Да знаеш и същевременно да не си сигурен какво предстои може да е много опасно. Кара те да разиграваш всевъзможни варианти в главата си - от добри до ужасяващи - и в крайна сметка пак да продължаваш да се давиш в предположенията си. Всяка секунда ти се струва мъчение; знак, че краят наближава. Но въпреки това ти все така стоиш на едно място и очакваш участта си.

Тялото ми се просна на ледено студения под, докато дишах тежко, опитвайки се да успокоя съзнанието си.

Имах нужда да бъда сама поне за малко. Напрежението ме убиваше бавно и мъчително. Утре беше денят, в който всичко за нас щеше да се промени. Празникът на победата предстоеше и, докато повечето от Анархистите се чувстваха развълнувани, аз потъвах в страха си. Не можех да си представя какво ли щеше да ни се случи на другата сутрин. Колкото и да се опитвах да остана силна, сърцето ми ме предаваше. Беше ми писнало да чакам в неизвестност, да се страхувам във всяка една секунда. Мечтаех си това да приключи веднъж завинаги. Не исках животът ми да е такъв.

Непрогледаната тъмнина в мазето на Дома ми помагаше да запазя малкото си останал трезвен разсъдък. Макар и тъмното да ми напомняше постоянно за затвора на Лудницата, който никога нямаше да си избия от спомените, тук беше различно. Никога преди не бях стъпвала тук, защото беше само за персонала. Но ето, че сега се намирах свита на кълбо в един от ъглите на безкрайно дългите коридори, тресейки се от паника. Зъбите ми не спираха да хапят устните ми, като сякаш се опитвах да преборя душевната си тревожност с физическа болка. Затворих очи за миг, оставяйки сълзите си свободно да намокрят бузите ми.

Успокой се. Само още малко. Скоро всичко ще приключи.

Щеше да приключи, но как? Това беше въпросът.

Гробната тишина, с която се бях обгърнала, обаче беше нарушена съвсем скоро. Откъм другия край на коридора, където се намираха стълбите за нагоре, се чуха стъпки, които очевидно се насочиха към мен. За миг ми хрумна да се скрия бързо в някоя от подземните стаи, които бяха навсякъде около мен, но после осъзнах, че нямаше смисъл от това. Не можех да избягам нито от приятелите ми Анархисти, нито от преследващите ме мисли. Може би щеше да ми дойде добре да си поговоря с този, който ме посещаваше.

Избърсах сълзите си, опитвайки се да не издавам колко голяма каша беше душата ми, и зачаках стъпките да ме приближат. Можех да позная този вид походка - лекото накуцване - и скоро баща ми Отрин се настани тромаво в ъгъла до моя.

- Лош ден? - опита се да започне разговора ни и извади малко метално плоско шишенце от джоба на раздърпаното си кожено яке и отпи. Не си спомнях да бях вземала такова от града, затова предположих, че беше негово. Успях сама да се досетя какво беше - онази изгаряща напитка от купона в небостъргача, която бях опитала- алкохол.

Лош живот - отговорих му наум, но на глас просто измърморих едно несигурно "Да".

- Страх ме е за утре - признах си. - Вече не знам какво да очаквам, всичко е заложено на карта, а аз не искам да се провалим.

Веднага след като се бяхме върнали с Мира от посещението ни до града, бях предала всичко, което ни беше казал Тони. Вече беше ясно какво трябваше да правим и всеки един от нас се подготвяше психически за утрешния ден. Единствено аз обаче сякаш се изпълвах все повече и повече със страх от неизвестното. Всички останали изглеждаха толкова спокойни... Или може би маската беше единствения им начин да се преборят със самите себе си. Поглеждайки баща си, макар и в тъмното, сякаш можех да видя, че и той носеше тази щит на непукизъм и самоувереност, но под него той също беше нервен. Всички бяхме.

- Преминахме през твърде много, за да загубим тази битка - отвърна ми, отпивайки от шишето си. Определено го беше страх. - Време е да си върнем всичко отнето... А то е прекалено много.

Заиграх се с пръстите си, опитвайки се да не го гледам право в очите. Знаех за какво говореше. Бяха му отнели мен - неговата единствена дъщеря. Не можех и да си представя какво би било чувството някой насилствено да ми отнеме детето. Не исках и да знам. Защото това нямаше да ми се случи. След години моето семейство нямаше да се налага да преживява тези ужаси.

