Всяки един жив човек беше затаил дъх.

Някой беше застрелял президента на града ни пред очите ни. Никъде не се забелязваше Болен, който да се разхожда с пушка или пистолет, но по раната ясно си личеше, че куршум беше причината за смъртта на Стоун.

Единственото, което чувах, беше разтупнятото си до пръсване сърце. Кръвта пулсираше из цялото ми тяло, докато мозъкът ми все още се опитваше да схване как беше възможно президента да бъде убит при толкова много охрана и камери за проследяване. Тук имаше нещо гнило и не мина много време, докато се убедих в предположенията си.

Тихата паника на народа на града ни обаче беше прекъсната прекалено бързо. Този път до слуха ми достигнаха вече познатите звуци на изстрелване на куршум от оръжие и няколко Здрави паднаха на земята в безпомощно състояние. Това даде началото на всеобща паника.

Инстинктът за самосъхранение се беше събудил у тях може би за първи път. Едва ли някога им се беше налагало да бягат, за да спасят собствения си живот. Сега обаче това се случваше. Всички Здрави хора се разбягаха във всевъзможни посоки, пищейки и опитващи се да се предпазят от летящите куршуми, които сякаш идваха от нищото.

Погледът ми се зарея из всички посоки и тогава разбрах истината.

Военният хеликоптер продължаваше да кръжи над площада, но вече с много по-различна цел. Правейки опасни маневри из въздушното пространство, очевидно откраднатото летателно средство се насочваше единствено и само към Здравите и охраната, която се опитваше да успокои положението. Отвътре имаше някой, който неуморимо се целеше в месото на всеки един... Въпросът кой обаче беше пълна загадка за мен.

Макар и все още скована от странния развой на събитията през последните секунди, знаех, че трябваше да се взема в ръце, ако исках да се махна от това място колкото се можеше по-скоро.

Изправих се с помощта на треперещите си крака, но целият шок, мъченията и упойката бяха отслабили силите ми до краен предел. Точно заради това охраната, която зорко ме наблюдаваше, докато установяваше смъртта на Стоун, ме хвана неподготвена и силно ме сграбчи, отново прилепяйки ме към земята. Някой се опитваше да убие всички Здрави, но той продължаваше да се интересува повече от това някой от Анархистите да не избяга... Особено аз.

- Пусни ме! - изписках, борейки се с едрия мъж, съборил ме на земята. Опитите ми да му избягам бяха осуетени и от невъзможността ми да използвам ръцете си, защото бяха завързани зад гърба ми. - Махни се!

Пазачът ми обаче продължаваше да ме притиска към вече окървавената трибуна. Можех да усетя как кръвта на Стоун се пропиваше в дрехите ми. Единственията ми шанс да се измъкна беше чрез краката ми. Бях прекалено малка и слаба, за да изблъскам от себе си толкова голям човек, но пък това ми беше последната надежда. Събрах всичките си останали сили в тялото и ритнах в корема охраната. Усетих, че го заболя, но хватката му не се отслаби. Напротив, стисна ме още по-здраво и впи празния си поглед в мен. Не биваше да се отказвам. Отново забих коляно в тялото му, надявайки се, че щях поне за секунда да го разклатя. Видях как действията ми се увенчаха с успех. Използвах възможността да нанеса един последен удар в слабините му и той окончателно се запревива встрани от мен.

Сама се изненадах факта, че бях го бях надвила. Може би наистина в трудни моменти човек се сдобиваше с неподозирани сили.

Завъртях се на една страна и се опитах да се изправя на крака, хващайки брадвата, която стоеше до трупа на Стоун. Не беше за вярване, че допреди няколко секунди щях да бъда екзекутирана с нея. Не ми беше много лесно да я държа, понеже ръцете ми все още бяха зад гърба ми и не виждах какво точно правех, но трябваше да се справя. Насилих се да не мисля за изцапаното с кръв острие и прерязах здравото въже около китките си. Дори за секунда се изумих от това, че не си бях отрязала някой пръст.

Наложи се да разтрия разранената си кожа. Чувствах ръцете си страшно схванати, което беше нормално. Трабваше обаче бързо да се съвзема.

Хеликоптерът вече взимаше своите Здрави жертви. На земята бяха налягали десетки тела с куршуми в тях. Забелязах, че и Фийби беше сред групата на вече мъртвите. Колкото и да ми беше мъчно за нея, не усетих чак толкова голяма болка. Знаех, че нея нямаше да я заболи, ако екзекуцията ми беше продължила и си бях отишла от този свят с отрязана глава.

Пазачът ми вече набираше енергия и адската болка от удара ми очевидно беше преминала. Той се изправяше бавно и това ми даде знак, че беше време да се махам.

