш всякаква представа за света и за себе си. Няма смисъл да таиш нежни чувства, когато това място ги изсмуква заедно с живителната ти сила.

Най-сетне двамата с Марко стигаме дървените крила, водещи към залата. Те са изподраскани, изхабени и мухлясали. От тях се носи странна миризма на гнилоч, от която ми се повдига. Не искам да знам защо мирише по този отвратително непоносим начин. Но това е ароматът на Чистилището. Такава е неговата отличителна миризма. Но е повече отколко мога да понеса.

Бутаме вратите и се озоваме в стая - гола, с нисък таван и четири тъмно сиви стени, по които си личат различни на цвят и големина петна. Разнообразни дупки и цепнати прорязват бетона. Част от него се руши, а таванът (като останалата част от това място) се рони като сняг. Надеждата ни е, че случайно някой ден таванът окончателно ще се срути отгоре ни и ще ни затрупа. Така поне ще бъдем погребани по някакъв странно перверзен начин. Нищо, че се намираме под земята, заобиколени от почва, чакъл и всякакви животинки. Има около десет изпочупени и едвам крепящи се на дървените си крака маси. Те са изпоядени от термитите, които върлуват като чума (наред с плъховете, хлебарките и други дребни неизвестни никому гадинки). Паткан се втурва да бяга отнякъде и покрай мен се стрелва нож и заковава дебелата мишка към земята. Обръщам глава и забелязвам готвача да ни се усмихва със злобна, победоносна усмивка. Определено има невероятно точен мерник.

- През повечето време е ужасно скучно тук долу - вдига едва ли не извинително рамене. Но аз знам, че дори една клетка от него не съжалява. Нормална практика си е да убиваш и да злорадстваш над чуждото нещастие. Той се приближава и изважда ножа си от вече мъртвия паткан. Кръвта му изглежда почти черна на светлината на факлите. Затъква оръжието си на омацаната с кръв престилка и вдига за опашката тлъстото животинче. - Добър улов - кима утвърдително. - Ще го дам на Меринда - поглеждам го зашеметено. - Котката ми - допълва обидено. - Не съм толкова луд да връча това нещо - разклаща паткана пред лицето ми - на вас. Дори аз има човечност. - Думите му обаче не ме успокояват. Тук на никого не можеш да имаш доверие. Всеки е сам за себе си. Не очаквай помощ и протегната ръка от някого. Само Марко е различен.

Готвачът се обръща и с поклащаща се походка се затътря зад импровизирания тезгях. След него върви пътечка от кървави капки:

- Мац, пис, пис, пис - приканва котката. След малко с елегантна крачка се появява черната му котка. Козината ѝ е сплъстена и мръсна, но Меринда излъчва неподобаваща грация за такова погълнато от черен покров място. Готвачът ѝ подхвърля вече умрелия паткан и тя ловко го улавя с острите си зъби. Оглежда се предпазливо да не би някой да вземе плячката ѝ и след това изчезва като дим.

След секунди през вратата влизат другите ни съкилийници в този безтленен гроб. Всичките са кожа и кости. Телата им са крайно изгърбени от дългите часове, прекарани във въртене на колелото. Косите им са сплетени от мръсотия и нечистотии. Дрехите им стоят странно - твърде са широки, а слабите им крайници се подават изпод краищата като някакви пръчки. Големи, почти черни сенки са осеяли лицата им, а в самите им очи не можеш да забележиш дори помен от някаква светлинка. Те са олицетворение на някой бездънен кратер. С безчувствени изражения и изтормозени походки се отправят към единственото си ядене за деня. Е, поне ни хранят.

- Хайде - подканя ме Марко и ме хваща под ръка. Другите ни забелязват и хлътналите им бездиханни очи ме разглеждат внимателно от главата до петите. Тръпки ме побиват от погледите, които ми хвърлят, защото сякаш се опитват да ме обезкостят. Но честно казано нямам какво толкова да крия. След вчера едва ли има нещо, което да не са видяли. Сигурно всички са научили за изнасилването. Те извръщат бавно глави, вземат дневната си доза храна и се отправят в различни посоки на столовата.

Идва и нашият ред на окаяната, измършавяла опашка. Днес за ядене имаме сух, корав хляб; супа със съмнително съдържание и вода. Готвачът, видял, че се мръщя на супата, ме поглежда изпод свити очи и стиснати устни. И двамата знаем, че подозирам какви може да са съставките на днескашния „деликатес". Но не бих се и учудил, ако има мишешко месо в произведението на готвача. Дори това е твърде много за нищожества като нас. Тихо и прилежно вземам таблата си и с Марко се отправяме към една от най-затънтените и затъмнени маси. Никак не искам да привличам излишно внимание върху нас.

