Част XVI

След 20 години

Нидерландия, Северен Брабант, Айндховен

"Сет Холдинг" АД

Май

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

< Какво е животът?

Това се питам ден след ден, докато гледам как всички любими хора умират покрай мен, а аз не мога да остарея и с една минута. И не мога да кажа дали безсмъртието е дар, или проклятие. Но определено си мисля, че е наказание. Но чии грешки изкупувам тогава? Не съм искал да бъда такъв. А защо трябва да страдам? Защо аз? Можеше да е всеки друг, но монетата падна в моите крака.

И докато въртя паричката измежду пръстите си, осъзнавам, че животът е като нея.

Има две страни. Винаги. И без изключение.

Въпросът е обаче - от коя страна на монетата се намирам в момента. >

< Животът и съществуването едно и също нещо ли са? Живееш или съществуваш? Старееш или умираш?

Колкото повече си блъскам главата в търсене на отговор, толкова той бяга по-далеч от мен. Но...аз не умирам, от което следва, че не живея, защото животът и смъртта са обвързани (двете страни на една монета). Тогава моето живот ли се нарича, или съществуване? А дали някога ще умра?

Не знам.

Но вече не намирам смисъла в това да си вечен. Не откривам логиката.

Няма нищо хубаво, когато гледаш как всичко около теб се разпада, руши и изчезва. А единственото, което ти остава да направиш, е да гледаш безучастно. Защото макар и да си безсмъртен, не си всевластен. >

< Умирам. Но не отвън. А отвътре.

Усещам как изчезвам. Не съм същият. Няма и как да бъда.

Имам белези. Но не по тялото. А по душата.

Студен съм. Като лед.

И всички се страхуват от мен. Защо? Аз все още съм човек. Или се лъжа? Къде е границата между човещината и чудовището? Нима съм я прескочил? Нима съм станал чудовище?

Не знам.

Но кървавите сълзи по ръцете ми трябва да означават нещо.

Или просто плача, защото осъзнавам, че няма как да се върна назад, когато времето тече само напред.>

< Който и да прочете това, ще попита какво е за мен времето. Или съществуването. Или животът. Дори смъртта.

Е, мили страннико, това са едни и същи неща. Всичко е време. То движи света, всички сме зависими от него. То ни следва навсякъде. Прокрадва се в сънищата ти, яде от тялото ти, гризе остатъците от съзнанието ти.

Ограбва те.

Взема ти всичко.

Дори когато имаш всичко.

Дори когато успяваш да го измамиш, защото не можеш да умреш или остарееш.

То не взема живота ти, а душата ти. Очерня нея.

Сега знам защо всички се страхуват от мен и бягат, когато ме видят. И с право трябва да се боят.

Аз съм Богът на смъртта. И успях да излъжа времето.

Но на каква цена?

Твърде висока. Защото всяко нещо си има стойност.

Безсмъртен съм. Но нямам душа. Дадох я. Защото само ми тежеше.

И драги ми страннико, ако все още не си избягал с писъци или не си затворил тези страници, знай, че не мога да умра.

Но желая моята вечна спътница и съдба - смъртта. Тя се е увила здраво около мен и не иска да ме пусне. Чувам я как шепне името ми постоянно и не издържам. Прави го нарочно, знам. Защото на тази земя не може двама да имат власт над живота и смъртта. Не е редно. Защото балансът ще се наруши. Но лошото е, че тя ме обича, когато аз нямам сърце, което да ѝ дам.

Но нито тя ще изчезне, нито аз. Двамата сме вечни.

И тя се опита да ме убие външно, но не осъзна, че умрях вътрешно.

И когато веднъж човек пропадне, се превръща в чудовище.

Защото се раждаме с него.

Или това е едно и също. Защото монетата е една, но с две страни.

И ако имаш кураж, ме довърши, страннико. Налага се.

Давай, убий ме.

Преди Сет да си е отишъл завинаги, а Богът на смъртта да е дошъл.

Защото тогава никой ням...да мо...да се спа...>

                           Из дневниците на Сет

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Отведнъж Анхел бе останал сам. Мъжът с ясносините очи, успокоителната усмивка и студеното присъствие, вече не идваше при него в шатрата да го посещава.

Което, разбира се, от своя страна беше зле, защото нещо трябваше да разсейва младия Анхел от натрапчивите, мрачни мисли, които дори сега завземат съзнанието ми. Но мъжът, който всички знаеха като Максимилиан, не се върна повече. Е, не и жив.

Преди 20 години Анхел съвсем случайно видя мъртвото му тяло, отпуснато и бледно. И това е един от най-ярките спомени от бащата, когото не успях да опозная. И в момента дълбоко съжалявам за тази пропусната възможност. Защото не успях да го опозная и да му благодаря, че ни спаси. Трябваше, но Анхел загуби този шанс. Но това не му пречи да живее така, както баща му вероятно би искал. Защото дори сега си спомня колко меко го гледаха тези загубени, изстинали сини очи сред всичката тази неестествена смърт и погром.

Тогава всички бяха потресени. Техният ангел-спасител бе мъртъв. Мъжът, който дойде и отвоюва свободата им, бе заспал вечен сън. На повечето така или иначе не им пукаше, защото бяха твърде самопогълнати от собствената си нищета и егоизъм. Просто се правеха на опечалени, но не чувстваха онази жал, която хората изпитват, когато някой важен и близък за тях човек умре. Но и защо им трябваше да бъдат допълнително тъжни? Те и без това бяха достатъчно пропаднали, низвергнати и безрадостни. А и хората идваха и си отиваха. Един по-малко или един повече, нямаше чак такова голямо значение.

Но след няколко дни, някъде в Германия, едни приятели оплакваха смъртта на приятеля си Хенри, без да подозират, че това дори не беше истинското му име. Скърбяха, защото сърцата им и без това бяха преизпълнени с печал и болка. Бяха загубили твърде много в толкова кратък период от време. Питаха се, защо им се случваше нещастие след нещастие. Те никак не искаха да правят още едно погребение. Чувстваха го с отмалелите си души, че няма да издържат повече на този неспирен и несправедлив терор. Но фактът, че една групичка от хора, които дори не знаеха истинското минало на един от най-добрите си приятели и с когото нямаха роднинска връзка, тъгуваха искрено и дълбоко, беше интересен от тази гледна точка, защото кръвният му народ го бе пренебрегнал по този лицемерен начин. И в този случай е съвсем нормално да се каже, че кръвта може да бъде лъжовна и измамна. И че истинското се познава по действията и загрижеността. Но тази намаляла групича от хора знаеше, че животът им вече никога няма да бъде същият, защото Линда, Захари и Хенри по своя си специфичен начин правеха групата едно завършено цяло. Внасяха душата си, а сега ги нямаше. А е ясно, че веднъж нечия душа и присъствие заминат ли си, няма как да възстановиш баланса. Той е вече безвъзвратно нарушен.

