-Ставай!

Тази дума прониза ушите ми и с усилие съзнанието ми започна да се събужда. Инстинктивно присвих клепачи, опитвайки се да заспя отново, но знаех, че това нямаше как да стане. Обърнах се на другата страна и разтърках очите си с опакото на дланта си.

Бях прекарала цялата нощ във въртене и мислене. Случилото се не ме оставяше намира. Но другото, което ме изнервяше, беше фактът, че не бях сама в стаята. Никога преди не бях спала в помещение с момче. Страхувах се, че можеше да ме нарани, докато спях. Това не се случи, но пък и не ме караше да се успокоявам.

Въпреки огромното ми желание, не бях мигнала нито за секунда. Успях да се унеса чак в ранни зори, когато Слунцето беше започнало да се показва на хоризонта и да блести в стаята.

Надявах се, че като отворя очи сега ще се намирам в собствената си стая, след което ще стана и ще закуся с Фийби и после заедно ще отидем на лекции в университета. Но вече всичко беше различно. Знаех го и не биваше да се заблуждавам.

-Ще закъснеем.-чух отново гласът на Райдър.

-За какво?-попитах сънено, докато се надигах от възглавницата.

-За нещо, което ще трябва да се види.

Веселата му усмивка, докато произнасяше тези думи ме накара да настръхна. Неизвестността ме плашеше. Трябваше или да разбера веднага какво щеше да се случи, или просто никога да не научавам. Така бяхме устроени всички Здрави.

Часът беше 09:57.

-Ела.-подкани ме Райдър, набирайки кода за отключване на вратата. Аз недоверчиво напуснах топлината на завивката и се насочих към него, но все още стоях на определно разстояние.

Последвах го навън, излизайки. Озовахме се в дълъг коридор, на който даже не му се виждаше края. Навсякъде беше пусто. Единствено нашите стъпки създаваха някакъв вид шум. Възрастта на сградата беше сигурно на повече от сто години.

-Тук отрастнах като дете преди да ме вкарат в Лудницата.-каза Райдър и гласът му прокънтя в празния коридор. Сякаш беше прочел мислите ми и знаеше какво щях да го попитам.-Не е от най-хубавите места, но домът си дом.

Поклатих глава, защото просто нямаше какво да кажа.

Райдър се насочи към една не много голяма врата, която се отваряше и без код. Това много ми напомни за онзи път, когато го преследвах до мазето в Лудницата. Той я отвори без усилие и пред нас се появиха няколко стълби. Странното беше, че после нямаше нищо.

Оставих Райдър да ги изкачи и изчаках да видя какво щеше да направи. И после ми стана ясно. С едната си ръка той бутна нещо метално на тавана, което изобщо не бях забелязала. Това беше люк към покрива.

Защо отивахме на покрива?

С един подскок, той премина през това и стъпи горе. Аз останах да стоя свита в началото на стълбите. Не исках да се качвам горе. Страхувах се.

Главата на Райдър се показа от люка и ми подаде ръка.

-Хайде, идвай! Нищо няма да ти направя!-провикна се той, а аз още повече се дръпнах назад. Гърбът ми беше прилепен към вратата за изход.-Ариана, моля те!

Отново отказвах, но, като се замислих, какъв избор имах всъщност. Нямаше как да избягам от Райдър. Единственото, което можех да направя, бе да го последвам горе и да видя какво имаше толкова важно.

Несигурно заизкачвах стълбите и поех ръката на Райдър, който ме чакаше изнервено. Щом пръстите ни се докоснаха, по мен сякаш премина нещо. Никога преди не се бях чувствала така. Момчето пред мен пое и другата ми ръка и ме издърпа на покрива сякаш бях просто перце.

Стъпвайки на ламаринения под, ръцете ми се задържаха в неговите и усетих колко близко всъщност бяха телата ни. Можех да чуя как сърцето му биеше учестено. Моето също не беше по-различно. Очите му отново се бяха вперили в моите, но този път нямах сили да отместя поглед. Чувствах се като в транс.

Имах чувството, че това можеше да продължи вечно, но звукът от пукот около нас прекъсна странно приятния миг помежду ни. Мигновено се отдръпнах от Райдър, опитвайки се да не падна назад. Захледах се в черните си кожени ботуши, но усетих как погледът му се задържа още малко на мен и облиза розовите си устни с лека усмивка.

Какво ти става?! Защо той ти изглежда толкова привлекателен?-попитах се наум и, ако можех, щях да си ударя шамар.

Мислите ми обаче бяха прекъснати от повторен пукот и двамата с Райдър насочихме погледите си към големите екрани, закрепени за стените на някои от важните сгради из града. Попринцип чрез тях нашите управници се свързваха с нас и можеха да ни предадат съобщенията си. Не виждах нищо необичайно в това, докато изведнъж на всички екрани не се появи едно познато лице.