До няколко минути залата се изпълва и още малко ще се скъса по шевовете. Масите бързо биват запълнени и тихи разговори се водят на тях. Никой не смее да повиши глас. Никой не е чак такъв самоубиец. Но от време на време хвърлят коси, изпълнени с кухо съчувствие и безмълвно любопитство, погледи към мен. Чувствам се крайно неудобно. Странното е, че никой не е дошъл да седне на нашата маса. Местата не стигат за всички ни. Никога. Защото сме твърде много. Но никой не смее да ме доближи. Това по някаква причина ме притеснява.

Вперил взор във водниста супа пред мен, не усещам кога някой е седнал на нашата маса:

- Хей, добре ли си? - пита някой и ме сепва от вцепенението ми. Двигам глава и поглеждам новодошлия. Това е едно от момчетата от нашата смяна. То ме гледа с неподправено любопитство, очите му са пълни със скрито вълнение. Осъзнавам със закъснение, че всички разговори са спрели. Отдавна никой не е бил чукан така жестоко. Явно съм се превърнал в сензацията на деня. За обичайно си се смята да ти ударят няколко камшика, за да ти напомнят профилактично къде се намираш. Но двама от надзирателите да минат през теб в рамките на един ден и при това публично, си е голяма новина, която не може да бъде подмината с проста ръка.

- Защо да не съм? - отвръщам на въпроса с въпроса и загребвам супа с ръждясалата лъжица. Ще излъжа, ако кажа, че тялото ми не ме боли зверски. При всяко леко помръдване на тялото, трябва ожесточено да стискам зъби, иначе има вероятност да изкрещя като подивяло животно. В известна степен ми е по-лесно да се движа от вчера, но такава болка само един роб може да разбере.

- Вчера яко те подредиха - оповестява момчето, сякаш не аз съм бил изтезавания. И не знам защо го наричам момче, като е по-голям от мен. Поне с няколко години. Трудно е да прецениш възрастта на някого под всичката мръсотия, белези и страдалчество, с които са белязани душите и телата ни. Буквално всеки от нас може да е на едни и същи години с хлътналите бузи, анорексичните тела (на тази дума също ме научи Марко) и потъмнелите очи.

- Така си е - спомените се завъртат във вихрушка из главата ми. - Втори път няма да падам - казвам си уверено. Но всички в тази зала знаят, че едвам се движа. Може и да не преживея днешния ден. Опасността и възможността са твърде големи. И въпреки това сълзите напират в очите ми и няколко от тях се отронват и се търкулват по бузите ми.

- Не му припомняй, Анхел - смъмря го Марко.

- Такъв е животът тук, Марко. И ти го знаеш много добре. Всички сме били изнасилвани - трепвам от рязкостта в гласа му - и занапред ще бъде така - въздъхва. - Но нищо не можем да направим. Но не за това съм тук.

- Да, знаеш ли какво е станало с надзирателите, Марко? - приближава се една висока и слаба като вейка жена. Погледът ѝ се залепя в мен и не мърда. - А, момчето ми? Знаеш ли какъв пердах са изяли надзирателите?

- Как така? - питам аз в недоумение и я стрелвам въпросително. Кръвта ми се смразява. - За какво ще ги накажат?

- Затова, че са те изнасили - казва тихо, но всички в залата чуват това ясно и нови шушукания се надигат измежду четирите тънки, изгризани стени. Замръзвам.

- Това не може да е вярно - клатя невярващо глава. - Не съм първият, няма и да съм последният, който ще изнасилят на това противно място.

- Момчето ми, по-полека с езика - предупреждава ме Марко, а жената ме гледа леко стреснато. Никой не си позволява да говори по такъв предизвикателен начин и то на глас. Но аз нямам какво повече да губя. Захубих всичкото си достойнство, душа и живот. Няма какво повече да вземат, а аз нямам какво повече да предложа в замяна.

- Дързък си, но вчера нямаше такъв език - изплюва ядно.

- Достатъчно, Марипоса - казва тихо, но заплашително Марко. Жената се изправя от мястото си на нашата маса.

- Мен колко пъти само са ме използвали и никой не ги е наказвал! - повишава тя тон на прага на гнева си. Ситуацията съвсем се изплъзва от пръстите ни. Скоро ще дойдат надзирателите да ни проверят, ако вдигнем още малко шум. - А той - идва до мен и ме изправя грубо на крака, при което изхоквам. Купата ми със супата пада и се разлива по земята. Плъховете веднага подушват храната и тихомълком прибягват и започват да лочат лакомо от сместта. - Той - натъртва - по някакъв начин омагьосва господаря и хоп - тя щраква с пръсти - надзирателите ги наказват. Как става това, момче? - стискаме ме силно за бицепса.

