- Не ставаш за нищо, копеленце мръсно - изревава баща ми срещу моето лице. Не разбирам как може един човек да е толкова биполярен, че чак да разбива собствените граници на понятието лудост. - Толкова си самотан, че за нищо не ставаш. Единственото, което ти се отдава е да бъдеш безполезен лигльо. - Е, и по-зле са ме наричали, но с времето свикнах да слушам „сърцераздирателните” речи на баща си. Току-виж моето сърце вземе един да се пръсне от толкова обич. - Не разбирам, как може да си такъв неблагодарник и бездарник? Как не успях да те науча на прости неща? - сърби ме езика да му кажа няколко неща, но просто знам, че след това ще си изям боя, а не ми се ходи отново насинен, защото баща ми е садист по сърце и евдемонист по душа. - Ти, малко лайненце такова - хваща ме за яката, а слюнката му се стича от устата, както лигите текат от муцуната на Бетовен. Грозна и неприятна гледка. - Няма ли да кажеш нещо...

- Какво мога въобще да кажа? - започвам и усещам как предизвиквам съдбата да ми удари такъв шамар, който ще нося поне една седмица. - Мисля, че беше пределно ясен, че аз съм едно безполезно същество, което само ти се вре в краката...- не мога да довърша, защото ми удря шамар. Хич не може да трае как му говоря. Истината боли и това чувство и състояние на тленното ми тяло не спирам да го изпитвам доста често напоследък. Но пък иронията и сарказма ми не са за всеки недодялан мозък.

- Да съм ти позволил да говориш, зверче малко?

-Не, ама и без това мнението ти твърде много не ме засяга. Ама ти си говори, не се тревожи, стените те слу...- отново получавам плесница и съм сигурен, че утре ще имам синка на бузата от неговите действия срещу мен. Не спирам да се чудя кой не е наред в тази ситуация - аз, който търпи всичко като послушно добиче или баща ми, който се специлиазира в това да достави болка на мен, за да нахрани демоните си, ламтящи за насладата от насилието.

- Ти...- сочи ме с пръст. Бих казал, че май епитетите му свършиха. Еххх, колко жалко. Може и да се разплача.

- Да, да, знаем. Аз съм един кръгъл идиот, който дори мършавия си задник дори не може да обърше - и другата ми буза го отнася и аз се залепям за пода. Боли, мамка му. Бузите ми горят, а очите смъдят от сълзите, които напират в тях.

- Ще се разревеш ли, сукалчето на мама? - пита ме с надмения си глас, от който получавам спазми на мозъка и тикове на очите. Рита ме с крака си право в стомаха, което ме кара да се свия в ембрионална поза. Очите ми започват да ронят сълзи, а след малко чувам и хлиповете си. - Малък пиклив идиот. Толкова приличаш на майка си и на онова копеле-баща си. - За моя жалост истинският ми баща не иска да ме погледне. Дори не признава, че съществувам и съм принуден да търпя този психопат, който до преди години се водеше любовник на майка ми, а сега е единственият ми настойник. - Същото противно държание имаш като него - рита ме отново, а аз имам чувството, че скоро ще си повърна и червата заедно със съдъжанието им върху паркета. - Много ти знае устата винаги, малък малоумнико - хваща ме за блузата ми и ме вдига във въздуха, така че краката ми да висят няколко сантиметра над пода. Предимството никога не е играло в моя полза, защото на първо място съм ужасно нисък и на второ място-съм слаб като вейка. И да искам не мога да отвърна на този умствено изостанал индивид. - Малък. Дребен. Негодник - крещи, пуска ме, а аз се строполявам на земята като чувал с картофи. Боли ме всичко. Много ми се ще да знам къде ме боли най-много. Все още плача, но този психически и физически тормоз не се отразяват добре на здравословното ми състояние. - Ти олигофрен недоразвит - отново ме рита, а в устата ми се надига вечерята ми. Сълзите започват да се стичат от очите ми на бързи струйки, които се спускат по лицето ми и капят на пода. Заставам на колене и повръщам съдържанието на стомаха си върху обувките на „любящия” ми баща, от което той изпада в едно състояние на пълно умопомрачение, където милостта е само една алюзия, мираж, неосъществима мечта.

