You did not break me, I'm still fighting for peace. - Sia
°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°°
Самодоволните лица на всички присъстващи, докато слушаха изявлението на Стоун, ме караха да се чувствам още по-наранена. През цялото време си повтарях, че нямаше начин да бъдат толкова безчувствени, толкова нечовечни. Но държанието и подходът им към събитията ми доказваше, че грешах.

Дори и малки деца стояха и очакваха да станат свидетели на екзекуцията ни, подтиквани от майките и бащите си, че това е правилно. Бъдещите поколения не биваше да растат с мисълта, че е нормално да убиваш хората, само защото те са различни.

Анархистите в по-добро състояние се разбунтуваха, но голяма част от тях бързо бяха наказани и накарани да замълчат.

Затворих за секунда очи, не можейки да повярвам, че наистина се намирахме в това положение. След всичко, през което бяхме преминали и преживели, сега се намирахме на прага на смъртта, на която бяхме осъдени. Всички тези хора, които ме заобикаляха не заслужаваха да умрат. Познавах много малка част от тях, но сякаш всички ми бяха станали близки до сърцето.

- Габриел Филис - обяви от трибуната Стоун името на първия, който трябваше да бъде екзекутиран.

Не се и съмнявах, че щяха да изберат този начин - да ни викат един по един и да ни убиват пред погледите на останалите Анархисти. Това щеше да е два пъти по-мъчително, но и също толкова приятно за Стоун и Здравата публика.

Треперещ мъж на средна възраст в близост до Райдър беше накаран да се изправи от пазача си, който бързо го повлече към сцената. Проскубаната му дълга коса се рееше в различни посоки, докато големият мъж зад него го буташе да върви напред. По изражението му можех да прочета огромната паника, която преминаваше през душата му. Не го бях виждала преди, но напълно му съчувствах.

Из групичката ни проплака отчаяно чернокоса жена, която изкрещя с всички сили името на Габриел, но това доведе единствено до наказание за самата нея.

Габриел беше настанен на колене на чисто бялата сцена и изведнъж образът му се появи върху всички работещи екрани, разположени из града. Така абсолютно всеки един човек можеше да стане зрител на събитията.

- Габриел Филис - клинично Болен - започна да обявява данните на мъжа. - Избягал от Лудницата на Район 4 преди един месец и извършил насилие над Здравата част от обществото. Кражби на коли, побой, опит за нахлуване в болницата и причиняване на телесни щети на Здрави.

Мъжът продължаваше да диша тежко, но нито веднъж не погледна Стоун. Погледът му беше насочен само и единствено към земята, сякаш думите на президента на града изобщо не се произнасяха срещу него.

- Вие сте осъден на екзекуция - произнесе накрая Стоун и самодоволно насочи вниманието си към фигурата на Габриел. -Имате ли някакви последни думи, които желаете да споделите с нас?

Стана ми някак смешно как единственият момент, в който можехме да изразим мнението си, идваше точно няколко секудни преди да бъде сложен край на живота ни.

- Няма да победите - промърмори Габриел, но поради множеството микрофони около сцената, думите му бяха чути достатъчно ясно от всички ни.

На Стоун очевидно му бяха напълно достатъчни, за да задейства процеса на екзекуцията. Беше даден знак на пазача на мъжа, че вече може да си свърши работата. Той се пресегна настрани и хвана в ръцете си голяма брадва, с която очевидно щяха да се извършват всички убийства.

За части от секундата погледнах Райдър, който беше пребледнял. Много добре знаех за какво му напомняше този вид оръжие. Убийството на родителите му трудно можеше да изчезне от съзнанието му.

Целият град стана свидетел на момента, в която острият метал със замах се заби във врата на Габриел и след секунда главата му лежеше на няколко сантиметра разстояние от безжизненото му тяло. От него не спираше да шурти кръв, която беше оплескала цялата кристално бяла сцена.

Не исках да гледам това. Идваше ми в повече. Но не можех да откъсна поглед от зловещата картинка, която се беше разиграла току-що пред очите на всички ни. Габриел нямаше да е единственият за днес. Съвсем скоро цялата сцена щеше да се напълни с отрязани глави и кръв.

Публиката остана безчувствена, сякаш нищо лошо не се случваше. В далечината гордо стоеше Фийби, която също толкова безизразно наблюдаваше вече разчлененият Габриел.
Не можех да понасям да я гледам по този начин.

Единственият горе-долу уплашен член на "Здравото общество" беше малко момиченце, което упорито се опитваше да се скрие зад полата на майка си. Виждах колко много усилия му костваха да се държи сдържано и в рамките на приетото, но краката му трепеха от страх, а майка му - възрастна жена с здраво пристегнат кок - без никакво притеснение го подлагаше на тези жестоки сцени.

