Ден 14.

Отново същата клетка, отново същата нетърпима воня, отново същата реалност. С всяко събуждане се надявах, че беше възможно да се намирам на някое друго място, далеч оттук, но не. Разочарованието се стоварваше върху плещите ми с пълна сила, стягайки болезнено дробовете ми.

Нямаше да се измъкна.

Бяха изминали две седмици откакто армията на Създателя ни беше нападнала неочаквано и взела по-голямата част от оцелелите за заложници. Оттогава не спирах да отброявам изминалите дни. Това беше единственото, което ми помагаше да запазя разсъдъка си.

Всичко, което беше наредено, беше изпълнено до последния детайл. Бунтовниците бяха отведени в районите, от които идваха. Бяха ни стоварили като нищожества насред площада и ни влачеха най-безцеремонно до Лудницата. Никой не се интересуваше от това дали си ранен, дете или възрастен. Армията просто си вършеше работата.

Отдавна вече се бях превърнала в част от групичката Анархисти. Макар и в досието ми да пишеше, че съм клинично Здрава, никой не си направи труда да го погледне веднага след като ме доведоха. За тях вече нямаше значение какво беше отбелязано в данните ми. Щом бях с Анархистите извън града, значи бях Болна.

Не си спомнях много от пристигането си обратно в града. В главата ми все още се въртяха откъслечни спомени за това как ме избутват грубо в сградата, след което ме напъхват в килията, заключавайки я.

И така, новият ми дом беше в една от множеството зловещи килии в затвора под мазето. Тук беше мястото, откъдето бях преминала, за да достигна до Райдър по време на освобождаването, за да заминем за града на Анархистите. Тогава зад решетките се намираха стотици Болни, нарушили твърде много правила и чакащи своята екзекуция. Сега от тях нямаше и следа, но навсякъде все още се носеше натрапчивата миризма на нечистоплътност и разлагане.

Очевидно бяха освободили килиите специално за нас. Смятаха, че ние бяхме по-голяма заплаха. И може би бяха прави. Всички клетки около мен бяха запълнени от Анархисти от нашия град. Някои бяха с още няколко човека в клетка, други бяха сами.

Като мен.

Обяснявах си това с факта, че ме смятаха за по-опасна. Сигурна бях, че вече знаеха коя бях. Също така им беше повече от ясно, че аз вече знаех коя бях.

Отместих главата си на другата страна, но дори това нищожно движение ме накара да изтръпна от болка. Тялото ми още не можеше да се възстанови от множеството контузии. Никой досега не ни беше оказал каквато и да била медицинска помощ.

Отношението към всички ни тук беше повече от отвратително. В килията нямаше никакви подходящи за живеене условия. Налагаше се да спя на земята, опитвайки се да не мисля за факта, че тук доскоро са били рязани крайници. Даваха ни храна и вода през няколко дни колкото да не умрем.

В подземието почти не се чуваше звук. Една част от затворените бяха умрели още първите няколко дни от кръвозагуба, но никой не си правеше труда да извади труповете им. Другата част просто се бяха отказали да се молят за спасение.

По всяко време на денонощието при нас беше тъмно. Единствено за няколко секунди, когато идваха да ни носят храна, червената лампа на тавана примигваше зловещо, за да ни напомни, че беше време за ядене, колкото и оскъдно да беше то.

През решетките на собствената си килия можех да наблюдавам единствено тази, която беше срещу мен. Младо момиче на моята възраст се беше свило на кълбо в ъгъла. От два дни не беше мръднало. Започвах да се замислям, че вече отдавна не беше сред живите.

Ежедневието ми ставаше все по-мъчително с всяка изминала секунда. Тялото ми беше изсъхнало от липсата на течности и полезни вещества. Не ни бяха давали нищо вече втори ден. Усещах как скоро също щях да се спомина като момичето срещу мен.

Дори стоенето с отворени очи ми доставяше твърде много натоварване. Облизах безпомощно устните си, надявайки се че по някакъв начин ще успея да ги хидратирам. Бяха толкова напукани, че често от тях се стичаше кръв.

