Да загубя представа за света можеше да е доста объркващо. Просто стоях, докато рецепторите ми не възприемаха никакви външни сигнали, а в ушите си чувах единствено пулсираща си от адреналин кръв. Но това беше само за части от секундата. В следващия миг вече тичах побесняло към мястото, където беше застреляна Стейси. Макар и трезвата частица от мозъка ми да ми крещеше с всички сила, че всичко трябваше да върви по план, не можех да оставя по-голямата от двете сестри Дантес на произвола на съдбата. Въпреки всичко, тя беше станала част от моя свят.

Когато се хвърлих на колене на земята обаче, гореща вълна на отчаяние заплаши да ме удави в мътните си води.

Стейси наистина беше мъртва.

Безжизненото й тяло лежеше проснато насред бягащата тълпа от Здрави и Анархисти. Куршумът, с който беше пронизано сърцето й, беше образувал голямо петно яркочервена кръв върху гърдите й, като ме караше да треперя от уплаха. Но изведнъж забелязах, че имаше нещо странно... Устните й, от които се стичаше малка струйка кръв, се бяха извили в лека усмивка. Стейси беше загинала щастлива и не съжаляваше. Тя знаеше рисковете много добре, когато сама се беше предложила за тази задача. Очакваше, че няма да се измъкне жива от битката. Не се беше разколебала нито за секунда, а сега лежеше точно пред мен - като труп, но духът й беше извършил подвиг.

Около мен се чуваха изстрели и крясъци. Някой упорито ми крещеше в слушалката, докато Райдър се опитваше отчаяно да ме издърпа от земята... Нищо от това не съществуваше в момента. Пред очите ми фигурата на Стейси се замъгляваше от напиращите сълзи, но спомените ми за нея се прожектираха ясно и отчетливо в съзнанието ми.

Допреди няколко часа желаех лично да бъда тази, която ще изпрати Стейси на онзи свят. Бях готова да го направя неведнъж. Но ето, че сега скърбях толкова колкото никога не бях очаквала.

Тя беше онази, която едва не ме обезглави публично и се държеше с мен като с нищожество. Плашеше ме до смърт всеки път щом решеше да се доближи до мен. Но въпреки това зад тази маска се криеше онази Стейси, която не се поколеба да дойде и да ме спаси от централата, а сега се жертваше в името на каузата. Отношенията ни бяха преминали през толкова много върхове и спадове, но определено тя беше човекът, който щеше да остави един от най-големите отпечатъци в сърцето ми.

Никога нямаше да забравя Стейси Дантес. Никога.

- Ще ми липсваш - чух се да шепна с треперещи устни към нея, след което затворих очи и се втурнах на бегом сред освирепялата тълпа на провалилия се Празник на победата.

Ужасяващата смесицата от гърмящи пушки, викове и кръв объркваше сетивата ми. Не смятах, че някога щях да свикна с това, макар и вече да бях ставала пряк свидетел на премного покъртителни сцени. Колкото и да въртях главата си в различни посоки, за да се фокусирам, сякаш всичко пред мен беше едно размазано петно. Фигурите и звуците се сливаха в едно цяло, като унищожаваха нормалната ми преценка все повече и повече.

- Създателят предприе мерки за бягство, Ариана - произнесе на висок глас в ухото ми Тони. - Размърдай си задника и отивай горе!

Не бях способна да му отвърна подобаващо, затова просто грабнах едно изоставено оръжие от земята и се насочих към целта си. В момента се нуждаех единствено от това да се промъкна вътре незабелязано и да се надявам, че нямаше да бъде уцелена от някой летящ със скоростта на светлината куршум. Бегло се огледах дали Райдър ме следеше, но не. И той, като много други Анархисти, беше оставил живота си в ръцете на съдбата, като се беше впуснал в клането на площада. Не му бях ядосана. Надеждата ми беше в това, че щях да го видя, след като битката приключеше... И дано инстинкитте ми не ме лъжеха.

Слушайки ускореното сърцебиене в ушите си, достигнах огромните плъзгащите се врати на модерния небостъргач, чието предзназначение беше единствено за посещенията на Създателя. Двамата охранители, стоящи пред входа очевидно преди няколко минути са били повалени, защото все още продължаваха да се гърчат от болка. Който и Анархист да беше сторил това, го беше направил за мен. Защото моята цел беше да достигна Създателя и да го унищожа веднъж завинаги от лицето на Земята.