- Трябва да се преборим и не искам да се отказваш, Ариана. - Отрин си пое дълбоко въздух. - Всичко това започна заради теб. Анархистите нямаше да съществуват, ако ти не беше станала причина за започването на това ново движение сред Болните. За промяна. За прогрес. За борба.

- Знам - отговорих по-ясно отколкото предполагах, а той се опули насреща ми. Аз бях стимула на майка ми и баща ми да извършат немислимото - бунт срещу системата. - Историята на Анархистите ми е ясна. Знам всичко... И се радвам, че сега съм част от всичко това.

Затъкнах кичур коса зад ухото си, като се чудех дали не бях казала нещо прекалено. Досадният навик да премислям всяка дума може би завинаги щеше да си остане в мен.

По лицето на Отрин се беше разляла лека усмивка, която обаче беше примесена и с горчивина. Горчивина от загубата на любим човек. Можех да се досетя за кого си мислеше.

- Имаш нейния характер. Толкова приличаш на нея във всичко едно отношение. - Той се засмя съвсем леко. - Щеше ми се да те види сега.

Сякаш някой заби нож в сърцето ми. Спомените ми ме пренесоха във фаталната нощ на нападението, когато бях загубила майка си в собствените си ръце, докато кръвта й цапаше дрехите ми. Безжизненото й тяло все още се прожектираше в ума ми, но никога не ставаше по-лесно за приемане. Само ако бяхме успели да я заведем навреме в бункера или да бяхме потърсили помощ навреме... Сега тя щеше да бъде жива.

- Съжалявам много - казах под носа си, страхувайки се да не би гласът ми да се пречупи, ако заговорех с нормален тон. - Видях я как умираше. Направих всичко възможно да я спася...

Баща ми отпи отново голяма глътка от шишенцето си, загледан в нищото. Болеше го също толкова колкото мен. Сигурно му е било трудно да научи, че любимата му е загинала по време на сражение.

- Вината не е твоя и ти го знаеш много добре, Ариана... Но тя искаше това. За нея смъртта беше за предпочитане пред това да живее в един фалшив свят без нормални човешки права.

- Липсва ли ти? - попитах, докато едва-едва сдръжах сълзите си. На мен ми лиспваше. Много.

Той поклати глава, но това не беше точен отговор за "Да" или "Не". Беше повече като опит за избистряне на мислите.

- Когато я видях за последно, беше малко преди вие да се появите в изоставения град. Тогава никой от двама ни не вярваше на възможността, че малкото ни момиченце ще се появи сред група от току-що избягали Болни. Но точно заради непредвими обстоятелства на Анархистите, майка ти ти написа писмо, което един ден се надяваше ти да получиш, независимо дали си на страната на Здравите или не. Даде го на мен в случай, че нещо с нея се случи. Време е да го получиш.

Присвих вежди неразбиращо, докато Отрин бръкна във вътрешния джоб на вехтото си шушлеково яке и извади мръсен лист хартия, сгънат на няколко пъти. Колко ли време го е държал при себе си? Дали изобщо някога наистина е смятал, че ще ме намери? Очевидно надеждата умираше последна.

Поех листа с треперещите си пръсти и несръчно го разгънах. Да чета нещо написано на хартия не ми се струваше лесно, тъй като бях прекарала целия си живот пред електронните технологии, които заместваха листите и химикалката. Въпреки това обаче се концентрирах върху разкривено изписаните букви пред себе си, опитвайки се да разчета нещо на мъждивата светлина в мазето на Дома.

Скъпа Ариана, скъпо дете,

Ако четеш това, значи или нещо лошо се е случило, или баща ти те е намерил преди мен. Което и да е от двете, се надявам, че ще довършиш това писмо. Сега не знам къде си. Не знам как се справяш с живота. Не знам абсолютно нищичко за теб... Това би значело, че съм ужасна майка, нали? Но се надявам, че не таиш лоши чувства към мен. Всяка секунда откакто разбрах, че те нося в корема си, беше щастие за мен. За първи път някакъв лъч светлина се беше прокраднал в живота ми. Имах надеждата да продължа да живея. С баща ти си правехме планове как ти ще ни вдъхнеш нови сили сред този Ад, наречен Лудница.

Но мигът, в който ти се появи на бял свят, беше помрачен от това да гледам как те взимат от ръцете ми насилствено и никога повече не те връщат при нас. Моментът, в който всичко изведнъж се срина с гръм и трясък. Опитахме се да се борим за теб, но единственото, което получихме, беше жестоко наказание и затвор в подземието. Размишлявайки, осъзнахме, че това не можеше да продължава повече така. Никой няма право да отнема децата от родителите им. Всичко трябваше да се промени.

