Ден 16.

Събуждането ми беше последвано от онази куха болка в сърцето, когато знаеш, че нещо лошо ще се случи. Днес беше денят. Днес всички щяхме да понесем наказанието си, задето се бяхме опитали да се борим срещу системата и управниците.

Около мен се усещаше оживление. Сигурно охраната вече беше дошла, за да ни изведе навън. От време на време се чуваха писъци и плач, но през по-голямата част от този процес всеки мълчеше и не се съпротивляваше. Може би главно защото никой нямаше физическите сили.

Вчера, след като Стоун си беше тръгнал, успях да се нахраня с парчето хляб, което ми беше донесъл. Макар и да беше сухо и прашасало, защото беше стояло доста време на земята, успя да задоволи нуждите на червата ми. Сега отново бях гладна и жадна, но поне вече имах мининална енергия в тялото си.

Бях споделила на Райдър съдбата, която ни грозеше днес. Ние бяхме единствените затворници, които знаеха истината, за това какво ни предстоеше. Въпреки това в този момент не бях сигурна дали беше добре да разполагам с такава информация. През последните дванадесет часа тази мисъл не спираше да ме тормози и често проклинах изобщо идването на Стоун тук, за да ми съобщи новината.

Бледата червена светлина се процеждаше през решетките и имах възможността да наблюдавам какво се случваше около мен. Двама охранители, следвани от плешив мъж влязоха в килията срещу мен, в която от няколко дни моя връстничка се разлагаше на пода. Мъжът с бяла престилка се опита да намери пулса й, но беше повече от ясно, че сърцето й отдавна беше спряло да функционира. Без да изрази никаква емоция, той направи знак на големите охранители около него да вземат тялото.

Така и направиха, изнасяйки най-накрая вече покойната жена. Макар и да беше мъртва, никой от тях не се отнесе с уважение към нея. Изнесоха я все едно беше един боклук, който трябваше да бъде изхвърлен, за да не пречи на нормалния живот.

Подсмихнах се горчиво на разсъжденията си, защото бяха прекалено реални.

В ума ми се въртяха какви ли не епитети за отвратителното отношение на тези хора. Със сигурност щях да продължа да си измислям и още, но безгласната ми съпротива беше прекъсната от зловещото отключване на килията ми. Пред нея стояха отново големите мускулести пазачи, но този път до тях не беше Стоун. Нито пък мъжът, който беше установил смъртта на съседката ми по килия отпреди малко.

Фигурата на третият човек беше по-дребна и слаба, въпреки че бялата престилка й вдъхваше някаква сила. По походката, с която влезе при мен, се убедих, че това всъщност беше жена. Жена, която ми изглеждаше прекалено позната. Колкото повече се доближаваше до мен, толкова повече можех да разгадая чертите на лицето й.

Винаги перфектната кожа, златистата, вързана на стегнат кок коса и отсечените движения на тялото винаги извикваха в съзнаието ми името на един единствен човек.

- Фийби? - изрекох с едновременна радост и уплаха, когато тя се доближи до мен на достатъчно разстояние, за да се убедя, че наистина не грешах.

Последният път най-добрата ми приятелка и бивша съквартирантка лежеше безпомощно на пода на Лудницата, след като ножът на Стейси беше преминал през плътта й. Раната в гърдите й беше смъртоносна, а шансовете й за оцеляване - нулеви.

Толкова седмици наред я бях смятала за мъртва, а сега тя стоеше пред мен в отлично физическо състояние.

- Фийби! - повторих отново и не можах да скрия щастието си. Почувствах се както в онзи миг, в който я бях видяла в болницата след нападението над университета. - Ти... Ти си жива!

Очаквах някаква реакция от нейна страна. Но за моя изненада, устните й си останаха свити в права линия, а погледът, с който ме наблюдаваше беше празен и безразличен. Сякаш някаква стрела се заби в тялото ми.

И тогава разбрах защо всъщност беше това държание. Ние се намирахме в килия в Лудницата. Аз се бях превърнала във всичко, в което се бях кълняха, че никога няма. Единственият път, в който Фийби се беше държала толкова студено към мен беше, когато откри, че четях напечатания си на хартия акт за раждане.

- Какво? Надяваше се да съм мъртва ли?

Присвих очи към нея. Разбирах, че ми беше ядосана, задето я бях предала и изоставила в тежко състояние. Не можех да отрека, че бях ужасна приятелка, но нейното студено отношение ме нараняваше.

- Фийби, не бях вин... - опитах се да кажа, но в гърлото ми заседна топка.