На същия този ден семейство Шулц получи писмо. И те чувстваха, че нещо не е наред. Самото време бе такова, мизерно и потискащо. И след като прочетоха писмото, се убедиха, че дългогодишната им интиуиция не ги беше подлъгала. Хенри Шулц, детето им, бе мъртъв и имаше една последна молба към тях. Да се погрижат за сина му. В писмото той разказваше, че случайно е научил за него и че иска да се подсигури, че Анхел, синът му, ще бъде в добри ръце. И не на последно място Хенри пишеше, че ако четат това писмо, то най-вероятно самият той вече не е измежду живите. Което автоматично означаваше, че единствените роднини, които могат да се погрижат за сина му, са те. Да, Юрген и Марта не очакваха чак такива злощастни новини, но без капка колебания те щяха да изпълнят единствената заръка на сина си. И да приберат тялото му, за да може душата му да намери покоя, който заслужава. Двамата се надяват Хенри да почива в мир след всичките тези страдания, на които е бил подложен. И никой никога няма да разбере е какво е истинско мъчение и страдание.

И на следващия ден те пристъпваха плахо в Евъртход. Самата атмосфера бе тежка и изпълнена с напрежение. Лагера, който търсеха, се забелязваше отдалеч, по простата причина че от заграденото място се вдигаше такава врява, която би могла да събуди дори мъртвите. Марта и Юрген минаха през много проверки, докато се установи самоличността им. Не, че едни хора в предпенсионна възраст можеха да се окажат големи престъпници, но такъв беше протоколът.

Но все пак ги пуснаха в лагера и някави строги на вид мъже ги отведоха до шатрата, където бяха настанили децата. И, Боже мой, се откъсна от треперещите устни на Марта, когато видя едно съвсем слабичко дете да седи на едно от леглата, неподвижно и свито. Това ахване бе съвсем нормална реакция, като се вземеше предвид, че Анхел приличаше твърде много на Хенри, освен по почти черната коса и по-фините черти на лицето си. Марта гледаше това малко и крехко създание и сърцето ѝ се изпълваше с много жал и тревога, защото знаеше, че Анхел едва ли е имал лека съдба. Това дете пораждаше майчинския инстинкт у нея да пази и защитава. А и дългът ѝ към Хенри допълнително изостряше вътрешното ѝ майчинско чувство. Дължеше това на сина си. Поне това.

Двамата се приближиха бавно до неподвижното момче, което по всичко си личеше, че не ги забелязва. То беше потънало в друг свят, от който отчаяно искаше да излезе. Защото не му харесваше там. Бе мрачно, тъмно и страшно. А Ангел искаше всичко това да спре. Все пак бе свободен. И онзи страшен мъж го нямаше. Вече не чувстваше болка.

- Здравей, детето ми - клекна до него Юрген и го поздрави на нидерландския диалект. Анхел се стресна, защото за пръв път някой възрастен проговаряше на техния език. Предимно защото никой не го говореше и разбираше. Езикът, който хората от Подземието знаеха, се различаваше коренно от нормалния нидерландски език. Бяха близки по произношение, но въпреки това комуникацията не вървеше никак. И това забавяше допълнително цялото протичане на работата. А Гонсало не знаеше какво да прави с всички тези хора. Не че го и интересуваше особено. Все пак бе получил своето. - Ще искаш ли да говориш с нас? - попита го мило Юрген, но първичната реакция на Анхел бе да се вцепени от страх. Някакви странни хора идваха и започваха директно да го заговарят. Това не беше нещо обичайно от изпълненото му със спомени ежедневие. И малко или много се страхуваше от промяната, която този разговор щеше да донесе.

Но Анхел трябваше да признае, че мъжът, който клечеше пред него, имаше страшно успокоителни сини очи, в които сякаш бягаха весели искри. Анхел с учудване откри, че тези хора излъчваха една една по-различна аура, мека и гальовна, отношението им беше предразполагащо. А не студено както на повечето хора тук. И той се улови, че кимаше леко в съгласие.

- Знам, че този свят е твърде различен за теб, момчето ми, но съм тук с тази цел да ти помогна - усмихна му се мъжът, а сърцето на Анхел забърза ритъма си при тази явна проява на съчувствие и милосърдие. Нещо, което Анхел никога не бе усещал през целия си съзнателен живот. Нека кажем, че той както и много други хора имаха лошата съдба да се окажат в полезрението на Господаря. Повечето ще кажат, че съдбата не е реална, че ние сами предопределяме живота си. Но нека да се замислим, нима някой от тези изстрадали хора е искал целенасочено да бъде малтретирван, унизяван и изнасилван? Не. Разбира се, че не. Затова казваме, че съдбата им не се е паднала откъм светлата страна, защото иначе не можем да намерим логично и правдоподобно обяснения за всичката им болка и страдания. - Готов съм да те приютя при себе си, да ти дам семейство и дом, но ти ще трябва да бъдеш готов да живееш. Предлагам ти шанс, момчето ми. И те питам дали си готов да дойдеш с нас.

Думите на мъжа едвам минаха през изтормозеното съзнание на Анхел, но той все пак ги чу и разбра. Не знаеше дали трябва да се доверява на тези хора, защото вярата му бе твърде скъпо нещо и той не искаше да я пилее толкова безразборно. Но все пак реши, че е крайно време да продължи напред. Една част от него настояваше точно за този прогрес, за мига, в който ще тръгне напред и ще остави минало зад себе си. Да, вярно бе, че тази част от него беше твърде малка и незначителна, но въпреки това тя бе неоспорим факт.