Затова избягахме. Далеч от града ни, далеч от всичко и всички. Някъде, където щяхме да бъдем свободни и силни да започнем нещо ново. Впуснахме се в една самоубийствена мисия, в която беше твърде рисковано да те включваме. След години, сме все по-близо да започнем революция. Съюзницте ни стават все повече и повече.

Но това начинание е опасно и се нуждае от силен лидер. Именно за това писмено заявявам, че при инцидент с мен, ти ще заемеш позицията ми на водач на Анархистите. Където и да си, какво и да вършиш, продължи семейната кауза, която се превърна в глобална. Вярвам, че ще успееш да допринесеш за промяната в това заспало общество. Време е Създателят и коварната му система да останат в миналото, а справедливостта да възтържествува!

С обич, мама

Не осъзнах кога погледът ми се беше замъглил от капещите сълзи, които спокойно мокреха хартията. Макар и вече да знаех цялата история, не можех да почувствам болката от всичко това. А типичният символ на Анархистите под последните й думи можеше само да ми предаде отдадеността, която майка ми и баща ми имаха към бунтуващите се за правата си Болни. За тях онези хора бяха семейство, за което се бяха борили толкова години.

А сега те бяха моя отговорност. Както и преди да загине, така и сега, майка ми прехвърляше властта на бунта в мои ръце, а аз все още отказвах да приема, че това беше истина. Тя наистина искаше аз да продължа делото й.

Баща ми ме наблюдаваше, докато препрочитах писмото пореден път.

- Не - опитах се да кажа, но вълнението ми пречеше. - Ти си този, който трябва да лидерът на Анархистите. Не аз.

- Напротив. Тя желае това, както и аз. Ариана, напълно достойна си да ни поведеш напред.

Прехапах устната си толкова надълбоко, че даже мисля, че усетих вкуса на кръвта, докато зарових уморено глава в коленете си. Аз, Ариана Джъстис - лидер на Анархистите. Нито една дума не ми звучеше естествено. Но в крайна сметка може би това беше съдбата ми. Бях израстнала с желанието да бъда просто обикновен последовател, а сега се превръщах във водач. Това беше огромна отговорност, която бях длъжна да приема сериозно.

- Ще го направя - произнесох, а гласът ми се разнесе из цялото мазе. Отгоре доволих гръмките гласове на приятелите си, които сигурно се забавляваха на последните си спокойни часове. - Ще сложа край на тази ера на несправедливост веднъж завинаги!

***
Когато се измъкнах от зловещия Дом, хладен въздух изпълни дробовете ми, позволявайки ми да се насладя на времето навън. Краката ми се движеха трескаво по разбития асфалт, докато ръката все още докосваше писмото от майка ми, което бях напъхала във вътрешния джоб на широкия си суичер от стаята на Моли в апартамента ни. Рядко се случваше да излизаме извън Дома от съображения за сигурност, но тъй като беше последен ден, едва ли някого го интересуваха правилата на Отрин.

Завих надясно, минавайки покрай почти разрушена част от Дома, в която преди се помещаваха занималните след училищните часове. След още малко вървене достигнах двора, който трябваше да се използва за игри от най-малките, но всъщност единственото, което правехме там, бе сутрешната тренировка малко преди да заминем за училище. Сега чистият и подреден двор се беше превърнал просто в едно изоставено бунище, обрасло с плевели. Хаосът на Анархистите беше свършил чудесна работа, напълно разрушавайки всяка една частица от предишния живот тук.

Пейките на няколко нива от едната страна на игрището - доскоро излъскани и блестящи от чистота - стояха изпочупени до неузнаваемост. Някога обичах да достигам най-горната им част и да наблюдавам околностите. Но вече не. Изпитвах единствено куха празнота.

На една от горе-долу запазените пейки седеше не кой да е, а Райдър. Следобедното слънце се отразяваше право в сапфирените му сини очи, като ме караха да изтръпвам. Погледът му се рееше някъде напред, замислен над нещо. Едва когато се доближих, разбрах какво, или по-точно - кого, наблюдаваше. Мира - новата ми малка приятелка - се разхождаше плахо в другия край на двора и си играеше с множеството малки камъчета.