С последни сили се придвижих пълзейки от едната част на килията до другата. Гърбът ми се опря в един от ъглите и изчаках някоко секунди, за да възстановя дишането си от това физическо натоварване.

Наложи ми се да направя няколко неуспешни опита преди да успея да произведа някакви нечленоразделни звуци от гърлото си. Целият ми организъм беше отслабен, включително и гласовите ми струни.

- Ра... Райдър - най-после успях да произнеса, но трудно бих казала, че това беше моя глас. Звучах толкова уморено.

Не беше нужно да казвам повече. Чух леко размърдване в килията до мен, с която бях отделена чрез тухлена стена, и след малко някой се настани в ъгъла от другата страна. По дишането можех да го позная.

- Тук съм - отвърна ми Райдър, но също толкова трудно колкото мен.

Въпреки всичките неща, през които бях преминала, това, което ми беше донесло най-много радост, беше фактът, че Райдър беше още жив. Бяха го вкарали тук седмица след моето пристигане. В малките опити да проведем някакъв разговор той ми беше разказал, че се е крил прекалено много и на армията им отнело твърде много време да го открие из града. Щеше ми се да науча още подробности, но и двамата нямахме достатъчно сили да разкажем един на друг какво бяхме преживели.

Само тези две прости думи ме накараха да извия устните си в съвсем лека усмивка, макар и да ми донесе болка.

- Н-не... Не мисля, че ще издържа още дълго - произнесох, събирайки всичките си сили.

Наистина започвах да вярвам, че никога нямаше да изляза оттук. Тялото ми не можеше да издържи повече в такава обстановка. Отивах си.

През цялото това време, прекарано тук затворена, нямах възможност да видя как изглеждаше Райдър. Последният път, в който го бях направила, беше преди да ме затвори в бункера на централата. Но не ми бяха нужни очи, за да знам, че и той преминаваше през всичко, през което и аз. Всеки ден разговорите ни ставаха все по-малко, все повече започвахме да се изморяваме дори и от малкото физическо натоварване. И двамата скоро щяхме да бъдем пътници.

Леко кашляне наруши паузата след моето признание.

- Не си мисли такива неща - каза ми с дрезгавия си от липсата на течности глас. -  Ще се справим.

Това място можеше да ти отнеме всичко - свободата, силите, задължителните за всеки организъм вещества, но знаех, че едно никога нямаше да може - несломимият дух, който притежаваше Райдър. Въпреки всичко и всички, той продължаваше да се бори. Радвах се, че можеше поне за малко да влее успокоение в изсъхналите ми жили.

- Какво ще стане с нас?

Това беше въпросът, който си задавах от самото начало. Никой досега не ни беше споменал за последствията. Захвърлиха ни в килиите като животни и често си мислех, че просто смятаха да ни оставят тук да си умрем от изтощение.

Но знаех, че каквото и да правеха с нас, те ни искаха мъртви. Желаеха да бъдем заличени от историята на човечеството. И определено щяха... Независимо по какъв начин.

- Каквото и да е, няма да успеят да ни победят. Не и този път.

В този миг обаче чувствах точно обратното. Системата взимаше надмощие и съвсем скоро щеше да ни смаже напълно със силния си юмрук.

Настъпи няколкоминутно мълчание. Тези думи, които си бяхме разменили, бяха тежки и в буквалния, и в преносния смисъл. Никой не знаеше какво повече да каже. Трябваше само да чакаме и да разберем съдбата си.

Скоро обаче Райдър проговори:

- Съжалявам, че те забърках в това, Ариана - Усетих как произнасяше всяка дума с лека горчивина. - Не биваше да го правя. Не заслужаваш да си тук сега.

Познавах Райдър вече сравнително добре и знаех колко лесно ранима можеше да бъде душата му. Загубата на семейството му и всичко, през което беше преминал, го беше направил силен, но същевременно и много чувствителен. Но не исках да му причинявам болка и незаслужена вина.