И в този решаващ момент Анхел реши да послуша тази вероятно наивна, но жива част от себе си, защото всичко останало бе потънало в грозна тъма. Всичко бе толкова сиво и душно, че самият Анхел усещаше, че малко по малко тялото му линееше под въздействие на деструктивната му пустота. Но повече не искаше да я усеща върху себе си. Не искаше да бъде контролиран от нея. Защото го болеше. А Анхел отчаяно искаше да спре това чувство на задух да си проправя път все по-надълбоко в неговото съзнание.

Затова той кимна плахо срещу ведрите очи на мъжа пред себе си. И за пръв се довери на някого. И се надяваше да не греши.

- Тогава нека да се запознаем, момчето ми. Как се казваш?

- Анхел - отвърна той и така започна новият му живот, далеч от тъгата, самотата и болката.

Вероятно малко на сляпо се доверяваше на тази очарователна двойка, но имаше нещо в тях, което караше Анхел да им вярва. Носеха уют и надежда със себе си. Неща, които бяха нови за Анхел, но които усещаше по някакъв странен начин.

И благодарение на тях Анхел откри един цял непознат свят, който се намираше отвъд шатрата и промеждутъците за ядене. Пред него се разстлаха като на магия толкова много възможности и той не пропусна да ги сграбчи. Стисна ги толкова силно и ги прие толкова присърце, колкото нищо досега не бе вземал насериозно.

Бавно и полека Анхел се учеше да живее. И с право! Животът си беше изключително хубав, цветен и слънчев. Нямаше я онази потискаща задушевност, която го караше да плаче всеки ден. Болката по цялото му тяло изчезна, заздравяха и раните. Единственото нещо обаче, което остана като част от негово съществуване, бяха спомените. Колкото и да искаше, не можеше да ги забрави напълно. Самият Анхел също осъзнаваше този тъжен факт и затова се стараеше да си създава повече нови и щастливи спомени, за да може те да изблъскат онези противни и неприветливи от съзнанието му. Всеки ден съзнателно се стараеше да живее, а не просто да съществува. Искаше да живее, да вкуси от свободата и надеждата, да усети онова, от което дълги години бе лишаван.

И веднъж щом се разтвори за магията на света, Анхел прогледна с други очи.

Марта и Юрген го записаха на училище, помагаха му с уроците и да научи правилен нидерландски и немски. Грижеха се за него и най-важното от всичко - обичаха го. И Анхел няма как да им се отплати за любовта, с която го даряват. Но им е крайно благодарен за всичко - от най-малките неща до най-големите. Все пак те му дадоха шанс за нов живот.

В училище Анхел се запозна с най-близките си приятели, с които започна да гради основите на новия си живот. Да, можем да кажем с чиста съвест, че Анхел не таеше омраза към така наречения Ким Чихьон, което в последствие много хора осъзнаха, че не е истинското му име. И можем да добавим, че Анхел разбра, че животът не е само мъка и страдание, а много, много повече. Особено, след като откриеш първата и то голяма любов.

С нея той се запозна в университета, докато учеше мениджмънт за четвърта година. И в една есенна утрин двамата се сблъскаха в коридора, всеки залисан в своята необятна вселена. Но точно в този момент пропорциите на вселените им се разместиха, изкривиха и част от съседния космос попадна в чуждия. О, каква магия става, когато в твоя космос навлезе чудното и непознатото!

Първоначално Анхел не намери нещо по-различно в нисичкото момиче пред себе, съвсем обикновено като всички други - кафява коса и очи, изключително бяла кожа и много лунички. Като безброй звезди. И в една лунна нощ щеше да му се отдаде възможност да целуне всяка една малка звездичка по цялото ѝ тяло. Но в този съдбовен момент Анхел не бе правилно запленен от нея, но и моментът на пърхащата любов щеше да настъпи.

Чрез много случайности и общи приятели двамата се виждаха все по-честно, погледите им се срещаха из намагнитено пространство, а усмивките с всяка следваща среща ставаха все по-широки и жинерадостни. И двамата не пропуснаха тази възможност, която бе свързала тези две вселени. Усетиха привличането помежду си, изразяващо се в задушевни разговори и мимолетно споделени целувки.

Да, Анхел определено бе открил есенцията на щастието, която някои хора цял живот търсеха и така и не откриваха. Можем да наречем този млад мъж късметлия, но истината е, че късметът бе нещо, което не можеш да видиш или пипнеш. Освен това и бе доста променлива величина, затова Анхел не бе късметлия, а просто вярващ. Повярва, че животът е освен мъчителен и нескончаем, е и красив и жив. А, разбирате ли, вярата лежи в основата на всичко.

Съвсем случайно Анхел се запозна с приятелите на баща си, които щом го видяха, заплакаха силно и го наобиколиха да го прегръщат. Това стана по време на погребението. Тогава Анхел не подозираше, че погребват точно баща му, но бързо се досети, когато тези непознати лица започнаха да го сравняват с Хенри Шулц.

След няколко дни разбра, че Хенри Шулц е всъщност Максимилиан, мъжът с яркосините очи, който ги беше спасил от безмилостните лапи на Господаря. А теорията, че Хенри Шулц е истинският му баща, се потвърдиха, когато Анхел чу съвсем случайно Юрген и Марта да си говорят по този случай. В тази късна нощ той влезе в стаята при тях и им каза, че е разбрал и че няма смисъл да крият повече от него.

Той хем се боеше да научи повече за баща си, хем не искаше да го прави, защото го беше страх. Вероятно се страхуваше от неизвестното, което можеше да се окаже всъщност толкова познато. Но все пак успя да превъзмогне този първичен страх и поиска от настойниците си да го запознаят с приятелите на баща му. И това неговото желание се сбъдна. Защото искаше да разбере малко повече за човека, когото нямаше шанс да опознае.

И приятелите на Хенри му разказаха със сълзи в очите и усмивки на очите за всичко, което можеха да се сетят. Не че времето би стигнало, за да може да се опише това здраво и силно приятелство. Дори вечността няма да е достатъчна, но все пак тези хора искаха да излеят душите си по някакъв начин. Да прекъснат този цикъл на душевна скръб. Анхел попиваше всяка тяхна дума и се опитваше да си представи какъв ли е бил баща му преди години. Вярно, че не усещаше толкова дълбока връзка с лицето Хенри Шулц или фигурата Максимилиан, но искаше да има някаква бегла представа за личността, която се е крила зад тези две имена.