Отново ме пребива, докато аз го моля да спре. Моля, както всеки път правя, но за него проявата на съчувствие, доброта и благосклонност са висши идеали на пораженческия човек. Имам чувството, че „баща” ми има сбъркано определение за добросърдечност и жесткост. Ударите му са по-лоши, отколкото думите, които изрича по мой адрес. Раните, които нанася по тялото ми, ще ги нося като белег, напомняне за перверзния ум на един изпаднал в лудост човек. Но от ударите ме боли, плюя кръв, слюнка и още вещества. Въргалям се в собствените си нечистотии, които петнят и малкото ми останало достойнство. Но да си прозная вече нямам нищо - нямам душа, нямам семейство, останах без лице. Вече съм безлична и безименна кукла в този свят на изменчивости и променливости. Мъча се, дера си гърлото, агонизирам на пода, кървя, но безличието и липсата на дори капка съчувствие у баща ми, ме погубва. Страдам, рева с гърло, плачът ми оглася запустялата къща, а синините се множат върху кожата ми, но нищо от това няма значение. Нищо от това не прави впечатление на баща ми. Боли, а болката ме изгаря, но може би един ден сърцето ми ще се срине под тежестта на този непоносим товар и ще ме отърве от земния ми живот.

След като за пореден път баща ми ме изтърсва като брашнен чувал, ме изхвърля на улицата, за да съм си научил урока. Не знам кой от нас в действителност трябва да си научи уроците.

Лежа на пътя, подсмърчайки, самосъжалявайки се не само за сегашното си положение, но и за живота си като цяло. Усещам как губя силите си, как изчезва моята същност, как се стопява като кубче лед на слънцето. Боли повече, отколкото ми се иска, защото жертвам себе си всеки ден. Лежа на асфалта, който излъчва топлина, и не мога да помръдна. По цялото ми тяло се разиграват различни спектакли на мъчение и страдание. В различна форма и степен изпитвам болежки, които парят кожата ми и ме карат да изпитвам дяволска агония дори от лекото помръдване на някой крайник.

Знам, че трябвя да се преместя на тротоара, но току-виж някоя кола реши да ми подари нетлеността на смъртта. Но вероятно още не съм готов да умра, не и сега, не и тук, не и в този момент.

Опитвам се да се надигна, но се строполявам, виейки от болка на земятата, покрита с камъчета, които се забиват в кожата ми. Пробвам отново и се опитвам да събера останалите си сили и волята си, която се равнява точно в този миг на едно грахово зърно. Крещя, но успявам на петия път да се надигна и да пропълзя до тротоара, където полагам глава на бордюра, а сълзите започват да се стичат от очите и да се смесват с прахта. Как мразя сълзите, защото те са израз на отказване, на слабост, но пък повече мразя „баща” си, който се явява най-големият олигофрен на земята.

След още десетки адови мъки заставам на слабите си, омекнали крака, които едвам ме държат. Съчувствам им. Ако бях на тяхно място, даже бих престанал да функционирам, защото да носиш такова безлично същество, е товар за душата и живота. Тръгвам по улицата, тътрейки се. Чувствам се като парцал, а и е много вероятно и да изглежда като такъв.

Повдигам тениската си и очите ми се окорват при синините, които са осеяли тялото ми. Май плаченето от безсилие ще бъде най-малкият ми проблем в момента. Докосвам едната синка и едвам не изкрещявам в дива, необуздана агония. Боли, ужасно боли. Дръпвам тениската си обратно надолу, за да закрия грозната картина на баща си. Този човек е изключително некреативен. Нито го бива да ме обиди като хората, нито да рисува. Но пък ударите му си ги биваше, като гледам резултата от целия бой.

