За разлика от предния път, днес разнебитените автобуси, пътуващи към Лудницата бяха няколко. Бяхме напът да извършим нещо толкова грешно, но бях сигурна, че нямаше да позволя то да се случи.

Пътувах в един от последните автобуси. Фийби стоеше до мен, но вече повече от час не ми беше казала нито дума. Нямах нищо против мълчанието й. Напротив, радвах се, че не ми говореше, защото не се налагаше да й отговарям на въпросите, които изобщо нямаше да ми харесат.

Чувствах се уморена и мисълта, че след малко щях да участвам в спасителна незаконна акция никак не ме караше да се чувствам по-добре. Снощи бях успяла да се измъкна от тунелите без да ме хванат, но страшно много се тревожех за Райдър. Все още чувах виковете му от болка, докато ми крещеше да бягам. Надявах се да е добре и да е успял да предупреди останалите.

Но въпреки това не можех да забравя какво се беше случило преди това. Той ме беше целунал. И на мен ми беше харесало. Неволно докоснах устните си, сякаш исках така отново да усетя Райдър близо до себе си. Лека усмивка се разля по лицето ми, докато си припомнях този вълшебен миг, но странния поглед, който Фийби ми хвърли ме накара да се върна към старото си каменно изражение.

Тя беше напът да попита какво ми ставаше, но спирането на автобуса ме спаси. Без никакъв вид разговор се насочихме към изхода и излязохме точно пред входа на Лудницата, където вече чакаха и студентите от по-предните автобуси.

Нарочно се направих, че упорито търсех нещо в чантата си, за да мога да изостана назад и да се отдалеча от Фийби. Не биваше да става свидетел на това, което щях да направя. След като останах последна в цялата голяма група, някой се появи до мен.

Черна коса, черно-бяло облекло и неразгадаема физиономия. Моли.

Беше се наложило да променим една част от плана си по измъкването. Вече аз не играех толкова голяма роля, защото щяха да забележат, ако не се намирах на определеното място. Моли трябваше да свърши най-важната част-да се промъкне в основното крило на Лудницата и да отключи всички врати на стаите.

Колкото се може по-скришно й бутнах в ръката една от инжекциите с отрова, които щяха да се използват днес. Бях успяла да взема една незабелязано от куфарчето на ректора по Медицина, който пътуваше с нас.

-Сигурна ли си, че ще се получи?-попита ме тихо тя без да ме поглежда, докато вече първите от групата преминаваха през входa.

-Просто бъди бърза.-отговорих й.

Моли поклати глава в отговор и скоро достигнахме големия охранител, който си спомнях от онзи път, в който се вмъкнах тук, за да разбера за Анархистите. Преминахме през пръстовия идентификатор, но проблемът беше, че щеше да се разбере, че Моли не е от университета и че не е преминала през тест за Психическо здраве. Точно затова ни трябваше отровата.

Аз бях преди нея и я оставих да бъде последна. Оглеждах се на четири очи дали някой ни гледа, но не. Никой не ни забелязваше. Това беше подходящия момент. Моли също го забеляза и рязко заби инжекцията в ръката на охранителя и го накара да се свлече на земята за секунди, а съквартирантката ми просто го набута в охранителната кабина, за по-голяма сигурност. Вече можеше да влезе спокойно.

Щом всички стъпихме в двора на Лудницата, всеки един от нас се запъти към определената му стая, където щеше да извърши "даването на лекарства". Бяха ни разпределили преди малко в автобуса. Донякъде Моли вървя до мен, но после изчезна от полезрението ми, очевидно отивайки към основното крило.

Надявах се да се справи навреме.

Трябваше да продължа по пътя си. Моята стая беше на третия етаж, 311Б. Намерих я без много проблеми, въпреки че още ми се завиваше свят от всичките коридори тук.

-Здравейте.-поздравих момичето, което веднага ме изгледа гневно. Познах я. Бях се загледала в нея, докато рисуваше първия ден тук.

Тя се беше настанила от едната страна на масата, а от другата стоеше момчето, до което бях седнала вчера в университета. Русокосият студент от курса на Фийби, който в момента вадеше разни спринцовки от медицинската си чанта.