И двете страни бяха любопитни, защото в крайна сметка се оказа, че човекът, за когото си приказваха така естествено, е всъщност една голяма енигма, пълна с толкова тайни.

Тази намаляла групичка набдаваше кротко това създание и му се възхищаваше, защото все пак бе частичка от Хенри. И те научиха за миналото на своя приятел, след като настояваха твърдо пред Юрген да им каже цялата истина. Болеше. С право си болеше. Никой не очакваше, че точно тази истина ще им бъде сервирана. Но по-добре суровата истина, отколкото пошлата лъжа.

Научиха, че Хенри Щулц, чието рождено име бе Максимилиан, е имал ужасяващо детство. Видяха. Не. Даже почувстваха мъката и болката в очите на малкото дете от снимките, които Юрген им показа. От толкова изнедана и невяра не им остана време да проливат сълзи. Просто очите им минаваха през гротескните снимки, сканираха всяка една загнояла рана и морава синина по детското тяло. Ръцете им стояха върху устите, единственият израз на шок, който успяха да изразят. Бяха останали безмълвни, след като Юрген им разказа на дълго и нашироко за историята на едно момче, успяло да избяга от един деспот. Историята на едно момче, което имаше една-едничка цел в живота - да спаси народа си от злата му участ.

Малко е да се каже, че групичката не знаеше как да реагира. Тя стоеше обездвижена и онемяла пред достоверните факти. И може би за първи път в главите им пъзелът се нареди и доби завършена форма. Най-сетне промяха цялата загадъчност около приятеля си, онази натрапчива потайност и несвързано държание. Вече всичко придоби логичност и цялостност.

Тръгнаха си доста по-празни, отколкото влязоха. Не знаеха. Какво точно не знаеха те? Не знаеха за миналото му? Не знаеха целите му? Не знаеха подбудите му? Всъщност не знаеха доста неща и голяма част от техните съзнания искаха да бяха поне научили тази истина. Щяха да му помогнат. Да го подкрепят. Но никой от тях не се досети, че Макс не им каза нищо, не защото го беше страх от истината зад миналото му, а защото искаше да ги предпази. Всеки път като ги погледнеше искаше да им сподели, защото лъжите бавно го рушаха. Но той ясно осъзнаваше, че лъжите са спасението. Все пак животът му не беше нищо друго освен добре измислени и нагласени факти. Самият Макс не бе нещо повече от лице с много маски и заплетена игра.

Просто една добре изиграна и изградена лъжа.

Но точно заради паметта му и неговия дълг те решиха да се погрижат за сина му, Анхел. Поне това можеха да сторят за него. Дори да бяха толкова излъгани, предадени и огорчени. Те искаха да помогнат. Чувстваха се задължени.

И това бе поредната бримка щастие в нареждащия се живот на Анхел. Беше му изключително приятно да прекарва време с тези хора, да се забавляват заедно, а по-късно да наблюдава и как растат децата им. Да, това бе определението за истинско щастие и Анхел го изживяваше пълноценно. Като хората.

Сега е шеф на фирмата "Сет Холдинг" Ад и горд бъдещ баща. По стечение на обстоятелствата Анхел се оказа наследник на цялото имущество на Ким Чихьон, включително фирмата, къщите и именията му, и толкова голяма сума пари, които биха изхранили цялото китайско население.

В завещанието от началото на март преди 20 години Ким Чихьон внезапно бе променил решението си на кого и как ще остави наследство си. Интересен бе фактът, че това беше първото и последно завещание от страна на Ким Чихьон. В него точно и ясно пише, че оставя всичкото си имущество, което възлиза на повече от 100 милиарда евро, съставящо се от 20 имения из целия свят, пари в различни валути и разбира се, фирмата "Сет Холдинг" АД на Хенри Шулц. И ако по някаква причина наследникът му умре, то неговите деца или близки роднини ще наследят горепосочените облаги.

Но това, което прави цялото състояние на Ким Чихьон толкова безценно, са всъщност безбройните антики, пръснати из из именията му по целия свят. И Ким Чихьон бе описал съвсем подробно и без грешка всеки един предмет - от най-големите вази и оръжия до бижутата и най-малките монети, произлищи само един Бог знае от кой век. И Анхел не иска никой да разбира за тях.

Анхел се видя в чудо да изчете всичките придобивки, които Ким Чихьон притежава. Те са толкова много, че дори сега се съмнявам, че някой може да им сложи подходяща ценна за възрастта, на която са. Ким Чихьон се бе старал да запази вещите си в идеално запазен вид. И честно казано, Анхел не иска да ги дава по търгове и изложби. Сякаш чрез тези предмети от различни епохи може да се докосне до истинската същност на Чихьон. Но дори аз не мога да преценя кога той е бил истински. Вероятно много, много отдавна.

Разбира се, новината, че Ким Чихьон мистериозно бе изчезнал и че "вероятно" бе убит, плъзнаха толкова бързо, че Гонсало и тайната му организация не успяха да спрат този разрастващ се пожар. Плъзнаха стотици слухове и теории, но повече хора бяха на мнение, че някой завистлив конкурент е видял сметката на управителя на фирмата" Сет Холдинг" АД. За съвсем отрицателно време по всички медии се задаваше един-единствен въпрос:" Кой ще ръководи компанията отсега нататък?" Фирмата изведнъж бе останала без ръководител и главен счетоводител. Както можете да се досетите - пълна анархия и паника.

Гонсало се опита да стабилизира положението, докато се намери приличен изход от тази заплетена ситуация. Защото дори мъртъв, Ким Чихьон отново му създаваше проблеми. Той бе пратил до всички редакции едно и също писмо, в което пишеше, че Хенри Шулц ще стане новият шеф на фирмата. Но как да стане, когато и той самият бе също толкова мъртъв?

Отговорът беше лесен - чрез единствения жив наследник на Хенри Шулц, който изведнъж се бе появил на картата на света като действаща фигура. О, колко бесен бе Гонсало тогава. И дори след 20 години лицето му все още почервенява от ярост, като си помисли за този трагичен случай.

Нещата стояха по този начин. Ким Чихьон бе добавил, че ако нещо се случи с Хенри Шулц, то неговите наследници или близкородствени роднини ще го наследят. Както обикновено Ким Чихьон бе с цели две крачки пред всички.