Стана ми жал за това невинно дете. Ако можех, на секундата щях да го махна от това място, от тези събития, но съдбата ми да бъда екзекутирана ми пречеше.

Стоун съобщи името на следващият, който трябваше да изтърпи присъдата си. Този път се постарах да гледам настрани, макар че кожата ми настръхваше от звука от обезглавяването. Единственото, което можех да направя в този момент, беше да се моля никой от близките ми да не попаднеше на тази сцена в скоро време.

Зрителите бяха все по-доволни след всеки един Болен, който си отиваше пред очите им. Включително и Стоун, чийто тон от трибуната ставаше все по-екзалтиран, докато споменаваше поредното име.

Скоро сцената наистина се беше превърнала в едно бойно поле. Труповете и частите от убитите се трупаха на купчина в единия край, докато от тях все още продължаваше да тече ярко червена кръв, която се лееше навсякъде. Сред телата имаше такива и на много деца и възрастни хора. Не се проявяваше никаква милост към никого. За Стоун и Здравите това беше просто едно рутинно събитие и напълно нормално наказание.

Сърцето ми спираше всеки път, щом чуех студения глас на Стоун. Огледах се във всички посоки, сякаш, че се опитвах да запомня лицата на най-любимите си хора. Това можеше да е последния път, в който ги виждах. Не желаех да се сбогувам с милата госпожа Фрийман, с леко плашещият, но добронамерен характер на Моли... Дори не исках да виждам за последно и Стейси.

А Райдър... Най-накрая се бяхме намерили, бяхме успяли да преглътнем всичките си предразсъдъци един към друг, за да се превърнем в едно цяло. Но съдбата отново ни разделяше и този път нямаше начин да я предотвратим.

Отдавна бях спряла да слушам имената на Болните. По-добре ми беше да се изолирам за кратък период от време от реалността. През ума ми се въртяха всички хубави моменти, който бях преживяла в крехкия си осемнадесет годишен живот. Време беше да направя равносметка за цялото си съществуване досега. И всъщност се оказа, че бях живяла истински единствено през последните няколко месеца.

Името на следващият човек, което беше обявено от Стоун обаче успя да ме изтръгне от размишленията ми:

- Райдър Никсън.

Много се надявах да бях чула грешно, но фактът, че пазачът на Райдър го избута грубо напред, ме накара да повярвам на слуха си. Наистина бяха извикали Райдър. Той щеше да бъде екзекутиран пред очите ми... А аз не можех да направя нищо.

Сълзите на секундата замъглиха зрението ми и образът на Райдър, тромаво влачещ се към трибуната ставаше все по-неясен. Но въпреки това можех да усетя, че неговият поглед през цялото време беше насочен към мен. В очите му се четеше болка, но и нещо друго. Онази нежна част от него се опитваше да се свърже с мен и да ми изпрати едно лично послание за сбогом. Сякаш безмълвно искаше да ми каже, че ме обича и ми благодари за всичко, което бяха направила за него.

Не, Райдър. Аз съм тази, която трябва да ти благодари.

Сякаш някой ме беше хванал за гърлото и се опитваше да ме удуши. Това беше чувството да гледам Райдър, отиващ на собствената си екзекуция. Бях напълно готова да сменя мястото си с него. Сърцето ми беше разбито на хиляди парчета и едва ли някога щяха да могат да се залепят отново заедно, ако Райдър си отидеше. С него щеше да загине и онази нова част от мен, която бях открила съвсем скоро.

Облакът от тишината, обградил всички ни позволи да се чуе във всички посоки глухото просване на колене на Райдър сред кръвта и остатъците от телата на вече наказаните Болни. Можех ясно да разбера колко много псувни отправяше под носа си, докато го караха да стои в това унизително положение.

Да стоиш на колене пред господаря си. Да му се подчиняваш. Да признаваш , че той има контрол над теб. Да бъдеш слаб.

Всички се чувствахме по този начин, но нищо не можеше да се сравни с тропическата буря, вилнееща в сърцето ми.

Президентът Стоун изгледа снизходително Райдър, след което прелисти поредната страница с информация на таблета си. Поредните данни и нарушения трябваше да бъдат изчетени на всеослушание, за да може после да се извърши екзекуцията.

- Райдър Никсън - клинично Болен. Родители - клинично Здрави. - Забелязах как лицето му се изкриви в болезнена гримаса при споменаването им. - Приет в Лудницата преди две години. Липсват признаци за подобрение. Състоянието му се влошава с всеки един изминал ден. Избягал от Лудницата на Район 4 и се е укрил в изоставен град далеч извън пределите на упражнявания от всички нас контрол. Част от водачите на Анархистите, стремящи се да ни свалят от власт.