В мига, в който краката ми се намериха в сградата, едва не замръзнах. Чувството да съм вътре беше толкова странно. Опитах се да си поема въздух и да събера мислите си, но цялата обстановка беше толкова потискаща. Лобито беше прекрасно подредено, но животът в него липсваше.

Преглътнах изтощено и поставих пръст на миниатюрната си слушалка с цел да уведомя съюзниците си за положението си:

- Вътре съм - изрекох, надявайки се, че поне някой щеше ме чуе и направи връзка с мен. Чрез тези устройства всеки Анархист можеше да се свърже с всекиго. - Продължавам с търсенето на целта. Моля, ако някой ме чува, нека да ми докладва.

Единственото, което чувах обаче бе собствения си отекващ в стените глас и приглулените звуци на войната отвън. Не получих никакъв отговор от другата страна. Насилих се да се ослушам за някакъв вид размърдване из коридорите или асаньорите на небостъргача, но не. Гробна тишина цареше навсякъде. Тони твърдеше, че Създателят се опитвал да избяга, но нямаше никакви признаци за това.

Тук имаше нещо гнило и аз трябваше на всяка цена да разбера какво.

Запредвижвах се бавно към асаньорите. Бях запомнила на кой етаж беше Създателя по време на парада. Когато вратите се отвориха пред мен се разкриха два трупа на охранители. Едва успях да задържа малкото храна в стомаха си. Двамата мъже лежаха в неестествени пози, докато изцъклените им погледи се рееха в нищото. Опитах се да не обръщам внимание на все още прясната кръв, стичаща се от черепите им. Смъртта им беше настъпила съвсем скоро, може би преди няколко минути. Които и да ги беше убил, се беше измъкнал благополучно от горната част на асаньора.

Все още никой не ми беше отговорил, но след секунди осъзнах и защо. Сградата беше изолирана. Не беше възможно да се осъществи каквато и да била връзка. Сега бях напълно сама и откъсната от помощта на Анархистите.

Студените стени на зловещия асаньор накараха горещата ми кожа да се вледени. Толкова ме беше страх от предстоящото. Толкова ме беше страх от всичко. Но нямаше как да спра времето. С всяка секунда се придвижвах все повече и повече към дадения етаж и към неизвестното. Единственият ми вариант бе да посрещна съдбата си с гордо вдигната глава. В крайна сметка, имаше само два изхода от войната - или аз да умра, или Създателят.

Когато безкрайно дългият коридор се разкри пред мен, трябваше много бързо да преглътна желанието да се върна обратно в асансьора и да се скрия там до края на дните си. Призрачната глухота, в която тънеше всяко кътче от това помещение всъщност звучеше като писък за мен. А може би просто аз бях тази, която крещеше наум. Бях убедена, че Създателят се намираше зад онези големи врати. Това ме навеждаше на мисълта, че трябваше да бъда бърза и ловка. Проверих дали в пистолета си имах куршуми. Бяха само няколко, но задължително трябваше да успея от първия път. Нямах право на грешка.

Дишай и просто го направи.

В мига, в който кракът ми разби вратите, пръстът ми не се поколеба да натисне спусъка. Стрелях на посоки, неспособна да фокусирам зрението си върху каквото и да било. Мечтаех единствено да усетя как някои т оловните куршуми пронизваха плътта на Създателя както неговите бяха пронизали тази на Стейси. И на майка ми, на родителите на Райдър. И на всички останали милиони невинни граждани.

Мечтите ми са подвиг обаче не траяха много. Озадачена физиономия се появи върху лицето ми, когато всъщност на едно определено разстояние куршумите отскочиха с лек удар и звънливо паднаха на пода. Огромната стая с кралски размери беше абсолютно празна, но сякаш бях заклещена само в едната й част. Нещо ме спираше да премина напред.

Пред себе си имах стена. Невидима стена.

Недоумявах какво се случваше в момента. Използвах всичките си сили в това да се опитам да разбия бариерата, но тя не поддаваше. Бях в капан, от който нямаше измъкване.