След тази новина медиите направо пощуряха и искаха да се видят с това момче. "От къде се появи той?", "Коя е майката?", "Защо чак сега разбираме за него?". Такива и подобни въпроси се въртяха из медийното пространство дълго време, подлудявайки Гонсало. Който и без това вече пишеше достатъчно. Макар да бе наречен "спасителят на изгубения народ", светлината на прожекторите изведнъж се насочи от него към Анхел.

Всички разбраха, че Анхел е бил част от този народ, който беше намерен под земята. А, досещате се, че не е трудно да се свърже две и две кой е бащата.

Толкова много хора по целия свят научиха за Хенри Шулц и неговата славна мисия да спаси народа си и да накаже поробителя си в лицето на Ким Чихьон. Всички бяха отвратени от делата му. Никой не бе подозирал, че един човек може да извърши такива деяния. Че може да бъде толкова коравосърдечен и низък. На никого не му се вярваше. Но съвпадения рядко съществуват в живота. А земята, под която бяха открити тези хора, бе на името на Ким Чихьон.

Но, разбира се, хората останаха слепи и недоинформирани в две насоки. Ким Чихьон бе безсмъртен и този поробен народ беше само една миниатюрна част от цялостната концепция на неговите ужасяващи деяния.

Всичките мръсни действия на магната лъснаха по всички медии и телевизии и вече нямаше място за съмнение относно мрежата от лъжи на Ким Чихьон. Отвратителната история бе показана в максимално гротесковия си план. И въпреки това не цялата истина видя бял свят.

Но някои неща е по-добре да останат скрити.

Дори Анхел не знаеше цялата истина, а може би и не искаше да научи.

Отдавна се бе преместил да живее в Айндховен с приятелка си Виктория, същото онова незврачно момиче, което въпреки своята кротост преобърна наличния му свят с краката нагоре. Разбира се, в прекрасния и магичен смисъл на думата. Настаниха се да живеят в една огромна къща на три етажа, която по документи се води на баща му, завещана от някакъв човек на име Тулу Роанда. А с къщата вървяха и не малко пари. И Анхел за пореден път се зачуди за живота на баща си. Защото не знаеше дали се бе влюбвал, кого бе обичал, какво бе правил през всичките тези години. И най-сетне искаше да разбере нещо повече за него. Не го беше страх повече.

И затова разрови кутиите му с лични вещи след толкова много години, за да открие сведения. И намери едно пожълтяло писмо, в което Тулу се обяснява в любов на баща му. И по листа все още си личеше размазаното мастило. И Анхел разбра, че има твърде много неща, които вероятно никога няма да научи за баща си. Колкото и да ми се иска да го опозная. Но Анхел усети чрез думите на Тулу, че двамата са имали силна връзка и че са се обичали дълбоко и истински. И Анхел плака, когато прочете, че Тулу е трябвало да умре заради Чихьон. Не можеше да си представи какво бе да загубиш човека, в когото си влюбен. И за да отдава нужната почит на Тулу, всяка година на 14 февруари Анхел оставя букети с цветя върху двата гроба - на баща си и Тулу, погребани един до друг. Заедно във вечността. По този начин Анхел почита и двамата. Помни ги - какво са сторили един за друг в името на хуманната кауза във всеки един от тях.

Официално бе назначен за управител на фирмата "Сет Холдинг" АД и даде толкова много изявления и интервюта относно бъдещата си работа като ръководител, че чак устата му пресъхна и взе да му става скучно да повтаря едно и също. Но хората искаха да се уверят, че повече изненади като Ким Чихьон няма да изникват. Но кой знае?

И преди около година Анхел се събуди до съпругата си и се откъсна от топлите ѝ обятия. Съвсем умишлено не искаше да припарва до имението на Ким Чихьон в Айндховен, но нещо не му даваше мира. Макар щастливият му живот да течеше плавно и гладко, имаше нещо малко и дребно, което глождеше душата му.

И той го откри. Сред огромната библиотека на Ким Чихьон. Това представлява всъщност имението му - огромни вити стълби и сякаш безбройни етажи с книги, различни по големина, корица и съдържание. На Анхел не му бе никак трудно да намери онова, за което бе дошъл все пак дотук. Да открие истината зад Ким Чихьон.

Педантичността и подредеността на Чихьон го отведоха до цяла секция с подвързани и изписани на ръка книги. Но това, по което се отличават всички те от останалите, е, че в тях се разказва за една хилядолетна история, която пребъдва отвъд времето и пространството и където нелогизмът и чувствата властват над всичко друго.

С помощта на дядо си, Юрген, двамата с Анхел успяха да разкодират стария шифър, който използваше Ким Чихьон, за да опази тайните си от чужди очи. Отне им доста усилия и седмици, но накрая видяха какъв шифър е използвал Чихьон в абсолютно всяка една книга. Беше замествал всяка нечетна буква с всяка четна и обратно. Но Ким Чихьон не бе изневерил на корените си и използваше родната си египетска азбука. Което допълнително затрудняваше превода и работата на Юрген и Анхел. Можеше да се допитат и до специалисти, но Анхел не искаше нищо да излиза наяве. Хората имаха предостатъчно информация за Чихьон, а и Анхел смяташе, че повечето не биха разбрали света на Чихьон. Който се оказа огромен. По-голям, отколкото Анхел не очаквал.

И Анхел започна да чете дневниците му. Дори едвам се откъсваше от тях. Но те бяха толкова пленяващи, диви и чувствени. Толкова наситени, бурни и страстни. Анхел не можеше да спре да чете. Бе пленен от лекотата, с която Ким Чихьон, или още така Сет, пишеше. Не, той не пишеше, а направо рисуваше образи от миналото с думите си. Такива изразност, такова магнетично въздействие! Анхел бе останал без дъх и думи, докато погледът му бягаше като подивял из страниците, попивайки от чудноватия живот на Сет. Няма как да си изкривя душата, че Сет е имал душа на истински писател. Да, Сет определено имаше усет към писането, лековат, красноречив и въздействащ.

Но някой почуква на вратата на кабинета му и Анхел оставя поредния дневник настрана:

- Влез - извиква и става.

- Реших да дойда и да ти донеса обяд - обажда се съпругата му Виктория с полуизвинителен тон.

