- Внимавай - предупреди ме Мира, шепнейки през зъби и ме дръпна в една почти затъмнена уличка, от която се носеше воня на боклук. След секунда на около десетина метра от нас преминаха двама въоръжени от нощния патрул. - Трябва да бъдеш наблюдателна.

Затаих дъх, опитвайки се да се издавам никакъв звук, докато координираните тежки стъпки на полицаите преминаха близо до нас без да ни усетят. Радвах се, че в този начален за града район уличното осветление липсваше. Това щеше да ни е от голяма полза по време на придвижването ни, макар че колкото повече се движехме към централната част, където беше апартамента ми, толкова повече ставаха патрулите, а и светлините.

- Ще им отнеме около три минути да достигнат края на улицата и след това ще се върнат отново - прошепна Мира набързо. - Хайде, бързо.

Покорно я последвах и двете излязохме от временното си скривалище между два високи блока, които не бяха добре поддържани. Веднага познах единия от тях, който се извисяваше на много метри над мен - в него беше предишния дом на Райдър, където ме беше завел след взрива на университета. Тъпа болка присви и без това нараненото ми сърце, позволявайки ми да си припомня онези първи наши мигове заедно, макар и тогава доверието ми към него да беше на нулево ниво. За моя радост или съжаление, Мира ми направи знак, че трябва да се махнем оттук навреме, затова просто разтърсих глава и продължих да вървя напред.

В тази част на града почти всички хора вече спяха. Единствено на едно-две места през прозорците на апартаментите все още се процеждаше слаба светлина. Навсякъде иначе всичко тънеше в гробна тишина. Даже прекалено. Вчерашните събития, които бяхме предизвикали, а и обявяването ни от днес за загинали със сигурност бяха хвърлили в смут цялото общество, не знаейки какво трябва да прави. На всичкото отгоре, вторият по големина техен лидер - Стоун - вече не беше сред тях, за да им даде своите нареждания. Сега трябваше да разчитат единствено на себе си за всичко. А те нямаха представа какво значеше да бъдеш самостоятелен.

Скъсаните ми обувки шляпаха по черния асфалт, издавайки може би единствения звук в тази призрачна нощ. Мира ме дърпаше из разни други непознати улици, докато аз я упътвах накъде беше апартамента ми. Засега умело избягвахме всички полицаи и камери. Наистина се изненадвах на това дете-чудо, което с точност знаеше всичко свързано с графика на хората от сигурността на града ни. Без нея досега може би щяха да са ме хванали стотици пъти.

Колкото повече се приближавахме към централната част на града ни, толкова повече уличните лампи се удвояваха, правейки криенето ни из сенките на нощта все по-трудно. Патрулите ставаха повече и повече, а ние се опитвахме колкото се можеше по-бързо да им се измъкнем незабелязано. Радвах се на това как всички облечени в бяло униформени гледаха винаги само в една посока както им беше наредено и не въртяха главите си наляво-надясно, за да се оглеждат. Така можехме лесно да им се измъкнем с помощта на безкрайните познания на Мира. По нейна информация, досега нито една камера не би трябвало да ни беше засякла, което ми даваше особено успокоение.

С приближаването към центъра обаче жестоките спомени от вчера започнаха да се връщат в съзнанието ми, карайки ме да настръхвам. Все още виждах роботизираната тълпа от Здрави, купчината окърванени тела на част от Анархистите, Райдър, мъртвия Стоун, хеликоптера... Не можех да избягам от кошмарите си, макар и сега със сигурност на площада да нямаше и следа от събитията.

Минахме покрай няколкоетажен блок, на чиято стена беше закрепено електронно табло, на което се въртеше един и същи текст - "Подчинение, смирение, преданост" и "Създателят е на твоя страна". Думи, които знаех наизуст от малко дете. Екранът на таблото обаче беше надраскан с вече познатия ми спрей на Анархистите. Задължителните за всеки Здрав човек изречения се виждаха трудно заради видимо нецензурните думи отгоре и кръга с "А" в него. На няколко други места ситуацията беше абсолютно същата. Някои графити - както бях чула да ги наричат Анархистите от изоставения град - отправяха видимо гневни обръщения към Създателя, Стоун и президентите на другите градове. Други пък се обръщаха към самия народ, карайки го да се събуди. А трети просто бяха надраскани набързо несвързани думи от рода на "свобода", " анархията е велика" или "оставете ни". Предполагах, че всичко това беше причинено от напусналите Лудницата Болни, които най-после имаха възможността да всеят хаос навън. Но въпреки че все още не бях голям фен на вандализма, не можех да не забележа колко болка се криеше зад всичко написано. На една тухлена стена дори беше нарисувано малко плачещо момче зад решетки на затворническа килия и балонче над главата му, в което пишеше "Различен съм, но съм човек. Бъдете човеци и вие".