- Знаеш, че аз съм едно нищо. Твърде маловажен съм за господаря, за да ме забележи. Много добре знаеш, Марипоса, че всички ние сме едни нищожества, роби на обстоятелствата. Наистина ли си мислиш, че господарят ще си направи труда да наказва някого заради нас? - питам тихо и спокойно. Раните под бинта ми протестират яростно, докато мускулите ми се свиват в спазми. Тя ме гледа изпод смръщени очи и стиснати устни. Всички в залата са притихнали.

- Иначе за какво ще ги набият? - въпросът ѝ звучи глухо, но все пак в него е стаена добре прикрита ненавист и може би завист. Ожесточено стиска ръката ми със сила, която дори не съм си и помислял, че една жена може да притежава. Гледа ме изкъсо.

- Нямам представа, Марипоса, но не ми и пука. И двамата си го заслужават. Всички надзиратели си го заслужават - тя запушва устата си при тязи моя явна обида, а Марко дълбоко си поема дъх зад мен. Всички стават ококорени на крака. - Радвам се, че са си получили заслуженото. Но аз съм едно пълно нищожество в света на господаря. Той никога не би...- тя ме бута и аз падам на земята. Тя се впива в лявото ми рамо. За мой късмет успявам да се извъртя на време и гърбът ми не поема удара.

- Не говори така. Тук дори стените имат уши, глупаво момче. Тежки думи каза. Заради тях ще си изпатиш жестоко. - Мраз смразява кръвта ми, когато тя отправя поглед към човека зад мен, а именно - Марко.

Целият горя и осъзнавам какво съм изрекъл, но е твърде късно. Не мога да върна думите си назад. Сега поставих Марко в опасност. Заради мен той вероятно ще умре.

- Съжалявам..Марко - промълвявам, останал без дъх. Отговорността и тежестта за глупавите ми думи се стоварва отгоре ми и притиска гърдите ми в менгеме.

- Спокойно, момчето ми. Аз живях добре - помага ми да се изправя и ме придържа, за да не падна. Краката ми са се превърнали в желе, а по цялото ми тяло се разиграват различни парещи спектакли. - Дори да не доживея до утре, знам, че животът ми не е бил напразен. Не се тревожи - усмихва ми се успокоително. - А сега да вървим, че и без това привклякохме предостатъчно внимание - поставя внимателно ръка на гърба ми, но на мен ми трябват много повече усилия, за да не изкрещя. Дяволски боли. Усещам вкуса на кръвта - метален и топъл - да се стича по гърлото ми.

На излизане от столовата ни изпращат десетки погледи, пълни с ужас, потрес, презрение и уплаха. Сигурен съм, че някой от тях ще пропее. Просто трябва да очаквам деня на Страшния съд. Лесно е да се изопачат думите ми, а и аз почти открито изрекох, че господарят Ким трябва да умре. Но това не е достатъчно за него. Той заслужава бавна смърт, която да е равна на всичките животи и мъки, които са били похабени в Чистилището. Но и това е твърде милостиво за звяр като него.

Омразата и гневът тлеят в мен. Марко забелязва каменно ми изражение и очите му се разширяват, когато разбира какви чувства минават през мен. Но е твърде късно да предотвратя бурята, която се надига в мен. Марко склопя очи. Осъзнава, че заради мен ще пострада, може и да загуби живота си заради мен, но когато очите ми срещат неговите, виждам неустрашимостта и непоколебимостта в тях. Той е готов да се жертва за мен. Но каква ли кауза защитавам?
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Раните ми отново се отварят, докато бутам един от прътите. Мускулите ми се свиват и разтягат в болезнено страдание. Отново се пържа на топлината, която пещите излъчват. Пот се лее от мен, а аз полагам нечовешки усилия да продължавам да бутам. Омразата ме тласка напред. Тя не ми позволява да се предам. И аз продължавам с отчаяните усилия да се държа. Задникът ме боли от проникванията и сядането и ставането ми е мъчително болезнено. И движението и прегърбената ми поза не подобряват положението ми. Гърбът ми е наниз от рани, които кръстосват по диагонали, вертикали и хоризонтални плътта ми.

Съскам, охкам, хапя устни и пъшкам. Напрягам всяко мускулче на тялото си, но не се отказвам. Защото искам отмъщение, а то пари под кожата ми.

Гаден дъх и Грозна мутра изглеждат наистина ужасно. Марипоса беше права, наказали са ги, но не знам защо. Все още не вярвам, че е заради мен. Аз съм си все така едно нищо.

