Всичко вървеше по план. Нито веднъж не се бяхме издънили. А сега точно в последния момент ни бяха хванали. Краят ни беше близо, но не това ме тревожеше толкова. Аз носех отговорност за провала и в момента той щеше да се отрази и на приятелите ми, който ме очакваха да се прибера. Както и на другите Анархисти. Аз бях разкрита и нямаше връщане назад. Само при мисълта за това ми призляваше. Единствено в момента можех да изпълявам заповедите на полицаите, които бяха хванали двете ни с Мира. Не беше времето да предприемам рискове. Трябваше да изчакам и да видя каква щеше да бъде съдбата ни. И после, ако имах шанс, щях да я променя.

Сърцето ми препускаше като лудо, докато ме влачеха в неизвестна посока. На главата ми ми бяха сложили нещо подобно на чувал, за да не мога да виждам. Страхът ме убиваше. Все още продължавахме да се движим из центъра, след като ни бяха извели от магазина на госпожа Фрийман. Дулото на пистолета продължаваше да стои залепено до слепоочието ми, очаквайки ме всеки момент да сгреша и да пропусне куршум през себе си, за да се забие право в мозъка ми. Знаех, че и Мира се намираше в подобна ситуация. Познатите ми нейни стъпки се чуваха от лявата ми страна.

Когато изведнъж влязохме някъде, не можех да не започна да усещам паниката си още повече. Все по-близо бяхме до участта си, каквато и да беше тя. Краката ми искаха да побягнат назад, да тичат с всичка сила, да се измъкнат от този град, от всичко. Но въпреки това аз продължавах да се движа напред, насочвана от двамата полицаи от двете ми страни. Отварянето на плъзгаща се врата ме накара да се замисля къде ли бях чувала това преди. Дори усещането за самата обстановка тук ми беше познато. Колкото и да напъвах мозъка си да си спомня, не можех да сетя къде бяхме. Измъчените ми стъпки отекваха из тихото помещение, в което се носеше лек мирис на лекарства. Но ние определено не бяхме в болницата. Това тук беше по-лошо.

Грубото просване на студения метален стол ме накара да изпищя. Множеството рани от преживените събития наскоро все още даваха сигнали, че скоро нямаше да зарастнат. Наранените ми от вчера китки бяха здраво пристегнати към стола, а нищожната ми съпротива бързо бе възпряна от ужасения плач на Мира и сваления предпазител на пистолета, който очевидно беше насочен срещу нея. Полицаите не бяха глупави. Използваха Мира, за да ме въртят на малкия си пръст.

Веднага след като чувала беше свален от главата ми, а зрението ми се приспособи, веднага ми стана ясно защо всичко ми беше толкова познато. Това беше една от стаите, която се използваше за детектор на лъжата. Трябваше да се досетя, че щяха да ни доведат тук. Всякакъв вид информация трябваше да бъде изкопчена от нас, а най-лесния начин беше този. Сега обаче не можех да излъжа, защото нямах от онези хапчета. Още отсега беше ясно, че щях да се проваля. До стола до моя се намираше още един, към който Мира беше завързана също като мен. По лицето й се спускаха струйки сълзи, докато цялата трепереше от страх. Един от полицаите в бяла униформа и каска на главата си продължаваше да държи пистолета си насочен срещу нея.

- Не я наранявай - изсъсках с колкото се можеше по-голяма доза злоба към него, а веднага след това се обърнах към Мира. - Хей, погледни ме, чуй ме. Не искам да се страхуваш. Искам единствено да си спокойна.

Моментът обаче, в който полицаят до мен отново опря пистолета си до главата ми, ме накара да си задържа езика зад зъбите. Те не искаха да говорим, а аз нарушавах правилата им. Напомних си, че ще трябваше да им се подчинявам. Засега.

Не знаех колко време беше минало откакто ни бяха вкарали в стаята. Няколкото полицаи продължаваха да ни обграждат, стриктно спазвайки законите. Не знам защо, но сякаш можех да усетя лекото задоволство от това, че бяха хванали нарушители. Сигурно получаваха бонус към заплатите си за такива подвизи. Заставих се да мисля трезво. Трябваше ми план за измъкване, който не включваше огромната вероятност да получа куршум в плътта си. Мислите ми препускаха към мечтата ми двете с Мира да си тръгнем оттук невредими, да се върнем в Дома, да се сгуша в Райдър, макар и да ми беше бесен, да преборим Създателя. Но реалността беше по-силна отвсякога. Аз бях спипана и на ръба да издам всичко.

