Планетата Регакт, галактика Потуре

Луната Мо грееше ярко в своя зенит на небосклона. Другите две луни, обикалящи като мухи около Регакт, съпътстваха Мо в нейния величав път към надира. Но засега те бяха просто три цветни, светещи тела на небето, които огряваха цялата местност наоколо. Колкото магия, толкова и разочарование криеха те. Защото Ластимар знаеше, че те просто отразяваха слънчевата светлина, но вълшебството им се криеше в това, че нямаше нищо равно по тяхната изящна, пълна осанка, която хвърляше светлите си усмивки към гората и замъка, които оставаха глухи за магическите трикове на трите луни. Гората, смълчана и тиха, наблюдаваше погрома на едно семейство, което с отчаяни последни сили напираше да се бори с нашествениците. Обитателите на замъка провеждаха своя последен отпор и надежда да победят.

Само лекият, шумолящ ветрец придружаваше Ластимар в неговия бяг по пътя към крепостта. Елите, смърчовете, чинарите и брястовете пееха едва чуто песен, стара, на стотици години. Ластимар долавяше всяко трепване на клоните на дърветата и всяко прошумоляване на листата им. Той беше дете на природата. Беше израснал в дебрите на най-гъстите и тъмни гори. Бе ловувал из най-безмилостните и безпощадни храсталаци и буренаци; оцелявал в най-бездънните ями, населени от най-високите дървета, съществуващи на тази планета. А те не са никак ниски. Никога не трябва да подценявате горите на Регакт.

И Ластимар бягаше със скоростта на самия вятър, но беше по-неуловим и от прашинка, носеща се из необятното пространство. Тихата стъпка, така го наричаха и то не без причина. Нямаше по-безшумно същество от него - дете на тишината и безчувствеността. Стъпките му бяха премерени, изчислени, съобразени с местността около него. И макар да бе есен и листата да бяха нападали при майката земя, Ластимар не настъпа и едно листенце. Движеше се бързо с грацията на котка и финеса на пума. Изящен във всяко едно отношение, Ластимар не прелиташе, а направо летеше покрай дърветата, за да стигне по-бързо до приятелите си и да им съобщи за войските в края на вековната, могъща гора.

Въздухът миришеше на огън, трева и изгоряло. Разнасяше се мирисът на елхови иглички, който насищаше областта с естествена миризма, но пушекът, носещ се откъм замъка, замаскираше благоуханието на гората. Ластимар сбърчи нос и изсмутя под нос, но продължи да се носи лек като перце над корени и коренища. Дългата му бяла коса, сплетена на сложна плитка, се вееше зад него като предвестник на задаваща се морна буря, която щеше да помете безброй невинни животи. Но това е война. А на война всичко е позволено. Тези мисли никак не го окуражаваха и успокояваха, но Вожда имаше сметки за уреждане с това семейство, а след като тя имаше някакви проблеми с някого, всички имаме. Винаги заедно и винаги подкрепящи се.

- Тук, Тиха стъпка. Пустинна роза, Лисица, чувате ли ме? - обади се по комуникатора Ластимар, а самият му глас бе едва доловим.

- Човече, трябва да спреш да говориш толкова тихо. Не всички имат твоя слух - възнегодуваше Лейлийн. - Май трябва да си взема слухово апаратче, за да те чувам по-ясно, Тиха стъпка.

- Така си е, Пустинна роза. Трябва ти слухово апаратче, - вметна Егнар - защото си по-глуха и от баба ми.

- Направо ще се разплача още малко, Лисицо - с насмешка рече Лейлийн, а Ластимар бе сигурен, че и двамата се усмихват ехидно като чакали. Тея двамата нямат оправия, но поне разнообразяват мисиите ни с неспирните си глупави, несъдържателни закачки. Понякога имам чувството, че работя с малки деца. Ластимар въздиша тежко. Трудно бе да се работи с тези два индивида. Не можеше да отрече, че са едни от най-големите професионалисти, но не можеше да побере факта в главата си, че Лейлийн и Егнар се държаха доста незряло, никак неподхождащо на възрастта им.

- Как е положението в замъка? - попита безмълвно Ластимар. Не му беше в природата да говори силно. Той бе сянка, невидима, безучастна и безгласна.

- Я, повтори пак, Тиха стъпка, че нещо гласът ти се губи по линията.

- Наистина се притеснявам за теб, Пустинна роза.

