Чувството да бъдеш залят изведнъж от толкова много спомени можеше да е опасно. Усещах как се бях превърнала в една статуя, гледаща само напред, докато в ума ми препускаха хиляди мисли със скоростта на светлината. Не можех да ги спра. Не можех да избягам от това място. За всички нас то трябваше да се превърне във временно убежище - далеч от неприятели - но за мен то беше един затвор.

Затвор на миналото ми.

- Идваш ли или ще си стоиш навън до довечера? - долетя до мен гласа на Моли, която вече беше на няколко метра напред.

Бях загубила способността си да говоря. Целият шок от озоваването ни тук, и то след такъв дълъг ден, ме беше залял като огромна океанска вълна. Никога не бях вярвала, че отново беше възможно да се върна. Напускането ми преди няколко месеца беше краят на моето пребиваване в Дома. Оттогава трябваше да заживея самостоятелно и да се оправям сама, но ето, че пак се придвижвах към сградата, в която бях живяла осемнадесет години.

Макар и да не бях напуснала Дома много отдавна, сградата коренно се различаваше от тази, която всъщност пазех като спомен в съзнанието си. От изкрящо бялата облицовка и перфектно почистената околност нямаше и следа. Размириците в града, предизвикани от избягалите Болни от Лудницата, бяха стигнали дори и до мястото, където се отглеждаха "изоставените" деца. Не ми беше ясно какво точно се беше случило тук, но ясно си личаха белезите от войната. Половината сграда беше опожарена, а по останалата част бяха нанесени огромни щети. Над голямата входна врата, където с големи букви преди имаше табела Дом за деца - Район 4, сега просто беше изрисуван с бяла боя вече познатия ми знак на Анархистите. Близо до него няколкото изписани неприлични думи правеха обстановката още по-злокобна.

Никъде около нас не се и чуваше жива душа. Каквото и да беше станало с децата и персонала, те вече не бяха тук. Или бяха избягали по време на нападението, или са били убити. Знаех, че Анархистите бяха нападнали градската болница, но очевидно тя не е била единствената им цел. Те нападаха всички институции, които се опитваха да ги превърнат в нещо, което не бяха. Напълно логично беше да се прицелят и в Дома. Той беше основната причина за страданията на хората от Лудницата. Децата им биваха отнети и оглеждани тук, живеейки с мисълта, че нямат родители. Всички онези Болни майки, бащи, братя и сестри имаха пълното право да бъдат гневни на Дома за причинените им страдания.

Отне ми доста време, за да забележа, че нечии малки очички се бяха впили в мен и се опитваха да изследват изражението ми. Самата аз се зачудих какво точно издаваше то. Страх, притеснение, омраза, отчаяние? Не знаех, но малкото момиченце, чиято ръка държах здраво не спираше да ме гледа, изучавайки ме.

Ако бях на нейно място, сега може би беше моментът да се опитам да избягам. Да се отскубна от врага си и да побягна надалеч. Но въпреки това тя не се опита да го направи. Единствено продължаваше да ме гледа, вперила детските си очи в раздраната ми от мъки душа. Сигурна бях, че усещаше в каква буря се намирах. Тя не знаеше всъщност какво беше тази сграда, за какво се използваше преди, за обитателите на нейната възраст. Но аз знаех...

Преглътнах с огромни усилия и раздвижих скованите си крака към посока входа. Момичето безмълвно ме последва напред, вървейки с една и съща скорост. Повечето от останалите вече бяха влезли вътре. Единствено Райдър все още стоеше и придържаше почти разпадналата се врата, докато влизахме.

С едната си ръка стискаше здраво метала все едно се опитваше да го огъне. Истината беше, че и той се бореше с мислите си. Той се измъчваше и си личеше по посърналото му изражение. Погледнах го съвсем замалко, преминавайки покрай него, но веднага трябваше да насоча вниманието си към вътрешността на вече бившия Дом за деца.

