Седнах на студения метален стол и търпеливо зачаках да чуя името си.

Днес Сградата за изследвания беше препълнена от всички Здрави в града. Въпреки че Робърт Стоун ни беше съобщил, че ако имаме някаква информация за Анархистите, трябва да се явим веднага и да я кажем, никой не го направи. Точно затова се наложи да свика всички ни в един ден, за да преминем през детектора на лъжата.

През последната седмица не се бях виждала с Райдър или който и да е друг от Анархистите. Но пък това не значеше, че те бяха спрели с опитите си за всяване на страх. Все по-често започнаха да изчезват невинни хора-възрастни, деца, старци, за да може всеки ден по едно и също време Стейси да се включи и да убие пред всички ни по един от тях.

Моят неуспешен опит не беше излъчен, но не бях забравила за леденостудения нож, опрян до гърлото ми. Малкият разрез беше зарастнал, но със сигурност щеше да ми остави белег и да ми напомня за преживяното.

Погледнах обстановката около себе си. Една голяма част от всички чакащи като мен стояха в дълъг неприветлив коридор, където единствената светлина идваше от луминисцентните лампи, поставени точно над главите ни. Никой не смееше да говори. Типичното мълчание за Здравите отново беше надвиснало.

Забелязах Фийби, която бяха изписали от болницата преди няколко дни, да стои на два-три стола разстояние от мен и да ми се умсихва успокоително.

Не ми помагаше. Бях нервна. Никой не можеше да излъже детектора на лъжата. Бях напът да ме хванат като предател, задето укривах всичко, което знаех около Анархистите.

Заиграх се с пръстите си, опитвайки се да не мисля за това, на което щях да бъда подложена след малко, но цялата почти подскачах, щом чуех някоя от многобройните врати да се отваря и оттам да се съобщава името на следващия, който трябва да влезе.

Коридорът се пълнеше с все повече хора. В дъното му сякаш от нищото изникваха по още няколко всяка минута. Започнах да се оглеждам за някои познати лица, въпреки че не познавах много хора. Единствените, с които някога бях водила контакт през живота си, бяха съквартирантките ми, госпожа Фрийман и няколко човека от Дома за деца. Всички останали бяха непознати за мен.

Изведнъж обаче забелязах нещо различно сред безцветната маса от хора, влизащи в коридора. Дрехите му бяха точно като нашите, движеше се сковано точно като нас, опитваше се да не гледа никого в очите, въпреки че обичаше да го прави.

Човекът, който се опитвах да забравя, идваше към мен. Райдър.

Отне му малко време, за да премине през всички струпали се хора без да се блъска. Можех да разпозная, че не му беше много приятно да се намира тук. Скоро ме доближи, но не ме погледна. Просто се настани на празния стол до мен, облягайки се назад.

Огледах се настрани, за да видя дали някой можеше да ни подслушва, но всеки гледаше в една определена точка и не обръщаше внимание на света около себе си.

-Райдър?-започнах аз неуверено.-Как влезе? Не бива да си тук.

Той извърна леко очите си към мен и ме изгледа насмешливо.

-Лек срив на електрониката, временна промяна на името и ето ме тук. Не е сложно, когато имаш противник, когото можеш лесно да заблудиш.-отвърна ми той тихо, но усещах, че произнася всяка една дума с гордост.

Една от вратите се отвори, за да може да се извести поредният, който трябваше да влезе. Отново не бях аз.

-Защо дойде? Казах ти, че не искам...

-Не съм тук заради това, а заради детектора. Ако се издадеш, всички ще загазим, включително и ти.-прекъсна ме той с остър тон и бръкна във вътрешния джоб на черното си палто.

Беше прав, неслучайно бях изнервена. Не исках да казвам истината на властите, но сега трябваше да го направя. И не по мое желание.

След като Райдър приключи с бърникането из палтото си, той извади нещо като малка смачкана носна кърпичка и ми я подаде.

-Какво е това?-учудих се и разтворих леко кърпичката с недоверие.