- Чувството е взаимно, Лисицо, - язвителност се усещаше в гласа на Лейлийн. - Безпокоя се, че всички ще избягат от теб, защото вониш на стар кенеф, пълен с лайна - и тя се засмя безшумно на шегата си.

- Ха-ха-ха, мното остроумно, няма що, Пустинна роза.

- Благодаря, благодаря. Знам, че съм уникална.

- Не това казах - оскърбено отговори Егнар. А на мен не ми дреме за вашите взаимоотношения, но трябва да ви търпя стоически.

- Хора, млъкнете просто - озъби се Ластимар, спирайки при дебелия ствол на един чинар. - Можете да отговорите на въпроса ми - сопна им се, почти ръмжейки. Започна да се катери по чинара, който имаше огромна корона с много разтилащи се по нейната площ клони, които имаха перфектна позиция, от която можеше да наблюдава околността.

- Добре де, не се пали - отвърна предпазливо Лейлийн, но Ластимар още усещаше игривото ѝ настроение.

- В замъка нещата са леко заплетени - проговори предпазливо Егнар.

- Какво ще рече това, Лисицо? - каза, докато пълзеше сръчно по разклоненията на дървото.

- Ще рече, че имаме компания в двора на крепостта. Твърде много са, за да ги надвием само двамата с Пустинната роза.

- А нашата войска не може да влезе, докато вие не отворите портите - заключи мрачно Ластимар, стигайки върха на дървото. Главата му се показа предпазливо над постланата с листа морава. Ластимар се огледа наоколо внимателно, но всичко бе притеснително чисто и неподвижно, замръзнало. Тази нагнетяваща се обстановка никак не му харесваше. Да водя тиха война също не е сред приоритетите ми, но човек трябва да се нагажда към промените.

- Някой идеи? - запита Лейлийн, сумтейки, - защото ми писна да клеча. Съвсем се хванах.

- Причината е, че остаряваш, дружке моя.

- Никога не съм ти и няма да бъда твоя дружка. Гадост - отвратено додаде Лейлийн.

- Не се прави на засегната. Не е толкова лошо да си моя дружка.

- Да бе, по-скоро бих изяла...

- Ще се спрете ли най-сетне? - прекъсна ги рязко Ластимар. - Бъдете сериозни поне...

- Ние сме сериозни - отвърнаха хорово, а аз съм еднорог.

- Имаме много работа за вършене - допълни Ластимар, гледайки замъка, обвит в тъмна мараня, който го караше да изглежда зловещо. От вътрешността му се виеше пушек, който сякаш отправяше своите безмълвни молитви към небесата с едничката останала надежда да избави крепостта от предстоящото разрушение и смърт. През очилата си, които позволяваха на Ластимар да вижда на огромно разстояние, той забеляза мъжделива светлина откъм юг - където са разположени войските на Орион, владетелят на северните части на Регакт, комуто принадлежи и тази злокобна крепост. - И при мен има непредвидени изключения - скръцна със зъби и смъкна главата си под покривката от листа.

- Чудесно, направо великолепно - изръкопляска саркастично Лейлийн. - И сега какво? Смятат да ни нападнат в гръб. Колко нечестно само! - Ластимар не успя да прецени дали тя се шегува ядно, или е иронично доволна от мелето, което щеше да се развихри съвсем скоро.

- Очевидно са знаели за нападението ни - преповтори вече всеизвестния им факт. - Въпросът е как ще се справим с войските вътре и извън стените - продължаваше да разсъждава на глас. Ластимар изключи очилата си за нощно виждане и тъмнината отново го обля. Беше тъмно като в рог, но това бе добро дошло предимството, защото едва ли войниците знаеха къде точно е разположен екипът им, който чакаше нареждания в досами края на гората откъм крепостта. Ластимар се надяваше поне те да са се изтеглили благополучно на позиция, чакайки заповеди.

- Ще трябва да ги изненадате.

- Като гледам са овладяли положението с огъня, който им бяхме спретнали. Едва ли ще се хванат отново на същия номер - съобщи им Лейлийн. Егнар и Ластимар мрачно се съгласиха.

- Сега се прегрупират, мръсниците - допълни Лисицата, а положението взе да става ужасно напечено. Напечено. Точно така. Ето това ще е.

- Имам идея, хора - промълви Ластимар.

- Ето това е добра новина от час насам - рече с ентусиазъм Лейлийн, който липсваше у Ластимар.

- Хайде, казвай по-бързо, че Вожда яко ще ни ступа, ако не се справим като хората.

