С нетърпение очаквах последния монотонен звук, известяващ за края на лекциите.

След като най-накрая достигна до ушите ми, веднага се насочих към изхода и се запътих към първия етаж на университета, където се бях разбрала с Фийби да я чакам и после да се приберем заедно.

В последните дни всичко в главата ми беше каша. Вандалистичните послания бяха бързо премахнати от всички части на града ни и ежедневието пак се беше върнало към нормалното, но никой не беше забравил за случилото се.

Както и аз.

Нещата, на които бях станала свидетел преди няколко дни в Лудницата ме караха всяка секунда да се озъртам около себе си със страх. Не исках да знам на какво бяха способни Болните или, както те се наричаха, Анархистите. Но поне малко успях да навържа събитията. Онази вечер по време на разговора ми с мъжа, той беше споменал, че скоро светът ни ще се превърне в анархия. На следващата сутрин се бяха появили онези кръгове и можех да заложа главата си, че онова "А" означаваше точно Анархисти. Трябваше да се сетя по-рано.

Всички от Лудницата бяха страшно опасни и знаех, че най-правилното нещо ще е да отида и да съобщя на властите за заплахата. Но не го направих. Една от причините беше, че аз също щях да загазя, задето се бях вмъкнала с лъжа в Лудницата и после съм подслушвала. Но другата беше, че просто...не можех.

Около мен всички спокойно напускаха сградата на университета, а аз продължавах да се оглеждам нервно за Фийби. В последните дни паниката никога не ме напускаше, въпреки че се стараех да не я показвам пред останалите.

Погледнах ръчния си часовник, които никога не слизаше от ръката ми. 17:01. Фийби закъсняваше с една минута. А тя никога не закъсняваше.

Оглеждах лицата на всеки около мен в опит да намеря това на съквартирантката си, но безуспешно. Тъкмо се бях отчаяла и имах намерението да отида да потърся, когато някой ме сграбчи за лакътя и ме накара да спра.

В началото си помислих, че трябва да е Фийби, но грубото дърпане не принадлежеше на нея. Ръката беше мъжка. Обърнах се в изненада и срещнах сериозния поглед на...онзи.

Също като всички останали, този път той беше облечен в типичните за всеки Здрав дрехи-черни панталони, бяла изгладена риза и черно яке. Пръстите му се бяха увили около ръката ми и усещах как затоплят студената ми кожа даже през палтото, което носех. Лицето му беше с каменно изражение и не можех да разгадая какво си мислеше.

-Какво...-започнах аз тихо, защото не исках да привличам внимание.-Как влезе тук? Ти си...

Никой Болен нямаше право да посещава местата на Здравите. Навсякъде, където се влизаше, трябваше да се премине през пръстовия идентификатор, който никога не допускаше Болни. Но въпреки това, онзи беше успял някак си да се вмъкне тук.

Не получих отговора на въпроса си, защото той ме придърпа близо до себе си, така че да не мога да избягам и ме задърпа към изхода. Опитах да се отскубна, но той не ми даде възможност. Беше много по-силен от мен.

-Ако искаш да живееш, ела с мен.-процеди през зъби, така че никой да не ни чуе.

Какво искаше да каже с това?

-Пусни ме, трябва да изчакам приятелката си.-отвърнах и отново направих опит да се измъкна, но пръстите му сякаш се бяха срастнали с ръката ми. Обърнах се назад, докато излизахме в опит да видя Фийби, но нямаше и следа от нея.-Ти си луд!

-А ти имаш 44 секунди да се отдалечиш от това място.-сподели той отново без да ме поглежда и продължи да върви напред, отдалечавайки ме възможно най-далеч от универистета.

-Кажи ми какво става!-замолих се.

Без отговор. Само вървене напред. Трябваше да се махна от този човек. Единственият ми шанс да го направя беше като използвам еднинствения начин за защита, който знаех. Докато вървяхме, аз леко избързах напред, само за да мога секунди по-късно да стоваря крака си върху неговия.

И успях.

Неочаквайки това, той се спря на място от болка и пусна ръката ми, която така упорито държеше. Бях свободна.

Подготвих се да бягам и наистина щях да го направя, но оглушителен звук се чу зад мен. Преди да осъзная какво ставаше, мъжът ме грабна и ме събори на земята, покривайки ме с тялото си. Не видях почти нищо, но можех ясно да чуя как прозорците на университета се счупиха, а след това нещо се срути с голяма сила. Около мен пищяха хора.

Не знаех какво ставаше. Силното тяло на мъжа бе изцяло върху моето, очевидно предпазвайки ме, а ръцете му се бяха увили около главата ми. Опитах се да отворя очи, но около себе си виждах единствено прах и огън.

Исках да стана, да помогна, да се махна оттук... Но сякаш всички сили бяха изцедени от мен. Последното, което усетих, беше как нечии ръце ме подвигат от земята и ме понасят в някаква определена посока. Ноздрите ми бяха подразнени от миризмата на нещо изгоряло, но ме беше страх да отворя очи и да видя какво беше то.

