Дните отминаваха и нищо не се променяше. Все още не бях забравила за непознатия мъж от Лудницата и всичко, което ми беше казал, но продължавах да се държа по начина, по който трябваше да се държа. Нямаше да му позволя да ме промени.

Намирах се в университета и слушах поредната многочасова лекция. Имах проблеми с концентрацията, но точно заради това си записвах само ключовите думи на почти прозрачния таблет пред себе си. Ректорът ни отново говореше за Болните и тяхното държание. Вече се бях сблъсквала с такива и напълно бях съгласна с думите му.

Скоро в помещението се разнесе тихо монотонно звънене, което съобщаваше, че това е краят на днешния ден за лекции и можехме да си ходим. Прибрах таблета си в чантата и се запътих към изхода като всички останали. Отне ми малко време да изляза, защото отново бяхме доста хора, но накрая напуснах сградата успешно.

-Ариана!-чух познат глас и се спрях на място. Фийби се появи до мен.-Прибираш се у дома, нали?

Замислих се и поклатих отрицателно глава.

-Всъщност не. Трябва да мина през магазина. Идвам след малко, не ме чакай.-отвърнах й и тя се съгласи без възражения или въпроси.

Без да каже нищо повече, Фийби се запъти към улицата, на която живеехме. Тя никога не ходеше някъде след лекции. Нейният ежедневен маршрут включваше вкъщи, университет и пак вкъщи. Моят също не беше по-различен.

Насочих към може би единствения магазин в квартала ни. Не беше много голям и приличаше повече на стара дървена барака от Старото време, но все пак оттам можехме да се снабдяваме с най-необходимото. Щом влязох вътре, се потопих в една по-различна от останалите места обстановка. Срещу мен на старото си бюро стоеше госпожа Фрийман и подреждаше хлябове зад гърба си на рафтовете. Както винаги, всичко около нея не беше подредено. Това беше доста нетипично за нашия свят. Различни видове стоки бяха разпръснати из целия магазин.

Наложи се да изчакам малко, защото тя ме забеляза едва когато се обърна, за да вземе поредния хляб.

Госпожа Фрийман ме познаваше от скоро, откакто се бях преместила от Дома за деца. Често се отбивах тук, за да си купувам разни неща и си бяхме станали много близки. Очите й блеснаха весело, щом ме видя, че стоя на прага на магазинчето й.

-Ариана.-позрави ме тя и ми се усмихна широко все едно виждаше своята дъщеря.-Радвам се, че си тук. Какво ще желаеш?

-Здравейте, госпожо Фрийман.-отвърнах.-Искам прясно мляко, хляб и масло.

Мигновено тя поклати глава в отговор и след няколко секунди стовари всичките продукти върху бюрото си и аз ги напъхах в чантата си. След това извадих от джоба на панталоните си карта и я подадох на милата госпожа пред мен, за да може да я вкара в своето устройство, с което се отчичаше, че сме купили нещо. Парите днес отдавна не представляваха монети или банкноти. Всичко ставаше по електронен път.

-Готова си.-каза ми госоожа Фрийман и ми подаде картата обратно.

Бях напът да се обърна и да си тръгна, когато тя ме спря и ми бутна нещо в ръцете. Отне ми малко време да разбера какво беше, но после се сетих. Беше в малка опаковка и на пипане беше твърдо.

Шоколадче.

Познавах този вид храна, но никога не бях опитвала. И не трябваше. В днешно време да ядеш такива неща беше забранено. Навсякъде се продаваха само здравостловни храни, които не съдържат мазнини или захар. Шоколадите са били конфискувани още след края на Старото време. А и също така се смяташе, че това е храна за Болните.

Погледнах госпожа Фрийман въпросително.

-За да си подсладиш деня.-каза ми тихо и ми намигна. Зачудих се откъде имаше тази забранена храна. И по-важното-защо.

-Не мога. Аз...

-Вземи го.-прекъсна ме и веднага прибрах шоколадчето в чанта си, защото чух, че някой друг също влизаше в магазина. Махнах за довиждане на госпожа Фрийман и излязох бързешком навън.

Отново като всички останали дни, днес също сиви облаци бяха надвиснали над града ни. Имах чувството, че скоро щеше да завали. Също така вече беше почти 19:00 вечерта и ставаше тъмно.

Все още си мислех за жеста, който ми беше направила госпожа Фрийман с даването на шоколада. Беше опасно. Никой не биваше да го вижда. Иначе и аз, и тя щяхме да загазим много.

Аз бях единствената останала насред улиците. Бях научила града наизуст, затова лесно намерих посоката за връщане. Закрачих смело към блока си, но дъждът ме свари неподготвена. За секунди цялата бях подгизнала и бях сигурна, че на следващия ден щях да съм с настинка.

Чувах как обувките ми стъпват в локвите и разпръскват водата по настилката. Наложи се да намаля ход, защото дъждът беше толкова силен, че едва виждах пред себе си. Трябваше да прикривам очи, за да следя за пътя, по който вървях.

