Приятелството е…
много силно нещо, мислеше се Мино. Щом в момента търпеше как най-добрият му приятел, Кибум за пореден път му надуваше главата за новото си гадже, Джонгхьон.
–Мино, а прасците му… прасците му са живот. Точно толкова мускулести, колкото трябва и леко мекички. Също така, бедрата му са перфектни, точния размер, за да се държиш докато…
–Кибум, разбрах. – прекъсна обясненията му Мино, на когото тази информация му дойде в повече. Особено насред мола. Доматено червените му бузи издаваха точно колко му беше неудобно.
–Но знаеш ли? Ще дойдеш с мен на среща с Джонг. Като някаква светица си се затворил. – съобщи му Кибум, поставяйки го пред едва ли не свършен факт.
–Ама Кибум, аз можеше да съм зает… – изпелтечи Мино ядосано. Мразеше някой друг да прави  плановете му вместо него самия. И особено поставянето пред свършен факт. Е, това го ненавиждаше. Това, че не беше от най-социалните и общителни хора, не означаваше че е на разположение като момче за всичко 24/7.
–Ти никога не си зает, щом става въпрос за мен, Мини. – изгука му захаросано Кибум.
–Ил – направи погнусена физиономия момчето. – Знаеш ли, понякога си мисля, че не го оценяваш.
–А аз си мисля, че не оценяваш опитите ми да те изкарам от самоизградената ти черупка. Спокойно, хората не хапят.- направи опит за шега приятелят му.
–Не, само изискват внимание. – промърмори под носа си Мино, отмятайки русата си коса назад.
Приятелството наистина беше силно нещо, щом те кара да се съгласиш да бъдеш трето колело.
2.
Приятелството е сладка отговорност – Халил Джубран
Мино стоеше пред огледалото и се чудеше, бръснейки се – какво точно го накара да се съгласи да отиде на срещата на Кибум и Джонгхьон. В най-добрия случай Мино щеше да се тътри отзаде им, контролирайки показността на двойката. В най-лошия щяха да се опитат да го сватосат с някого.
Не че това беше чак толкова лошо нещо, но имаше две неща, които усложняваха въпроса. Първото е, че Мино искаше сам да срещне половинката си, а не някой да ги запознае с ясната идея, че така и така и двамата не са във връзка, да вземат да тръгнат заедно. И второто, по-основно нещо бе, че русокосият вече си беше харесал момче. Асистентът в студиото, Джинки. Вечно с приветлива усмивка, щастливо присвити очи и лъскава кестенява коса. Тайното му слънце. Работеха заедно всеки ден. Но до повече от разговор на тема работа не бяха стигали. Защо? Защото Мино беше страхливец. Страхуваше се, че с Джинки няма да намерят общ език, на който разговорът да върви непринудено.
Рязкото връщане към реалността беше предизвикано от потъването на бръснача в кожата на челюстта му.
–Мамка му! – изсъска фотографът, проследявайки с поглед алената капка до момента, в който тя падна в умивалника. Чудесно, сега вече и да се избръсне не можеше като хората. Докато измиваше пяната за бръснене, се чудеше дали брадата ще му ходи.
Когато пристигна на мястото, уговорено за срещата, видя Джонгхьон седнал. Кибум естествено, все още го нямаше. Той беше от типа хора, на които началния час на събитията трябва да се казва с половин час по-рано, за да има някакъв шанс изобщо да се появи навреме. Колкото по-бързо го разбере това Джонгхьон, толкова по-бързо щеше да си улесни сам живота. Това да чакаш Кибум отнема много време и нерви, знаеше го от личен опит. Чернокосият се подсмихна и махна на Джогхьон.
–Здравей, сядай, Джинки ей сега ще дойде с напитките, само че ще трябва сам да поръчаш, не знаех какво ще искаш. – нервно избърбори на един дъх.
–Ясно. – развеселено отговори Мино. Явно Кибум добре беше оплел в мрежите си Джонгхьон, щом момчето все още беше толкова нервно. Докато отиваше към касата и чакаше горещия си шоколад. Нервните му тикове, като постоянно оправяне на косата. Озъртането за Кибум.
Чакай. Джонгхьон спомена за някакъв Джинки. Къде е той? Не чакаше ли напитки? Но сигурно не го познаваше, така че и да се озърта за него, нямаше да го намери.