Тежестта на тъгата предупреждаваше да ме смаже с всичка сила, но за пореден път се зарадвах, когато дърпането на Мира ме откъсна от моментите ми на самосъжаление. Продължавахме да се движим без почивка все напред, а аз отново си напомних, че бяхме тук със задача и че най-малката ни грешка можеше да ни струва живота.

- Ето тук - процедих тихо след още толкова вървене, когато вече стояхме пред високия стар блок, който преди обитавах. Вече нямаше опасност да бъдем засечени от камери, защото такива нямаше около входовете. - Бъди тиха.

Набрах кода за отключване на входната врата, който беше общ за всички живущи и бавно се промъкнах в стълбището с Мира. Трябваше да се движим почти безшумно, за да не събудим подозрения у съседите. Макар и да не познавах по-голямата част от тях, знаех, че те мразеха да се вдига шум след вечерния час и всеки строго спазваше установените правила. В такъв момент съжалявах за това, че нямах способността да летя, за да можех да се пренеса до апартамента си без да се налага да изкачвам стълбите и да издавам звуци. Полунощ обаче отдавна беше минала, а всяко живо същество във входа отдавна спеше на топло под завивките си.

Достигайки етажа си, силен прилив на спомени накара кръвта ми да се раздвижи. Тук се бях запознала с Фийби и Моли; тук бях направила първите си крачки към това да изградя перфектната частица за обществото си; тук бях започнала да изпитвам първите си съмнения за всичко заобикалящо ме. Тук.

С трепещи от вълнение пръсти отключих вратата чрез кода, който въведох на малкото устройство и чух лекото й открехване. Влизайки вътре, дръпнах Мира и затворих бързо. Навсякъде всички стаи бяха обгърнати от тъмнина. Нощното небе беше това, което прокарваше малко светлинка чрез прозореца в кухнята, която се намираше от лявата ми страна. Пред мен полуотворена стоеше вратата на стаята на Моли. Моята също беше такава, както и тази на Фийби. По плочките на пода имаше кални следи от обувки, а това ме довеждаше само до едно заключение - някой беше влизал тук взлом.

Естествено, че са влизали. Ти и Моли се превърнахте в най-издирваните хора още след хаоса в Лудницата. Да дойдат да претърсят апартамента ви е най-нормалното, което може да се очаква от властите - потвърдих наум размислите си.

Въпреки че това беше нормална постъпка към нарушителите на закона, не можех да не чувствам това място поне малко омърсено. Непознати бяха бърникали из личните ми вещи, бяха навлезли в личното ми пространство, което толкова много се стараех да пазя непокътнато от чужди ръце. Но това вече не беше моят дом и не биваше да се впускам в подобни мисли. Не идвах тук, защото ми беше домъчняло за миналото. Имах работа.

Веднага нахлух в стаята на Моли, която почти не познавах. Всичко си беше все така разхвърляно, така че не можех да предположа дали полицията беше направила това или просто Моли така и не се беше научила да си подрежда нещата. Запътих се към бюрото й, радвайки се на факта, че тънкият прозрачен монитор на компютъра й, заедно с клавиатурата мигновено се показаха пред мен само с едно натискане на бутона. Моли ми беше дала подробни инструкции за това какво точно трябваше да направя, за да манипулирам гривните, но компютърните науки определено не ми бяха силата. На теория всичко ми беше ясно, но да изпълня всичко на практика не ми се струваше толкова лесно. Пред себе си виждах само несвързани букви и цифри, чиито значение не схващах.

- Дай на мен - каза ми Мира, която вече леко ме избутваше от мястото ми пред компютъра, а аз веднага отстъпих настрани. Малките й пръсти започнаха умело да се плъзгат по клавиатурата, докато проследяваше с очи действията си върху монитора. - Това е прост код, който трябва да бъде въведен и свързан с гривните на останалите. Трябва само да блокирам данните на компютъра, за да мога незабелязано да се промъкна в защитата на системата на гривните и да въведа това, което искам.

- Чудесно - промърморих обнадеждено, опитвайки се да не звуча шокирана от знанията й.

След по-малко от две минути манипулацията беше напълно готова и вече трябваше гривните да са напълно изключени, правейки сигурно придвижването на другите из града, ако се наложеше.

- Как е възможно да знаеш всичко това? - чух се да питам на глас.