Райдър продължаваше да стои невъзмутимо. Дори не бях сигурна дали чуваше думите на Стоун.

- Обвинен в нарушаване на всички норми, бягство, опит за преврат и подстрекаване на клинично Здрави да се обърнат срещу установения начин на живот.

Знаех, че последното се отнасяше за мен. Всички си мислеха, че той ме беше променил. Че заради него бях спряла да се държа "нормално". Но истината беше, че той просто ми беше дал един тласък. Всички останало си го бях извоювала напълно сама. Само аз и борбеният ми дух.

- Предприетото наказание е смъртна присъда.

Думите му отекнаха като далечно ехо в ушите ми. Кънтяха като хиляди камбани, предвещаващи за ужасът, от който никога нямаше да мога да се отърва.

Стоун направи поредната пауза, загледан в таблета си. Вече знаех какви щяха да са следващите му думи. Както и всички предни пъти, сега щеше да попита Райдър дали има последни мисли, които иска да сподели. Но нямаше начин това се случва.

Не можех да позволя Райдър да загине.

- Спрете! - изкрещях с всичка сила, привличайки всички погледи върху себе си. Пазачът зад мен стовари поредния удар върху гърба ми и се наложи да прехапя език, за да не изпищя. - Прекратете всичко, искам да мина на негово място!

Здравите из публиката не показваха емоции, но пък всички Анархисти около мен се заоглеждаха помежду си от объркване. Бях изтеглила собствената си екзекуция по-рано от очакваното. Но да гледам как главата на Райдър бива отнесена на метри от тялото му не беше нещо, което можех да понеса. По-добре щеше да бъде аз да умра.

Райдър от своя страна веднага се разбунтува показно, съпротивлявайки се срещу казаното току-що от мен. Беше готов да разскъса всичко и всички само и единствено да не се налага да правим размяна. Знаех, че той нямаше да позволи да извърша своята саможертва. Но също така аз нямаше да позволя за нищо на света да ставам свидетел на неговата екзекуция.

- Ариана Джъстис - обърна се към мен Стоун и ме изгледа многозначително.

- Моля ви, нека го заменя - хлипах, тресейки се. - Готова съм да бъда доброволец.

Стоун не беше очаквал да го направя. Никой не беше. Точно заради това сега ситуацията го беше хванала напълно неподготвен. След кратък размисъл обаче той махна пренебрежително ръка към Райдър, давайки знак да бъде премахнат от трибуната.

- Никой няма да се измъкне жив оттук, така че редът няма особено значение за мен - поясни той. - Трибуната Ви очаква, Ариана Джъстис.

Щом охраната ми ме вдигна от земята и ме бутна в посока кърватата трибуна на смъртта, вдигнах клепачите си, за да осъзная, че това наистина се случваше. Наистина го бях направила. Срещнах погледите на госпожа Фрийман, Моли и дори Стейси, които се бунтуваха тихомълком срещу развоя на събитията. Минах и покрай Райдър, който зверски се опитваше да се отскубне от охраната си и да влети на трибуната, спасявайки ме от гибелна участ. Но вече никой не беше способен да ми помогне. Окончателното решение беше взето без колебание. Аз се жертвах заради Райдър.

Грубото качване на сцената едва не ме накара да повърна. Труповете вече бяха много повече, а мухите се биеха коя от тях да накаца повече мъртви тела. Миризмата, която се разнасяше беше отвратителна, почти същата като тази, която се носеше из затвора на Лудницата през последните две седмици. Очите на хората върху отрязаните глави сякаш ме следяха зорко, очаквайки ме да последвам съдбата им.

Наложи се да задържам колкото се можеше повече въздуха си, за да не се налагаше да вдишвам вонята.

Когато бях просната на колене, си позволих отново да огледам публиката. Фийби стоеше на една от първите редици и, за мой ужас, открих, че изобщо не изглеждаше тъжна или ядосана от факта, че най-добрата й приятелка стоеше пред нея и очакваше да бъде екзекутирана пред очите й.

Не знаех вече от кое се чувствах по-зле - това, което ме очакваше или от предателството на Фийби.

- Ариана Отрин Джъстис - клинично Здрава -прокънтя в ушите ми гласът на Стоун. - Родители - Сузана Файър и Отрин Джъстис - клинично Болни. Организатори на революционни бунтове и групировки. Дъщеря им е отгледана при най-добрите условия в нашето общество, завършила с отличен успях гимназията. Понастоящем - студентка в университета със специалност Психология. Преди няколко месеца започва да проявява отклонения.