Грозна мутра има изпито изражение и при всяка крачка при обиколките си, мръщи лице. Забелязвам, че белегът, минаващ през окото му, му е разранен и хваща коричка. На мястото на дясното му око, което е било извадено преди години, сега зее дупка и всеки път, в който погледна лицето му студени тръпки минават през цялото ми тяло. Ръцете му са покрити с малки разрези, сякаш някой е гризал ръцете му. Но окото му е това, което прави впечатление, защото вече не е самодоволно, а плахо и смирено. Грозна мутра се стряска при всяко пуфтене и стон на пещите и се извърта стреснато. Изглежда така сякаш се страхува дали някой не е зад него и не го дебне. Какво толкова може да го е наплашило за една нощ, че да заприлича на подплашен заек? Това поведение на Грозна мутра ме кара да се замисля за господаря Ким и неговите методи за мъчения. Изтръпвам при въображаемите ми представи на какво са били подложени Грозна мутра и Гаден дъх. Това ме кара да бъда изключително внимателен, защото аз и Марко ще сме следващите. Тук нищо не остава за дълго време покрито и далеч от ушите на господаря Ким.

И Гаден дъх има същия окаян вид. Това ме кара да изпитвам огромно задоволство, което подклажда демоните в мен, които искат правосъдие и мъст. Но въпреки това не мога да се усмихна. Не върви на добре да си щастлив в Чистилището. Но съм убеден, че всички ликуват вътрешно. На Гаден дъх косата му е обръсната и по скалпа му се виждат различни фигури. Преглъщам мъчително, когато осъзнавам, че са жигосани. Страхът ме сковава, като си помисля, че и мен ме чака същото. Иде ми да се пребия сам заради лекомислието си. Марипоса е права - голямата ми уста ще ме вкара в огромни проблеми. Освен това очите на Гаден дъх блуждаят зловещо, сякаш не могат да се фокусират върху един обект и стои изправен като глътнал бастун. Преглъщам още по-тежко и ми иде да ревна при перспективата, която се открива пред мен - ще бъда измъчван ди смърт и то от най-голямото чуводище, което е раждало земята.

Няколко сълзи се стичат по бузите ми, но те бързо се изпаряват. Мисълта, че и аз мога да св превърна в пара, за пореден път ме кара да размишлявам върху последствията от собствените си необмислени действия.

Продължавам да бутам и да мисля. И тези действия се повтарят още няколко часа, докато не предизвиквам предела на силите си.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Цяла седмица напрежението е стаено, тихо, твърде подозрително. И аз като Грозна мутра и Гаден дъх очаквам да се случи най-лошото. И то идва, както предусещах.

Един от надзирателите идва при мен и аз истинктивно се свивам, очакващ поредния камшичен удар:

- Не се превземай, псе такова. Господарят те вика. - Целият ми взор се напуква по краищата и се строшава на части. Не се усещам. Всичко замръзва в летаргичен сън. Хвърлям неспокоен, бегъл поглед на Марко откъм другия край на колелото. Той ме гледа уплашено с големи тъмни като на паници очи, но неговото присъствие ми вдъхва куража, който ми трябва.

Надзирателят грубо ме издърпва от мястото ми и ме повежда по различни коридори. Изключително внимателно следя откъде минаваме. Пазачът ми вероятно си мисли, че ме е заблудил, но как като три пъти минаваме през един и същи коридор?

Контрастът между нашето спално помещение и покоите на господаря Ким е огромно. Тук всичко е лъснато до блясък, чак мога да видя отражението си в камъка. Коридорите са покрити с меки, червени килими, а чудновати картини красят полираните, релефни стени. Красиви, елегантни полилеи са окичили изумително високите тавани. Погледът ми дори не може да обхване цялото изящество, което въплъщава крилото на господаря.

- Не се захласвай много, роб мръсен - бута ме напред грубо и аз едвам не заплитам крака в идеално изпънатия килим. - Това не е достойно за такова окаяно същество като теб - дърпа ме силно напред из дългите и неизброими ръкави на подземния замък. Но все пак запомням пътя.

Минаваме също така край мраморни колони, около които се увиват златни конци. Всичко е от по-блестящо и по-скъпо към „няма такава цена и великолепие". Този разкош напълно контрастира с нашите помещения, които са надупчени и през тях свирят подземните течения като духове, оплакващи задгробния живот.

Спираме пред тъй познатите ми златни врати, инкрустирани със сложни фигури на дракони и други крилати създания. Самите дръжки са сами по себе си цяло изкуство. Това място наистина не е за мен. Това е твърде различен свят от моя. Но това прахосничество кара кръвта ми да кипи и да се гърчи. Докато ние гладуваме, умираме и работим при нечовешки условия, тук живеят в охолство и си клатят краката на златни тронове, докато им носят на подноси най-изсиканите блюда.

Помня тези врати, защото и преди година стоях пред тях - сирак на дванайсет години (поне по сметки излиза дванайсет, но тук долу времето тече с различна скорост), без дом и семейство; без опора и нещо познато, за което да мога да се хвана. Макар и вече да имам опит (макар и някакъв нищожен ) ме побиват тръпки отново да вляза в покоите на господаря, където изгубих девствеността си ( тогава не разбирах какво става, но сега макар да ми е по-ясно, не ме кара да треперя по-малко и да не искам да избягам. Напротив - вече знам реалната ситуация и положение на нещата и това ме плаши двойно повече). Не искам да се изправям отново пред най-големия си кошмар.

