Всички се опитваха да излязат от Лудницата, а аз правех точно обратното. Без нито капка колебание, отново влизах вътре.

В двора вече лежаха няколко трупа и си припомних ужасяващата гледка от преди малко. Бях оставила Фийби да умре сама сякаш не значеше нищо за мен. Направих грозна гримаса, отвратена от себе си.

Навсякъде около мен все още всеки се бореше за живота си. Болни налагаха Здрави, надзиратели се опитваха да укротят безупешно Болни. Хаосът беше пълен.

Нуждаех се от някакъв вид самозащита и мярнах на земята нож близо до една жена, която лежеше неподвижно с окървавено лице. Все още беше жива, но се постарах да не я гледам, докато се навеждах и хващах ножа в ръце.

Едва понасях тази гледка. Трябваше да намеря Райдър и да се махна оттук завинаги.

В учебниците ни по Психология имаше един-два урока, в които изучавахме само Лудницата, защото все пак това беше бъдещото работно място на повечето от нас. Имаше всяка една подробност за нея-функции, строеж, история. Припомних си, че наистина съществуваше място като затвор под мазето, но никога не ни бяха казали за какво всъщност се използваше.

В цялата шумотевица успях лесно да се вмъкна в сградата. Сирените продължаваха да сигнализират за нередностите и бях сигурна, че скоро щеше да дойде и полицията от града. Трябваше да измъкна Райдър преди това, защото после щеше да стане още по-трудно.

Трябваше да извикам в съзнанието си всичко, което бях научила от лекциите по Психология за отделните части на Лудницата. В паниката не ми идваше нищо, затова се наложи да действам инстинктивно.

Затичах се по първия етаж на Лудницата с надеждата да открия вратата за мазето. Около мен хора крещяха и се молеха за помощ, докато други ги удряха с юмруци в главата. Опитах се да потисна желанието си да им помогна.

Райдър.-напомних си за какво всъщност се бях върнала.

Най-после достигнах входа на мазето и мигновено влязох вътре, отблъсквайки един голям Болен мъж от себе си, който се опита да ме оскубе. Долу беше по-тъмно отколкото очаквах.

Заслизах бавно по стълбите с ножа пред гърдите си, готова всеки миг да наръгам този, който ми се изпречеше на пътя. Никой не се чуваше около мен. Единствено учестеното ми дишане изпълваше мрачното помещение.

Тук долу нямаше никого, което донякъде беше нормално. Всички бяха в горната паст на Лудницата, следейки за правилното извършване на "даването на лекарства". Никой нямаше да стои в мазето.

Вече малко по-спокойна, се затичах по дългия коридор. Имаше наистина безброй стаи, а аз трябваше да открия една-единствена, водеща към така наречения затвор по-долу.

В далечината изведнъж обаче ми се мярна нещо. Една по-различна врата, направена от метални решетки. Това беше. Достигнах я и по чудо осъзнах, че не беше затворена с код. Напротив, половината зяпаше широко. Сигурно някой, който е проверявал за последно дали всичко е наред е забравил да я затвори...или пък я беше оставил нарочно. Нямаше как да знам, а и това не беше важно в момента.

Преминах през нея и слязох по няколкото каменни стъпала. Бях се въоръжила с голямо количество кураж, но всичко рухна, щом видях гротеската гледка около себе си.

От двете ми страни по продължение на дълъг коридор имаше метални килии с решетки. Но те не бяха празни. Вътре имаше хора-Болни. Всяка килия беше с поне двадесет-тридесет човека, които щом ме видвха, започнаха да крещят, да удрят и да подават ръце от решетките сякаш искаха да ме хванат и да ме унищожат.

Огледах ги по-добре. Имаше хора на всякакви възрасти и всички изглеждаха отвратително. Дрехите им бяха мръсни и разкъсани, телата им-слаби и изнемощели. Някои от тях бяха облени в кръв. Очите им бяха вперени в мен, молейки ме за помощ, но и...мразейки ме. Знаех, когато някой ме гледаше с омраза и те определено го правеха.

Бях като парализирана, но трябваше да продължа напред, само за да видя една още по-ужасяваща гледка. В следващите килии вече никой не издаваше звуци и разбрах защо... Защото бяха пълни с разлагащи се трупове, които бяха нахвърляни небрежно един върху друг. Отрязани крайници се търкаляха навсякъде. Отблъскваща миризма на човешка плът се носеше из помещението. Червената примигващата лампа правеше всичко това да изглежда още по-отвратително.

Не повръщай. Не повръщай.-наредих си наум, но усещах как малката част от филийката с масло от сутринта се надигаше към гърлото ми.

Прилошаваше ми. Обърнах се на другата страна, където отново имаше клетка с трупове и не можах да издържа. Всичко, което имах в стомаха си излезе навън по не много приятния начин.

Надигнах се от каменния проприт с кръв и мръсотия под след като се уверих, че повече нямаше какво да излиза и концентирах погледа си единствено върху различно изглеждащата врата в дъното на коридора. Тя беше метална, но нямаше нито прозорец, нито решетка.

-Райдър!-изкрещях и заблъсках силно по метала. Никакъв отговор.-Райдър!

Вратата се отваряше единствено с код, който аз не знаех. Клавиатурата беше точно до мен на стената, но нямаше как да я отворя по този начин. Започнах да въвеждам различни цифри с надеждата да уцеля кода, но безуспешно.

Трябваше да изпробвам всичко. Оставаше ми само един вариант. Засилих ножа в ръката си и с всичка сила разбих устройството с дръжката. Един удар, два... От него започнаха да излизат леки искри. След като се уверих, че вече не работеше и то увисна на жиците си, го изтръгнах от стената и вратата пред мен се плъзна настрани с изскърцващ звук.