Нямах никаква представа какво да очаквам отвътре, но щом я отворих, видях малко бяло хапче във вид на капсула.

Присвих очи недоверчиво към Райдър.

-Изпий го.-нареди ми, а аз го взех в шепата си.-Това е единственият начин за измама на детектора.

Измама? От векове беше ясно, че той никога не можеше да бъде измамен с каквото и да е. Това беше нещо невъзможно.

-На компютъра пред докторите вътре им излиза вътрешното ти състояние.-продължи Райдър, шепнешком.-Забелязват кога лъжеш, ако пулсът ти се ускори или усетят някакви смущения в душата ти. Това хапче е точно за това. Ще забави пулса ти, както и всички процеси в организма ти, за да може да те успокои и детекторът няма да отчете нищо.

-Ами ако не се получи?-попитах нервно.

-Ще се получи.

-Но...

-Ариана, ще се получи.-повтори отново категорично и пръстите му докоснаха кокалчетата на ръката ми, с която стисках хапчето. Инстинктивно изтръпнах, физическият контакт все още ме плашеше. Очите му пак бяха вперени в моите.-Вярваш ли ми?

Не знам, Райдър. Всичко в момента е толкова объркано. Не знам на кого да се доверя.-отговорих на въпроса му наум, въпреки че знаех, че няма как да ме чуе.

Но въпреки всичко, имаше нещо успокояващо в начина, по който ме докосваше. Сякаш предаваше силата си на мен. Сякаш без думи ми вдъхваше смелост.

И в този момент разбрах. Аз му вярвах.

Прехвърлих няколко пъти хапчето из пръстите си, след което затворих очи и го сложих на езика си. Опитах се да го преглътна без вода, въпреки че не ми беше много приятно, когато за секунда заседна в гърлото ми, но се справих.

Точно навреме. Щом хапчето вече беше в организма ми, вратата точно пред мен се отвори от Здраво момиче по-малко от мен, което напусна помещението и докторът отвътре - висок плешив мъж с кръгли очила и бяла престилка - изговори името ми.

Станах на секундата, усещайки че почти не чувствах крайниците си. Не беше от хапчето, а просто от притеснение. Надявах се, че ще започне да действа скоро, защото не исках детекторът да забележи какво кълбо от нерви и лъжи бях всъщност.

Не погледнах към Райдър, който остана да стои на стола, но знаех, че ме наблюдаваше как влизам в стаята.

За мое учудване, помещението не беше голямо. Напротив, размерите му бяха сравнително малки. Стените бяха боядисани в изкрящо бяло, което беше толкова ярко, че ми идеше да повърна. От едната страна беше металното сиво бюро на доктора, а точно срещу него-столът, на който трябваше да седна.

Бях се подлагала на детектора на лъжата само веднъж. Това беше част от изпита ми за Психическо здраве. Всичко предния път беше минало спокойно без напрежение, защото тогава нямаше какво да крия. Но сега имах и това ме плашеше.

Изведнъж обаче усетих, че тялото ми започна да се поотпуска. Беше нещо като онова чувство, когато си много изморен и най-после имаш възможност да си легнеш и да заспиш. Успокоение обзе цялото ми тяло и аз се отпуснах на стола, предназначен за мен. Все още усещах лека нервност, но сякаш мозъкът ми си беше изградил защитна стена за всички притеснения.

Плешивият доктор приключи с настройките, които правеше на компютъра си и извади малка спинцовка от една кутийка. Насочи се към мен, а аз навих единия си ръкав нагоре. Вече знаех каква беше процедурата.

-Ще вкарам това вещество, което ще следи за поведението ти и ще ми показва резултатите на екрана пред мен.-поясни ми той, въпреки че не се нуждаех от думите му.

Стиснах зъби и обърнах главата си настрани със затворени очи, докато той забиваше иглата във вената ми. Никога не бях обичала инжекциите, независимо от какъв вид бяха. Усетих леката шипеща болка и как веществото се изспиваше в кръвта ми, но запазих мълчание. След като приключи, докторът ми подаде памук, който задържах за няколко секунди върху прободеното място.