- Ти си заслужаваш и без това як тупаник, Лисицо, - а Ластимар безшумно тупна на земята и отново се впусна в лудешки бяг, слушайки препирните на Егнар и Лейлийн, които сякаш нямаха умора. Май имат безкраен капацитет от енергия, що се отнася до безпредметните им идиотщини.

- Отидете и намерете брашно. Време е да направим малко взрив.

- Аааааа - започна да вдява Лейлийн, - това ще бъде супер яко. Браво, Тиха стъпка. Кефиш ме, брат - засмя се тя, а Ластимар имаше чувството, че тя протрива ръце предоволно, облизвайки се като котка.

- Отидете е кухнята, намерете чувалите с брашно. Ще трябва да ги закарате до портите с войниците и след това палите. Вие решавате как да процедирате.

- Ужасно забавен план, Тиха стъпка. Особено ми допадаш - изкиска се тя, а Ластимар бе стигнал почти края на гората.

- Това би трябвало да занимае достатъчно вниманието им, докато отворите портите. Аз ще се опитам да се вмъкна отгоре и да ви помогна. Напред. Аз ще се обадя на останалата част от екипа и ще им разясня промяната в плана.

- Само така, Тиха стъпка. Само така - кикотейки се каза Лейлийн и прекъсна връзката. Ластимар отново бе сам-самичък с глухотата и безмълвието на гората. Това беше наслада за изморените му нерви, които пращяха като съчки при неприкосновението им с огъня. Можеше вечно да остане в тази гора, захласнат от нейната чудновата харизма, усещайки лекия повей на вятъра, играещ си с косите му, но той имаше работа за вършене. Имаше мисия, от която зависеха твърде много животи. Винаги твърде много жертви се изискват в името на общата кауза. Но не ние би трябвало да определяме кои трябва да умрат. Не ти повеляваш над смъртта, а тя над теб.

Ластимар се свърза с войските на Вожда, дебнещи като върли хищници, чакащи сигнал за нападение. Каза им да се изтеглят безшумно към източната част:

- Там сме, шефе - провлачено отговри един от групичка. - Чакаме сигнала.

- Между впрочем какво става с цялата операция? - друг се обади. - Да не губим сражението?

- Не. - Все още не. Но и няма да допусна цялата работа да отиде нахалост. Просто трябва да променим парадигмата на бойното поле. - Няма да ви лъжа, - нищо, че сред вас има предател. - Положението не е розово. Има войски, които напредват през гората и скоро ще ни настигнат. И ако веднъж стигнат портата, и влязат ли през нея, със сигурност сме загубили тази битка - говореше с припукващ като на огън глас-шепот от дълбоки падини. - Не трябва да допускаме това да се случи - нахъсваше ги както можеше. Никога не си бе падал по мотивиращите речи, защото той винаги стоеше в сянка, а на една сянка не ѝ трябва да приказва. Тя трябва да слуша, да обработва информация, да изпълнява и докладва. И не на последно място - да пази човека или хората, в чиято сянка се е превърнала. - Затова трябва да заложите капани колкото се може повече за възможно най-кратко време и при това уникално безшумно - натърти на последното, защото знаеше, че единственото им предимство бе в това, че врагът не знаеше точно колко са на брой и с какво въоръжение и фронтова мощ разполагаха, ако доносникът не е изпортил и това. Времето притискаше Ластимар, а той нямаше възможността да дири информатора сред своите. - Ясно ли е на всички? - а те му отвърнаха, че приемат и предават.

Ластимар изключи комуникатора си и се загледа в рядката мъгла, която обвиваше замъка и го затваряше в свой собствен пашкул. Пределно ясно му бе, че не вдъхва много респект и уважение сред хората, но се надяваше поне те да си вършат своята работа, докато той се мъчеше да изпревари времето, което бе по-ценно и от солта.

Той тръгна да бяга през мъглата, приведен с верния си лък на гръб. Беше абсолютно спокоен, непоклатим, невъзмутим, отдаден на целите си и заповедите. Спринтираше бързо към стената, таейки надеждата, че никой няма да го види в този смог. Той не беше безсмъртен и вечен. Ясно разбираше, че животите са крехки съчки, които им трябват само две здрави ръце, за да може пламъкът им да загасне завинаги. Винаги трябва да си нащрек за опасността, защото не знаеш иззад кой ъгъл ще изскочи смъртта със сърп в ръка. Ластимар не вярваше в Бог, не се молеше, но осъзнаваше, че единственото нещо, от което трябва да се страхува човек, е да не срещне лично смъртта. Никой не е застрахован срещу нея. А и честно да си кажем, няма напълно безстрашни хора - само такива, които са успели да превъзмогнат страха от това да умрат. Ластимар не се боеше, че ще умре. Плашеше го това, че ще си отиде незапомнен, незнаен войн жертвал живота си напразно.