Втурнах се вътре, за да стана свидетел на поредната плашеща гледка за днес. Помещението със средно големи размери беше изцяло в бяло. Обстановката, която ме ужаси обаче беше Райдър...и то не в много добро състояние.

Ръцете му бяха завързани с метални вериги и буквално беше провиснал от тавана. Дрехите му бяха разкъсани и напоени с кръв, както и пода под него. Бялата му тениска отпред беше нарязана от нещо остро и големи прорезни рани си личаха на гърдите и корема му. Бяха повърхностни и вече не кървяха, но пак изглеждаха достатъчно зле.

-Райдър!-извиках, когато го достигнах. Очевидно беше в съзнание, защото подвигна леко погледа си към мен. Очите му бяха изтощени.-Ще те измъкна оттук!

Огледах металните вериги. Те се държаха на макара и трябваше да отвържа другия им край, за да мога да спусна Райдър отново на земята. Направих го, макар и с леко усилие, защото беше тежък.

Той се свлече безпомощно на колене и се наложи да го хвана за раменете, за да стои изправен. Едва фокусираше погледа си.

-Ариана...-опита се да каже той.-Трябва да....да вървиш...ще з-закъснееш. Отивай без мен.

Поклатих глава, докато освобождавах китките му от веригите. Толкова бяха стегнати, че даже ги бяха разранили.

-Можех да си тръгна.-отвърнах с разтреперан глас.-Но останах. Дойдох да те взема.

-Н-не...не мога.-измъкна.

-Вярваш ли ми?-попитах, спомняйки си, че по едно време и той ме беше попитал същото.

Макар и трудно, видях как устните му се извиха в лека усмивка. Очите му намериха моите и видях колко сини бяха. Все още се смущавах от очния контакт, но този път не исках да спира.

-Можеш ли да ходиш?-попитах го, отмествайки поглед, защото сега най-важно беше да се измъкнем от този ад. Помогнах му да се изправи на крака и, въпреки раните, се държеше сравнително добре физически.

-Да, ще се оправя.-отговори ми. Не му беше лесно, усещах, че го болеше, но все пак не показа слабост.

Двамата, леко подпирайки се един на друг, се запътихме към изхода. Опитвах се да се концентирам върху целта ни, а не върху затворените хора и отрязани части от човешки тела тук долу. Неприятният мирис пак изпълваше ноздрите ми, но категорично отказах да се поддам емоциите си. Райдър също като мен се стараеше да не гледа настрани.

Излязохме от затвора без проблеми, както и от мазето. Горе все още се лееше кръв, но Райдър ми предложи да излезем през аварийния изход... Точно където се бяхме запознали. Беше иронично колко много неща се бяха променили оттогава.

Райдър беше взел ножа ми в своите ръце, защото знаеше, че аз не мога да го използвам при нужда. Налагаше се постоянно да отблъсква разни хора от нас, докато се движехме из двора.

Напуснахме Лудницата и бързо се насочихме към мястото, където беше камионът и останалите от Анархистите. Бях си помислила, че може би наистина ще тръгнат без нас, но не. Той все още си беше там и Моли чакаше на вратите. Щом ни видя, ни извика да побързаме. Двигателят вече беше запален.

С Райдър се наложи да впрегнем всички останали сили в мускулите си, за да преминем разстоянието на спринт и с грубо хвърляне се шмугнахме вътре в камиона. Моли затвори вратите на секундата и превозното средство се разлюля от не много плавното потегляне.

Чувах единствено дишането си. Седнах на пода и обвих с ръце коленете си. Имах нужда от почивка. Тялото ми едва ме държеше. Главата ми бучеше от всичко преживяно преди малко.

-Я виж ти!-чух нечий обувки да се насочват към мен. Надигнах уморено глава и срещнах фалшивата състрадателна усмивка на Стейси, която ме гледаше от високо със скръстени ръце. Лицето ми доби отвратена гримаса. Не бях забравила какво беше направила.-Здрава. Сигурна ли си, че не си сбъркала превозното средство, миличка?

Очите ми се пълнеха със сълзи. Огледах се наоколо. Намирах се в камион, пълен с Болни, които едва познавах. Бях напът да отида с тях на някакво съвсем непознато място. Всички ме мразеха. Бях изоставила всичко.

Може би наистина бях сбъркала мястото си.

Стейси очакваше отговор, но не й го дадох. Не знаех какво да й кажа. Точно заради това тя ме смяташе за слаба. Очевидно бях такава.

Райдър обаче с мъка се избута от стената и отиде до Стейси.

-Тя ти спаси живота.-изрече той строго, посочвайки ме с пръст.-Дръж се с уважение.

Да, бях спасила момичето, което уби привтелката ми...

Стейси врътна най-демонстративно очи и се отмести от мен, промърморвайки нещо от сорта на "Все едно". Отиде при останалата част от хората в камиона, а Райдър се свлече на пода сравнително близо до мен. И той беше страшно уморен.

-Всичко свърши.-промълви ми след малко, докато аз продължавах да зяпам някаква точка в пространството. Не можех да говоря.

Въпреки това знаех, че думите му не бяха верни. Това не беше всичко. Напротив, това беше едва началото.

----------------------
Финалът на първата част е тук! Скоро ще пусна и резюмето към втората книга!

Надявам се всичко до тук да ви е харесало! Вложих много енергия и време в този проект и той е много специален! Сега искам да чуя пълното ви мнение за историята, което е много важно за мен! Гласувайте и коментирайте какво мислите!

МНОГО ВИ ОБИЧАМ И ВИ БЛАГОДАРЯ ЗА ПОДКРЕПАТА! ОЧАКВАЙТЕ СКОРО ПРОДЪЛЖЕНИЕТО! <3 <3