Слязох от трибуната, скачайки от нея. Не беше много висока, но самото приземяване на изтръпналото ми немощно тяло ми причини силна болка. С всяко движение се предполагаше, че би трябвало да си връщам силите, но след седмици лишения и насилие нямаше как да се случи скоро.

Изправих се на крака само с една мисъл в главата си - да изчезна от цялата кървава баня, разиграваща се пред очите ми. Бях видяла предостатъчно днес. За мой ужас обаче разкъсаното месо и леещата се кръв около мен продължаваха с пълна сила... А аз нямах представа какво трябваше да правя. Навсякъде се чуваха единствено пронизителни крясъци. Тичащите хора грубо ме избутваха, проправяйки си път към някое безопасно място, а до мен се строполи възрастен мъж с куршум в главата. Въпреки че нямах нищо в стомаха си, изпитах огромното желание да повърна.

Започваше вече сериозно да ми се вие свят. Организмът ми не понасяше повече да бъде заобиколен от трупове. Куршуми не спираха да свистят около мен, целейки се в преданите части на обществото, но за секунда се замислих дали изобщо да не остана тук. Шансът да бъда улучена от стрелеца от хеликоптера беше повече от голям. Животът ми щеше да приключи тук и сега и нямаше да се налага да живея занапред с кадрите от ужаса около мен.

Краката ми бяха заковани на място. Изведнъж обаче някой силно ме издърпа настрани, извън основното място, където се целеше хеликоптера, прекъсвайки мислите ми просто да се предам. Главата ми бързо се озова на силните гърди на единствената ми малка надежда в живота в момента. Ръцете му здраво ме притиснаха в обятията му, а единствено, което можех да направя бе да му отвърна с глуповат истеричен смях.

Той беше тук. До мен. Райдър.

Иронично беше как около нас летяха куршуми и буквално всеки се бореше за живота си, а аз се чувствах защитена в този съкровен миг между нас двамата, в който отново се бяхме открили.

Насилих се да вдигна нагоре очи, за да видя лицето му. Беше по-изпито отпреди, а сините му очи бяха хлътнали в орбитите, но той все още си беше същия. Въпреки това и в двама ни беше настъпила разлика в продължението на две седмици изтезания.

За съжаление обаче прегръдката твърде рано беше прекъсната. Беше ми ясно, че сега не беше моментът за радости, нито пък за спорове заради решението ми от преди малко.

- К-какв... - направих опит да започна, но емоциите надделяваха.

- Просто ме следвай и не се отделяй от мен.-гласът му трепереше от адреналин, но бях толкова щастлива, че отново го чувах. Преди няколко минути мислех, че всичко беше приключило и за двама ни.

Вятърът, предизвикан от перките на военния хеликоптер се усилваше все повече, докато се снижаваше към площада. Беше толкова оглушителен, че даже не успях да чуя следващите думи на Райдър, който упорито ми сочеше летящият метал във въздуха.

Вратата му изведнъж се отвори и нечий познат силует пусна стара въжена стълба. Зрението ми беше твърде объркано, че да се сетя кой всъщност беше. Някои от Здравите, които все още бяха в състояние на адекватни реакции се опитаха да я уловят и да се покатерят до нарушителите на реда, но пилотът, управляващ хеликоптера беше твърде опитен и умело се насочваше към частта от площада, където която някои го чакаха.

Райдър грабна изпотената ми ръка и ме повлече из пощурялата тълпа. Нито виждах, нито чувах какво ставаше. Имах усещането, че се намирах в някакъв сън, от който всеки миг трябваше да се събудя. Но не. Аз продължавах да тичам само напред, водена от ръката на Райдър. Сплъстената ми коса се рееше все повече във всички посоки, докато се доближавахме до снизяващият се хеликоптер. Бях сигурна, че лесно можеше да ме отнесе във въздуха, ако Райдър не ме държеше здраво.

Когато отново хвърлих бърз поглед към небето, няколко човека вече се изкачваха към хеликоптера. Не ми отне много време, за да позная фигурите на Стейси, Моли и госпожа Фрийман, които бързо се катереха нагоре. Целият този хаос беше предназначен за нас. За нашето спасение.

Нечии груби пръсти се опитаха да ме свлекат на земята зад гърба ми. Не беше нужно да се обръщам, за да ми стане ясно, че част от охраната ни гонеше. Ние бяхме бегълци, които трябваше да бъдат хванати. Двама мъже с черно облекло задъхано ни преследваха из настъпилия хаос, но си наредих да не мисля за тях.

Най-накрая пред нас се откри спасителната стълба, която щеше да ни изведе оттук. Който и да управляваше хеликоптера, той знаеше кои бяха част от групата на Анархистите. Точно заради това той се беше насочил точно към нас, ловко отблъсквайки всякаква възможност някой неприятел да се качи.