През парливия дим Ластимар виждаше как луната се опитваше да пробие завесата от сенки, но светлината ѝ не достигаше до него. Всичко бе тихо, потънало в забрава, поставено на пауза, докато битката бавно продължаваше да тече, дълбаейки своята съдба през пространството. Изходът от тази конфронтация щеше да бъде само един, но никой не можеше да каже кой ще спечели повече от цялото кръвопролитие.

Ластимар се прилепи плътно до северната стената на замъка. Тишина, мъст, мирис на изгоряло пореха въздуха, драпайки за надмощие и власт. Но никой не можеше да спре катастрофата. Никой не можеше да предотврати трагедията, която предстоеше.

Ластимар започна да се катери като първокласен катерач. Пръстите му пъргаво се пъхаха в пукнатините по стената, краката му намираха опора в дупките, изпразнени откъм съдържание. Катереше се умело, пъргаво, бързо. Цялото му тяло бе изпъната струна, която пресметливо използваше недостатъците на стената в своя полза. Той беше вятъра, гората, душата, пулса, съществото. А природата вирееше в него, ставаха едно необходимо и непобедимо цяло.

Стигна бойниците на замъка и преди да си даде главата за мишена, се ослуша, а ветрецът шептеше своите трагични митове и жалби. Шушукаше за горките хора в замъка, а гората му пригласяше уморено. Изтормозена да вижда постоянно как хората се избиват, как отнемат животите си на нищожна цена. Но те бяха безмълвни съучастници, неспособни да променят хода на тази битка. Нямаха власт над събитията, оставаше им да се оплакват тихо. Да мърморят. Да помнят.

Ластимар чуваше как войниците сноват по пътеката, пазейки стената. Беше си цяло чудо, че не го бяха чули, но е малко вероятно да го сторят, защото съм по-тих вятъра и по-бърз от най-бързото животно на Регакт. Аз съм сянка, неуловима, незнайна, потайна. Ръцете започнаха да го болят от цялото висене. Трябваше да се задейства. Набра се на ръце и съвсем леко подаде главата си нагоре, колкото да види колко точно са на брой патрулиращите. Бяха петима на брой, което затрудняваше прескачането му, защото те щяха да имат по-голяма възможност да го намушкат в гръб. Един войник мина покрай него и Ластимар побърза да скрие главата си, продължавайки да виси на вече изтръпващите си ръце.

„Сега или никога”, каза си той наум и за част от секундата се набра още нагоре, а в следващата вече подметките на кубинките му бяха тупнали на каменната пътечка между северната и южната кула. Войниците го изгледаха стреснато и веднага извадиха мечовете си, а Ластимар стоеше невъзмутим и спокоен като статуя. Единият мъж го нападна, целейки се в корема на Ластимар, но той умело избегна удара, премествайки се надясно. Ластимар мразеше камите, сабите, мечовете и малките ножовки. Не беше роден да държи в ръце оръжие с дръжка. Обичаше лъка си, но той не бе много полезен в близък или ръкопашен бой.

Останалите стражи не се маеха дълго време, а и те извадиха оръжията си и нападнаха настървено. Ластимар знаеше, че трябва да ги елиминира, преди те да са му видяли сметката. Петимата го заградиха в кръг, както глутница вълци би наобиколила своята невинна жертва, с изключение на това, че Ластимар не бе невинен и никак безпомощен.

Най-високият го нападна умело в лявото рамо, но Ластимар предугади, че не там се цели мъжът действително, а в краката му. Ластимар скочи секунда преди мечът да се забие в колянната му става, изби меча от ръцете на войника с един ритник с крака. И стъпвайки на земята, запрати юмрука си в слепоочието му, пращайки го в несвяст. Другите четирима вече играеха отборно и атаката им бе координирана и правилно насочена. Изпълняваха редица от удари, но Ластимар ги отбягваше, движейки се като ластик. Навеждаше се, приклякаше и когато му се отдадеше възможност удряше по някой стахотен удар и круше, което не бе достатъчно, защото войниците бяха издръжливи и неподатливи копелата. Успяваха да му направят няколко резки по бицепсите, а от лявата му вежда се стичаше тънка струйка кръв. Избягваше ударите им, но те бяха четирима и въоръжени, а той един, имащ само ръцете си.