- О, скъпа, знаеш, че не е нужно да се разкарваш чак до компанията, за да ме видиш - усмихва ѝ се той и бавно я отвежда, за да седне на стола му. - Може да е много опасно за теб - смъмря я. - Всеки момент можеш да родиш. И никак не искам това да става по средата на пътя. - И двамата се засмиват.

- Когато му дойде времето, тогава. Но не смятам да стоя само вкъщи и да опъвам кокалите си на дивана - мята му весел поглед и поставя ръка върху издутия си корем.

- Знам, че не е много приятно да стоиш вкъщи, но нещо може да стане на детето, ако се преговариш твърде много. Вече си в деветия месец, Вики, и не искам да пострадате. Нали разбираш? - мило ѝ казва.

- Понякога имам чувството, че се тревожиш повече за бебето отколкото за мен - ухилва се Виктория и поставя огромна торба с храна върху бюрото.

- Обичам двете ви твърде много, за да избирам една от вас - поставя ръка на големия ѝ корем и може да усети как мъничето рита силно. И се усмихва. Защото не може да е по-щастлив.

- Май някой е решил да излиза - сплитат свободните си ръце и се усмихват с любов.

- Нека да идва на бял свят, всички я чакаме с голямо нетърпение - кляка пред съпругата си Анхел и вдига тениската ѝ. - Нали така мъничката ми? - полага двете си длани, усещайки как бебето вътре в утробата на Виктория рита силно. - Борбена е като майка си - засмива се Анхел и обсипва с целувки гладкия корем на Виктория.

- А аз си мислех, че е дива като баща си, същият твърдоглав чешит - поглежда го с любов, защото знае, че Анхел винаги ще ѝ носи сигурност и уют. А по-важни неща от тях няма. - И все пак ще ми донесеш ли табуретка, че докато се кача догоре, краката ми отекоха отново? - мисловидно го измолва.

- Всичко за моята съпруга - усмихва ѝ се Анхел, защото знае, че Виктория е неговият живот и че трябва да се грижи правилно за нея.

О, да, животът е странно нещо. Среща те с едни хора, разделя те с други. И въпреки това не можеш да го обясниш, защото животът просто няма обяснение.

Той е.

Но Анхел съжалява и за още едно нещо. Съжалява за съдбата на Сет, който е живял твърде много години; който е преживял толкова любов, покруса и агония. Никой не може да понесе да гледа как любимите му хора умират пред погледа му отново и отново, а той все така да продължава да ги надживява. Непоносимо тежко е. В един момент това те променя.

Не, Анхел не иска да оневинява Сет и неговия терор, но той просто разбира. Разбира, че Сет не е издържал на хилядолетния си товар и е превъртял напълно, решен повече да не се отдава на чувствата си. А и идва момент в живота ти, когато трябва да простиш, за да можеш самият ти да продължиш напред. Миналото не трябва да определя настоящето ти.

Но въпреки всичко Сет се бе влюбвал пламенно, до болка. Бе обичал до последен дъх и миг. Никой не може да заличи тази истинност от света.

Но най-важното от всичко - Сет бе живял така, както е искал. Можел е да не се влюбва никога, но той съзнателно е потъвал в тази непозната материя отново и отново, задъхан и щастлив.

Да, някога много, много отдавна Сет е бил щастлив. Просто да бъде до любовниците си и да споделя всеки един миг с тях, радвайки се на малките неща от живота.

И вероятно в друг живот Сет ще бъде радостен отново да живее и да обича.

Но някъде и по някое време на своя жизнен път Сет е закопнял по смъртта. Искал е да усети онова, което му е липсвало - пълният покой. И така в търсене на това звено от своето безсмъртие Сет се е оказал в капана на една беизходица. Защото колкото повече копнееш по задгробния живот, толкова по-здраво нагазваш в него. И накрая не можеш да различиш правилно от грешно, добро от лошо и живота от смъртта. А Анхел бе чел достатъчно от убийствата на Сет, за да види, че желанията може да те погубят.

О, да, животът определено е странно нещо. Но се основава на един простичък принцип.

Или живееш, или съществуваш. Или стоиш в миналото, или продължаваш напред.

И времето продължава да брои и да лети. Таймерът на живота цъка. Но ти решаваш дали ще го отразиш.

Защото или живееш, или съществуваш. Не може и двете. И изборът е само твой.

Тик-так.

Тик-так.

Тик-так.

                                 ~~~

Дами и господа, това е официалният край на втория роман. И сега малко повече за цялата история от първата глава на "Задух" до последната на "Убий ме".

Първоначалната ми идея беше за два разказа, които да покажат как Макс страда в една робска система, а след това си отмъщава, но всъщност станаха два романа, в което въпреки това няма нищо лошо.

Всичко тръгна от един корейски изпълнител, който ме грабна с визията и острите си скули:

Така се появи бледата визия на Чихьон. Чак към края на "Задух" реших, че точно този изпълнител, чието истинско име е Ким Минсок, ще бъде моето вдъхновение. И до ден днешен той е изворът за фигурата на Ким Чихьон. (Да вмъкна пояснение. Мразя клишираните фенфикшъни, които ползват БТС, та БТС. Първо, че повечето не струват, че им липсва и капка оригиналност, и че са написани като от третокласници. Осъзнавам, че Уатпад не е особено висока класа, но не е платформа само за фенфикшъни. А и винаги можеш да ползваш за вдъхновение, когото си искаш. Аз ползвах Минсок, следващия път може да е друг човек, това няма значение. Но ми писна да чета само за БТС и корейци. В тази държава всичко е на обратно. И свестните писатели остават назад и недооценени. Трябва да признаете, че не е честно. А не на мен ми писна да се боря срещу толкова много некадърни автори. И накрая пак аз излизам лошата).

Исках да покажа чрез тези два романа, че има много деца и хора, които живеят по начин, подобен, ако не и същия като този в книгите ми. Вярвам, че изключително много деца се използват за робски труд, биват експлоатирани за всякакви дейности, които включват дори проституция и черен труд. Не мога да си представя какво преживяват тези деца, но знам, че това е част от нашия свят. Това е една тъжна, но реална истина. И дори да я обрисувах по ужасен начин, който не се понесе на повечето от вас, това е реалност. И това ме прави много тъжна. Робите са факт дори в 21 век.