Пулсът ми беше бавен, можех да го усетя. Надявах се странното хапче на Райдър да проработи и да помогне и на двама ни.

Докторът се настани на въртящия се стол точно пред компютъра си и ме погледна. Не знам защо но ми се стори, че преди това леко врътна очи сякаш му беше омръзнало.

-Готова ли сте?-попита ме, а аз просто поклатих глава. Искаше ми се да свършим колкото се можеше по-бързо.-Добре, да започваме. Ще Ви задам няколко въпроса и искам да ми отговорите искрено с "Да" или "Не".

Отново поклатих глава.

-Името Ви Ариана Джъстис ли е?-започна доктора. Това беше и първият въпрос, който ми зададоха по време на изпита ми преди няколко седмици.

-Да.-отвърнах му и се изненадах от това колко спокоен звучеше гласа ми.

-Резултатът Ви от теста за Психическо здраве "Здрава" ли беше?

-Да.-казах отново.

-Някога имала ли сте контакт с Болен от Лудницата?

Контакт. Определено бях имала такъв. Сега беше моментът да изпробвам дали хапчето работеше.

-Не.

Гласът ми не трепна нито за секунда. Докторът насочи вниманието си върху компютъра си, за да види дали имаше нещо необичайно в държанието ми, но не. Показателите ми бяха напълно нормални. Наистина работеше. Детекторът можеше да бъде измамен.

-Имате ли някаква информация за Анархистите-водач, участници, местонахождение, бъдещи планове?

-Не.

Отново нищо по екрана не се промени.

-Сигурна ли сте, госпожице Джъстис?-попита доктора, за да се убеди в моята невинност.

-Да.

Имах чувството, че той очакваше някаква промяна. Несигурност в гласа ми, ускорен пулс, нервна игра с пръстите. Но нищо не се показваше на компютъра му.

-Добре. Свободна сте.-каза след дълго мълчание той и свали очилата си, за да напише нещо на таблета си, очевидно елиминирайки варианта аз да имам информация.

Бях чиста.

Надигнах се от стола, успокоена, че бях минала без да се издам, но изведнъж сякаш главата ми ми натежа и се зрението ми се замъгли за секунда. Наложи се да се хвана за облегалката, за да не падна, защото краката едва ме държаха. Сърцето ми започна да бие ускорено сякаш щеше да изскочи. Струйка пот се стече по врата ми.

-Всичко наред ли е?-попита ме доктора, ставайки от бюрото си.

Поех си дълбоко въздух, въпреки че се затруднявах даже и с това и го погледнах.

-Да.-отвърнах и с възможно най-нормалната крачка се насочих към изхода.

Тялото ми се превърнало в пълна противоположност на това, което ще преди няколко минути. Всички психически и физически болки ме връхлетяха като ураган за секунди.

Точно както го бях оставила преди да вляза, така и сега Райдър стоеше на мястото си, чакайки търпеливо да изляза. Коридорът вече беше почти празен. Щом ме видя, той скочи на крака и ме повлече далече от всички погледи сякаш беше очаквал това да се случи и да ме завари в такова състояние.

Виждах замъглено, докато напускахме Сградата за изследвания. Всяка клетка от тялото ми пулсираше. Притеснението ме беше заляло. Чувството беше все едно получавах паник атака.

Неспособна да стоя на краката си, залитнах настрани, но Райдър ме улови и преметна ръка през кръста ми, вдигайки ме на ръце. При други обстоятелства щях да се съпротивлявам, но сега просто нямах сили. Отпуснах глава на рамото му и затворих очи с надеждата болката да намалее.

-Ще се оправиш.-чух да казва Райдър в ухото ми.

Опитах се да измънкам нещо, да попитам какво ми ставаше, но от устата ми излезе само един изпълнен с умора стон.

Оставих Райдър да ме носи...където и да отивахме.

-------------------
Благодаря ви за 500+ преглеждания! Гласувайте и коментирайте! <3