Не можех да изговоря тези думи, защото бяха грешни. Вината за нейното страдание беше изцяло моя. На практика двете с Моли бяхме организирали измъкването от Лудницата. Ако не бяхме ние, Фийби нямаше да пострада. Макар и не аз да я бях наръгала с ножа, не биваше да отричам, че не бях замесена във всичко това.

- Седмица с опасност за живота, няколко операции и безброй банки с кръв, които ми бяха преливани. И на всичкото отгоре, трябваше да защитаваме болницата от откачените Болни, които се опитаха да нахлуят вътре и да ни убият - започна да обяснява тя с привидно раздразнен тон, докато отваряше металното си бяло куфарче и изваждаше различни лекарски пособия. - Лекарите казаха, че е цяло чудо, че съм оцеляла, макар че изпитвам болка в гърдите си при всяко едно вдишване. И то само защото ти реши просто да си тръгнеш.

Още няколко лекари и охранители минаха покрай килията ми и продължиха по безкрайно дългия коридор.

Фийби клекна до мен, за да бъде на моето ниво и ми нахлузи електрония апарат за кръвно налягане, който мигновено стегна ръката ми.

- Исках да ти помогна, кълна се - промърморих, стискайки зъби заради апарата.

Само веднъж ми бяха мерили кръвното и то беше преди години. Точно заради това подскочих леко при краткия звук, който издаде апарата около ръката ми и Фийби погледна какви бяха данните на дисплея.

- Кълнеше се и, че никога няма да се промениш - отвърна ми, търсейки нещо из куфара си. - В началото си мислех, че Болните са те отвлекли и са те взели за заложник, но после ми стана ясно, че това е било само и единствено твое решение. Кой те накара да извършиш всички тези неща? Моли ли ти проми мозъка? Прекарваше много от последните си дни тук с нея. Или пък срещна някой друг?

Сега не беше моментът да й обяснявам за Райдър. Нито как го бях срещнала, нито какво ми се беше случило, нито пък за чувствата, който имах към него.

- Не се дръж така, моля те, Фийби.

Не ми отговори, защото беше твърде заета да пъха термометър в устата ми. Задържах го с отвращение за няколко секунди между зъбите си, докато не измери телесната ми температура.

- Какво всъщност става? - попитах объркано. -Защо ме преглеждаш?

- Проверяваме кои Болни са в достатъчно добро физическо състояние, за да бъдат изведени оттук.

Говореше така сякаш вече беше част от обществото. Ние. Лекарите. Нейната мечта се беше сбъднала. Фийби вършеше работата, която искаше цял живот. Беше се превърнала в малка жалка част от пъзела на системата.

- Фийби, не прави това. В момента пращаш всички ни тук на публична екзекуция. Замисли се. Това не е човешко, а грешно.

Поех си дълбоко въздух, защото едва не се задуших при спомена за войника, който бях застреляла.

- Смъртта на стотици души ще тежи на съвестта ти до края на живота ти, ако допуснеш това да се случи. Повярвай ми!

С цялото си сърце желаех да видя някакъв вид разколебаване в очите й. Дори една малка искрица щеше да ми бъде напълно достатъчна, за да знам, че бях постигнала нещо. Но не. Нито един мускул от Фийби не трепна при думите ми. Тя продължаваше да върши работата, за която беше изпратена тук.

Една малка частица от мен се пречупи. Приятелката ми не можеше да бъде поправена, колкото и да се опитвах. Системата и нормите й бяха взели цялата душевност и вече никой не можеше да й я върне. За пореден път бяха успяли да превърнат някого в един човекоподобен робот.

Фийби не ме гледаше, докато й говорех. Напълно беше погълната от записването на данни за състоянието ми в таблета си. Идеше ми да я хвана и да я разтърся хубаво, за да я накарам да осъзнае каква голяма грешка правеше, но нямаше да има голям смисъл. Вече беше твърде късно да бъде спасена.

- Всичките параметри показват доброто ти състояние - обяви тя и се зае с повторно ровене из куфарчето.

Искаше ми се да попитам какво значеше това. Щеше ли да ме изпрати навън да бъда убита? За съжаление обаче Фийби ме хвана напълно неподготвена, когато заби спринцовка в ръката ми, предизвиквайки порив на изненада от моя страна.

Опитах се да се възпротивя, но веществото бързо се беше примесило с кръвта ми и започнах да губя съзнание. Лицето на Фийби ставаше все по-премрежено пред очите ми, а последните думи, които изрече към мен звучаха като далечно ехо:

-Много съжалявам, Ариана.