- Може би ако не се бях ровил в миналото ти след като се запознахме... - продължи той болезнено. - ... Ако ти не беше разбрала от мен истината. Ако просто беше продължила живота си без мен... Нямаше да бъдеш замесена. Щеше да си навън, а не да гниеш с всички останали в този шибан затвор!

С всяка изминала дума гласът му звучеше все по-ядосано. Но не се сърдеше на мен. Беше ядосан на себе си, че беше позволил да стана част от Анархистите.

Смях, изпълнен с омраза към действията си, се изтръгна от гърлото му, придружен с поредна кашлица.

- Отново бях егоист. Винаги съм бил такъв. Мислех единствено как да се измъкна от Лудницата, но нито веднъж не ми хрумна, че може би ти причинявам страдание. Осъзнах го твърде късно.

Не беше виновен за нищо. Абсолютно за нищо. Не биваше да се самообвинява.

- Съжалявам много - промълви накрая, леко подсмърчайки. - За всичко.

Наместих се още по-близо до стената сякаш така можех да се докосна до него. Толкова ми се искаше да го докосна, да го прегърна, да изтрия сълзите му, но тухлената преграда правеше това мое желание неосъществимо.

- Не е вярно - проговорих и леко докоснах с пръсти една от червените стари тухли. - Причини ми много неща, но не и болка. Показа ми какво значи да се живее, да се чувства. Не бих заменила тези мигове за нищо на света.

Въпреки че тялото ми беше пресъхнало, в крайчеца на очите ми започнаха да се образуват сълзи.

- Ако не беше ти, никога нямаше да разбера за родителите си и всички гадни циркове, които управниците играеха. Нямаше да усетя какво значи да живееш истински, без ограничения. Всичко това, което съм сега е благодарение на теб!

Подсмихнах се, осъзнавайки, че всъщност Райдър беше моят спасител.

- Предпочитам да истинска съм тук с теб, отколкото сама навън на свобода, заблуждавайки се.

В града вече нямаше място за мен. Бях отлъчена от обществото, но за първи път в живота си, това не ме притесняваше. Преди няколко седмици се бях тормозила за теста, който ни определяше и оттогава изпитвах едно странно чувство, което чак сега разбирах.

Не се бях страхувала от това, че можеше да не ме приемат в обществото. Страхувах се от това, че щяха.

Аз не бях Фийби. Не можех да бъда нейно копие, колкото и да се бях опитвала. Очевидно не виждах нещата от нейната гледна точка. Защото аз си бях аз. Всеки се опитваше да наложи своите принципи върху мен, но никой не беше успял напълно.

За секунда се замислих какво ли би казала Фийби в това положение. Дали все още щеше да ми бъде приятелка. Или пък щеше да ми обърне гръб, защото не приличах на нея. Нямаше как да разбера.

- Искам само да си добре. Ти си единственото, което ми остана - отвърна ми, но начинът, по които говореше ми подсказваше, че вече се беше отказал да се бори с напиращите сълзи.

Напълно беше прав. Сега можехме да разчитаме само и единствено на другия. И двамата нямахме дом, и двамата нямаше да бъдем разбрани.

- Добре съм. Ще бъда.

По сухото ми лице се отрони малка сълза. Последва още една. И още една. Безизходицата беше завладяла и двама ни. Комбинацията от заобикалящата ни обстановка и неспиращите мисли какво щеше да ни се случи ни обземаше и бавно започваше да ни яде отвътре.

Плачът още повече отслаби тялото ми. Единственото, което исках бе да легна и да заспя. Страхувах се обаче, че ако го направех, имаше шанс да не се събудя повече. Малко по малко усещах как не ми оставаше още дълго.

От една от съседните клетки се чу пронизителен женски писък, който беше последван от неконтролируем плач. Тя говореше на някого, но явно не получаваше отговор.

От нечленоразделните й звуци доволих как се молеше на малкото си момиченце да се събуди. Но очевидно беше твърде късно.