При поредната атака от единия мъж, Ластимар му направи силно йоко гери в корема, при което войникът залитна назад, Тихата стъпка му подкоси краката и както мечът още пореше въздуха, той го улови в движение. Обърна се и бръсна с острието корема на втория страж, но не успя да му навреди много. Добре сложеният мъж се хвръли напред, правейки поредица от удари, а Ластимар се защитаваше умело. Това, че не харесваше този вид оръжия, не означаваше непременно, че не може да борави с тях. Винаги трябва да си готов за всякакви ситуации, включващи своеобразни предмети. Трябва да можеш да се отбраняваш с всички налични средства, които те заобикалят.

Мъжът се облещи при невероятната отбрана и умения, които Ластимар демонстрираше. Но самият той нямаше време да се възгордява, а вместо това започна да ранява опонентите си, които от своя страна се задъхваха, а движенията им ставаха все по-мудни. Точно сега Ластимар нападна с всички сили, въртейки се като същинска фъртуна. Целеше се в коремите им или в капачките и сухожилията по краката им. Опитваше да ги обездвижи, но те се въртяха твърде грациозно въпреки наличието на отпадналост в телата им. Единият мъж получи рана на бедрото и Ластимар успя да го фрасне с плоската част на меча в главата. Останалите двама Тихата стъпка успя да отстрани след поредица от силни удари, забивайки меча право в сърцата им. Тъкмо си беше помислил, че е приключил, когато чу стъпки зад себе си и успя да се извърти навреме, при което оръжието на втория мъж бръсна бузата му и част от ухото, а Ластимар заби мигновено меча си в корема на опонента, при което той се изцъкли, изтарва меча си и рухна на каменните плочки, а Ластимар наблюдаваше как кръвта му изтича измежду пръстите заедно с част от вътрешностите му. Мъжът го гледаше с блеснал, невиждащ поглед, който Ластимар не успя да разгадае. Зачуди се защо не вижда омраза и жлъч в погледа му.

Това се бе превърнало в кървава баня. Ръцете му бяха изцапани с кръв и беше убил трима от общо петимата стражи. Захвърли оръжието настрана с твърд поглед, който беше лишен от емоция. Лицето му бе намръщено, изсечено, загубило своята нежност и миловидност. На нейно място се бе настанила стаена кротост и спокойствие, които бяха по-опасни дори от чистия, първичен гняв. Ластимар вдигна поглед към боядисаното в бордо небе, където трите луни светеха като фенери, мъчейки се да дадат яснота и да разкрият престъпленията, които се извършваха в момента. Може би го укоряваха за постъпките, може би го псуваха и мислено го проклинаха, но такъв беше животът. Не можеш да се бориш с живота и смъртта. Трябва просто да ги приемеш като част от теб, ако искаш да оцелееш.

- Тук, Тихата стъпка. Пустинна роза, Лисица - потърси ги Ластимар по линията, но отговор не получи. Опита пак, но отново само припукването на връзката създаваше шум.

Ластимар тръгна да слиза по северната кула, като преди това се беше погрижил добре да обездвижи оцелелите, изпаднали в несвяст стражи. Стъпваше леко по извитото стълбище, плътно прилепнал към стената. Ослушваше за всеки шум. Чуваше само откъслечни разговори, дрънчене на оръжия и брони. От време на време прокънтяваше някоя заповед и Ластимар се надяваше всичко с Вожда и Сет да е наред. Планът наистина беше отишъл на почивка на Карабите.

- Какво има, Тиха стъпка? - промърмори ядосано Лейлийн. - Защото в момента сме малко заети.

- Тя иска да каже, че е заета да се оплаква, защото цялата е в брашно - рязясни, кикотейки се Егнар.

- Само да свършим тази мисия, ще ти покажа аз на тебе - наежи се тя.

- Чак страх ме хвана - измърмори насмешливо Егнар.

- Докъде сте стигнали с чувалите? - попита Ластимар, привидно раздразнен. Защо ли?

- Мъкнем ги очевидно. Да не мислиш, че е лесно да влачиш десет килограмови чували? - саркастично вметна тя.

- Аз нося на гръб три чувала с брашно, Пустинна роза. Спри да се оплакваш.