- По дяволите - измърморих под носа си множеството цветисти псувни, вече станали част от речника ми. Стиснах зъби в опит да се успокоя. - Мамка му, какво е това?

Отговорът на въпроса ми не закъсня. Точно секунда по-късно откъм другата част на апартамента се чуха тежки стъпки, а от коридора се появи не кой да е, а този, за когото бях дошла. Причината за всичките ми страдания стоеше точно пред очите ми, докато проклинах наум факта, че беше имал възможността да се роди.

Моят кошмар. Чудовището. Създателят.

Отстъпих една крачка назад, засилвайки се да разбия стената. Само тя ме делеше от това да не се нахвърля на Създателя. Вече не се нуждаех от оръжие, за да го убия. Напротив, исках да го сторя със собствените си ръце. Изгарях от желание да го гледам как се гърчи в агония под мен, молейки ме за милост. Но аз нямаше да смекча страданията му. Щях да го гледам как умира бавно и мъчително и да се наслаждавам на всяка капка кръв, която изтичаше от бездушното му кухо тяло.

Единствено обаче рамото ми се удари глухо в невидимата бариера, оставяйки ме единствено с неосъществени мечти и, съдейки по болката, счупена става.

- Ариана Джъстис, предполагам - проговори за първи път Създателя с привидно задоволство от това да ме гледа как се мъча.

Едва не се задавих от отвращението, което изпитвах. Дори не понасях как ми произнасяше името. В неговата уста звучеше някак мръсно, отблъскващо.

Черното му облекло изцяло покриваше вида на лицето му, но можех да усетя от километри колко много му харесваше да ме вижда в такава позиция - на губеща. Предполагах, че сърцето му се пръскаше от радост, но после се досетих, че той всъщност нямаше такова. Ако имаше, сега нямаше да бъдем в такава ситуация. Както и да се чувстваше обаче, той не показваше емоциите си. Продължаваше да стои пред мен като механизиран робот с ръце, спокойно отпуснати покрай тялото.

- Знаеш ли, много се надявах, че няма да се налага да се държа с теб така както с родителите ти - започна той с умерен тон, докато в ума ми се завъртя смъртта на майка ми. - Но явно болният мозък се предава по наследство.

Почти се изсмях в лицето му.

- Единственивт болен мозък, съществувал някога на тази планета си ти.

Направих пореден опит да се измъкна, но силовото поле не се разрушаваше. Напредналата технология наистина си казваше думата.

Сега беше моментът да убия това човешко зло, да сложа край на тиранията, но ето, че бях напълно приклещена. Не разбирах какво се случваше. Как Създателят все още не беше избягал? Откъде знаеше, че идвах за него? Хиляди въпроси, но нито един отговор.

Мислите ми ме пренесоха долу на площада, където всички Анархисти очакваха обявяването на преврата, но аз продължавах да се бавя. И не само това... Освен бавна, сега бях и спипана.

- Очаквах най-после да се срещнем. Нямаш си на представа колко се зарадвах, когато те видях сред маршируващите преди малко. Бях толкова нетърпелив.

Нетърпелив? Той е знаел, че аз съм жива? Както и за подготвяният преврат? Нещо не се връзваше.

- К-какво? - опитах се да попитам, но гласът ми беше прекалено присипнал. Бях сигурна, че кожата ми беше бяла като платно.

Тръпки ме побиваха от вкаменената му фигура, а тонът му можеше да накара всекиго да замръзне:

- Аз съм Създателят. Не съм толкова глупав за колкото ме мислиш. Малката ви групичка от варвари никога няма да се увенчае с победата за сметка на мен. - Хвърлих бърз поглед към остъклението, което ми позволяваше да наблюдавам площада. - Така наречените ви бойци никога няма да могат да се мерят с войската, която аз притежавам.

Колкото и неприятно да звучеше, той имаше право. Ние бяхме малко в сравнение с поддръжниците на Създателя. Те притежаваха военна подготовка, а ние разчитахме на уменията си, придобити през трудния си живот. Вярвах в Анархистите, но точно в момента спечелването на битката и властта все повече се превръщаше в далечен мираж.