Във всяка стая трябваше да има по един бъдещ лекар и психолог. Лекарите щяха да бъдат тези, които да извършат цялата процедура, но пък ние трябваше да следим как щяха Болните да реагират на лекарството.

-Какво ще ми правите?-попита ни момичето и се зарадвах, когато не се наложи аз да отговарям.

-Идва сезонът на болестите. Всеки трябва да бъде защитен от вирусите. Това е съвсем малка инжекция, която се прилага на хора, независимо дали са Здрави или Болни.-отговори русокоското, докато продължаваше да си играе с една спринцовка. Леденото спокойствие, с което произнесе тези думи наистина ме изненада. Знаеше какво беше напът да направи, но нито за секунда не показа някакъв вид емоция.-Няма да те боли.

Оставих чантата си настрана и извадих таблета си, на който трябваше да пиша. Ректорът ни беше казал, че после данните, които бяхме събрали, щяха да се оценяват. Очевидно за тях това беше просто едно обучение... Но не и за мен. Вече не.

Двамата с момчето сверихме часовниците си. И двата показваха точно 12:00. Това беше времето, в което всеки трябваше да излее отровата в кръвта на Болния.

Всеки миг трябваше да се случи нещо.

Хайде, Моли, побързай.-замолих се наум.

Русокоското вече беше насочил инжекцията към ръката на момичето. Ако дори и капка от отровата влезеше в организма й, с нея беше свършено. Художничката не показваше никакъв вид емоция, но усещах ще цялото й тяло беше стегнато. И тогава разбрах, че тя знаеше какво щяхме да й направим...и че скоро някой трябваше да я освободи. Значи Райдър все пак беше успял да предаде съобщението ми.

Изведнъж се чу отваряне на резе. После на още едно. И на следващо.

-Какво...-опита се да попита русокосото момче, но в този момент вратата ни се отвори, както и останалите из цялата Лудница.

Моли беше успяла.

Докато се усетя, момичето преобърна масата за секунда и успя да измъкне спринцовката от ръката на русия студент и я захвърли възможно най-надалеч. Ловките й движения бяха повече от професионални. Веднага изви ръката на състудента ми и го блъсна в стената, оставяйки го да се свлече на пода.

Знаех, че аз бях следващата. Но успях да избегна юмрука й, насочен към лицето ми и се шмугнах възможно най-бързо през вратата, само за да се озова в още по-голяма бъркотия.

Сирените, обяващи за опасност се чуваха от високоговорителите, поставени на всяка крачка. От всички стаи бяха наизлезли Болни, които опитваха да се борят с мои състуденти или с надзирателите. Няколко окърванени трупа лежаха само на няколко метра от мен.

Трябваше да се измъкна и да бягам на север, където беше оставен камиона, който беше наела Моли и вътре бяха складирани продуктите от госпожа Фрийман. Всички, които трябваше да тръгнат за тази среща в момента сигурно се бяха запътили натам. Аз също. В този хаос едва ли някой щеше да забележи, че съм избягала навън, но нещо ме спираше.

Въпреки че не си говорехме, не можех да оставя Фийби тук.

Бях запомнила, че тя се намираше в една от стаите на долния етаж, затова намерих най-близкото стълбище. Докато слизах бягайки обаче усетих как някой грубо ме изблъска в гърба и се затъркалях надолу. Болката из цялото ми тяло беше непоносима. Не успях да видя кой беше, но сигурно някой от Болните си отмъщаваше. И аз бих си отмъстила на тяхно място.

Чувствах се сякаш всичките ми кости бяха счупени, но не се предадох. С мъка се надигнах и се подпрях на стената. Главата ми пулсираше. Поех си дълбоко въздух, въпреки че ми беше трудно.

На втория етаж обстановката беше същата. Бой, кръв, викове. Все едно се намирах на бойно поле. Огледах се на всички страни за русата коса на Фийби, но ми беше много трудно да я открия при положение, че ми се виеше свят и всеки се опитваше да ме удари.

-Ариана!-чух някой да вика името ми и се обърнах по посока на думите. На няколко метра разстояние Фийби стоеше ужасено и изглеждашве не по-малко зле от мен.-Какво става?!