Бях напът да се задавя в сълзите си, когато нечии стъпки отекнаха в коридора отвън и изведнъж всички полицаи се насочиха към вратата.

- Ти ми каза, че не могат да ни хванат - казах на Мира, защото все още недоумявах как се беше стигнало дотук. - Защо ни откриха?

- Точно в онзи отрязък от време не трябваше да има и се кълна - отвърна ми все още трепейки. - Вината не е моя.

Отказах се от това. Не й бях ядосана, просто имаше нещо, което не разбирах. Парче от целия този пъзел ми убягваше и това ме тормозеше. За моя радост обаче той бързо щеше да се разреши. Трябваше само да чакам.

- Ние ще се оправим, оставете ни - дочух нечий мъжки глас от коридора, докато отпращаше една част от полицаите. - Връщайте се на пост, благодаря ви, че хванахте престъпниците.

Присвих вежди в опит да се досетя чий говор беше този. Но хормоните на стреса бяха прекалено много и ми пречеха да се справя с тази лека мисловна задача. Неизгонените полицаи се върнаха отново при нас, но вече не бяха сами. Следваше ги и източника на моите тревоги от преди малко, но щом разпознах лицето му, едва не изпищях от радост.

- Тони?! - почти извиках, а смях на облекчение се изплъзна от гърлото ми.

Тони - докторът, при когото бях по време на детектора на лъжата; онзи, който ни докара в града на Анархистите; онзи, който изпълняваше заповедите на майка ми и първи се втурна в битка по време на нощта на нападението; странният човек, който очевидно играеше на два фронта и все още не беше хванат от властите - стоеше пред мен с бялата си докторска престилка и ми се усмихваше развеселено. Черните му очила с диоптър все още висяха на носа му, но брадата му беше набола.

- Крайно време беше да се видим, нали, Ари? - започна той, докато двадесет и четири каратова усмивка греееше на лицето му. Той даде знак на полицаите, които беше наредил на останат вътре с нас и всички изведнъж свалиха белите си каски. Двама от тях бяха момчета, докато другите двама - жени. Всички имаха типичните за Болните външни черти, които сами си бяха направили. Цветните им коси се виждаха от километри. Веднага познах едно от момичетата - онова, което рисуваше в килията на Лудницата при първото ми посещение. - Е, хареса ли ти малкото ни представление?

Представление. Това беше сигналът, за който баща ми ми беше казал да се оглеждам. Двете с Мира не се намирахме в беда, а просто бяхме част от един добре изигран театър от страна на Анархистите.

- Били сте вие? - опитах се да задам може би най-умния си въпрос, но огромната радост, която беше заменила страха от преди малко, ме караше да заеквам. Патрулите-ментета се заеха да отвързват крайниците на мен и Мира от столовете. - Защо, как? Как се вмъкнахте?

- Колко време още ти е нужно, за да разбереш, че ние сме навсякъде? - попита реторично, но с дружелюбен тон. - Това, че вчера Стоун и президентите на другите градове решиха да се отърват от Болните, изобщо не означава, че са ни унищожили. Още толкова много като нас умело се крият из средите на обществото без властите изобщо да подозират.

- Като теб?

Тони беше фантом. Появяваше се на едно място, след това напълно изчезваше само за да изникне отнякъде след определено време. Когато не го открих сред тълпата от задържани Болни си помислих, че беше загинал по време на сраженията в изоставения град, но очевидно просто имаше своите начини да се крие. Единствено можех да му се възхищавам на това негово умение.

Китките ни бяха освободени, а Мира веднага се сгуши в краката ми. Тя не познаваше Тони. Нямаше представа, че това беше просто огранизиран цирк.