Стейси. Момичето с зелената коса. Лидерът на Анархистите.

Лицето й беше покрито с маска, но нямаше как да не я позная. Съзнанието ми беше запечатало образа й още от първия път като се разхождаше спокойно на двора в Лудницата.

-Какво става?-попитах Райдър, но той ми направи знак да замълча и да гледам.

-Добро утро на всички Здрави!-започна тя и забелязах, че гласът й всъщност не беше нейният. Беше обработен с компютър, за да не се познае.-Надявам се, че в момента ме чувате и ще ме изслушате!

О, не. Нима Анархистите бяха разбили системата на властите?

-Сигурно се чудите коя съм аз. Откъде идвам. Защо правя това. Е, няма да получите отговор на тези въпроси.-Стейси направи лека пауза.-Е, поне не напълно. Сигурно вече всички сте забелязали, че е настъпила малка промяна във вашето скучно ежеднение. Ако е така, тогава очевидно сме постигнали нашата цел. Аз и моят екип с гордост поемаме пълната отговорност за вандализма и взрива на университета.

Преглътнах на сухо. Ако можех да се видя отстрани, сигурно щях да се ужася от това колко съм пребледняла.

-Тук съм с малко послание за вас и управниците ви, който си мислят, че знаят всичко.-продължи Стейси.-Това е само началото. Ние няма да спрем! Няма да се откажем преди да получим това, което искаме! Беше ми приятно да се запознаем. Ние сме Анархистите. Очаквайте скоро да се появим отново... И помнете едно-ние сме навсякъде.

Докато се усетя, сигналът беше прекъснат и образът на  Стейси изчезна от всички екрани. Настъпи пълна тишина. Сигурна бях, че всички, които бяха видели това, се чувстваха също толкова уплашени колкото мен и се страхуваха да мръднат.

Райдър, от друга страна, се усмихваше победоносно. Естествено, че той беше на тяхна страна и се гордееше също като Стейси за това, което беше извършено.

-Значи ще ни тероризирате?-попитах и усетих как думите трудно излизаха от устата ми.-За това ли ти е толкова забавно? Умолявам те, кажи на лудата си групичка да престане с това веднага. Не само за наше, но и за ваше добро. Ако ви хванат, с вас ще се случи нещо лошо.

-Преживели сме достатъчно много лошотии, Ариана. Нямаш си и на представа за какво говоря, но ти казвам пълната истина. Това е най-хубавото, което някога ни се е случвало. Това, че теб те е страх да не загазиш, не значи, че и нас ни е страх.

Прокарах ръка през рошавата си от спането коса и въздъхнах.

-Добре, видях това, което искаше да видя.-казах.-Сега ме пусни да си ходя.

-Не си тук заради това. Стейси иска да те види. Нуждае се точно от такава като теб. После ще те пусна.-отвърна ми и се насочи към люка, водещ пак към коридорите на стария блок. Последвах го безмълвно.

Въпреки че имаше асансьори, Райдър промърмори, че са твърде опасни и ще е най-добре да слезем по стълбите. Това и направихме. Той прескачаше по едно стъпало всеки път и затова се налагаше да тичам зад него, за да го настигна. Двадесет и седем етажа ми се струваха твърде много, но сякаш едва ги усетих. В главата ми бяха само думите на Стейси и тези на Райдър, че тя искаше такава като мен. Въпросът беше за какво й бях нужна.

Неусетно достигнахме старата входна врата и Райдър и задържа, докато преминавах орез нея. Стараех се да не го гледам. Улицата, също като вчера, беше безлюдна. Единственото, което имаше там, беше една очукана кола, чиято боя отдавна се беше изтъркала.

Райдър отиде до нея и я отключи с нещо, подобно на ключ от Старото време. Днес колите се отключваха само с пръстов отпечатък като всичко останало. Той отвори и другата врата и ме погледна в очакване.

Този път без да се противя, откликнах на подканата му и се настаних във вътрешността на колата до шофьорското място. Вътре миришеше на прах и стара кожа от седалките. Личеше си, че тук не беше чистено от много време. Райдър се настани пред волана и със същия ключ, с който беше отворил колата, запали и двигателя, който изръмжа шумно на фона на пълната тишина около нас.

-Къде отиваме?-попитах тихо, когато колата тръгна да се движи.

Райдър не ме погледна, защото беше твърде зает да гледа пътя пред себе си, но все пак ми отговори:

-Към Лудницата.

---------------------
Гласувайте и коментирайте! <3 <3