- Чувам само бръмчене. И при теб ли е така, Тиха стъпка? Сигурно комуникаторът на Лисицата се поврежда.

- Наред си...

- Ало, ало, Лисица. Още ли си там? Е, жалко. Не че ще ми липсва мърморенето ти.

- Хора! - изръмжа Ластимар. - Имаме работа.

- Слушаме и изпълняваме. - Понякога наистина не можеше да ги изтрайва. То, човек не може да си чуе дори собствените мисли, когато тези двамата започнат да се драчат. Наистина е трудно да ги укротяваш. Не знам как се справя Вожда, но шапка ѝ свалям за умението да ги контролира тези двама диваци. - Чакаме се на портата след минута. Забързайте се, дами и господа.

- Това да не беше опит за шега, Тиха стъпка? - попита Егнар, - защото не я разбрах.

- Обяснението е просто за този феномен, миличък. Просто си тъпогла...

- 57 секунди - Ластимар изключи комуникатора си и се затича по покородите, опасани със сатенени златни завеси и покрити с тъмночервени килими, които бяха дебели по една педя. Това беше в плюс на Ластимар, защото допълнително заглушаваше стъпките му. „Напред, наляво, надясно, напред, наляво и надолу по стълбите”, припомняше си той пътя за главната порта. Високите тавани на коридорите създаваха усещане за безтегловност, разтегливост. Вечност. Красиви мраморни колони, подпираха нависналите над главата му таванни плочи, сякаш всеки момент ще рухнат отгоре му.

Ластимар се придържаше към стените и се озърташе внимателно за войници. На няколко пъти щяха да го хванат, но той се криеше зад бездънните, просторни завеси. Ама че излишна пищност. Кому е притрябвало толкова показност? Твърде много труфила и никаква неефективност. Пълно нехайство. Но пък поне беше безумно красиво, всяко детайлче бе изпипано до перфектност. И все пак Ластимар не обичаше лукса. Нуждаеше се само от природа и звезди. Не можеш да затвориш животно в клетка и да искаш да се промени.

Преди да поеме по стълбите, които щяха да го отведат в двора на чудовищния замък, видя как от същия коридор се задаваха многоуважаемите Егнар и Лейлийн, носейки чувалите с брашно. Ластимар се огледа наоколо и съзря на стената до него фенери, а вътре свещи. Взе два фенера, колкото можеше да носи, и заслиза по стълбите. Егнар и Лейлийн го следваха внимателно по петите. Отвори внимателно вратата и се озова на пътечка, в чиито два края имаше стълби, които водеха до вътрешния двор на крепостта. Пред него се откриваше парапет, от който щеше да метне чувалите. За негово щастие, вратата не изскърца, а и беше тъмно като в рог, за да види ясно дори на два метра пред себе си. Вероятността да го забележат навреме беше практически нищожен.

Тихо се измъкна от рамката на врата и правейки знаци на Егнар и Лейлийн, им каза да се снишат, за да не ги видят. Те го видяха и кимнаха мълчаливо. Сега тримата стояха приклекнали зад зида и Ластимар им разясняваше с ръце какво точно трябва да направят с чувалите. Надяваше, че са разбрали правилно какво точно трябваше да направят, защото всичко висеше на много тънка нишка и трябваше да се върши внимателно. В самия двор войниците бяха поне 50, строени в три редици, въоръжени до зъби - със страховити шлемове (доколкото можеше да види Ластимар от своята позиция) и дълги, заострени копия като кулите на самия замък. Вече бяха минали 33 минути и 45 секунди откакто Вожда му се обади да се връща, за да помогне на Егнар и Лейлийн. Чудеше дали е добре, защото от Вожда зависеше оцеляването на тяхното съществуване. По-скоро от нейното дете.

Лисицата и Пустинната роза се върнаха точно след две минути и 33 секунди, разпръснали брашното, където са сварели да видят очите им.

- Готови? - прошепна Тихата стъпка, а двамата му верни приятели кимнаха твърдо, а Ластимар видя в тъмнината как белите зъби на Лейлийн блеснаха доволно. Очакваше се кървава баня.

Ластимар свали лъка си от гърба, изправи се, а дългата му плитка се развя от вятъра, който плачеше жалевно, олакваше хората. Но това нямаше значение, защото всички хора рано или късно умираха. Въпросът се криеше в това с какви мисли умираш, с каква нагласа напускаш този свят, за да се рееш сред вселенията.