Но вече е късно, защото надзирателят бута златните крила и ние се озоваваме в покоите на господаря Ким. Те са огромни и устата ми зяпва в почуда. Мястото е огромно - с голямо легло (за поне десетина души), обградено от дебели, тъмни завеси, които го пазят от хорски очи; гигантски седемкрилен дървен гардероб, заемащ лявата стена на стаята ( и въпреки това има още толкова много място отляво). И още толкова много предмети, чието име и ползване не знам. Стаята е с топли цветове - светло жълто, златно и меко кафяво. Мебелите са изработени от ръката на умел майстор, който е успял да пресъздаде върху дървото различни съвсем реалистични картини. Гледам и не много да обхвана с очите си цялата просторна стая, която може да побере три пъти Чистилището.

В този момент от дъното на стаята се отваря вратата и аз бързам да сведа поглед, преди да съм видял господаря в очите. Едно от правилата е никога да не го гледаш директно.

- Можеш да ни оставиш на мира. Свободен си да тръгваш - заповядва му, а аз изтръпвам от главата до петите. Точно сега предпочитам да ме изнасилят няколко пъти надзирателите, отколкото да остана в една стая с господаря Ким. Още малко и ще тръгна да умолявам пазача да тръгна с него. Вече усещам бъдещето си пораженчество.

Вратата се хлопва с трясък зад мен и аз подскачам на място, не смейки да двигна поглед. След това надзирателят заключва вратата и аз я поглеждам с копнеж. Иска ми се точно сега да гушна букета. Поглеждам мръсните си ръце, които треперят неконтролируемо. А защо ме е извикал? Живо мъчение си е да стоя с него. На едно място.

Чувам приближаващите му се стъпки и отстъпвам по вътрешно усмотрение назад. Спомням си преди година какво стана. Усещам какво ми направиха преди седмица. Знам какво ще се случи след няколко минути.

Той се приближава, а аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не опира в студения метал на вратата. Плача и подсмърчам. Знам, че си заслужавам пердаха, но не мога да понеса повече от това изтезание. Падам на колене и поставям дланите си на покрития със семпъл прасковен цвят мокет.

- Моля ви...господарю, не ме наранявайте - проплаквам. Той се спира пред мен и пръстите на краката му докосват ръцете ми и аз ги дърпам. - Мръсен съм, господарю...

- Знам това - гласът му тътне около мен. Почти не дишам. Стискам здраво очи и се моля това да приключи по-бързо. Въпросът е с какво ще приключи. Той се навежда към мен и свежият му аромат ме лъхва, от което очите ми допълнително се насълзяват. - Но аз съм по-мръсен. - След секунди озънавам, че моето скимтене се разнася из стаята, а господарят ме влачи към леглото си.

Знам, че е грешно да се дърпам, но не мога да спра тялото си от това да не се опита да се измъкне. Винаги има миниатюрен шанс надежда, краят да не е толкова трагичен, колкото си го представяме.

- Моля ви...-не успявам да довърша, защото бивам изблъскан върху леглото, което омекотява падането ми. Чувам как откопчава панталона си и нещо изплющява върху пода. Отварям широко досега стиснатите си очи. Опитвам се да пропълзя нагоре по леглото, но господарят се настанява върху дупето ми и ме притиска на едно място. Вече няма накъде да мърдам. Тази битка беше обречена от самото начало. Започвам да плача както преди една година.

Той разкъсва дрехите ми. Само късането и разпарянето на шевовете отеква из стаята, наравно с моя плач.

- Моля ви, господарю - промълвявам за последно. Последен отчаян отпор, но той сякаш не чува скимтенето ми и сълзите, които попиват в искрящо белите му чаршафи.

Нещо студено се докосва по гърба ми:

- Знаеш ли какво е това, малкият? - шепти в ухото ми. Сърцето ми бумти като барабан. Чувам и неговите тъжни вопли. Самият аз се треса невъзмутимо силно.

- Да-а-а-а - заеквам.

- Много добре - целува ме нежно по бузата, след което удря силно с колана си по гърба ми. Изкрещявам с цяло гърло. Впивам пръсти в завивката на леглото, но това не помага. Кръв потича от наново отворените рани. Рева с глас.

Той замахва и удря отново. Стискам силно очи, но болката не намалява. Напротив става двойна. Плача със сърце и душа. Единственото, което се чува из стаята е как гърлото ми се дере неистово.

- Сега ми кажи, малкият - намества се по-удобно върху мен. Гърдите ми се тресат от риданията, които ме изпълват и не искат да ме оставят. - Кой трябва да умре? - гласът му е остър, хитър и подмолен.