Докато фокусира въпросния Джинки, вече му бяха връчили картонената чаша в ръката и гледаше да не я разлее, докато върви към масата. Нещо , на което беше абсолютно способен. Едва щом стигна масата, си позволи да вдигне поглед.
Тогава щеше вече да си изтърве чашата. Неговият Джинки, Джинки, асистента му, стоеше на масата с Джонгхьон и го гледаше, очаквайки да седне.
Мамка му.
Фотографът седна на стола, показан му от Джонгхьон, и се замоли Кибум да пристигне по-бързо и по своему да разбие неловката тишина.
–Значи вече сме цяла кола. – изръси Джинки, след което си закри устата.
–Моля? – примигна глупаво насреща Мино.
–Ами, нали Кибум и Джонг са двойка, аз съм трето колело, ти си другото трето колело, и като се съберем двете трети колела стана кола.-разясни Джинки, а Мино почна да се залива от смях.
Две минути по-късно, когато Кибум най-сетне довтаса, двамата с Джинки все още се смееха. Единият на глупавата шега, другият – на смеха му.
3.
Приятелството е…
Най-трудното нещо на света, което може да се обясни. – Мохамед Али
Мино отметна русата си коса назад. Прокара сънено ръка през наболата си дневна брада. Определено самобръсначката отново го зовеше. Стана, изпъшквайки тежко и погледна току що изключения си будилник. 4:30. Днес имаше фотосесия за правене и в пет часа трябваше да е на локацията.
Определено мразеше тази част от работата си, в която трябва да става в нечовешки часове, за да подготви студиото или локацията за сесията, както и тоновете обработка на кадрите след това. Също така мразеше и когато моделите се държаха като задници, щом им направеше забележка. Като цяло, когато бяха чудовищно капризни.
И на всичкото отгоре вън се изливаше порой. Просто прекрасно.  Нямаше да може да се снима навън.
Прати на координатора съобщение, че фотосесията няма да е на локация, заради дъжда вън и адресът на студиото си. Писа и на асистента си да отива в студиото.
Когато отиде в студиото, Джинки вече чакаше там с чаша кафе, оставена на работната масичка и оправяше прожекторите и фона.
Джинки се обърна и се усмихна твърде приветливо и широко за ранния час.
–Кафето е за теб. Предполагам вече мога да се обръщам към теб на „ти“, нали? За кафето нали предпочиташе двойно еспресо а малко мляко и захар? – разбъбри се Джинки.
Въпреки че Мино се дразнеше от неспирното бъбрене в повечето случаи, това на Джинки не го дразнеше. Вероятно заради нервната нотка в мелодичния му глас, която издаваше, че е от нерви.
–Естествено, че може да ми говориш на „ти“. Работим заедно от шест месеца. Даже се чудех защо продължаваш да ми говориш на „Вие“. Нали кафето не е разтворимо? Иначе да, така го пия. И предай на Джонгхьон, че ако зареже Кибум по гаден начин, ще дам без угризения затъпената ръждясала сабя на прадядо ми от войната на Кибум, за да му отреже топките с нея, отвърна русокосият.
–Ъ, не, не е разтворимо, и добре, ще се погрижа да получи предупреждението. – преглътна стреснато Джинки.
Асистентът отново се захвана за работа, докато кофеинът бавно си вършеше работата и фотографът не гледаше вече чак толкова заспало. Определено не беше най-голямото слънце сутрин.
–Ти пи ли кафе вече, Джинки? – попита го, докато пиеше своето.
–О, отдавна. Иначе щях да ходя със затворени очи в момента. – засмя се леко кестенявокосият, докато се бореше с една гънка на фона. – Мамка ти и… опа, извинявам се, не беше нарочно, заклевам се, ма… – не довърши изречението, Джинки, усещайки, че отново псувня излизаше от устата му.
В отговор Мино само се засмя. Беше очарователен. Червеното по бузите му, което издаваше срама му.
Джинки прехапа устна и продължи с работата си. Мино взе апарата си и го снима тайно. Още една в колекцията му. Сигурно имаше сто такива откраднати снимки на Джинки. Но русокосият обичаше да го снима тайно, дори и да звучеше зловещо. Естествеността, която тези снимки имаха, беше толкова пленяваща в очите на Мино. Явно това беше едно от професионалните му изкривявания. Просто сред целия този изкуствен блясък и тренирани погледи, Мино искаше глътка естественост.