- Съжалявам за лекото насилие и че ви изкарахме ангелите - продължи Тони. - Имаме внедрени съюзници във всеки един патрул, но не можехме да позволим на тези, който преди малко отпратих, да научат малката ни тайна. Очаквахме, че скоро някой от вашата групичка ще дойде, за да можем да предадем съобщението, но въпреки това не очаквахме, че ще бъде толкова скоро.

Сега вече всичко си идваше на мястото, но най-важното беше, че ние продължавахме да бъдем смятани за мъртви. Нямаше опасност да бъдем издадени, защото се намирахме заобиколени от наши хора. Въздишка на облекчение се изплъзна от устата ми, благодарна, че засега оставахме незабелязани от неприятелите.

Тони се огледа към ъглите на тавана, а аз се досетих какво търсеше. Камерите. Проследих погледа му, но червените лампички за запис не светеха. Това значеше, че бяхме в безопасност от това да ни подслушват.

- Чуй ме, Ариана. Празникът на победата. Университетът. Парадът. Всички. Преврат. Краят е близо.

Това трябваше да бъде съобщението, което баща ми очакваше. Официалният призив за предстоящото току-що ми беше предаден.

Отнеха ми части от секундата, за да навържа всичко изречено. Напоследък се бяха случили толкова много неща, че даже бях забравила кой ден наближаваше. Празникът на победата беше само след няколко дни, а аз напълно бях изключила този факт. Това беше денят, в който се празнуваше идването на власт на Създателя и новите закони, които организираха системата. В училище го наричаха най-великия ден от човешката история. Всяка година внушителния парад се организираше в различни градове, а точно сега нашият Район 4 беше домакин. Това значеше, че Създателят щеше да бъде тук заедно с другите висши управници. Всички жители на петте района щяха да дойдат тук, за да участват в празника. Именно тогава беше най-подходящия момент за смяна на властта.

Предстоеше ни последната битка, в която всичко беше на живот и смърт. Нямахме възможност да се провалим. Или сега, или никога.

- Искам това да достигне до всички Анархисти, който познаваш и да се подготвите добре. Армията ни е по-голяма отколкото си мислиш, така че шансовете ни да успеем не са никак нищожни.

Поклатих глава в пълно разбиране на случващото се, но не можех да пренебрегна колко изтръпнала се чувствах. Съвсем скоро всичко за Анархистите щеше да приключи, но имаше два варианта за крайния изход - щяхме или да се увенчаем с победата, или да бъдем хванати и избити.

- Камерите ще се включат отново след няколко минути, така че трябва да се махнете оттук по най-бързия начин - предупреди ме Тони, а полицаите-Анархисти ми подадоха двете чанти, които с Мира носехме преди да ни заловят. - Последвайте ме.

Раздвижих краката си след Тони, шепнейки на Мира, че всичко беше напълно наред и не се намирахме в никаква потенциална опасност. Тя обаче продължаваше да ме стиска здраво. Тони достигна прозореца и го отвори, покатервайки се на прикачена към външната стена желязна стълба. Последвах го безмълвно, пускайки Мира пред мен, за да мога да я пазя, ако случайно не успее да се задържи. Всичко това страшно ми напомни за хеликоптера и кошмара от вчера, но си напомних да не мисля за това, че мога отново да се пребия.

Скоро достигнахме покрива на Сградата за изследвания и Тони ни помогна да си стъпим на краката.

- Разстоянието между следващите сгради е мининално, което е добре - даде ни инструкции Тони, докато двете с Мира се оглеждахме неразбиращо. - Придвижвайте се върху покривите, така няма да има опасност да бъдете хванати от истински полицаи или камери. Слезте от тях чак когато достигнете крайната част на града и след това няма да имате проблеми.

Наистина сградите в центъра бяха почти долепени една до друга. Можехме да се справим с тази задача.

- Добре, благодаря ти, Тони - изрекох накрая, сбогувайки се.

С Мира веднага се насочихме към ръба, готови да се прехвърлим на следващата сграда, защото времето ни изтичаше. Не успях обаче да се сдръжа и хвърлих един последен поглед назад към Тони.

- До скоро, Ариана - каза ми той обнадеждаващо. - Ще се видим на Празника на победата.

-----------------------
Надявам се да ви е харесала новата част! Гласувайте и коментирайте!💋💋✌