Краката ми не спираха да се движат по изпочупените плочки. Знаех, че скоро - само след секунди - всички щяхме да бъдем в безопасност. Усетих как Райдър пусна ръката ми, за да се засили и, с няколко крачки и скок, да се хване за едно от стъпалата на въжената стълба. Машиналноста, с която се покатери нагоре беше изумителна за човек, който беше физически изтощен.

Последвах примера му. Залових се за стълбата в последния момент, в който тя вече беше започнала да се издига нагоре. Нямаше повече време за губене, трябваше да тръгнем веднага. Секундата, в която си бях помислила обаче че всичко беше свършило, единият ми крак беше грубо издърпан и загубих равновесие. Не бях много сигурна кой беше извършителят, но можех да предположа, че беше един от охранителите, които досега ни бяха преследвали.

Моментът на паника ме беше завладял напълно. Тялото ми вече или се беше сковало, или беше претоварено. Сигналите, които му изпращах изобщо не ми помагаха. Знаех, че трябваше да се изкача нагоре, но в мига, в който се опитах...ръката ми не успя да се хване.

Приглушен писък излезе от гърлото ми, докато висях от въжената стълба само на една ръка. Само от мисълта, че бях на няколко метра височина от земята и имаше огромна вероятност да падна, ми прилоша още повече. Мускулите на ръката, с която все още се държах бяха изпънати до краен предел, но потта само усложняваше положението. Нямаше да издържа дълго така. Трябваше да впрегна всичките си останали сили, ако исках да се покатеря нагоре.

Над главата си чувах бесните крясъци на вече качилите се благополучно мои приятели. Не можех да различа със слуха си какво точно ми казваха, но бях сигурна, че ми викаха да се опитам да се хвана отново.

Стисках зъбите си до счупване. Трябваше ми само едно последно напъване, за да се спася от сигурно падане. Крайщата на очите ми се бяха напълнили със сълзи от напрежението, на което бях подложена. Едва виждах ясно. Тялото ми се беше превърнало в една перушинка, която беше размятана във въздуха от вятъра и перките на хеликоптера, от който висях.

Под мен хаосът сякаш не спираше. Макар и да знаех, че всичко това беше с цел да се спаси животът на мен и другите Анархисти, не можех да се чувствам добре, че онези хора страдаха. До ушите ми достигаше силен детски плач, който не можех да пренебрегна. Щом фиксирах откъде точно идваше, знаех, че трябваше да направя нещо.

Хвърлих поглед нагоре към близките си, които панически се молеха да имам достатъчно сили да се хвана, докато хеликоптърът бавно се придвиждаше над площада. Нещо обаче ме теглеше надолу към него.

Аз не бях зла. Не можех да оставя един невинен човек да страда. Трябваше да му помогна, каквото и да ми костваше.

Пръстите ми отпуснаха здравата хватка и след секунда се понесох към мелето на земята. Над мен можех ясно да си представя как всички ръсеха цветисти псувни за глупостта, която вършех в момента.

Но за мен това не беше глупост... Беше човечност.

Сблъсъкът на вече отдавна нараненото ми тяло със земята беше повече от болезнен. Ако досега все още имах останали здрави кости, бях сигурна, че вече и те бяха напълно счупени. Не мисля, че някои от Здравите беше забелязал, че падах от хеликоптера. Всеки беше зает със своята собствена паника.

Ударът ме накара да се завъртя няколко пъти, напълно загубила ориентация. Нечии обувки грубо ме настъпиха по крака, докато собственикът им бягаше в определена посока.

Ставай. Веднага.

Трябваше няколко пъти да си повторя окуражителните думи. Бях се върнала отново долу, за да спася човешки живот. Не трябваше да съжалявам за решението си. Изправих се върху омекналите си от болка крака и затърсих из тълпата малкото момиченце, което така уплашено беше наблюдавало публичната екзекуция. То не заслужаваше да живее в този и без това трагичен свят. За мое учудваше, хеликоптерът не си беше тръгнал, а продължаваше да кръжи, очевидно очаквайки ме да се върна.

И щях да го направя... Но не сама.

Най-накрая мярнах черната къса до ушите коса - една от типичните прически за Здравите деца. В ума ми изникнаха далечни спомени как и аз бях толкова късо постригана по време на престоя си в Дома за деца.

Момичето не беше много далеч от мен, само на няколко метра разстояние. Без да се замислям се втурнах напред и сграбчих малката му ръчичка. Не исках тълпата да го завлече нанякъде и да го изгубя от погледа си.

- Ела с мен, моля те! - изкрещях й, за да ме чуе, но се опитах да звуча колкото се можеше по-миловидно.