Другото ми вдъхновение беше училище, уроците и семейството ми. Просто...се задушвам и в един момент ми дойде много. Не, не съм садист. Не, мразя насилието и НЕ, работата ми не е да пиша подобен род изтезания и мъчения (моля осведомете се какво представлява точно садо-мазото, защото аз не пиша такова нещо. При садо-мазото трябва и двамата партньори да го искат, а при мен не е така, ако си спомняте "Задух"). Имам тежки изпити другата година, уроците, които почнах миналата година почти по това време, изпитът по немски, матурата по български и всички домашни от училище ми дойдоха свръх и накрая просто нещо в мен прищрака. Има хора, които са изключително по-зле от мен, но аз просто в даден момент не издържах и това допълни картината и сюжета на трилогията "Задух". Просто си го излях в тези два романа. И повярвайте, нищо не съм писала толкова лесно и бързо като тези две книги, въпреки всичките ми задължения и уроци. Да, направо откачах и изнемогвах цяло лято, но резултатът е задоволителен. И бихте могли да ме видите зад всеки герой, най-вече зад Макс и Чихьон, които си приличат по своята празнина и се различават по своето съзнание.

Исках да покажа и една по-дълбока фаза на страданието и обсебването. Да видите, че зависимостта и обсебеността са най-лошите пороци на тази земя. Да проумеете, че психиката е нещо страшно и незнайно и няма наименование. Просто не можете да я разберете, когато тя се променя толкова бързо. Исках да опиша един робски свят, толкова черен и мрачен, че чак да ви стане гадно. Но дори в него да може да се породи любов. ( Дори в мрака има светлина). За което трябваше да убия Анхел (първа книга), за да може Макс да намери своята цел в живота, т.е. да убие Чихьон и да спаси народа си.

Втората книга беше още няколко пласта отгоре на първата - същинското проявление на пълната лъжа, фарс и мизерия. Където старите зависимости са на лице, все така силни, а Макс не може да забрави Чихьон. Не защото го обича, а защото има нужда от него. И в този момент желанието му за отмъщение избледнява и бива изместено от животинската нужда да причини същото, което Господарят му е причинявал на него дълги години. Както Чихьон е зависим от хората и не може без тях. И двамата са достатъчно разбити, за да търсят още по-дълбоката низота. Втората книга е именно за това - че зависимостта е по-силна от желанията. Тя е опасна и жестока. И няма измъкване от нея.

Исках да ви покажа, че Макс не е светец или спасител, в какъвто се превръща в края на книгата. Той е лъжец, измамник, никой. Да, той е едно нищо, защото идва от никъде, няма дом или семейство. Живее повече от 15 години в лъжа, плете тайна след тайна и накрая сам се омотава в тях. И единственият човек, който го разбира и който го приема, е Чихьон. Само той е останал жив, за да види падането му.

"Убий ме" е книга за екзистенциалната нищета и погром. Където Макс стига до пълния крах. Където той остава без нищо - без душа, без съзнателен живот, само с куп лъжи и тайни - толкова много, че са безкрайни. И накрая се оказва, че е станал копие на Чихьон - буквално и преносно. Защото колкото по-надълбоко падаш, толкова повече се забатачваш в собствената си тъга и психика. Но акцентът е върху това, че винаги можеш да пропаднеш повече и по-силно. И най-голямото разочарование е, че Макс иска Чихьон и дори не би мигнал за народа си. Защото зависимостта вече взема превес над тялото му. И в края на "Убий ме" Макс осъзнава, че не може без Чихьон, защото макар и като пълен психопат, Чихьон определя съществуването му. Както и че далечната им роднинска връзка вече ги свързва по-дълбоко.

И както ще видите в епилога, Анхел успява да продължи напред, но Макс - не. Защо? И двамата са били на едно и също място, при едни и същи условия, при един и същи господар. Но разликата е, че Ангел продължава напред, докато Макс остава закотвен в миналото. И Анхел можеше да стагнира на едно място, да се остави на собствените си демони, но не го прави. И точно тук идва разликата - Макс е твърде себепогълнат от вина в търсене на изкупление, че не му остават сили да се бори. А и нашите слабости ни правят уязвими, а слабостта на Макс е болката, защото е зависим от нея. И той винаги може да я получи от Чихьон. Така се затваря поредния порочен кръг, от който Макс не може да избяга. Но исках да ви покажа, че всичко зависи от нас и че винаги ще има два пътя пред нас за всеки проблем.

Защо направих Чихьон и Макс нещо като роднини? - защото исках да покажа, че дори от различни раси, хората сме еднакви. Както видяхте, Макс (не)съзнателно правеше същите неща като Чихьон и както споменах, те си приличат повече, отколкото могат да си помислят. И няма значение пол, раса, религия, цвят на кожата, всички отвътре не сме по-различни. Повечето ни водят еднакви подбуди за живот.

Защо промених заглавието от "Отмъщението" на "Убий ме"? - защото словосъчетанието "убий ме" има много слоеве - убий душата ми, тялото ми или убий ме, за да възкръсна. Беше ясно, че Макс ще се бори за отмъщение, но "убий ме" е с по-дълбоко значение, защото самият Чихьон търси смъртта, иска да умре, защото е безсмъртен, а не може. Но по някакъв начин успях да сложа край на хилядолетния му живот.

А, да, да не забравя. Освен един свят на болка, мъка и страдание, искам да предам и това, че хората са свободни да се вклюбват, в когото си пожелаят. С двата си романа подкрепям LGBTQ+обществото, което има също израз на глас. Няма значение, кого обичаш, каква ти е половата или сексуалната ориентация, ние сме хора. Но живеем в консервативно общество и ще му теглим теглото още дълго време.

Не знам доколко добре предадох визията си за първа и втора книга, но всеки от вас може да си я представи, както пожелае. Просто исках да изясня някои неща, защото аз съм писател, но това не значи, че непременно съм изживяла всяко едно нещо, което съм написала. Просто имам голямо вдъхновение и въображение. Ако имате въпроси относно книгата, героите, нещо не сте разбрали или искате още информация за дадени неща, не се бойте да ме попитате в коментарите.