Затворът беше взел поредната си жертва.

Опитах се да се изправя на крака, но те окончателно отказаха. Спуснах се отново по стената и седнах на прашасалата земя. Не за първи път чувах такива вопли за помощ. Въпреки това с всеки следващ път ми ставаше все по-трудно да ги слушам.

- Говори ми нещо - промълвих отчаяно към Райдър. - Каквото и да е, моля те.

Имах нужда нещо да ме разсее. Майката загубила детето си продължаваше да оплаква загубата си, което правеше положението ми тук още по-мъчително. Не исках да си мисля, че може би аз щях да съм следващата.

Трябваше да мисля зе нещо друго. Нуждаех се.

- Разкажи ми за името си. Какво е значението му?

В днешно време никой не кръщаваше децата си с имена, който означаваха нещо. Напротив, всеки се стараеше да даде на наследника си възможно най-обикновеното име, за да не се издига над останалите. Но знаех, че това не важеше за Райдър. При него всичко имаше значение. Включително и името му.

- Рицар - отвърна ми той след малко. Едва ли някога някой го беше питал такъв въпрос. - Родителите ми винаги са мислили креативно. Като бях малък ми казваха, че имената ни ни дават някаква сила и посока в този живот. Тогава не ги разбрах много, но сега ми е ясно, че не са избрали това име случайно.

Макар и да не му беше приятно да си спомня за семейството си, което вече не беше на този свят, не можех да не забележа топлотата, с която говореше.

- Хората с това име са смели и не искат никой да им казва как да живеят. Интуитивни, с приключенски дух.

- Избрали са го много правилно... Райдър.

Не знам защо толкова много ми харесваше да повтарям името му. Може би защото в него беше вложен някакъв смисъл, нещо, което ме караше да се замислям.

Скоро между нас настана тишина. И двамата бяхме уморени и имахме нужда от почивка. Откъм тухлената стена вече се носеше равномерното дишане на Райдър, който вече беше потънал в света на сънищата. Облегнах се на другата страна и се опитах да затворя очи.

Въпреки почти пълния мрак обаче, ми направи впечатление няколкото издълбани чертички в стената. Не ги бях забелязала, защото не се бях обръщала преди. Наложи се да се доближа до тях и с напипване да разбера, че това всъщност бяха думи.

Бяха имена.

Отне ми известно време да успея да ги прочета. Нито едно от тях не ми беше познато. Очевидно Болните, прекарали времето си тук в килиите решавали да оставят по някакъв отпечатък за съществуването си. Сигурна бях, че повечето от тях се измъквали оттук единствено мъртви.

Почти бях се отказала да чета всички, докато изведнъж погледът ми не засече една позната комбинация от букви. Името не можеше да ми убегне, дори и да исках.

Сузана.

Името на вече покойната ми майка фигурираше като част от множеството, преминали през затвора на Лудницата.

Колкото и да бях изтощена, не можах да се сдържа. С треперещи ръце се докопах до малко камъче и задълбах стената точно под името на майка си. Енергията ми беше на привършване, но имах нуждата да го направя. Тя беше оставила следа, аз също трябваше да го направя. Защото бях част от всичко случващо се.

След време се отдръпнах от стената, дишайки тежко. Ръката ми леко се беше разранила от контакта ми с острия камък. Благодарение на слабата светлина, успях да видя какво бях сътворила.

С несръчно написани букви на стената, сред всички останали имена, стоеше и моето - Ариана.

Не знам защо това нищожно действие ме беше накарало да се почувствам горда. Но успя да ми даде и капка надежда, че всичко щеше се оправи.

Майка ми се беше измъкнала оттук. И аз трябваше да бъда способна на това.

----------------------------------
Весела Коледа на всички!!! Много съм зле с пожеланията, но все пак от цялото си сърце ви пожелавам ви да си изкарате празниците по най-прекрасния начин с вашите близки! Обичам ви, а тази нова глава е моят коледен подарък за вас!

Гласувайте и коментирайте! <3