Миризмата на изгорено и застояло веднага изпълни ноздрите ми и почувствах, че се задушавах. Но не от въздуха, а от продължаващите да нахлуват в съзнанието ми спомени. Познавах това място като петте си пръста. Главното помещение се беше разкрило пред мен и, макар и сега в малко по-различно състояние, все още можех да усетя онази консервативна енергия, която струеше от него. Как всяка сутрин абсолютно всяко дете, живеещо в Дома, минаваше оттук със съсредоточен напред поглед и координирани крачки. Как всеки знаеше накъде да се насочи и изпълняваше задълженията си. Как от множеството тонколони се разнасяше монотонния глас на директорът на Дома, който ни обявяваше днешната дата и ни поздравяваше за добро утро, след което ни изчиташе задълженията ни за деня. Всяка възрастова група си имаше определени такива, освен ходенето на училище в града.

Дотолкова бях погълната, че даже в един момент започнах да се чудя кое всъщност беше истина. Спомените, който преживявах отново или реалността?

Разтърсих глава в опит да забравя всичко. Трябваше да започна отначало. Това вече не беше онзи Дом, в който бях живяла. Сега се намирах в просто една изоставена сграда насред нищото.

- Хайде - произнесох на глас, но сякаш повече на себе си. Гласът ми беше дрезгав, сякаш досега бях крещяла. - Да настигнем останалите.

Думите ми бяха предназначение към Райдър, който все още стоеше неотлъчно до мен. Насилих се да го погледна, но но единствено с това успях да се убедя колко разбити душевно бяхме и двамата. Аз бях жестоко преследвана от кошмари, а той едва не ме беше загубил. Искаше ми се да имаше някакъв лек за съзнанията ни.

- Добре ли си? - попитах го несигурно, макар и отговорът да беше очевиден.

- Да, Ариана - опита се да ми отвърне, но му беше трудно. Веждите му се бяха намръщили. - Но просто не мога да повярвам каква глупост щеше да извършиш.

Забелязах колко трудно му беше да говори. Сякаш шокът от преживяното още го държеше.
Вината за състоянието му беше изцяло моя и го знаех. Той ми беше сърдит и то много.

- Ей, Здрава, ще благоволиш ли да ни упътиш нанякъде? - отдалеч произнесе раздразнено Стейси. - Имате достатъчно време да ги гукате с Райдър, но ти си тази, която познава тази сграда най-добре.

Макар и Отрин да беше този, който беше избрал Дома за наше убежище, той не беше толкова наясно с него като самата мен. Всички тук имаха само повърхностни знания за това място, докато аз го познавах наистина.

- Елате след мен. Ще ви заведа в столовата.

След толкова много преживявания, най-логично беше да ги заведа в стола, където преди всички деца се хранеха. Можех ясно да си спомня всяка една сутрин, прекарана на металните студени маси и столове, заобиколена от обезличените поколения. Дотолкото бях успяла да видя отвън, тази част от сградата не беше засегната. Единствено бяха нанесени щети върху горните етажи, където попринцип бяха една част спалните помощения.

Завлачих краката си напред и свих наляво, докато всички останали ме проследиха с поглед. За няколко секунди хванах и баща ми да ме гледа изпитателно, но не само това. Чувствах, че колкото и здрав да беше физически, и той не можеше да се пребори с очевидния факт, че аз бях неговата отдавна изгубена дъщеря, прекарала целия си живот тук.

През цялото време така и не бях пуснала ръката на малкото момиче. Същевременно и то не се беше възпротивило. Сякаш по команда развижи долните си крайници в синхрон с мен и сега заедно се придвижвахме към столовата с една и съща крачка. Наистина можех да се върна назад във времето, когато всяка сутрин ставах свидетел на това координирано вървене. Все едно не вървяха стотици хора, а един.

Из цялата сграда тегнеше призрачна тишина. Стъпките ни отекваха из всички помещения, карайки кожата ми да настръхва. Чувах как останалите ме следваха покорно зад гърба ми, докато не избутах със сила големите железни врати и пред нас не се разкри столовата на Дома.

Бях прекарала голяма част от престоя си тук, точно в това помещение.

Студеният стол под мен ме кара да потрепвам, въпреки че отдавна съм свикнала с него. Както винаги, стоя пред една от многобройните дълги маси из столовата, заобиколена от десетки деца като мен, които кротко хапват от закуската.

Препечена филия с масло и горещ билков чай без захар.