Фотографът провери часовника си. Днешния модел, Сонк Джису, скоро трябваше да пристигне. Гардеробът и гримьорите вече бяха на място. Фонът и светлините бяха готови. Чакаха само модела.
Когато Джису се появи, се оказа, че е мъжко а не женско, както Мино предполагаше, и, че ще снимат заедно с Джийон, сестра му.
Още с влизането си, Джису поиска да му бъде връчено кафе в ръката. За щастие Джинки се зае с капризите му, а нервите на Мино бяха пощадени за поне малко.
Докато Джинки беше зает с кафето на примадоната, Мино реши да се представи преди да е влязъл при хората, отговарящи за гардероб, и да му се прииска да вземе безопасна игла и да я забие в ръката му.
–Здравейте, аз съм днешният фотограф. Името ми е Че Мино, чувствайте се свободен да ми казвате, ако ви липсва нещо. – подаде ръка първо към брата, а после и към сестрата.
Джису леко разклати ръката на фотографа, нещо, което не се хареса на русокосия. За него ръкостискането трябва да бъде силно, не все едно стискаш гърчеща се риба.
–Какво се случва с кафето? – попита уж невинно моделя.
–Сега ще отида да проверя защо толкова се бави асистента ми. – изнерви се Мино, сарказмът се лееше от думите му.
Русокосият отиде в малката кухничка на студиото си. Беше я обособил за случаите, когато окъснееше с работата си и вътре имаше основни неща като кафе-машина, мивка, шкаф за чаши и малък хладилник.
Джинки стоеше пред нея и чакаше да се напълни чашата, за да спре. При отварянето на вратата обърна глава към нарушителя на спокойствието му. Видя, че е Мино и видимо си отдъхна.
–Дойдох да те „проверя“ защо се бавиш толкова – поясни без да е питан фотографът, правейки кавички във въздуха с ръце. – Очевидно моделът смята, че ако сме двама на машината, ще стане по-бързо.
Джинки се засмя на сарказма и след това изключи машината.
–Къде са в момента? – попита асистентът.
–Гардероб. Ама внимавай, летят игли около тях.-отговори, шетайки, русокосият.
Когато излезе и се запъти към платната, вече бяха излезли моделите.
–Ще започваме ли? – попита риторично фотографът и грабна фотоапарата.
Денят премина  работа, Мино давайки насоки, а моделите изпълнявайки ги.
Но както всичко вървеше гладко, очевидно на Джису нещо му прищрака:
–Няма да търпя повече подобно отношение! – каза, врътна се и замина. Затръшна вратата на излизане, оставяйки целия екип с отворени усти и замръзнали на място.
–И аз сега какво да правя? Дойде напълно логичния въпрос от страна на фотографа. Почеса се по главата, мислейки изход от ситуацията.
Огледа обстойно Джинки. Прасците му бяха добри. Торсът му беше малко по-дълъг от перфектното, но можеше да се прикрие.
–Джинки, отивай да те оправят, ще заемеш неговото място. Естествено, ако си съгласен, де. – изкрещя Мино на приближаващия се асистент.
Момчето просто кимна и се запъти към гардероба. А Мино продължи със соловите снимки на Джийон.
Първите няколко снимки с Джинки бяха много неловки от негова страна. Очевидно не беше свикнал окото на обектива да е насочено към него.
Мино забеляза това и започна да се шегува с него, в опити да го накара да се отпусне. Накрая момчето с кестенява коса се смееше с глас и гледаше Джийон съучастнически. Нещата малко по малко започнаха да се получават.
–Край. – засне последен кадър и съобщи Мино. – Стига толкова.
Започна да прибира екипировката, докато изкарваха моделите от дрехите за сесията.
–Джинки, искаш ли да излезем на вечеря? – пита фотографът докато Джинки ожесточено махаше грима от лицето си.
–Бих се радвал. Прегладнял съм.-вдигна очи от мивката, разтеклият се от водата грим го правеше да изглежда като панда.-Само да махна това дяволско нещо от лицето си. – и заби отново муцуна в мивката.
–Имам чувството, че само с вода няма да стане. – подхвърли Мино, обръщайки се.
–Задник. – чу се приглушено изсъскване от банята.
Сигурно дра литра вода и пакет мокри кърпички по-късно, вече бяха в ресторант за нудъли. Настана неловка тишина, в която всеки си гледаше в купата, ядеше, и се преструваше, че всъщност храната е вкусна.
Мино си прочисти гърлото.
–Откъде си родом?