Не бяха случайни. Съдържаха символика, която смразяваше мозъка ми. Това й бях казала точно преди да я изоставя насред коридора със смъртоносна рана.

Тялото ми се отпусна, но през няколко секунди се връщах в съзнание. Усетих как някой ми сложи нещо на главата и завърза крайницте ми, за да не се противя, въпреки че беше невъзможно при положение, че инжекцията ме държеше в полу-будно състояние.

Спомените след това бяха откъслечни. Някой ме носеше. Учестено сърцебиене. Сън. Тежък удар на тялото ми с някакъв метал. Събуждане. Потене. Около мен имаше още хора. Сън. Движение на превозното средство, в което ме бяха качили. Гадене. Паника.

Физическият дискомфорт се редуваше на всеки няколко минути. Въпреки това ми беше ясна целта на тази инжекция. Трябваше да бъдем отслабени, за да бъдем изведени извън Лудницата без съпротивление.

Някой около мен изпъшка тежко. Отново заспах.

***

Тихото буботене около мен за хиледен път днес ме накара да се върна към реалността. Тялото ми се чувстваше страшно изтощено, но не защото наистина беше такова. Причината беше в продължителното действие на упойката, която ми беше сложила Фийби.

Осъзнавайки заобикалящия ме свят, усетих, че не можех да мръдна ръцете си, понеже бяха завързани зад гърба ми прекалено стегнато, а и някой допълнително ме държеше за по-голяма сигурност. Ожулените ми колене се търкаха в прашните изпочупени плочи под мен и част от тях се бяха забили дотолкова в кожата ми, че бях сигурна, че имах рани.

На главата ми продължаваше да бъде чувала, който не ми позволяваше да видя обстановката. През малките дупки на плата можех единствено да видя бледата външна светлина, което ме наведе на мисълта, че вече не се намирах в Лудницата, нито пък в превозното средство. Въздухът ми беше намалял и имах чувството, че се задушавах.

Направих опит да размърдам китките си с надеждата да разхлабя стегнатите въжета, но единственото, което успях да си причиня, беше допълнителна болка. Нямах друг избор освен да изчакам това, което щеше да се случи. Концентрацията върху шумовете около мен обаче само ме обърка. Имах чувството, че слухът ми беше леко увреден от експлозията в централата, която можеше да ме убие, ако стоях малко по-близо.

Изведнъж всичко заглъхна. Мъртвешка тишина се разля навсякъде около мен. Нито разговор, нито стъпки. Просто сякаш светът беше замрял.

И тогава някой свали чувала от главата ми.

Колкото и мрачно да беше времето навън, не можех да не присвия очите си. Виждах дневна светлина за първи път от над две седмици насам. Облаците бяха закрили изцяло слънцето, но въпреки това то продължаваше да ми създава дискомфорт. Беше ми трудно да се приспособя, но трябваше да го направя.

Постепенно зрението ми се върна към нормалното, но веднага щом видях какво ме заобикаляше, съжалих, че си бях отворила очите.

Намирах се на главния площад на града - там, където се намираше университетът, Сградата за изследвания и всички други важни за обществото места. Последният път, когато бях видяла това място, беше на един от мониторите в централата. Тогава много от постройките бяха разрушени, но сега беше още по-зле. Сградите бях почти срутени, плочките - разкъртени. Целият град беше заприличал на един ад.

Над главата ми се чуваше продължително борене на перките на хеликоптер с вятъра. Беше един от военните, но към него беше прикрепена камера, която следеше какво се случваше на огромния площад, който обаче изобщо не беше празен.

От всички страни бяхме заобиколени от Здрави в техните типични безцветни облекла и сурови изражения. Всички бяха на различни възрасти, но изглеждаха толкова еднакви. Всеки един беше вперил поглед в нас и не мърдаше в очакване.

Оказа се, че не бях единствената в центъра. В полу-кръг бяха наредени и останалите Анархисти в същата поза като моята - завързани и коленичили. И те имаха зад себе си по един охранител, който зорко следеше за поведението им.

Огледах лицата им. Един поглед беше достатъчен, за да разбера какво изразяваха - болка, изтощение, омраза, но и още нещо. Непримиримост. Можех да усетя онази искра, която гореше в душите на всички тези десетки, дори стотици Болни, които в момента биваха унижавани по такъв ужасяващ начин.