- Н-н-н-никой - смутолевям.

- Грешен отговор - и гърбът ми изяжда още един удар. - Всеки път, в който ме излъжеш - изсъсква в ухото ми, - ще получаваш нужната доза напомняне. Разбра ли ме ясно? - изръмжава и коланът среща още веднъж плътта ми, която пари като пещите в Чистилището. - Нека пробваме пак - кой трябва да умре?

- Н-н-надзирателите...- изплаквам жално, стискайки до болка чаршафите.

- Така е по-добре - докосва с пръст кървящата ми рана и натиска силно, при което изстенвам през стиснати зъби. - Много по-добре - и той продължава да пъха пръста си из раните. - Изписквам гръмко и гърлено, докато коремът ми се усуква по хиляди възможни начини. Той спира да човърка гърба ми, вместо това млясва силно с уста. - И при това вкусно - оповестява все едно става въпрос за това колко сладък е един плод. - А защо трябва да умрат? - пита и пръстът му отново започва да изследва болезнено гърба ми.

- З-з-з-защото са лоши...

- Но и аз съм лош - изтърсва съвсем невинно. - И аз ли трябва да умра? - Дъхът ми засяда в гърлото. Забравям за болката в плешките си. Въпросът му е сто пъти по-страшен. Смразява ме.

- Не - отвръщам автоматично.

- Отново лъжеш - удря че умопомрачително силно. Звездички се появяват пред очите ми. - Казах ти да не ме лъжеш, псе долно - дърпа косата ми назад и оголва врата ми. Тялото ми се извива под формата на дъга, разрезите се сгърчват и се притискат едни в други. Изстенвам, но от гърлото ми излиза само едно гъргорене. Притиска устни във врата ми, докато прониква в мен целият.

Устните му засмукват силно, докато се движи бурно в мен. Плача. Гласът ми вече изтънява и губи силата си от толкова нечовешко крещене. Но неговите движения са по-отработени и по-прецизни от тези на надзирателите, макар да ми причиняват нечувана агония.

Излиза от мен и ме обръща по гръб. Ръцете му намират сгъвките на коленете ми и той кръстосва краката ми на кръста си. Прилепя се плътно по мен и след секунда отново е в тялото ми, опитвайки се да се напъха докрай.

- Тесен - ръмжи в ухото ми. - Ужасно тесен - допълва и изстенва животински във врата ми. Захапва го и се тласка в мен - отново и отново. Гърча се под него, ревейки, здраво стиснал очи, но ръцете му ме държат стабилно на едно място и не ми позволяват да шавам.

Тласъците му придобиват някаква честота и периодичност. Проникванията му учестяват - стават по-бързи, по-несъобразителни и по-дълбоки. Извивам гръб, докато той ме притиска обратно надолу. През мъглата от болка и звезди усещам как устата му не спира да се мести, като ръцете му.

Цялото му тяло не спира - пробожда ме, наказва ме за грешките ми. Чука ме безмилостно с привкус на метал.

Ръцете му ме обгръщат, докато пръстите му отново се заравят в раните ми, а той е между бедрата ми.

Това допълнително увеличава писъците ми, раздиращи стените на този подземен свят. Но болката му доставя удоволствие, той изпитва наслада от моите изнемогващи крясъци и нестихващи ридания. Ненаситният секс е само добавка към цялата концепция.

Пръстите му натискат в самото ми месо, коремът ми е вече бъркотия; през главата ми минават различни вариации на болезното наказание, с което ме дарява господарят, а той продължава да ме изпълва, докато не идва момента, в който тялото му се разтрепрева и утихва над моето.

Двамата сме потни - аз изтощен, (п)объркан, останал без глас и сили. Притихнали сме, той е все още в мен, а аз отронвам последните си изпълнени с нескрита мъка подсмърчания.

Устата му се притиска в моята и аз потрепервам от това негово внезпано действие. Ближе напуканите ми сухи устни. Настръхвам. Тихо сумтене излиза от гърлото му и той се раздвижва бавно и полека в разранения ми задник.

Някаква течност се стича по мен. Господарят Ким я обира с пръстите си:

- Отвори уста - ръмжи и се тласка по-грубо в мен. Надавам плачевен стон, при което той пъха пръстите си в устата ми. - Ближи - и аз засмуквам. Пръстите му имат вкуса на кръв. Моята кръв. Смуча пръстите му, а той изръмжава доволно, правейки още един по-дълбок тласък, което ме кара без да искам да захапя двата му пръстта, които са в устата ми.

Той ги изкарва, но метално-соленият вкус не си отива напълно. Заседнал е здраво в устата ми и не мърда. Както и аз съм затъкнат на това място. Прокълнат да страдам. Орисан никога да не почувствам щастие.