Край. Отхлупи се капакът на кутията с въпроси. А Мино имаше един главен недостатък в тази игра – кога е твърде лично и кога е безопасна територия.
–Кьонги-до. – отговори лаконично Джинки, зает да яде скорострелно. – А ти? – беше изстреляният с пълна уста отговор.
–Аз съм си от Сеул. Не е особено интересно, Нито имам диалект, с който да се похваля, нито нищо. – поддържаше разговора.-Откъде точно от провинцията си?
–Куснгмьонг. – отговори Джинки. – Живописно градче, ама си е голяма скука там, поне имах щастливо детство. – сви рамене и продължи – Ти как точно реши да се занимаваш с фотография?
– Ами, като малък хванах семейния лентов апарат и почнах да го чегъркам. С времето установих, че ми харесва да снимам. Особено хора. При тях трябва да улучиш точния момент. А с пейзажите не е съвсем така, неживата природа е статична. И във всеки един момент изглежда по почти същия начин, по който е изглеждала в предишния. Почти няма промени. Хората са подвижни и във всеки момент може да загубиш изражението, което си видял. Игра с времето е. Понякога я печелиш – тогава заснемаш невероятен кадър. Понякога не. И чрез израженията на модела и обстановката изразяваш своята естетическа гледна точка и своя душевен мир. – замислено обясняваше Мино, а Джинки слушаше с неприкрит интерес.
5.
Приятелството е…
бавен процес. – Аристотел
вече се разсъмваше. Мино току-що прекрачи прага на студиото. Взел беше харддиска, на който бяха записани снимките от днешната, не, пардон, вчерашната фотосесия. Най-сетне се запъти към къщата си, след цяла нощ прекарана навън.
Нощният Сеул, из който се разхождаха заедно с Джинки, вреше и кипеше, пълен с живот, дочуваше се музика от караокетата, миризмата от уличните будки за храна се разнасяше навсякъде. Нощта беше времето, когато сивите бетонни сгради придобиваха цвят и за външното око и града разцъфваше.
През тази нощна разходка се размениха много разговори, подплатени понякога и с тишина. Удобна и за двамата. Нямаше напрежение в нея както по-рано в ресторанта.
Мино настоя да изпрати Джинки до апартамента му. И кестенявокосото момче нямаше друг избор, освен да се съгласи, тъй като някакси се беше превърнало в съревнование кой от тях ще се наложи над другия. А Мино беше много отчаян. И щеше да продължава, докато не стигне дори дотам да се хваща за сламки, за да убеди Джинки.
- Лека нощ, шефе – весело пожела Джинки. А Мино само се ухили.
Сега стоеше, сам в таксито, повтаряйки цялата нощ през съзнанието си и усмихвайки се на случки от разговора.
Докато таксиджията не изкрещя:
- Господине, пристигнахме!
Фотографът му тикна припряно закръглена до по-високото от исканото сума в ръцете и също толкова бързо си получи рестото.
Когато най-сетне се прибра в своя собствен апартамент, метна чантата си на пода, до обувките, съблече си дрехите, смота ги и си легна да спи. Утре щеше да се занимава с тези неща. но сега беше крайно време да спи. Благодареше се, че няма график за днес. Това му беше последната мисъл, преди да заспи.
Ама явно че днес нямаше да се спи. В осем и половина, след около час блажен сън, алармата започна да пищи с всичка сила, успешно изтръгвайки момчето от него.
- Мамка му! – изръмжа сънено Мино и я изключи. Но направи грешката да си отвори очите. След това не можа отново да заспи. Въртя се в леглото, обръщаше се от една страна на другата, но сънят не идваше.
Затова седна. Дори не си направи труда да се облече. Сгъна вчерашните дрехи, разтовари чантата и включи хардиска на работния си компютър.
Изчака всичко да зареди и започна с най-тегавата работа от целия процес – обработката на снимките.
Отвори редактора и отвори първата снимка. Почна една по една да ги обработва.
Вече влязъл в режим на автопилот, Мина роботично извършваше корекциите на снимките, окото му тренирано да поправя дефектите.
Стигна до снимките на Джинки. Джинки като човек, с непринудена поза, не когато моделира с момичето. Помисли си, че това вероятно са най-добрите снимки, които бе направил днес. Джинки, седнал на стола, обхванал грижовно в ръце чашата си, гледайки към осветения фон на студиото, чудейки се дали са достатъчно. Дясанта част на снимката силно осветена, контрастираше ярко с лявата, в която почти нямаше светлина. Оправи някои неща и я запази в папката за принтиране.