Чувството на безнадеждност сякаш се разнасяше по цялото ми тяло, като осъзнавах колко малки бяха вече шансовете ни за успех. На биваше да позволявам на Създателя да ми влезе в главата, да ме разколебае, но той умееше това прекалено добре.

Отчаянието обаче бързо премина в поредното объркване за този ден. В огромната стая от другата й страна се появи някого, когото изобщо не бях очаквала. Доближи се до Създателя в гръб, докато си представях как прерязва гърлото му и ме освообождава на секундата от този капан.

Но не. Той просто застана строго на няколко крачки от него и сключи ръце зад гърба си, впивайки безчувствен поглед в мен.

Тони.

- Тони, какво става тук? - започнах с недоумение от развоя на събитията. Той беше само в образа на противника... Нали?

Очилатият доктор обаче сякаш изобщо не зачете въпроса ми. Следващите му думи бяха предзназначени не за мен, а за Създателя:

- Самолетът Ви е почти готов. Можем да тръгваме след като приключите тук.

Присвих очи ужасено, започвайки да осъзнавам истината. Пъзелът се нареждаше в главата ми, докато усещах болката от жестокото предателство. Ударих с юмруци по стената от напиращата ярост в кръвта ми.

Тони отдавна играеше двойна игра. Беше на фронта на властта, но и на този на Анархистите. Но очевидно беше успял да заблуди всички би прекакено добре. През цялото време мислех, че той се преструваше пред Здравите, докато умело ни помагаше да преминем през множеството препятствия. Но очевидно това е било просто една тлъста измама. Той се беше внедрил дълбоко в ядрата на Анархистите, за да докладва на Създателя. Тони беше просто една долна къртица.

Трябваше да се досетя по-рано. Той беше този, който ме предупреди за преврата. Той ми беше казал да се кача тук преди Създателят да е избягал, но всъщност ми беше устроил добре замислена засада.

Не биваше да му се доверявам. Анархистите не биваше да го допускат в редиците си.

- Как можа? - изсъсках през зъби към него. За първи път от няколко минути насам омразата ми беше насочена към някого другиго от Създателя. - Ти си един егоистичен подлец!

Думите ми обаче сякаш не оказаха ефект върху мнимия доктор и двоен агент. Каменното изражение с половинчава усмивка не слизаше от лицето му, доволен от успешната заблуда. Тони винаги беше изглеждал като един от най-отдадените на каузата Анархисти, които бяха способни на всичко, за да се борят против властта, но ето, че маските падаха... А под тях се криеше просто един лъжец.

- Не го приемай твърде лично, Ариана - отвърна ми спокойно, което удвои желанието ми да му избия зъбите. - Такъв е животът. Трябва да се нагаждаш в различните ситуации.

- Както ти реши да подкопаеш всички ни?

- Това е просто бизнес - каза простичко.

Не, това не беше просто бизнес. Това бяха отнети човешки животи в името на една напълно загубена от самото начало кауза. Всичко можеше да бъде различно сега. Ако Тони го нямаше сред нас, положението щеше да бъде различно. Но неговата лъжа ни проваляваше с гръм и трясък.

- Победена си, Ариана. Мисля, че е време да го приемеш - прекъсна краткия ни разговор Създателя, като ме накара да насоча вниманието си към него самия. - Няма как да се измъкнеш оттук. Не можеш да помогнеш на откачените си приятелчета. Край, всичко свърши.

Така ли беше наистина? След всичко, през което бяхме преминали, щяхме да загубим най-безславно? Не можеше това да е краят. Не биваше да бъде.

Отново ритнах стената. Отново се провалих.

- Предлагам ти сделка - продължи да говори Създателя, а аз го изгледах косо, докато се опитвах да попреча на горчивите сълзи да се покажат на бял свят. - Искам да обявиш, че Анархистите се предават и да спреш терора над Здравите долу.

- Не - отсякох категорично, като отказвах да слушам повече. Щяхме да се бори със зъби и нокти, но нямаше да се откажем. Слабостта не беше в кръвта ни. - Невъзможно.

Създателят издаде уморена въздишка, но тя беше по-скоро вид задоволство. Все още не ми беше казал останалата част.

- Тогава очевидно предпочиташ всички да умрат.

Веждите ми се присвиха. Страхувах се да чуя нататък.