***
Лека мъждива светлина, стъпки.

Чувствах тялото си страшно уморено и нямах желание да ставам. Все още със затворени очи се опитах да си спомня какво се беше случило последно, но веднага съжалих, че го бях направила.

Взрив. Онзи мъж.

Панически се опитах да стана, но старото легло под мен изскърца шумно. Застанах в седнало положение и с мъка подвигнах клепачите си, за да видя обстановката около себе си. Намирах се в някаква малка забутана стая, в която се носеха всякакви различни аромати. Със сигурност не се намирах у дома. Навсякъде по пода и по масата бяха разпилени всевъзможни предмети. Половината от тях изобщо не ми бяха познати.

Това, което ме изплаши най-много обаче беше непознатия, който в момента стоеше спокойно на един почти счупен дървен стол и отпиваше нещо от пластмасова чаша. Щом забеляза, че го гледам, веднага стана, а аз инстинктивно се дръпнах малко по-назад в леглото си. Вече не носеше дрехите, с които беше преди малко в университета. Беше заменил бялата памучна риза с червена тениска.

-Къде съм?-попитах с прегракнал глас. Гърлото ме болеше.-Какво правя тук?

-На безопасно място.-отвърна ми просто и отиде до другия край на стаята, само за да смачка чашата и да я изхвърли.

Затворих очи, започвайки да си припомням по-подробно събитията. Бях в университета, чаках Фийби, този се появи и ме издърпа навън, след което нещо избухна.

-Университетът ми...той ли беше взривен?-попитах сама себе си, но изведнъж нещо по-важно прищрака в главата ми.-О, не...Фийби, най-добрата ми приятелка, беше вътре!

Вече усещах как сълзите напираха в очите ми. Тя беше мъртва. Трябваше да бъде. Все още беше в сградата по време на взрива. Прокарах пръсти през косата си, която вече не беше на толкова стегнат кок и се опитах да нормализирам дишането си.

-Има вероятност да се е измъкнала. Не се тревожи за нея, сигурно е добре.

Погледнах мъжа пред себе си, но забелязах, че това, че беше зает да изхвърля още неща в кошчето, не му пречеше да ме гледа право в очите. Отместих глава. Все още мразех продължителния очен контакт.

-Ти ли го направи? Защо? Защо унищожи всичко?-започнах аз ядосано и събрах сили да стана на крака. Но все пак още ме беше страх да се приближавам до него.-Отговори ми, искам основателна причина. Какво искате ти и останалата групичка от Болни?

-Свобода, право на избор, нормален живот.-избълва той изведнъж и тонът му се беше увеличил многократно.-Но заради хора като теб не получаваме нищо. Време е да се събудим и да ви покажем, че ние също съществуваме!

Скръстих ръце пред гърдите си като защита.

-И смяташ да получиш всичко това като унищожаваш града ни и убиваш невинни хора?

Той ме изгледа продължително. Секунди, които ми се струваха като часове.

-Вие ни взехте всичко. Наш ред е да си го върнем.

Поклатих глава, не вярвайки на думите му. Пак поредните лъжи. Всеки Здрав се опитваше да помогне на Болните. Никой не им беше отнел нищо.

-Искам да си отида у дома.-казах накрая, отчаяна от поредния разговор за това дали Здравите, или Болните са прави.-Пусни ме да си вървя.

-Няма да ходиш никъде. Ще си трънеш, когато аз ти кажа и разбера, че е подходящото време. Сега трябва да стоиш тук.-отвърна ми и същевременно грабна черното си яке от стола и го наметна на гърба си.-Ще се върна след малко.

Той се насочи към вратата, но думите ми го спряха:

-Чакай... Дори не ти знам името.

В началото усетих, че леко се разколеба. Но после разбрах, че това не беше възможно. Все пак той беше Болен. Не се интересуваше от това дали някой ще го разпознае. Или че ще наруши правилата. Той си беше такъв. Всички бяха.

-Райдър.-промърмори тихо, а аз си повторих името наум няколко пъти. Райдър. Имаше нещо ново в това име. Нещо непознато, диво, неопитомено. Хареса ми.

-Аз съм Ариана.-почувствах се длъжна да се представя.

Не ми отвърна с нищо. Нито пък ме погледна. Просто излезе с тихи стъпки от стаята, заключвайки вратата отвън. Нямаше как да се измъкна. Бях оставена сама на едно съвсем непознато място.

Той беше прав. Току-що наистина светът ни се беше превърнал в анархия. Анархия, създадена от Анархистите. Но най-лошото беше, че аз знаех за заплахата, но въпреки всичко не я предотвратих. И сега заради тази моя егоистична постъпка страдахме всички.

----------------
Гласувайте и коментирайте! Вече преглежданията са над 100, благодаря ви! <3