В кухнята се чуваше единствено тракането на вилицата ми върху купата ми със супа. Не бях гладна. Вкусът на течността с нарязани зеленчуци вътре вече не ме привличаше толкова. Вкусовите ми рецептори сякаш се бяха променили заедно с представите ми за всичко около мен.

Скоро при мен влезе Моли, оставяйки празната си чиния в мивката без да я измие. Тя не беше една от най-подредените, но имах чувството, че и аз започвах да ставам като нея. Днес не си оправих леглото, не защото нямах време, а просто, защото не желаех.

-Моли, искам да те попитам нещо.-казах й и тя се обърна изненадано. Никога преди не я бях молила да говорим. Станах от стола си и я доближих.

Моли ме игледа изпитателно. Погледът й ме притесянваше, също както този на Райдър.

-Фийби вече ми каза, че искате да ме гоните, няма нужда и ти да ми го казваш. Спокойно, като толкова искате, още следващата година се изнасям и няма да ме видите повече.

Въпреки че не бях съгласна с Фийби, тя все пак беше казала желанието си на Моли. Дори не ме беше попитала.

-Не е това. Къде ходиш като излизаш вечер?

-Питаш ме, за да можеш да ме издадеш на властите ли? Не вярвам нито на теб, нито на Фийби.

Едва не врътнах очи.

-Няма да те издам. Искам помощ, но преди това трябва да знам дали имаш нещо общо с Болните или Анархистите? Наистина е важно и искам да си честна. Довери ми се, не съм арещу теб.

Моли скръсти ръце, очевидно обмисляше как да ми отговори.

-Сестра ми е лидерът на Анархистите в нашия район. Естествено, че имам общо с тях. Посещавам ги постоянно, въпреки че вече малко по-трудно.

Сестра й... Стейси беше голямата сестра на Моли. Зачудих се как не бях забелязала приликите помежду им преди. Черните гъсти коси, еднаквата височина, правите вежди, малките носове. Те бяха почти близначки, макар и с няколко години разлика.

Преглътнах първичния шок от факта, че съквартинрантката ми беше роднина с момичето, което едва не ме уби и продължих:

-Вероятно си чувала, че някои от тях трябва да избягат, за да отидат на срещата на всички Анархисти в шестия град, нали?

-Откъде знаеш всичко това? Ти да не някакъв шпионин?

Врътнах очи. За първи път виждах Моли толкова уплашена. Наистина се страхуваше от това, че и аз знаех за плановете.

-Виж какво, не мисля, че ти дължа някакво обяснение, но наистина трябва да отида на тази среща и това може да стане единствено, ако помогна на Болните да се измъкнат от Лудницата.-отвърнах.-Но проблемът е, че няма да мога да го направя сама. Нуждая се от помощта ти.

Моли продължаваше да стои и да ме гледа недоверчиво. Всъщност и аз бих гледала така, ако бях на нейно място.

-Може и да направя нещо.-каза накрая тя и камък ми падна от сърцето. Вече имах малък екип, който щеше да ми помогне. Чувствах, че вече половината работа беше свършена.

-Благодаря ти.-рекох й и се запътих към стаята си, но Моли ме спря.

-Сигурна ли си, че не правиш това за някой специален?-попита ме изведнъж и аз се вцепених.-Личи си, че не искаш само да отидеш на срещата. Казах ти го и онази вечер, нещо става с теб. Даже очите ти блестят.

Със сигурност не го правех само заради срещата, да. Правех го и заради себе си, заради истината... Но може би и заради още някого. В умът ми изникна образа на Райдър. Неволно се усмихнах, но докато го правех, Моли вече преминаваше покрай мен и влизаше в стаята си.

Никога преди не бях изпитвала такова чувство. Не знаех какво ми ставаше, но ми харесваше.

***
Дните се нижеха и дойде края на седмицата. С госпожа Фрийман и Моли си сътрудничахме и бяхме почти сигурни, че щяхме да успеем с плана.

Не се бях виждала с Райдър от онзи ден в колата. Искаше ми се да му кажа как щяхме да действаме, но от Моли знаех, че вече има охранителни камери навсякъде. Вече не можеше да се преминава през тунелите и шахтите без да бъдем хванати. Неслучайно всички се нуждаеха от друг вид бягство.

Макар че днес беше събота, бях получила на таблета си електронно известие, че всички студенти по Психология и Медицина трябва да се явим следобед в неразрушената част на университета. Това беше странно, защото попринцип не бяхме имали занятия от дена на взрива, а и не беше логично да ни викат през уикенда,

Въпреки това трябваше да отида. Сигурно беше нещо важно. Фийби беше тръгнала преди мен, затова щеше да се наложи да вървя сама. Сякаш откакто бяха станали всички събития, двете се бяхме очуждили. Вече не си бяхме толкова близки, а и леко й бях сърдита, задето беше казала на Моли, че и аз искам тя да се махне.