- Ако ти не спреш това, аз ще го направя. Но, повярвай ми, няма да ти хареса как ще се случи. Щом аз няма да притежавам властта, никой няма да я има.

Не схващах накъде биеше, но настръхвах само при мисълта, че скоро можеше и да разбера думите му.

- Припомни си многобройните уроци от училище и спри да бъдеш егоистка. Откажеш ли предложението ми, всички ще загинат. И не говоря само за Анархистите. Абсолютно цялото общество, намиращо се на териториите на петте града ще бъде унищожено в знак на твоето твърдоглавие.

Не. Той нямаше да посмее.

- Милиони животи ще тежат на съветта ти, а ти ще бъдеш запомнена в човешката история като убийцата на цялото население.

Преди стотици години Голямата война беше завършила по абсолютно същия начин - с геноцит, с опит за унищожение на цялата човешка раса. Сега беше напът да се случи същото. Но този път вината щеше да бъде на мой гръб. Създателят щеше да се измъкне с чисти ръце.

- Под всеки град са заложени бомби, госпожице Джъстис. Трябва ми само причина, за да ги задействам.

Това беше неговата защита. Ако робите му започнеха да се бунтуват, той щеше да ги спре единствено чрез сила. А нашият бунт беше достатъчно голямо основание да задейства пъклените си планове. Както и преди, така и сега, целта му бе да заличи всички ни, а след това да започне изграждането на ново общество, още по-сурово от предишното. Малкото оцецели щяха да са загубили вярата си, като щяха да се оставят да бъдат водени отново по същия път от същия тираничен лидер.

- Ти си чудовище - беше единственото, което успях да му кажа.

- Но не аз водя човечеството към поредна гибел. Съдбата му е в твоето решение.

Душата ми се разкъсваше в хиляди посоки. Всичко това беше грешно. Целият ни живот се беше превърнал в ад, а аз бях напълно изгубена в него, борейки се с горящите пламъци. Трябваше или да се предам, или да бъда причината за смъртта на всички.

Но преди всичко аз бях Джъстис. Всичко в мен крещеше справедливост. Създателят щеше да бъде спрян, независино какво ми костваше. Нямаше да се примиря.

- Анархистите няма да се откажат - изрекох ясно, като изпънах гордо рамене. - Битката не е приключила.

Смехът на Тони, предизвикан от думите ми, изпълни притихналото помещение, а Създателят просто повдигна рамене безразлично.

- Добре тогава. Време е да активираме взривовете.

Това беше последствието на взетото ми решение. Наистина той щеше да ни унищожи.

Преглътнах ужасено, осъзнавайки колко обречени бяхме всички.

--------------------------
Успях ли да ви изненадам?! Очаквам мненията ви!✌👋💕💕

Получих предизвикателство от YaNeRusskaya да кажа факти за себе си и ето ги и тях:

1 - Изключително сложен характер съм. Дори самата аз не се разбирам. Дотолкова, че даже вече се страхувам от себе си...

2 - Пиша откакто се научих да пиша. Като дете го правех съвсем несъзнателно, като прекарвах буквално около 12 часа от деня си в това начинание. Едва преди няколко години обаче осъзнах, че всъщност писането означава нещо много повече за мен.

3 - Антисоциална на n-та степен.

4 - В късния следобед на 9.2.2018 BTS моментално обсебиха живота ми и осъзнах, че няма връщане назад от тази черна дупка... Но пък никога не съм била по-щастлива.❤❤

5 - Всички се страхуват да ми дават вещите си, защото си мислят, че ще ги счупя.😑

6 - Преди дни изпратих до литературен конкурс в училище две стихотвотения и един разказ под псевдонима Хана и все още се чудя дали не извърших грешка...

7 - Всички ме гледат хипер странно, когато им кажа, че съм почти на 18, защото на външен вид изглеждам като 5-6 клас.😐😐😬

8 - Предпочитам да си избода очите с вилица вместо да изляза да говоря пред публика... Сериозно, ще ме боли по-малко.

9 - Критикуват ме, че почеркът ми е дребен и това много ме дразни.

10 - Получих контузия по физическо, докато кротко си стоях на пейката... Да, възможно е.

Предизвиквам missxgrande realalexm VDyakowa xfabulouskilljoyxX ✌✌