Вървя през улиците без пари, телефон, ключове за вкъщи. Баща ми си мисли, че няма как да се прибера, но истината е че си направих дубликат на ключовете, скрит под един камък пред вратата на къщата ни. Той ще бъде сигурно много „разочарован”. Надявам се поне да не е буден, защото няма да мога да понеса още от този тормоз. Въздъхвам отчаяно и примирено. Съдбата или някой си там ме е избрал за негов мъченик, който да търпи земните несгоди и да носи непоносимите последици от тях. Вероятно съм пълен карък, но нищо не мога да направя срещу тази несправедливост, жигосана на челото ми с цветен надпис.

Не искам да се поглеждам в някое стъкло на кола, достатъчно ми е, че виждам кръвта по ръцете си, когато се опитам да си избърша лицето. Преглъщам слюнка, примесена с кръв и повръщано. Общо взето трагична комбинация, от която само ми се повдига още повече. И това и правя - повръщам върху асфалта, но от мен излиза само още кръв, която се процежда на тънка струйка от устата ми. Напъните ми да повръщам са изключително досадни и изнервящи, защото вече нямам нищо друго да изкарам от себе си, освен още кръв и слюнка.

Ръцете ми не миришат особено изкусително и въздъхвам протяжно. Продължавам да крача бавно и сломено по улиците, ясно осъзнавайки, че воня на изгнила риба, а в душата ми се процежда душно и тягосно чувство, което се загнездва надълбоко в мен. Лампите хвърлят своите изтормозени светлини. Някои от тях премигват, изгасват и пак се включват, а аз вървя. Поне знам къде да отида, за да си изплача душата, да я изтръгна от гърдите си и да я подаря на света, за да слее с него.

Къщите със светещи прозорци ми напомнят на дом, семейство, сплотеност. Все неща, които по една или друга причина липсват при мен. Приятно сгушени блокове, от които струи светлина, а аз съм сам, без семейство и дом. Без място, където мога да отида. Не е честно това, но очевидно никой не ме пита какво АЗ смятам за редно и грешно.

Вероятно съм вървял половин час, по-скоро влачил по прашните улици с дупки. На няколко пъти щях яко да се слея с асфалта, но успях да оцелея и да изляза не по-малко натъртен, отколкото влязох в това сражение с изкуствената майка земя.

Слънцето отдавна е залязло, вечерта настъпва. Звездите осейват небосвода и се радвам, че е лято иначе щях да се превърна в леден блок от Антарктика. И все пак замръзвам като лист, коремът ми къркори и няма как да пропусна факта, че мязам на клошар. Съдба! Какво мога да добавя!

Благодаря мислено на Бог, че виждам любимата си пейка в Морската градина, сгушена между дърветата. Обожавам тази пейка заради това, че е скрита от хорските очи и мога преспокойно да седна на нея, и да изплача не само очите, но и душата си. И в следващия момент проклинам умствено Бог, защото съзирам някой натрапник на моята пейка. Е, практически пейката не е моя, но съм си я заплюл. Очевидно не само аз съм ѝ метнал едно око.

Приближавам се към фигурата, която държи цигара в ръката си. Слизам с пъшкане и охкане по едни малки стълбички. Сълзи отново се оформят в очите ми. Няма да лъжа. Да сляза по тези четири стъпала ми коства цяло състояние на духа, който е отлетял от мен, и на волята, която свърши като киселите краставички, които просто боготворя. Стигам пейката с двойно повече мъки, а болежките по тялото ми се обаждат, а синините направо крещят в агония. С възможно най-големия финес се стоварвам на пейката до непознатия нашественик.

Момчето, осъзнавам, щом си обръща главата към мен, слуша музика(вероятно метъл), която чак аз чувам. Косата му е светло зелена, има пиърсинги на дясната вежда и на долната устна. Облечен е целият в черно, но това което ме пленява у него, са игривите му тъмно кафяви очи, които ме наблюдават изпитателно, а погледът му ме изпива, разконспирира всяки недостатък, който получих преди час. Явно съм го зазяпал за дълго време, защото ъгълчетата на устните му се повдигат нагоре в закачлива. Сваля слушалките си:

- Имаш кръв по лицето си. Добре ли си? - гласът му е мек като кадифе и топъл като обедното слънце през лятото. Извръщам лице от него, но дори не мога да се изчистя, защото целите ми ръце са покрити с кръв. Как да не обичаш съдбата!