Гърбът ми, раздран и разкървавен е залепнал за чаршафите, а кръвта все още се оттича от мен. Главата ми леко се върти, а коремът ми се бунтува, както прави, когато има съмнителна закуска с неизвестно съдържание и съмнителен цвят. Лошо ми е. Звездичките пред погледа ми се увеличават заедно с болката в дупето и гърба ми.

- Значи и аз трябва да умра? - подновява темата. Знам, че иска да ме види напълно безпомощен като един гаден, малък, мазен червей. Гласът му е самодоволен, но и леко напрегнат. Той е напълно наясно, че аз няма да си призная, че такава ужасна твар като него трябва да умре. Което автоматично означва, че той ще ме съдере пласт по пласт. Ще ме съсипе до последната миризлива част от мен.

- Не, господарю. Никога не бих си и...-излиза, докато само главичката не остане в мен и навлиза мъчително бавно - сантиметър по сантиметър, докато топките му не достигат задника ми. Изпъшквам заедно с него, но за разлика от господаря, аз умирам вътрешно с всяко съпротивление, което душата ми предприема срещу този полов акт. Триенето между телата ни е грапаво и принудително.

Държа очите си плътно затворени. Не искам да виждам лицето му (макар да съм чувал, че е дяволски красив). Достатъчно е, че трябва да търпя подигравателно-присмехулния му тон и игричките, които си играе с мен.

- Малък, пикльо - изплюва злостно, но не мърда. Стои неподвижно и чака. - Хайде да пробваме пак. Смяташ ли, че трябва и аз да умра? - пита ме отново и в гласа му се долавя задоволство. Изплаквам горчиво при тази патова ситуация. Моят отговор винаги трябва да бъде „Не". Но и двамата знаем, че скоро ще се пречупя. Няма да изтрая дълго.

- Не, господарю мой - казвам уверено.

- Така да бъде. Бъди инат. - Пъхва се още малко, а аз извивам гръб. Зверски боли. Вече съм напълно убеден, че този човек знае как да измъчва ефективно. Вече разбирам какво са преживели Гаден дъх и Грозна мутра. Поставя ръцете си на кръста ми и започва да ги мести бавно нагоре по раните ми. Натиска всяка една от тях бавно и продължително. Скимтя и се моля. Моля неистово за пощада, той просто иска да кажа „Да", което аз не мога да правя.

- Спри да лъжеш, робе мой - поредният продължителен и бавен тласък чак до основата му, който ме разтърсва целия. Светът ми се завърта около оста си. - Питам те простичък въпрос. Дори ти не си толкова глупав. И искам от теб да не лъжеш - прошепва едва ли не миловидно. Но знам какво наказание ще ме очаква, ако му кажа истината. Поклащам отрицателно глава, а той въздъхва отегчено, а пръстите му се впиват в раните ми и нов порой сълзи потичат от очите ми. Кръвта отново руква. - Защо си такъв инат, мръсно изродче? Измъчваш и мен, и теб - казва с досада. Пръстите му продължават офанзивата си.

- Болииии...-изстенвам.

- Знам - поредното неописумо бавно проникване. Гърбът ми се извива в арка, което му позволява на навлезе още малко в мен. Пръстите му не спират да дълбаят, но аз като че ли свиквам с тъпата болка. Но това не е достатъчно да намали бумтенето в главата ми.

Изведнъж излиза от мен и става от леглото. Не мога дори да си поема дъх. Цялото пространство се е сгъстило около главата ми и ме задушава. Краката ме болят и дори ме мога да ги разгъна. Кой знае от колко време стоим в тази поза. Но преди да съм въздъхнал облекчено, той се връща. Усещам как леглото се вдлъбва под тежестта му. Хваща краката ми и ги изпъва рязко и те изпукват звучно. Обръща ме по корем и отново навлиза в мен, пъшкайки. Усещам отново колана ефирно да се плъзга по извивките ми.

Коланът пори въздуха и уцелва гърба ми право в целта. Изкрещявам. Той удря и удря, докато не почна отново да плача и да издавам нечовешки звуци.

- Готов ли си да ми отговориш? - пита делово, сякаш не ме изтезава бавно и мъчително.

- Не желая смърт...-писъкът ми прекъсва изречението.

След десет такива удара едвам дишам от сополи и твърде много сълзи, но въпреки това му отговарям отрицателно. Той въздъхва, отаваря някакво шише и натрапчивата му миризма се разнася из въздуха.

- Това е спирт. Ако не ми кажеш истината, ще изсипя цялото съдържание върху нарязания ти гръб. Искаш ли смъртта ми?

- Не - отвръщам и господарят Ким изсипва малко от шишето върху раните, но изрещявам на умряло.

- Щипе...-впивам зъби в долната си устна. Това е дори по-ужасно от това да ме бичува. Болката продължава няколко минути, докато спре да пари толкова. Но продължавам да рева.

