Черно, сиво и бяло.

Дрехите, които имахме право да носим не се различаваха много. Изборът ни беше между тези три цвята. В миналото е било различно, но днес да носиш нещо цветно беше против правилата и, както го наричаха управниците-опит за бунт. Неслучайно всички трябваше да бъдем еднакво облечени. Естествено, аз нямах нищо против. Бях свикнала да бъда семпла.

Въздъхнах и грабнах от леглото си черен панталон и бяла риза. Панталоните вече ми бяха станали малки и трудно ги обувах, но в момента нямах достатъчно средства, за да си купя нови. Въпреки трудността, успях да се напъхам в тях и накрая се заех с копчетата на ризата си. Навън не беше много студено, но все пак закопчах и най-горното и оправих яката си. Така трябваше да бъдем всички.

През старите прозорци вече се промушваха слънчевите лъчи и това ме накара да осъзная, че трябва да побързам, защото не биваше да закъснявам.

Отидох до огледалото в ъгъла на стаята си и срещнах отражението си в него. С тези дрехи малкото ми тяло изглеждаше още по-дребно, но въпреки това не можех да облека нищо друго точно сега. Очите ми намериха рошавата ми сутрешна коса и на секундата започнах да я сресвам с четката, защото много се дразнех, когато тя приличаше на гнездо на птици. След няколко минути най-после я приведох в нормалния й вид и я вързах на обикновен кок. Постарах се да е колкото се може по-перфектен, защото не биваше да се излагам.

Никога не се задържах много пред огледалото. Точно заради това и сега се опитах да бъда бърза и да не гледам много отразяващия се мой образ.

Излязох от стаята си по възможно най-тихия начин, но стария апартамент си казваше думата. Щом отворих вратата на стаята си се чу шумно проскърцване, което ме накара да стисна зъби и да я затворя леко.

Живеех в тристаен апартамент в блок, който си личеше, че е построен още преди Новото време. Делях го с двете си съквартирантки, които живееха в другите две стаи. Бях се нанесла тук преди няколко месеца, след като навърших 18 и напуснах Дома за деца.

Всъщност аз бях едно от малкото деца днес, които всъщност са били изоставени от родителите си. Днешно време почти всеки имаше желание да се грижи за отрочетата си. Но имаше и такива като мен, които бяха израстнали в друга, несемейна обстановка.

Насочих се към кухнята, която се намираше точно срещу моята стая и за пореден път погледът ми се спря върху подредената маса. Никога не я бях виждала разхвърляна или изцапана. В дъното на помещението беше хладилника. Отваряйки го, отвътре ме лъхна студ и аромат на пилешко месо. След малко оглеждане на рафтовете си взех масло и затворих вратата.

Взех филия хляб и започнах да размазвам маслото с ножа. Тъкмо бях готова, когато чух стъпки откъм една от другите стаи и скоро една от съквартирантките ми се появи пред мен. Тя също беше облечена по същия начин. Единствената разлика между нас беше, че нейната коса, също вързана на кок, беше руса, а моята-кестенява.

-Добро утро, Ариана.-позрави ме тя и аз леко й се усмихнах и й подадох друга филия. Тя я пое и също се зае с маслото.

-Добро утро и на теб.-отвърнах й и се надявах да звуча нормално, въпреки че вътрешно бях много притеснена за днешния ден.

Прекарахме около минута в мълчание, в която се чуваше само тихия звук от яденето на закуската ни. И двете бяхме свикнали с тишината, бяхме израстнали с нея.

-Днес излизат резултатите ти, нали?-попита ме и остави ножа в мивката.-Сигурна съм, че си Здрава.

Всеки човек, който беше навършил 18, преминаваше през теста за Психическо здраве, който щеше да определи дали ще продължи да е част от обществото, или да бъде пъхнат в Лудницата. Там те държаха всички, които се бяха провалили. Наричаха ги Болните. Всъщност тестът не беше свързан с някакъв материал, които изучавахме в училище, а с това как работи мозъка ни, как е устроен самия човек, как виждаме света около себе си.

-И аз така се надявам, Фийби.

Фийби беше с година по-голяма от мен. Нейният тест от миналата година й беше показал, че е 100% Здрава. Въпреки че точно за нея изобщо не й беше нужен тест, за да се определи каква е. От самото й държание си личеше каква е всъщност. Тя беше най-уравновесеният човек, когото някога познавах.

За разлика от нея, другата ми съквартирантка се държеше доста по-различно и имах предчувствието, че тя няма да мине теста си догодина. В нея имаше нещо нетипично. Неслучайно двете с Фийби винаги стояхме настрана от нея.