Реши, че толкова работа за днес е достатъчно. Всички официални кадри, за които му плащаха, бяха готови. А главата му вече пулсираше, резултат от недоспиването и продължителното взиране в екрана.
Направи си чаша кафе и седна на изтърбушения фотьойл. Имаше лошия навик да се привързва към вещи и фотьойлът беше една от тях. Не можеше да го смени. Като асоциален ерген прекарваше доста от времето си с него. Фотьойлът не изисква внимание. Не изисква да говориш с него, когато не си в настроение. Да виждаш когото и да било. С фотьойла нямаше конфузни ситуации. Неловко мълчание. Нямаше такива неща. Но също така и с фотьойла няма и интересни разговори, които да те карат да стоиш буден до седем сутринта. Като днес с Джинки.
Не бе усетил кога сънят бе победил и бе забил лице в облегалката за ръка. Също така не бе усетил и извибрирването на телефона си, което съобщаваше за пристигането на СМС от асистента му.
Мина една седмица от тази събития. Снимките вече бяха предадени на агенцията, а броят бе излязъл.
С Джинки си пишеха често. Малко от малко, шегите ставаха все по-смели и все повече без филтър. Все по-непринудените и забавни разговори караха фотографа да се смее все повече и повече. Независимо дали е вметка на живо, преди да надянат маските на строго професионални познати, или през екрана на телефона. Понякога дори се смееха без причина, онзи истеричен смях, който е предизвикан от стрес и който никой друг не може да разбере.

- „Приятелството (не) е…
никога спокойно.”
Маркиз дьо Севин

- Готов ли си? – попита фотографът, нарамвайки екипировката си, прибрана в раница.
- Да – лаконично отговори асистентът.
Двамата заедно излязоха от студиото, студеният вятър ги шибна през лицата. Сгушиха брадички в яките си като пингвини и прибраха ръцете си в джобовете. Няколко минути никой нищо не каза, шумът от вечно будния град запълваше тишината, монохромната гледка на бетона и сивото намръщено небе, по-тъмния родител на сивото, наситеното черно, се срещаше основно в облеклата на хората, всички увили се в черни дебели шушляци и шапки, а бялото, другият родител на сивото, беше дъхът на всички осмелили се да излязат в този студ. Също както и снегът на някои места. На други той беше почти черен. Приличаше на вътрешността на ахат, черни, бели и сиви кристали, скупчени в една обща маса.
Мино и Джинки продължаваха да вървят по улицата, забързали темпото, опитвайки се да се стоплят. Мушнаха се в едно от караокетата в квартала. Бяха решили днес да се позабавляват, да вдигнат една-две наздравици, да попеят една-две песни, да вечерят заедно. Малко разнообразие във вечерите на фотографа, обикновено прекарани върху стария му фотьойл, с изключението когато Кибум решеше, че е негов приятел да вкара поне малко социален живот в тях. което се случваше вече единствено когато Джонгхьон го отрежеше за нещо. и Мино нямаше против. Обичаше Кибум, но насред целия хаос, който присъстваше в работата му, най-добрият му приятел не беше най-щадящият избор. Изискваше прекалено много енергия.
Но с Джинки атмосферата беше лека. Мълчалив пред непознати, той разкриваше истинските си цветове постепенно и имаше своето странно чувство за хумор, което само Мино намираше за смешно.
Вече бяха на втория бар, Джинки беше стабилно подпийнал. Не. Джинки беше стабилно пиян. Мино реши, че е време да се прибират всеки в дома си, докато има поне един, който да може да мисли с главата си, дори и малко. Мино не беше пиян, беше леко пийнал. Точно толкова, колкото да зачерви бузите и да се стопли. Извика такси и попита Джинки къде живее. Но асистентът му не му помагаше в тази ситуация, а се дърпаше:
- Вкъщи ли ще ме водиш? Не искам още вкъщи. Вкъщи няма никой.
- Ами къде да те оставя? – попита Мино, гледайки Джинки в очите, които бяха изцъклени и блестяха заради алкохола.
- Само не вкъщи! – започна да се кара Джинки.
Фотографът се опита да му запуши устата, за да не крещи, но пропитият с алкохол мозък на момчето с кестенявата коса не вдяваше две и две, тоест че е на публично място и не трябва да крещи.