Тя обаче единствено се разпищя и се опита да се отскубне от хватката ми. По лицето й течаха едри сълзи, очевидно от доста време, а малкото й тяло трепереше от страх.

- Пусни ме! - изпищя, докато се давеше в сълзите си и се опита да достигне един от многото трупове по земята. Познах единия от тях - жената, която беше до нея преди малко. - Не!

Правех всичко само с добри намерения, но не я винях, че реагираше по този начин. Едва ли и аз щях да се държа по-различно, ако някой от лошите, каквито в случая бяхме ние, дойдеше при мен и се опитваше да ме отвлече. А фактът, че тя беше само на около пет-шест годишна възраст правеше страхът у нея още по-голям.

Нямах друг избор освен да събера всичките си сили и да я преметна зад себе си, възпирайки я от възможността да ми избяга. Детето се мяташе в ръцете ми като полудяло и даже се опита да ме удари, докато пищеше с цяло гърло, че я отвличат.

Плачеше ми се, но трябваше да издържа... Само още малко.

Анархистите очевидно следяха действията и местоположението ми, защото съвсем скоро над мен се спусна въжената стълба и прехвърлих момиченцето на нея. Последвах я веднага, а хеликоптерът на момента беше издигнат нависоко. Този път нямах право на грешка. В моите ръце бяха вече два човешки живота. Детето не спираше с опитите си да се освободи, но знаеше, че вече беше твърде късно. С малко помощ от приятелите ми горе, двете успяхме благополучно да се изкачим.

Когато Стейси затвори вратата и вече не усещах, че не носех във въздуха, единственото, което успях да направя, бе да се строполя на пода от изтощение. Момиченцето за секунди беше успяло да достигне другия край на хеликоптера и да се свие на топка в ъгъла. Точно като мен, когато се бях озовала в камиона на Анархистите преди няколко седмици.

- Всички добре ли са? - дочух гласа на госпожа Фрийман близо до мен.

С мъка се надигнах в седнало положение и огледах къде се намирах. Бях заобиколена от моите познати. Можех да усетя топлотата на госпожа Фрийман, видимата гордост на Моли, любовта на Райдър. Единствено Стейси ме гледаше така сякаш искаше да пусне лазери в мен.

- Да, добре сме - насилих се да отвърна.

- Ти луда ли си?! - започна бясно зеленокосата Стейси. - Осъзнаваш, че рискува живота на всички ни само за да спасиш някаква си пикла, нали?!

Наистина днес ми беше дошло в повече. Не исках скандали.

- Стейси, нека не се караме сега. Направих това, което реших, че е правилно, ясно? Това е мое решение.

Тя определено щеше да ми отвърне, но от пилотската кабина се чуха четири стъпки. След секунда пред всички нас се появи Спайкс с видеокамерата в ръце. Не го бях виждала от нощта на нападението в града на Анархистите. Не беше и сред заловените Болни. Очевидно беше успял да се укрие доста добре. Радвах се, че го виждах жив и здрав.

До него обаче застана една друга фигура, която изобщо не ми беше позната. Мъжът не беше първа младост, но натрупаните от битки мускули си личаха под оръфаната тениска с къс ръкав. Лицето му беше пробито с изтощение, но въпреки това не искаше да показва умората си. Върху едното му око се крепеше ръчно направена превръзка от черна кожа, която упорито се опитваше да скрие нещо, включително и голям белег, кийто достигаше чак до веждата му. Движеше се тромаво, докато с единия крак почти накуцваше.

- Това ли са всички? - попита строго с мъжкия си тембър.

Имаше нещо странно. Сякаш че с него бяхме свързани. Можех да усетя как погледът му се спря на мен за секунда, но бързо се обърна отново към останалите.

- Да, едни от малкото оцелели - отговори му Спайкс.

- Добре, значи можем да тръгваме.

Недоумявах какво се случваше в момента. Защо бяхме тук? Къде отивахме? Кой беше той?

Събрах енергия, за да стана от мястото си. Гърлото ми беше пресъхнало.

- Извинявай, но откъде да сме сигурни, че можем да ти се доверим? - проговорих. - Никога не сме те виждали.

Да говоря от името на всички не беше много удачно, но бях сигурна, че и останалите не се бяха срещали с този човек.

- Кой изобщо си ти?

Възрастният мъж преглътна смело.

- Явно с теб не се познаваме. Но все пак никога не е късно, за да завържем отношения.

Той се усмихна под мустак и изпъна ръката си към мен за здрависване.

- Приятно ми е, казвам се Отрин Джъстис.

--------------------------------
Дано съм успяла да потвърдя теориите ви от предната глава! Гласувайте и коментирайте!^^