- Не ми се говори - отвръщам с пресипнал глас, а сълзи отново се оформят в очите си. Усещам как скоро стената, държаща моето самообладание, ще рухне като кула от карти. Свивам ръцете си в юмруци и си заповядвам да се държа и да не позволявам да рухна толкова лесно. Аз съм силен, но дори и самият аз не си вярвам относно достоверността на това твърдение.

След няколко секунди усещам как набутва мокра кърпичка в ръцете ми, която не знам за какво по-напред ще стигне. Аз я поемам, но не предприемам нищо с нея, затова той я изтръгва от ръцете ми, обръща лицето ми към своето и дори и да искам не мога да се откопча от пръстите му, които държат брадичката ми в желязната си хватка. Непознатото момче започва внимателно да чисти кръвта от лицето ми, като аз не спирам да охкам.

- Някой здравата те е подредил - кафявите му очи ме следят изключително внимателно, докато все още бърше лицето ми. Неудобството е възможно най-незасрамващото чувство, което изпитвам в момента. Не отговарям на въпроса му, защото се усещам как още малко и цялото ми спокойствие и невъзмутимост ще се срутят както дървото бива посечено от брадвата.

Сълзите започват да се стичат по лицето ми и не издържам повече на напрежението. Просто имам нужда да възвърна част от наранената си душа, която страда и плаче. Хвърлям се в обятията му и обгръщам с ръце врата му. Притискам лице в гърдите му, а ревът ми звучи все едно колят прасе по Коледа. Усещам как ръцете му ме милват успокоително по главата, докато наводнявам тениската му. Шепне утешителни думи и слова в ухото ми, но те не помагат. Те са просто въздух под налягане, нямат никаква стойност, но все пак носят някакво значение, което колкото и неполезно да е то, все пак усмирява болното ми от мъка сърце.

- Искаш ли да ми обясниш какво е станало? - едвам го чувам през хлиповете, които не спират да се отронват от устните ми. Не ми се иска да гледам толкова черногледо на живота, но той не ми оставя друг избор.

- П-п-п-просто можеш да ме у-у-убиеш. По този начин и д-д-двамата ще си с-с-спестим излишни мъки - едвам успявам да изговоря от толкова много заекване.

- Успокой се, момче. Дишай и издишай. И в никакъв случай няма да те убивам. Не ми се влиза в затвора - засмива се. Смехът му извибрирва по цялото ми тяло. Приятно е. Той е приятен. Отлепя ме от себе си, при което изхоквам, защото съвсем счучайно е напипал една от синините ми. - Добре ли си? - звучи разтревожен и объркан. Как може един непознат да изглежда загрижен повече, отколкото собственият ми „баща”. Светът е тръгнал май да се върти в обратна посока.

Не искам да му отговарям, но май това момче ще се окаже по-твърдоглаво, отколкото ми се иска. Така става като и самият ти си инат и не отиде на друга пейка:

- Можеш да ми споделиш, момче - поставя дланта си върху рамото ми.

- Ау, ау, ау, не ме пипай. Боли -  измърморвам и впервам поглед накъде другаде, само и само да не поглеждам отново в очите му. Поне мога да добавя, че баща ми ме подреди подобаващо. Чудя се какви тупаници ще получавам по празниците.

- Погледни ме, момче, и ми кажи какво става, за да знам как да реагирам и да ти помогна - реква ми.

- Не съм по-голям от теб, за да ме наричаш момче - отвръщам му, слагайки ръцете си между краката. Наистина замръзвам, но смущението донякъде ме топли. А излагацията добавя известна нотка на пулса на сърцето ми. Той само се засмива и аз се чудя кое е забавното в случая, като изключим факта, че приличам на клошар, че замръзвам като човек с температура. И да не забравя, че ме малтретират като добитък. Да, много е забавно.