Опитах се да й отговоря, щях да го направя, но в този миг очите на приятелката ми се изцъклиха. Преди да осъзная какво се случваше пред очите ми, Стейси заби острия си нож надълбоко в гърдите на Фийби. От устата й се изтръгна болезнен стон преди лидерката на Анархистите да извади острието от плътта й и да я остави да се свлече безпомощно на земята.

Светът около мен замря. Крещях с пълна сила, но едва се чувах. Фийби умираше. И то пред мен.

-Такива като теб не бива да живеят.-чух да казва Стейси, очевидно визирайки Фийби, докато се обръщаше съвсем спокойно и продължи надолу по коридора.

-Фийби!-проговорих, щом я достигнах.

Имаше голям шанс сърцето й да е засегнато. Лицето й беше пребледняло, а от раната не спираше да струи кръв, обливайки дрехите й и пода. Опитах се да притисна раната, но знаех, че това нямаше да помогне. Хванах ръката й, която се тресеше. Сълзите не спираха да капят от очите ми. От устите и на двете ни излизаха странни неразбираеми звуци.

Изведнъж някои се опита ме се изтръгне от Фийби.

-Хайде!-изкрещя ми Моли зад мен и продължи да ме дърпа.-Трябва да тръгваме веднага!

Трябваше да избирам. Да тръгна сега, да се спася и да намеря родителите си или да остана да помогна на приятелката си, която се бореше за живота си.

Фийби се опита да ми каже нещо, но устните й трепереха. Не можех да я разбера. Моли продължаваше да крещи в ухото ми. Всички около мен беше една пълна каша от звуци. Но трябваше да се стегна, защото времето ми за решения изтичаше.

-Много съжалявам, Фийби!-казах през сълзи и се почувствах като пълна егоистка, когато пуснах изнемощялата й ръка и се отдалечих от нея. Очите й ме гледаха жално, сякаш ме проклинаше, че я бях оставила тук сама.-Прости ми!

Оставих Моли да ме дърпа нанякъде. Тялото ми се движеше, но умът ми още беше там до Фийби. Бях оставила приятелката си, единственият човек, на когото вярвах напълно, да умре. Даже не успях да й помогна. Щях да се мразя до края на живота си заради това.

Моли ме дърпаше за лакътя с едната ръка, докато с другата си проправяше път през полудялата тълпа от Здрави и Болни. Всеки гледаше да удари някого и не мисля, че вече се интересуваха от положенито на другия в обществото. Просто всеки се бореше за живота си.

Напускането на Лудницата беше лесно, въпреки че и на двора се водеха битки. Дишах тежко, но не беше само от бягането. Както се бяхме разбрали, с Моли отивахме на север, някъде там, където беше оставила камиона, с който щяхме да се возим. Не биваше да бъде точно до Лудницата, за да не привлича внимание.

Не бягахме много и скоро го достигнахме. Зрението ми беше замъглено. Моли ме издърпа в каросерията и аз едва не се свлякох на земята. Вътре вече бяха госпожа Фрийман, Моли, Стейси и момчето, което записваше екзекуцията ми-Спайкс.

-Това сме всички, затваряме!-извика Моли и тръгна да затваря вратите.

-Не, не сме!-опитах се да кажа и се изправих. Огледах се наоколо, за да се убедя, че не грешах.-Къде е Райдър?

Стейси ме погледна с видима неприязън, но все пак отговори:

-Не може да дойде. Пратен е в затвора под мазето, в изолатора. Системата не отключва вратите долу. Няма как да се измъкне, тръгваме без него.

Нямаше начин. Нямаше как да оставя още един приятел на това отвратително място. Трябваше да го измъкна.

Събрах целия си кураж и изскочих от камиона, въпреки че цялата треперех. Ръцете ми бяха оплескани с кръвта на приятелката ми.

-Връщам се за него.-казах категорично.-И не ми пука дали ще ни чакате или не.

-------------------------
Здравейте! Надявам се да ви хареса! Следващата глава е последната от първата книга!

Гласувайте и коментирайте! <3 :*