Достигнах до университета. Майсторите работеха усилено по възстановяването на разрушената част и бях сигурна, че до другата седмица щеше бъде готова и нормалните часове щяха продължат.

Ако всичко върви по план, няма да си тук другата седмица.-нашепна ми подсъзнанието и беше право.

Не бях осъзнала досега колко неща смятах да зарежа тук. Жилище, приятелка, образование. Щях да изоставя всичко, за което цял живот се бях борила. Утре всичко щеше да се промени.

Влязох през другия вход на универиситета чрез пръстовия отпечатък и се насочих към единствената напълно непокътната от взрива зала за лекции. Всички места вече бяха препълнени от студенти по двете специалности. Намерих си едно място на третия ред в края и седнах до едно ниско момче с много бледа кожа. Не си го спомнях, така че беше логично да е тук с Медицина.

Бях дошла точно навреме, защото в мига, в който се настаних, президентът Стоун влезе в залата и всички замлъкнаха. Едва ли някой беше очаквал, че ще завари президента на града ни тук.

-Добър ден, студенти.-започна той и гласът му изпълни притихналата зала.-Благодарв ви, че сте тук. Надявам се, че ще мога да разчитам на вас. Днес събрах тук всички студенти от специалностите Психология и Медицина, защото мисля, че вие сте най-подходящи и ще се справите чудесно със задачата, която ще ви възложа. Едните от вас имат знания за човешката душевност, а другите-за анатомията ни. Сигурен съм, че ще бъдете чудесен екип, щом обедините силите си.

Момчето до мен ми хвърли объркан поглед. И той се пудеше какво ставаше. Повдигнах рамене, показвайки че и аз се чувствам също толкова незапозната със случващото се.

-Тук сте, защото ще трябва да направите нещо важно за себе си и за обществото ни.-продължи той.-Всички сте наясно с Анархистите и как те произлизат от Болните. Болните са напаст, от която трябва да се отървем... И вие ще сте тези, които ще ни помогнете!

Из помещението продължаваше пълната тишина. Не знаех как се чувстваха останалите, но в мен всичко бушуваше. Вече не ми харесваше накъде отиваха нещата.

-Утре ще посетите Лудницата. Надзирателите там за уведомени. От доста време се опитвахме да създадем перфектното лекарство, което да унищожи Болните...и успяхме. Съвсем лесен и безболезнен начин да премахнем декласираните елементи от града ни. Тъй като не стана ясно кои от тях са Анархистите, ще заличим всички. Скоро ще живеем свободно.

Не. Не. Не. Нямаше начин да бъда изпратена да убия Болните.

-Не можете!-извиках изведнъж от мястото си, ставайки на крака. Всички се втренчиха в мен едновременно любопитни и уплашени. Никога преди не си бях позволявала такова нещо, особено пък пред такава важна фигура като Стоун.-Не можете да го направите...без да съобщите на целия град за това.

Наложи се да довърша изречението си с първото, което ми беше хрумнало, за да изглежда така все едно не се бях се възпротивила срещу думите му,

-Точно това е целта. Никой не бива да разбира, даже и обикновените граждани.-отговори ми Стоун.-Тази информация за заличаването на Болните е строго секретна и ще се приложи за първи път в нашия град. Ако успеем, ще бъде използвана и в другите райони, за да могат и те да се справят с Болните. По нареждане на най-висшестоящия лидер на човечеството и наследник на хората, създали перфектната ни система, не бива тази информация да се разпространява из града, защото има възможност да достигне и до ушите на онези от Лудницата и те да са подготвени.

Не се изненадвах от действията. Естествено, че щяха да скрият информация от гражданите. Не го правеха за първи път.

Спомних си как като бях все още в Дома за деца, Стоун беше дошъл на посещение и се бях почувствала толкова благословена, когато получих възможността да докосна ръката на президента си. За мен тогава той беше велик и го гледах със страхопопитание. Исках да бъда като него някой ден... А сега единственото, което изпитвах към този човек беше неприязън и омраза. Мазната усмивка и гордост, с които изричаше всички тези думи за заличаването на Болните, ме отвращаваха.

Седнах, но усещах как цялата треперех. Утре трябваше да измъкна Болните, а не да ги убивам. Планът ми се променяше.

Трябваше да се свържа с Райдър и да го предупредя... Независимо какво ми костваше това.

-------------------------
Какво мислите?? Гласувайте и коментирайте! <3