- Аз съм по-голям от теб. На 25 съм - обръщам се към него, зяпнал от почуда. Та, той не прилича на повече от 17, мамка му. В очите му играят весели нотки, а усмивката му е ослепителна и адски предразполагаща. - Сега, ела да те допочистя и да ми обясниш защо плачеш. - Аз клатя отрицателно глава, напълно и категорично убеден, че е трябвало да се разкарам от пейката преди доста време. Всъщност, въобще не трябваше да сядам. Грешката на начинаещия.

- Аз ще си ходя. Благодаря, че ме остави да си порева и че ти намокрих тениската - тръгвам да ставам, но синините на корема ми се обаждат като сирените на полицейската патрулка. Лошо ми е и отново тръгвам да повръщам, но само кръв потича. Отново.

- Боже, трябва да те закарам в болница.

- Не, никаква болница - избърсвам кръвта и го поглеждам твърдо в очите. Все пак не искам баща ми да ме натупа отново. Така ще оцелея поне до следващата седмица, когато с него се засечем в къщата.

- Да не си си изгубил ума!

- Спокойно, не е изтекъл с храната ми, която повърнах може би преди час.

Той млъква и започва да ме милва по гърба, докато се успокоявам досатъчно, че да мога да дишам нормално без да получавам излишни спазми.

Поглеждам го отново в очите и там виждам, че знае какво ми е. Но знам, че и няма да го каже на глас. Очите му са впити в моите, разбиращи, но гневни на този, който ме е набил. Те са спокойни като езеро, но бурни като цунами. Отново се заема да ми чисти лицето, този път по-внимателно, като не спира да ме следи изкъсо със святкащите си очи. Мирише на цигари и одеколон, но миризмата ме опиянява. Поне ме кара да спра да мисля за отвратителния развой на моята съдба. Някой опредлено ми е изплел гадна нишка за простосмъртния ми живот.

- Ще ми кажеш ли най-сетне какво става? - усърдно чисти, с третата на брой мокра кърпичка, ръцете ми, а аз стоя като вцепен, чудейки се кога ли пак ще ще загубя контрол над собствените си сълзи. Зъбите ми започват да тракат. Късно е и вече ми се спи. Гладен съм, но съм без пукната стотинка в джоба. Единственото ми имущество в момента са ми тениската и дънките, с които съм облечен. Заравям глава в шепите си:

- Баща ми ме пребива - и въпреки всичко изричам думите. Те се изтъркалват от моята уста. И по някакъв странен начин ми олеква на душата. Камък, натежал от непоносимия товар, който нося, се отронва от душата ми. Чувството да споделиш било хубаво, бе. - Бие ме, докато просто не му писне - изправям гръб и дръпвам тенискатя си нагоре, за да види какво ми причинява единственият човек, който ми е останал. Чувам ахването му, но това не ми помага. Мен няма да спре да ме боли. Свалям тениската и го поглеждам в лицето, което е застинало на неопределена мимика. Не мога да определя какви чувства изпитва в момента.

Но отново ме придърпва в прегръдката си и аз отново се разридавам срещу гърдите му. Тази утеха ми носи някакво мижаво успокоение. Тя мирише на някакво съчувствие, с което един непознат ме дарява.

- О, мило момче - устните му изговарят в ухото ми, а аз го прегръщам през кръста, притискайки се още по-силно в неговото тяло, което излъчва не само телесна, но и духовна топлина. Неговата постъпка ме топли, защото милостта и съпричастността се оттичат от този свят. - Спокойно, ще ти помогна. Ще намеря начин.

- Защо си толкова загрижен за едно дете, чието име дори не знаеш?

- Защото на добрите хора се заслужава да се помогне. А и това е физически и психически тормоз - гали косата ми, гласът му ми предлага една реалност, която не може да бъде осъществена. Предлага ми невъобразима възможност, която няма как да стане.

- И знаеш ли, - започвам аз с глас тих като падаща капка дъжд - все пак двамата с теб оставаме просто две души, които са се срещнали в една лятна вечер. Разликата е, че едната от тези души е предала Богу духом.

Мълчим, защото тишината казва повече, отколкото думите някога биха могли.