Очите ми зашариха из тълпата на земята. Нуждаех се да видя поне някого от моите близки. Далеч в другия край на кръга мярнах Моли, но състоянието й беше твърде тежко, за да ме забележи. Зелените кичури на Стейси също не можаха да ми убягнат. Главата й беше уморено отпусната настрани, държейки клепачите си спуснати, но нещо в позата на тялото й ми подсказа, че може би се преструваше. Мускулите й бяха прекалено стегнати, за да беше в безсъзнание.

Продължих да търся любимите си хора и вълна на облекчение ме заля, когато случайно разпознах дребната, но жилава фигура на госпожа Фрийман. Прекараните две седмици в лишения и изтезание я бяха превърнали в кожа и кости. Имах чувството, че се беше смалила многократно, но едно не се беше променило - миловидната й усмивка, която познавах от толкова отдавна.

Макар и в толкова труден момент, тя пак беше успяла да ми вдъхне надежда и позитивизъм. Не знаех дали тя знаеше какво ни очакваше, но самият факт, че се усмихваше, ме караше да вярвам, че все още имаше шанс да ни се размине.

Едни сини очи обаче не можеха да не привлекат вниманието ми. Престоят в затвора на Лудницата не беше пощадил и него. По лицето си имаше няколко струйки кръв, които изглеждаха пресни. Умората си личеше от километри, но всичко за секунда спря щом и двамата срещнахме погледите си. На не много голямо разстояние от мен стоеше той.

- Райдър! - изкрещях изведнъж без да осъзнавам, че нарушавах настъпилата гробна тишина. Гласът ми звучеше дрезгав и почти чужд.

Не можех да скрия щастието си от това, че го виждах след толкова много време. Устните му се извиха в искрена усмивка, която ми даде енергия да се възпротивя и се опитах отново да се измъкна.

Щастливият момент обаче беше помрачен за части от секундата, когато силен удар се стовари върху гърба ми, наказвайки ме за това, че нарушавах реда. Последва още един още по-силен, който успя да ме събори с лице към земята и носът ми да се удари в плочките. От гърлото ми се изтръгна мъчителен писък, който се опитах да прикрия с прехапване на устната си. Охранителят продължаваше да ме налага все по-ядосано, докато всички присъстващи наблюдаваха как ме пребиваха.

- Оставете я! - познах уплашения мъжки глас на Райдър.

Зрението ми беше премрежено от адската болка, но то не ми беше нужно, за да разбера, че и Райдър беше споходен от моята съдба. Ударите с пръчки върху гърбовете на двама ни не преставаха и всеки път потъвахме все повече и повече в агония.

Моментът, в който пазачът ми ме хвана за косата и ядосано ме изправи отново на колене, беше все едно чак сега си поемах въздух. Дишането ми беше толкова накъсано, че едва ли можех лесно да се успокоя. Ужасяващата болка в гърба щеше да ме преследва до края на живота ми.

Опитах се да се успокоя. Наказанието на Райдър също беше приключило и сега и двамата изглеждахме еднакво омаломощени. Колкото и да ме болеше обаче, не си позволих да покажа слабост. Главата ми беше високо вдигната, докато всички ме наблюдаваха със затаен дъх.

Нямаше да си позволя да бъда жалка отново. Време беше да приема болката и вървя напред без срам. Никога преди не се бях чувствала толкова добре в кожата си, макар и да се намирах в много безпомощно положение в момента.

Изведнъж всички погледи се насочиха към голямата трибуна, която едва сега забелязвах. Единственият звук идваше от нечии обувки, които се изкачваха по стълбите, достигайки сцената, откъдето всеки можеше да вижда какво се случваше.

- Добър ден на всички - поздрави монотонно Робърт Стоун през микрофона. - За мен е голяма чест, че всички дойдохте тук днес, за да станете свидетели на един исторически момент.

Престореното кашляне беше опит за драматична пауза.

- В последно време станахме свидетели на бунтове, незаконни революционни организации и отричане от системата. Преживяхме много, много сгради бяха унищожени, но днес е време да върнем на Болните всичко, което те ни причиниха през последните няколко месеца. Наложи се да предприемем крайни действия, за да спасим човечеството от Болните. Днес те ще бъдат заличени и много се надявам, че ще бъдат последните такива в обществото ни. Отсега нататък ще градим животите си без Болни, които да се опитват да ни влияят.

Сдържаната му усмивка преди да произнесе последните си думи обаче носеше нещо зловещо.

- Добре дошли на публичната екзекуция на декласираните елементи от Район 4.

---------------------------------
Благодаря ви за 7К+!!!!! Нямате си и на представа колко ви обичам! Гласувайте и коментирайте!^^ <3