Почти бях стигнала дома си, когато изведнъж видях в далечината една позната фигура. Нямаше как да сбъркам това телосложение и небрежна походка. Беше мъж, на няколко метра пред мен, и беше покрил главата си с качулка. Не може да видя лицето му, но бях сигурна, че беше той.

Мъжът от Лудницата.

Онзи, който ми беше подал часовника. Онзи, който беше извадил странната кутийка от джоба си пълна с нагънати пушещи хартийки. Онзи, който беше започнал да ми дава съвети как трябва да живея.

Онзи, който не ми излиьаше от главата през цялото време.

Наум си повтарях, че трябва да завия и да се прибера у дома, където ще се подсуша и ще се заема с учене, но сърцето и краката ми не мислеха по същия начин. Тръгнах право напред към мъжа, който вървеше с бодра крачка без да се притеснява от проливния дъжд над главата си.

-Хей!-извиках и сама се изненадах колко силно прозвуча гласа ми. Трудно можех да надвикам плющенето на дъжда, но мисля, че успях да привлека вниманието на непознатия, защото за секунди той обърна глава към мен. Но не се спря. Погледна ме и продължи да върви.-Чакай!

Нямаше начин да го настигна с моето вървене. Краката ми се затичаха и скоро вече бягах към него. Дъждът влизаше в очите и устата ми, докато се опитвах да дишам, но не спрях. Скоро достигнах мъжа и грубо го дръпнах за якето, за да го накарам да спре. Веднага съжалих, че го бях направила, защото погледът му върху мен ме накара да изпитам срам от безразсъдното си действие.

-Аз...ъм...ти...-опитах се да оформя смислено изречение, но не ми се получи.-Помня те. Водихме разговор преди няколко дни. Ти беше в Лудницата.

Той завъртя раздразнено дълбоките си кафяви очи и пъхна ръцете си в джобовете на черните си панталони. Лицето му беше чисто и добре поддържано. Не можех да не забележа за поредем път колко красив изглеждаше.

-Да.-отвърна простичко.

-Но който влезе там, никога не излиза. Как се измъкна? И какво всъщност правиш тук?-попитах го забързано.

Наистина недоумявах как можеше в момента да се намира пред мен. В Лудницата имаше толкова много охранители и камери, следящи всяка стъпка на Болните. Да не спомянвам и проследяващите гривни, които носеха повечето от тях. Погледнах към ръката му и видях, че неговата се показваше леко изпод ръкава му.

Подигравателна усмивка се изписа на лицето му.

-Мислех, че любопитството не е присъщо за Здравите.-засмя се той, но знаех, че това не е искрен смях.

Но все пак донякъде беше прав. Ние - Здравите - никога не задавахме въпроси и не се интересувахме от ненужни неща. Всеки си гледаше своя живот и правеше това, което му казваха. Аз също не бях по любопитстването и може би сега наистина не беше моя работа какво правеше този непознат тук, но нещо в мен ме глождеше и трябваше да разбера.

-Не ми отговори на въпроса.-игнорирах мнението му и скръстих ръце, осъзнавайки колко мокра бях всъщност.-В Лудницата би трябвало да те следят. Ако разберат, че си избягал...

-Лудницата не е това, което изглежда. Това, на което всички те учат и карат да вярваш, не е истина. Казах ти го и предния път. Така че не се изненадвай чак толкова, че съм тук.

За втори път този непознат мъж ме беше оставил без отговор. Нищо от това, което казваше не ми харесваше, но дълбоко в себе си нещо ми подсказваше, че може би донякъде е прав.

Престани!-скастрих се наум, задето си мисля такива глупости. Не биваше да вярвам на този човек. И нямаше да го направя.

-Мисля, че за твое добро, ще е най-добре да се върнеш обратно оттам, откъдето си дошъл. Не те познавам, но не искам да си създаваш проблеми.

Той ме погледна задълбочено и изцъка с език неодобрително.

-Аз не създавам проблемите, скъпа. Вие ги създавате.

За секунда изпитах огромното желание да приключа този разговор.

-Колкото и да ти е неприятно да го чуеш, скъпа, това е реалността и рано или късно ще трябва да я приемеш. И това ще стане. И то много скоро, бъди сигурна. Целият ти свят, в който живееш един безсмилен "перфектен" живот, ще бъде сринат. Обществото ти е подредено, но за секунди всичко ще се превърне в анархия.

Гръм се чу надалече и ме накара да настръхна. Въпреки че не бях много сигурна дали беше заради звука или заради неразгадемите думи на мъжа.

Очевидно той очакваше отговор от мен. Но не можех да кажа нищо. Затова и той се отказа да ме чака. Погледна ме за последен път и ми обърна гръб, след което изчезна от погледа ми, защото дъждът ми пречеше да виждам каквото и да е.

Какво искаше да каже с всичко това? Нима той и останалите Болни планираха нещо? Нима обществото ни беше под заплаха?

--------------
Гласувайте и коментирайте какво мислите! Обичам ви! <3