След като кимна на Егнар, той вдигна чувала, метна го(предварително разпран) по войниците и брашното се посипа като сняг. След това Егнар хвърли и последния чувал с десет килограма брашно, който прелетя над главите на втрещените войници, приземявайки се върху нечия глава, изпрящайки в несвяст някой войник. Останалите нададоха боен вик, след като забеляха строените на издадената площадка тъмни фигури. Втурнаха се като осверепели хали, но в този момент Лейлийн хвърли единия фенер и всичко избухна. Брашното изригваше там, където двамата с  Егнар го бяха посипали.

Огънят се разрастваше изключително бързо, поглъщайки всичко, което види по пътя си и никак не отбираше - плът, земя, дрехи - прогаряше всичко. Лейлийн хвърли и втория фенер и сякаш фойерверки изригнаха в двора. Някои крещяха, защото се бяха превърнали в живи факли. По земята горяха огнени линии, тръгващи от двете стълбища в края на площадката, разпространявайки се из целия двор като туптящи вени на едно замиращо сърце. Последните му напъни, отчаяни, неистови да остане живо.

Егнар и Лейлийн се втурнаха като вестители на смъртта сред тотално обърканите и неорентирани войници, които не знаеха какво се счучва. Усещаше се само мирисът на горящо месо, примесено с парливата нотка на смъртта, която неотменно пръсъстваше на подобни мероприятия. Нощта поглъщаше виковете и крясъците, но писъците сякаш раздираха небесата. Животниски, гърлени звуци, идващи от освирепелите войници, разтърсваха основите на замъка. Този вой можеше да събуди и мъртвите.

Ластимар стреляше с лъка си от площадката. Фигура, обгърната в тъмнина, която не пропускаше нищо и никого. Той беше едно с тетивата и стрелата. Вятърът, опънатата ръка, луните и звездите - създаваха мир в бездушната сърцевина на Ластимар. Той се чувстваше спокоен, освободен, едно цяло със себе си. Стрела след стрела, той усещаше как мракът и миризмата на кръв осйваха рохката земя, изровена, оцапана в червено. Предсмъртни викове и молби раздираха нощта. Нощ, която щеше да приключи със залеза на едно семейство. Но Ластимар не спираше да опъва тетивата, стрелите му не спираха да летят. Огънят все тъй пламтеше, създавайки една сюрреалистична картина, която можеше да омотае главата и на най-великия художник. И той не спираше, покосяваше всичко, до което се докоснат ръцете му. Взрив след взрив, жертва след жертва. Един затворен цикъл на обреченост, на неспирни мъртвешки лица.

Ластимар виждаше как Лейлийн и Егнар се развихряха измежду войниците. Бяха като две същински машини за убиване, които работеха съгласувано, пазейки гърбовете си. Мечовете им се въртяха ловко, посичайки де що видеха. В движенията им нямаше милост. Сред пожара, който се разрастваше все повече и повече, двамата приличаха на огнени демони, дошли да приберат по насилствен начин душите на тези войници. Ластимар подуши въздуха. Миришеше на омраза, болка, гняв. Лейлийн и Егнар бяха твърде умели, прецизни в своята коситба. Кръв плискаше, цвърчеше в огъня, опръскваше лицата им. Ластимар наблюдаваше това с пълна апатия. Във войната нямаше правила. Нямаше как да се спре цялата касапница, цялата земя, покрита от мъртви тела, крайници, глави и вътрешности. Това беше хаосът. Това беше неописуемото развратничество и нечистотия на войната. Тя беше най-стряскаща от всичко. Тя отнемаше най-много животи.

Ластимар се справяше със задачата да отблъсква мъжете, които напираха по стълбите. Той имаше ужасно точен мерник и рядко пропускаше целта, която си е набелязал. Но в този момент приливната вълна, която заливаше Лелийн и Егнар, им дойде в повече. Войниците стратегически ги бяха наобиколили и затваряха кръга си около тях. Ластимар не знаеше къде по напред да цели и да огрявя. Не можеше да се справя на два фронта. Съжалявам приятели, сами сте, докато не се разправя с тези нахалници. Изруга под нос. Дори не можеше да се обади по комуникатора и да им каже, че не ги покрива, ръцете му бяха заети. Единият от войниците нападна Егнар и успя да го рани в корема, откъдето рукна кръв. Той падна на коляно и в следващата секунда войникът падаше със забучена стрела в главата. Лейлийн изкрещя, а Ластимар се втурна надолу, неспирайки да пуска стрела след стрела право в сърцата не свеки, който му се изправеше на пътя.