Настаних се несигурно до Райдър, карайки дървото под мен да изскърца. Веднага задушлив дим изпълни ноздрите ми. Райдър беше засмукал поредната си цигара. Бях го помолила да ги спре, но едва ли беше толкова лесно колкото всъщност предполагах. Когато ме забеляза, се опитах да се усмихна, но едва ли опитът ми беше напълно успешен.

Той все още ми беше сърдит. Откакто се бях върнала от града онази вечер, не си бяхме казали почти нищо. Може би донякъде и двамата имахме правото да държим на своите тези, но вече не издържах. Не ме интересуваше кой беше прав и кой - крив. Исках единствено отношенията ни да се върнат към нормалното си състояние. Беше глупаво да се караме помежду си.

Вплетох пръстите на едната си ръка с неговите и усетих горещината, която излъчваха. Нуждаех се от него толкова много.

- Тя е добро дете - проговори той изведнъж, като все още гледаше Мира. Тя се обърна към нас и ни хвърли мила усмивка, на която Райдър отвърна с махване на ръка. - Наистина заслужава един по-добър живот.

За миг си позволих да си помечтая как ли би изглеждал Райдър като баща. Може би щеше да учи децата на странни непознати за мен игри като гоненица или пък криеница. Щеше да ги приспива, разказвайки им приказки за вълшебни светове. Да ги храни с домашно приготвени от него ястия. Всичко това изглеждаше толкова абсурдно, но и толкова привлекателно, че едва не се засмях на глас на въображението си.

- Всички заслужаваме по-добър живот от това - поправих го, избутвайки мислите си от преди малко на заден план. - Виж, съжалявам за всичко, което казах онази вечер преди да замина...

- Не! - прекъсна ме остро, но гласът му на мига стана спокоен. - Бях пълен идиот и направих огромна грешка. Не биваше да ги говоря така. Просто... - Прокара ръка през косата си, докато държеше пушещата цигара между зъбите си. - ... Аз съм този, който трябва да се грижи за теб. Обещах на майка ти да те пазя с живота си, да не те поставям в опасни ситуации. Обещах на себе си същото още в момента, в който те срещнах. Нямаше да си простя, ако нещо се случеше с теб.

Едва ли някога щях да свикна с факта колко много значех за него. Колко много държеше на мен и беше готов на всичко, за да ме опази.

- Нищо няма да ми се случи и мога да ти обещая това - казах убедително, а единственото, което можех да направя след това, бе да измъкна цигарата от устните му и да я захвърля надалеч, за да мога да го даря с дълбока и чувствена целувка.

Всичко беше толкова познато, но и същевременно толкова ново. Не можех да си поема дъх, но предпочитах да се задуша в целувките на Райдър, отколкото отново да дишам свободно без него. Всяка частица от тялото ми пееше, чувствайки екстаза от всяко едно докосване. Обожавах го. Обожавах моят Райдър и нищо и никой не можеше да ни раздели.

- По-спокойно де, все пак наоколо има деца - дочух отнякъде гласа на Спайкс и ми отне няколко секунди, за да се осъзная, че беше забил камерата си почти в лицата ни, докато се смееше зад обектива. - Намерете си по-уединено местенце за интимности.

Макар и да изглеждахме видимо раздразнени от прекъсването, никой от двама ни с Райдър не можа да сдържи напиращия смях от неловката ситуация. Райдър скочи от мястото си и подгони из обширния двор Спайкс, който изтърва камерата си някъде по пътя. Когато се достигнаха, двамата превърнаха спречкването си в приятелски импровизиран бой, в който Райдър се преструваше, че е ядосан на момчето с камерата, но истината беше, че те просто се забавляваха.

Не бях забелязала колко ме беше заболял стомаха от превиване от смях. На бегом грабнах изпусната камера от земята и я насочих към двамата приятели, които продължаваха да се боричкат. В далечината Мира ги приближи, видимо развеселена от това, на което ставаше свидетел. Скоро и Моли се появи иззад ъгъла, веднага включвайки се в зрелището, а Стейси наблюдаваше сценката отстрани, доволна от случващото се.

Запечатах всяко едно лице в тази весела картина на проява на приятелство и сплотеност, докато не спирах да се хиля широко зад камерата.

Анархистите не бяха зли чудовища. Нито дори бунтовници... Тя бяха просто едни деца. Ние бяхме просто едни деца.

Записът от този ден щеше да живее завинаги.

-------------------------
Дано тази глава не се е превърнала в пълна боза... Както и да е, гласувайте и коментирайте!❤❤