След като приключих със закусването и измих всички прибори, които бях използвала и грижливо ги подсуших, погледнах ръчния часовник на китката си и видях, че часът беше 07:50. Трябваше точно в 08:00 да отида, за да си получа резултатите.

С бързи крачки се върнах в стаята си, за да си облека сивото дълго палто и грабнах от закачалката чантата си със същия блед цвят.

-Трябва да вървя. Не бива да закъснявам.-казах на Фийби, която все още дояждаше филията си и й махнах за довиждане.

-Късмет!-провикна се тя, докато затварях входната врата.

Слизайки по старото стълбище, което имаше аромат на развалени яйца с лек примес на много прах, закопчах догоре и палтото си. Бързото слизане от четвъртия етаж до входа ме накара да се изпотя и да ми стане горещо, но въпреки това не пожелах да сваля никоя дреха от гърба си.

Имах късмет, че живеех в центъра на града и можех бързо да стигам до всяко едно място за малко време.

Насочих се към Сградата за изследвания, която беше на няколко пресечки от блока ми. През цялото време около мен се редуваха нови и стари постройки и всичко това правеше града да изглежда странно. На фона на високи лъскави сгради с перфектно изчистени прозорци се намираха и малки, почти срутени къщи или едноетажни блокове, които изглеждаха така сякаш всеки момент ще се сринат.

Днес на улицата имаше повече хора от обикновено. Може би причината беше резултатите от теста. Мислите ми се потвърдиха, защото щом наближих Сградата за изследвания, хора на моята възраст се стичаха към нея и преминаваха през въртящите се врати.

Забързах ход по асфалтирания тротоар и се превърнах в част от тълпата. На входа обаче никой не се буташе. Личеше си, че някои са доста развълнувани и нервни, но въпреки това никой не смееше да се държи грубо с останалите или да се ядосва, че не може да влезе. Всеки си чакаше тихо реда. Включително и аз.

След определно време престъпих през една от многобройните врати и се озовах в Сградата. Тя беше една от най-добре поддържаните в нашия град и си личеше още с влизането. Навсякъде всичко беше в изкрящо бяло, никъде не се виждаше и една мръсотия на пода. Можех лесно да различа кои вътре бяха чакащи и кои-работещи тук. Работещите, също както цялото обзавеждане, бяха облечени в бели престилки и се разхождаха из коридора с папки в ръце.

Всеки си знае мястото.-помислих си и за пореден път очите ми обходиха цялото помещение.

В дъното на коридора имаше нещо като гише. Оттам трябваше да си взема резултатите. Но преди това трябваше да си изчакам реда. Точно заради това седнах на един от излъсканите метални столове в чакалнята и закачах търпеливо.

През 5 минути различно име беше споменавано по уредбата и малко по малко всеки отиваше, за да види какво беше решила съдбата за него.

-Ариана Джъстис.-съобщи лишен от емоция женски глас и след няколко секунди осъзнах, че това бях аз. В чакалнята бяхме останали само няколко човека.

Усетих как със ставането краката ми леко започват да треперят. Въпреки това се насочих към гишето с бодри крачки. Следващите няколко минути щяха да тешат целия ми живот.

Застанах пред средно големия прозорец, кой беше сложен непосредствено пред възрастния мъж без коса вътре. Сигурно беше от съображения за сигурност. Все пак някой Болен можеше да се разгневи и да извърши нещо, което беше недопустимо в сегашния свят-да нарани някого нарочно.

Прозорчето беше дръпнато настрани, за да може малката ръка на мъжа да се промуши през него и да ми подаде бял плик. Без да каже нищо, той отново го затвори и аз се съсредоточих изцяло върху това, което държах в ръцете си.

Поех си дълбоко въздух и разлепих леко горната му част. Вътре имаше само един лист, в който беше написана информацията за мен. Име, години, дата и местоположение на раждане. Очите ми зашариха по всичко написано в опит да намерят най-важното.

И го открих.

Резултат: Здрава

Последствия: Способна да служи на обществото

Бях преминала теста успешно. Всичко с ума ми беше наред. Но все пак някаква буца сякаш беше заседнала в гърлото ми. Опитах се веднага да я прогоня.

Трябваше да се радвам. Това бях искала цял живот. Нали?

-----------------------
Здравейте! Това е най-новата ми история! Досега никога не съм имала сполучиливи опити в писането на този жанр, но този път съм донякъде доволна от себе си. Научната фантастика винаги е била един от любимите ми жанрове и се радвам, че най-после се обсмелих да започна пиша такава книга.

Гласувайте и коментирайте, за да знам дали ви харесва началото! Искам да чуя мненията ви, независимо какви са те! <3