Успя да стигне на време, преди някой случайно заблуден удар от дезориентираните войници да е попаднал върху приятелите му:

- Не умирай, глупако - мърмореше Лейлийн, клекнала до тялото на Егнар. Бе положила главата му в скута си. - Трябва да умреш от моята ръка. Няма да позволя да си отидеш от нечия чужда.

- Защо те е грижа въобще, Лейлийн? - попира скептично Егнар, гледайки нагоре към очите на Пустинната роза, която вече бе започнала да плаче. Ластимар съумяваше да елиминира свеки, който се приближеше твърде много. Ранени войници се клатушкаха насам-натам, други горяха, трети бяха опърлени като пушечно месо, а насред този огнен хаос Лейлийн ронеше сълзи.

- Разбира се, че ме е грижа, тъпоглавецо - давеше се тя в риданията си. - Просто не умирай - каза тя, притискайки раната на корема му.

- Защо, Лейлийн?

- Обичам те бе! Как не го разбра толкова време? Сляп ли си? Не знам.

- Отдвана знаех. Просто чаках да си признаеш - и той се изправи и извади някакво месо изпод катовете си с дрехи. То пускаше обилно количество кръв.

- Моля...?! - недоумявайки попита тя. - Няма ти нищо? - и тя се изправи на крака.

- Е, не е като да ми няма нищо - вметна той.

- Голям си глупак - удари го тя по гърдите, вбесена както никога досега. - Мислех, че умираш - удари го отново силно, за да може той да почувства нейната болка, а Ластимар наблюдаваше мълчаливо тази сцена, докато заблудени мъже минаваха покрай тях, нападайки като изгладнели вълци.

- Но обичаш този глупак, както и той те обича. - Придърпа я към себе си, впивайки устните си в нейните, а Ластимар извърна глава, защото не искаше да нарушава този интимен момент между двамата.

В този момент Вожда се прокашля някъде близо до тях:

- Хора, това може да почака. Водя ви компания, която е доста прегладняла за кръв. - Тя изникна от огъня, носейки на ръце едно дете с тъмна коса. Цялата бе покрита с кръв, но на лицето ѝ игрееш едно спокойствие, което нямаше как да бъде сравнено. Рани красяха тялото ѝ, дрехите ѝ бяха раздърпани, но тя бе видимо удовлетворена. Мръсна, кървава, в рани, но щастлива.

- Моят капан няма да ги задържи дълго - оповести Сет, когато се присъедини към групичката. - О, хора, ще се изядете бе! - възклийна учудено той. - Печеля, Егнар.

- Хванали сте се на бас? - попита изненадано Лейлийн.

- Ъммм...- не знаеше как да отговори Егнар.

- Не сега - прекъсна ги Аманганда, - чака ни още работата, което ми напомня - огледа се тя наоколо, където дървени греди падаха, цвърчейки, докато огънят все още припукваше игриво, а войници стенеха немощно, - че и вие сте я свършили страхотно.

- Ластимар е пълен с идеи - изкикоти се Лейлийн, триейки сълзите си от тъга и гняв.

Някъде се чупене на дърво.

- Приятелите ни идват - промърмори Сет.

Слънцето тъкмо бе оповестило своята поява на небосвода, когато безмълвието на това място бе нарушено от надигащите се викове на войниците, които идваха да си върнат отнетото. Но като гледаше Вожда, Ластимар знаеше, че тя няма да се даде без бой.

Бяха уморени, потни, оцапани с чужда и своя кръв.

Но това е едва началото на края.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Посвещавам този разказ на hannah_1864 , която е моята Краставичочка, която никога не пропуска да ми дръпне по един коментар, за да ме окуражи подобаващо. По нейно желание написах този дълъг разказ, защото тя ме помоли за продължение и защото не отказвам почти нищо в този живот, се съгласих. Посвещавам ти го, Краставичочке, защото те обичам безкрайно. Да, не се познаваме, но понякога не е нужно да познаваш някого като петте си пръста, за да кажеш и да знаеш, че обичаш този човек, защото ти е ценен по душа и сърце. Надявам се да му се насладиш, защото направо се изпотих, докато го напиша. Предполагам, че ако искаш продължение, пак няма да мога да ти устоя. Но знай, че това посвещение носи много значение, защото самата ти означаваш много за мен. Обичам те и се надявам да зародим едно хубаво приятелство (Добрич чакай ме!).