Най-накрая таксито пристигна и Мино с усилие натъпка вътре борещия се Джинки, който също така и викаше, че не иска вкъщи.
- Няма да ходим вкъщи, успокой се… - нервите на фотографа не издържаха и му се скара. Качи се на предната седалка, прокара уморено пръсти през русите си коси и погледна калпазанина отзад. Играеше си най-невинно с пръстите си и човъркаше нещо по ръцете си, цупейки се.
Мино облегна ръка на прозореца и глава на ръката си, просто се взираше невиждащо в пространството. Наложи се таксиметровият шофьор да го потупа по рамото, когато пристигнаха.
Фотографът подбра цупещото се момче след като плати и заедно се качиха.
Качването бе мъчително. На половината път Джинки заспа мъртвешки дълбоко. И Мино се наложи да го влачи на дивана си. Множеството възглавници омекотиха малко падането. Вече отървал се от тежестта на приятеля си, фотографът се почувства виновен и се зае да постави другия в що-годе удобна позиция за сън. Нищо, че едва ли в пиянската си изтръпналост изобщо усещаше нещо. Зави го с плътен вълнен юрган, като преди това му събу обувките, чорапите и панталоните.
Сипа си в голяма чаша уиски, настанявайки се удобно във посивелия на места фотьойл. Остави бутилката до себе си, чашата – на облегалката за ръката и придърпа към себе си лаптопа за работа. имаше да дооправя снимките на Джинки от онзи ден. Въпреки че не искаше да върши работата механично, скоро дори не се усети как почна да ги обработва на автопилот, невиждайки наистина какво има на снимките. От време на време обаче спираше и гледаше оригинала. Рехавите му мигли, къси и черни, поизбуялите му вежди… С всеки поглед, извъртян от лаптопа си, Мино разучаваше отново и отново лицето на Джинки и нежните му черти. Не напълно правилни, но много нежни и в хармония. Гледаше устните му… и се улавяше, че иска да ги целуне. За пореден път. Мино си обеща някой ден да му каже за тези свои чувства. Запечата това свое обещание и го запомни като такова, което трябва да спази, отпивайки от чашата с уиски. Всъщност поне опитвайки се да отпие. Тя бе вече прана.

„Любовта е…
като приятелство в пламъци”
Неизвестен

Мино и Джинки отново вечеряха заедно. Бяха в любимия ресторант на Джинки. Мястото бе забутано в малка, еднопосочна уличка, през която не минаваха много хора. Затова и бе спокойно в заведението, нямаше много посетители.
Но присъствието на двамата беше достатъчна предпоставка да се създаде шум за двадесет човека. Мино и Джинки не бяха от най-тихите – шегуваха се и се смееха силно, понякога крещяха, лекото количество алкохол отпускайки гласните им струни.
Когато приключиха, платиха сметката и излязоха, заливайки се от смях. Мино се превиваше на две от смях, а Джинки изкара телефона и го държеше във строго вертикално положение. Бе ясно от позата му, че снима.
- Хей, хей, не ме снимай! – изкряка през смеха си Мино.
- Но ти си винаги зад фотоапарата, време ти е да застанеш пред него. – Плахо дяволито пламъче играеше в очите му. – Пък и си красив – ухили се дяволито.
Като видя непреклонния поглед от страна на фотографа, нацупи устни и започна да моли като дете, искрата не изчезвайки от погледа му. Мино се засмя леко и се съгласи неохотно.
Започна да позира, а Джинки снимаше. Снимаше в тъмната уличка, единствената светлина наоколо уличната лампа, която примигваше.
- Виж, Мино, виж, тази каква хубава се получи! – отиде до него радостно Джинки, ухилен до уши.
Но искрата в Мино беше подпалена.
- Остави телефона и ме погледни! – изкомандори, ръмжейки, в ухото на асистента си и обърна лицето му към своето. После го целуна.
Джинки се отдръпна.
- Не тук, ще ни видят! – прошепна.
В същия момент лампата загасна окончателно и Мино се подсмихна.
- Няма, обещавам.
И отново слепи устните им.

***
Надявам се този, който е дал промпта да хареса това чудо. Както винаги, уаншот е, аз това пиша основно. Малко е хлабава връзката с промпта, но се надявам да се усеща. Както винаги, надявам се на много от вас да им е харесало, но на човека с промпта а.к.а JustDeepInside най-вече, тъй като той/тя си го е поръчал/а.