Дори начинът, по който връстниците ми ядат излежда еднакъв. Заучен. Никой не говори. Всяко едно дете се е съсредоточило върху набавянето на сутрешните си протеини, за да може да огранизмът му да издържи поне до обяда в училище.

Поглеждам към белия си часовник на китката. Твърде голям ми е все още, но го нося от достатъчно дълго време, за да стане част от мен. 7:26. Училището започва точно в осем. Всеки трябва да е приключил със закуската си до 7:30, за да можем да бъдем закарани до града от няколкото чакащи ни отвън автобуси.

Почти привършвам с чая си. Оглеждам децата около мен. Някои са по-малки, други - доста по-големи. Никой не отвръща на погледа ми. Засрамвам се, задето съм си позволила толкова дълго да зяпам останалите. Смъмрям се наум и отново се заглеждам в чашата си.

За миг срещам отражението си в напитката. Късата ми до ушите коса изглежда абсолютно еднаква като тези на останалите момичета между шест и четиринадесет годишна възраст. Такова е правилото. Вчера се бях сбогувала с дългите си кигури. Все още свиквам без тях.

Не ми е приятно да бъда еднаква като останалите. Но си казвам, че така е най-добре. Че всичко това е за нас. За бъдещето ни. Не бива да си позволявам да излизам извън нормите. Всички тук искат да ни направят такива каквито трябва да бъдем, ако искаме нормален живот след напускането ни на Дома.

Допивам последната глътка от вече изстиналия чай и се изправям. Черните ми обукви стягат пръстите ми до болка, но не се оплаквам. По-голямата част от децата също вече се насочват към изхода. Никой не иска да закъснява за училище.

Време е за един пореден монотонен ден.

- Ариана!

Нечий глас успя да ме извади от транса, причинен от заливащите ме детски спомени. Звукът идваше малко встрани от мен и ми отне няколко секунди да осъзная, че Спайкс ми говореше нещо.

- Къде е кухнята? - попита ме очевидно отново.

Животинският инстинкт беше по-силен в момента. Всеки един от нас беше преживял достатъчно голям глад в последно време. Напълно естествено беше сега всеки да мисли първо да затова как да задоволи стомаха си с храна. Усетих как и моите черва закъркориха умолително. Във времето, прекарано в хеликоптера, никой от нас не беше хапнал. Единствено имахме достъп до няколкото шишета вода.

- Върви напред и после свии вляво - отвърнах му с присипнал глас.

Помещението изобщо не изглеждаше така както го помнех преди. Голяма част от дългите маси бях преобърнати, а по пода се стелеха всякакви видове счупени на парчета съдове. Беше повече от ясно, че излезлите заради мен на свобода Болни бяха минали оттук, оставяйки след себе си безпорядък.

Тръпки ме побиваха от това какво ли се беше случило, но след това се замислих дали щях да се чувствам по-спокойна, ако всъщност това място беше също толкова изрядно, колкото беше преди? ... Не, нямаше.

Всички вече отдавна бяха се запътили към кухнята на Дома, говорейки си на висок тон. Единствено аз и малкото момиче стояхме неподвижно до входа. Усещах с периферното си зрение как ме наблюдаваше отново. Разтърсих глава нервно, напомняйки си, че трябва да остана силна.

- Сигурно си гладна, ела да ти намерим нещо за ядене - предложих й след малко, правейки крачка напред.

Засега нямах никаква представа какво ни предстоеше. Нито пък дали щях да имам силите да преодолея бъдещите предизвикателства... Но едно ми беше ясно. В момента трябваше да се изправя очи в очи с преследващите ме спомени, които витаеха из Дома за деца.

И знаех, че те едва започваха.

-------------------------
Добре, това определено е най-скучната глава, която съм писала някога и се извинявам за това, но реших да обърна внимание на чувствата и спомените на Ариана от това посещение. Дано не сте заспали, докато сте чели.😴😴

И едно кратко съобщение... Тъй като вече ще бъда първа смяна, ще продължа да качвам в понеделник, но вече можете да очаквате новите глави следобед, а не сутрин.✌✌

Гласувайте и коментирайте!❤❤