Отклонения. Звучеше все едно говореше за мен като за някой научен проект.  Но аз не бях вече обществено изследване, а човешко същество.

- Наблюдават се промени в емоциите, неспазване на установените правила, излизане извън дома след вечерния час, незаконни срещи с Болни. Ариана е обвинена в съучастие в опита за бягство на Болните от Лудницата, който предизвика хаос из нашите улици. Избягала с група декласирани елементи от града и се е укрила, подготвяйки опит за покушение над Създателя.

Пълно мълчание от всички страни.

Стоун изцъка разочаровано с език.

- Жалко е, когато такива проспериращи хора като Ариана се оплитат в мрежите на злото и се превръщат в разбойници - продължи той. - Вие сте осъдена на екзекуция. Ще желаете ли да използвате последните си секунди, за да кажете нещо?

Гърлото ми беше пресъхнало, но нямаше как да не отвърна на поканата на президента.

- Човек се ражда свободен, а навсякъде е във вериги - произнесох прегракнало, припомняйки си цитата, който бях прочела в магазина госпожа Фрийман. - Аз успях да скъсам веригите около себе си и не съжалявам за нищо. Макар и късно, открих един съвсем нов свят. Открих себе си.

Гласът ми обаче звучеше по-уравновесено отколкото бях очаквала. Сякаш водех съвсем нормален разговор. Нито един мускул на тялото ми не трепереше. Не можех да си обясня това привидно спокойствие, което ме беше завладяло. Дори и сърцето ми биеше съвсем нормално.

Студените лица насреща ми обаче продължаваха да впиват безизразните си очи в мен.

- Вие също можете да го направите, само трябва да го поискате. Не позволявайте на други хора да управляват живота и чувствата ви. Не бъдете кукли на конци! Не се страхувайте от промяната!

Можех да видя с периферното си зрение бесния от думите ми Стоун.

- Достатъчно! Време е да понесете последствията си. Но ще помоля аз да извърша действията. - Стоун запретна белите си ръкави над лактите с най-голямо задоволство. Вече си мислеше, че беше победител. - Специално Вие паднахте много. Както Ви казах и вчера, госпожице Джъстис, наистина се надявах, че няма да стигнете до тук.

Нямах никакво намерение да му отговарям. Да прекарам остатъка от секундите си в опити за защита и оспорване на възгледите на Стоун ми се струваше безполезно. Затова просто продължих да зяпам из тълпата.

Горките хора. Колкото и да им бях ядосана, не можех да не ги съжалявам поне мъничко. Исках да ги накарам да се възпротивят, но чак сега разбрах, че нямаше как. Те не познаваха свободата. Точно заради това не я и искаха. За тях единственият правилен начин на живот беше този, защото само той им се предоставяше.

Искаше ми се това да се промени. Надявах се, че в бъдеще нещата щяха да са различни. За съжаление, нямаше да разбера. Поне не и в този свят.

Пазачът зад мен покорно се отдръпна настрани и усетих как предостави вече отдавна пропитата с кръв брадва на президента. Стъпките му ми подсказаха, че се намества по-удобно. Готвеше се да отнесе главата ми чак в другия край на трибуната. Вече можех да усетя острият метал, забиващ се във врата ми.

Отстрани с периферното си зрение забелязах как Райдър видимо се бунтуваше, но нямаше как да спре Стоун. Той се беше измъкнал от екзекуцията, но аз нямах такава опция.

Поех за последен път въздух. Колкото и гаден да беше той, имах нуждата за изпълня дробовете си.

По очите на публиката заключих, че всеки миг Стоун щеше да отсече главата ми. И всъщност изобщо не изпитвах страх. Бях напълно готова за това. Цялото ми тяло се напрегна при вдигането на брадвата, раздираша въздуха. Очаквах веднага след това да се забие в кожата ми, но изведнъж тя издрънча на земята, последвана от глухото сгромолясване на човешко тяло.

Тълпата от Здрави и Болни стоеше онемяла, но и ужасена едновременно. Не разбрах какво ставаше, докато не обърнах глава назад и видях, че Стоун лежеше без никаква следа от живот. Очите му бяха широко отворени, дори изплашени, а по изкрящо бялата му памучна риза се беше образувало голямо аленочервено кърваво петно, точно около областта на сърцето.

Трудно ми беше да асимилирам случващото се, но успях да стигна до едно единствено заключение.

Току-що някой беше убил президента.

---------------------------
Хареса ли ви какво се случи?? Очаквам мненията ви! <3