След няколко такива рунда вече не мога. Гърбът ми е станал цял океан от натрапчива агония. Едвам се държа в съзнание. Вече не чувствам нито една част от тялото си. Всичко ме боли еднакво.

- Да, Боже - казвам заваляно. - Искам да умреш - изкрещявам диво.

- Това чаках от пет часа. - 5?

Измъква се от мен, обръща ме по гръб и отново започва да ме лашка почти на ръба на пълното безумие. Сякаш това е чакал от пет часа. Захапва ненаситно всичко, което устата и в частност зъбите му видят. Усещам как протяга ръце и се захваща за таблата на кралското си легло.

И тук започва перверзността. Чука ме като осверепял звяр - краката ми са здраво увити около торса му и го държат, докато той се опитва да достигне връхната си точка. Ръцете ми стискат чаршафите. Не чувствам пръстите си.

Господарят ме изпълва от началото до края си. Без милост. Без да спре за нито една секунда. Аз съм поредната му секс играчка. Капки пот се стичат от тялото му по моето. Всичко се смесва и обърква. Двамата заприличваме на смесица от крайници и пъшкания. Той стене и скоро свършва, запъхтян и тежко дишащ. А с неговото освобождаване моето мъчение приключва. Поне засега.

Излиза от мен и се отпуска на леглото, задъхан и изморен. Аз се извъртам с изровения си като гроб гръб към него и продължавам да плача за погубената си душа.

- Марш - бута ме по гърба и аз изохквам. - Бързо да те няма, говедце долно.

Ставам, но краката ме не слушат. Падам на пода и не мога да се изправя. Нямам сили дори да въздъхна като хората. Черни петна изникват пред погледа ми.

- Марш ти казах. Не искам повече да те виждам - долавям гневът в тона му. Опитвам да събера останалото си достойнство, но такова липсва. Аз съм обезобразен, сълзящ и кървящ. Нищо човешко няма по раните ми, от които по краката ми се стичат тънки струйки кръв.

Ставам бавно на треперещите си крайници и впрягам цялата си воля и самообладание да не се сгромолясам отново на пода. Унизен съм до своята най-дълбока същност. Малтретиран и изтезаван като едно животно. Искам да заплача, но стискам силно очи и устни. Няма да си позволя да пророня дори още една сълза в негово присъствие. Но преди да се завъртя, в краката ми се приземява чифт дрехи.

- За теб са - насмелшиво ми пояснява. - Облечи ги. Няма да ми се разхождаш гол по коридорите. - Мълчаливо клякам и ги вземам. Обувам внимателно тъмно кафявия панталон и навличам с още по-бавно темпо тениската.

Завъртам се и с куцукаща крачка, следвана от рязка и остра болка в дупето ми, се отправям към вратата. Почти мога да подуша свободата, която с всеки изминал ден завързва по един възел около глезените ми.

Бутам вратата и осъзнавам, че тя е заключена отвън. Отново съм в капан. Разтрисам се.

Господарят се приближава към мен. Чувам тихите му стъпки по мокета.

- Отворете - заповядва и ключалката щраква от външната страна. Вече е зад гърба ми и аз не смея да помръдна, дори да дишам не се осмелявам. - Следващият път, в който ме излъжеш, малкият, ще те накажа още по-жестоко. Обещавам ти адови мъки. - Дъхът му ме обвива, докато устните му проправят малка пътечка от целувки от бузата до врата ми, където той засмуква кожата. Глухо изсъсквам. Господарят Ким целува пулсиращото място и ме бута през вратите.

Отново се озовавам в пъкления коридор, който ме доведе до покоите на господаря. Мразя това място. Искам да гори. Яростно го ненавиждам с цялото си сърце.

Следя и обратния път, по който се връщаме. Надзирателят се опитва да ме подлъже, но отново не му се получава. Наистина не съм толкова глупав, но очевидно те не го знаят.

Връща ме в Чистилището, но моята смяна е вече свършила. Със замаяна глава се отправям към крилото на робите. Подпирам се на стените. Всичко пред очите ми пуслира и се тресе.

Като в някакъв мъртвешки транс се дотътрям до спалните ни помещения и по-точно стаята, която деля с Марко.

Отварям вратата и веднага се строполявам на земята, облян в сълзи и спазми. Марко бързо идва до мен, а иззад него се подава лекарят измежду робите - Матю.

Плача и двамата ме гледат стреснато. Но болката в гърба, задника и гърдите ми е непрестанно напомняне за жестокостта на това място.

Но сред целия хаотичен разбор от емоции, мъка и агония, се долавя повеят на същинската дълбока омраза, пускаща корени в сърцето ми.

Задухът е твърде голям и суров под земята, но неговата прегръдка ме отрезвява.

А гневът дава първия напън, от който се появява отмъщението.