Доста нерви обаче ми трябваха за втората книга, която ми изпи здравето. Толкова пъти търсех имена в интернет и четох различни статии, търсех професии и разучавах областите в Нидерландия (Холандия). Скъсах си всички нервни клетки и повярвайте, хвана ме нервната криза и дълбока депресия, и отчаяние (лятото беше труден период за мен, защото бях в особено тежко състояние на посърналост. Един безкраен цикъл на сълзи и угнетяващи мисли. Защото се скарах с един определен човек. Е, накрая почти не знаех къде се намирам. Никога не съм била толкова зле, че да рева през ден). Наистина съпреживях цялата история открай до край и тя ме остави без дъх и сили. Толкова мисъл и жизненост не влагам дори в уроците си, за които плащам.

Единствените реални обекти в историята са Кьолн, Айндховен и Евъртход и двата университета в Айндховен, които действително съществуват. Всичко друго е моя измислица - от компанията до улиците, хората и сградите.

Смятам да има трета книга, която ще се разказва за миналото на Сет(Чихьон) и как е стигнал до пълното умопомрачение. Искам да ви покажа как Сет в стремежа си да бъде човек, се превръща в нещо напълно различно. Ще се опитам да ви покажа моя отговор на въпроса:"Какво е животът?" и съответно какво не е. Не знам дали ще успея, защото не съм уникално даровита и не мога да описвам дрехите от миналото, но съм уникално надъхана третата книга да стане реалност, за да мога да изкажа как хората носим чудовището в себе си и как в един момент то излиза навън. Ще се насладим и на двуякостта на едно съзнание, което се опитва да осмисли собственото си съществуване. Не знам докъде ще го докарам с такива сложни теми, но лятото тепърва предстои и смятам да потроша и последния си здрав нерв за третата книга. Ще бъде яко изнасилване.

И ред е на благодарности след дългото лирическо отклонение.

Благодаря на най-добрата си приятелка dari31, че беше така добра да ми разяснява няколко часа за устройството на една фирма. Повярвайте, бяха си трудни няколко часа, когато не разбираш и дума от икономика и счетоводство. Ама грам не разбирам. Много съм зле. Но ѝ благодаря, че ми даде основите и че прибавих още малко реализъм към историята. Просто не можех да си измисля всичко и да издигна една фирма отникъде (отдел "детективи" и "криптиране", и компютърният отдел - не мисля, че наистина има такива отдели. Те са мое дело).

Благодаря на @hannah_1864  (която Уатпад не иска да тагне), че все още ми дава надежда да продължавам напред, когато не мога и не вярвам в себе си. Обичам те, котешки топки, заради това, че не спираш да ме подкрепяш и да ме насърчаваш, когато съм крайно самокритична. Без теб нищо нямаше да е същото. И моля те, не ме убивай заради Хенри, когото убих. Знам, че искаш да ме застреляш с калашник, но все още искам да живея, дори това да не е често явление. Просто едно огромно благодаря от мен за теб, че си толкова невероятна и добра приятелка. Уникално те обичам.

xfabulouskilljoyxX, че е едно уникално дете с толкова чиста душа, че чак не вярвам. Благодаря ти, че не пропускаш ден, без който да не ми напишеш "Добро утро" по твоя разтеглен начин. Обичам те заради това, че търпя мотането ми толкова месеци и че вярваш в мен, когато тръгна да се обиждам. Ти си едно уникално човече. Бъди все такава. Обичам те заради тази твоя енергия и позитивизъм. И че винаги ми напомняш, че си заслужавам. Благодаря ти много, крадецо на рисунки.

@ReniDianova (която Уатпад, разбира се, не иска да тагне), която е до мен в лошо и хубаво и която ме търпи с всичките ми недостатъци и дълги глави. Няма как да ти се отблагодаря, че беше цяло лято до мен, когато страдах толкова много и толкова дълбоко. Една на милион си, Рени, и ужасно съжалявам, ако някога съм те наранила по какъвто и да е начин. Понякога съм толкова ядосана и разочарована от себе си, че си го изкарвам на теб, която не заслужава. Бъди все така усмихната, луда, умна и добра. Обичам те и помни, че никога няма да мога да ти се отблагодаря за отрезвителните, виртуални шамари.

И на @YaNeRusskaya (защо Уатпад не иска да тагва определени хора?!?!), от която тръгна всичко. Последна, но не на последно място. Заради нея има тази история. Тя даде искрата за целите романи, които написах за една година. Благодарение на нея се запознах с Минсок и оттам работата тръгна. Няма как да не спомена, че заслугата е нейна, защото вдъхновението ми идва от зловещото му изражение, което не спира да ме изумява всеки път, а @YaNeRusskaya ми го показа. Трябва да ѝ благодаря, че не се отказва от мен, когато смятам всичко, написано от мен, за боклук. А тя все така иска да го чете и не спира да ми врънка за него. Всеки ден. По няколко пъти. Може би вярата ти в мен ще е достатъчна, за да напиша третата книга. Това е моят коледен подарък за теб, който чакаш от цял месец. Все още не виждам какво толкова харесваш на историята, когато повече ме сметнаха за садист и луда, че пиша такива неща. Но след като харесваш какво и защо пиша, няма проблем. Дано ти хареса. И моля те, спри да ме убиваш заради Анхел. Ставате ми много убийци. И знай, че на Коледа се случват чудеса, както виждаш.

Огромно благодаря за всеки вот, четене, коментар и за всичката ви отдаденост и най-вече, че продължавате да четете дългите ми и скучни романи. Дори аз не ги изтрайвам често, но това, което правите вие, е неземно. Нямате прецедент, мили мои читатели. Свалям ви шапка, че не сте се отказали още на първата главата, защото да си признаем, това са твърде дълги глави и отнемат доста време за четене. БЛАГОДАРЯ, ЧЕ СТЕ СТИГНАЛИ ДОТУК. Защото си мисля, че доста мои читатели май изчезнаха или се отказаха безвъзвратно от мен. Благодаря на всички, които следят мнямо или видимо книгата ми с разкази. Обещавам да сложа в отделни книги двата романа и да напиша третия и да се получи нормална трилогия. Благодаря на всички. Бих искала да ви тагна, но се боя, че всичките ми читатели се изпариха за няколко месеца, ама шанс. Ако имате някакви въпроси по съдържанието на книгата, просто ме питайте.

И не на последно място - ВЕСЕЛА КОЛЕДА! Много щастие, усмивки, подаръци, пари и ядене. Нека всички не спираме да се усмихваме и да бъдем позитивни. Пожелавам ви всичко най-хубаво. До нови срещи, мили мои (ако някой стигне дотук, де).