Мира единствено сви рамене несигурно, докато гледаше как монитора изчезваше пред нас.

- Мозъкът ми работи различно. Просто мога.

Нямахме повече време за губене. Прерових набързо вещите на Моли, намирайки две големи чанти, които трябваше да ни послужат за пренасянето на храна и вещи от първа необходимост. Подадох едната на Мира, давайки й инструкции какво трябва да вземем, а тя покорно направи това, което й казах. Напъхахме в чантите няколко дрехи и веднага се заехме с това да потърсим храна. За съжаление, хладилникът беше почти празен.

- Не се тревожи, знам откъде другаде можем да открием храна - казах на Мира, която затваряше вратата на хладилника. - Само трябва да излезем оттук.

Разхождането ни из целия апартамент преминаваше безмълвно. И без това точно тук не бях свикнала да има шум. Сякаш този апартамент беше обречен да бъде тих.

- Тук няма фенери - казах сякаш на себе си, докато затварях шкафа под мивката в кухнята, а Мира пълнеше чантата си с няколко шишета вода. - Ще отида да видя в стаята си.

През цялото време бях избягвала да влизам там. Но ето, че повече не можех. Поех си дълбоко въздух и открехнах все още скърцащата врата на собствената си стая и трябваше да се задържа за рамката, за да не се строполясам на пода. Присъствието на духа на миналото ми Аз беше толкова силно, че имах жестокото чувство, че някой ме държеше за гърлото, спирайки достъпа на кислород до белите ми дробове. За последен път бях тук сутринта преди да замина за Лудницата. Тогава дори не си бях направила труда да си оправя леглото и сега то стоеше с разхвърляни завивки, както никога досега. Вещите ми на бюрото и в гардероба обаче бяха разпилени по земята, но този път не от мен. Патрулите бяха търсили всякакъв вид информация или доказателство, че съм свързана с Болни или Анархисти. Не ме интересуваше вече дали бяха намерили такова. Бившият ми дом беше разрушен.

Примигнах няколко пъти, отърсвайки се от напиращите сълзи и се насочих право към голямата кутия под бюрото ми, в която държах повечето вещи, който не ползвах често, но ми бяха наложителни. Широките ми Здрави дрехи обърсаха прашния под, когато клекнах на колене и се разрових. В кутията имах всичко, включително и няколкото детски играчки, които бяха почти рядкост в днешно време. Не можех да не чувствам тъпата болка в сърцето си, докато съзнателно се заобикалях с минали спомени.

Дотолкова бях вглъбена в мислите си, че дори не забелязах кога Мира беше дошла при мен и ме наблюдаваше как стоях неподвижно, забила поглед в кутията на пода.

- Намери ли? - попита ме невинно, а аз само продължих да опипвам вещите си, надявайки се, че някоя от тях ще се окаже фенер.

За моя радост, съвсем скоро открих няколко такива, които бях пазила за извънредни ситуации като прекъсване на електричеството. Предпологах, че работеха, защото така или иначе никога не се беше налагало да ги ползвам. Тук - в центъра - токът никога не спираше. Подадох ги на Мира, а тя покорно ги прибра в чантата си.

Въпреки че вече бяхме свършили работа, нямах сили да стана от земята. Сякаш стаята ми имаше сили, с които ме привличаше като с магнит към себе си. Макар и да се постарах да изглеждам нормално, да не показвам смазващите емоции, които циркулираха около мен, едва ли се справях подобаващо.

- Нямаш си и на идея колко съм ти благодарна за това, че ми помогна да дойда дотук - реших, че беше редно да се обърна към Мира, а и разсейването щеше да ми дойде добре. Малката ми приятелка единствено се усмихна едва забележимо. - Но все пак защо? Напълно заслужавам да ме мразиш, а ти вместо това реши да ми направиш услуга. Защо ми вярваш?

Наистина недоумявах как беше възможно да отвлечеш някого и след това да виждаш как той се впуска в животозастрашаваща мисия заради теб като тази сега. Но, замисляйки се, осъзнах, че всъщност аз също бях направила така, когато по стечение на обстоятелствата се бях оказала в камион с група груби и непознати Анархисти... Но сега можех гордо да ги нарека свои приятели.

- Мама ми казваше, че животът е като едно огледало - отговори ми Мира почти шепнейки. - Действията ни са отражение на същността ни. А твоите действия ми подсказват, че си добра.

Едва не се разсмях при последните й думи. Да ми кажат това сега ми звучеше толкова налудничаво.

- Честно да ти кажа, Мира, вече дори не знам каква съм. Границата между доброто и злото е тънка. Както и между Болните и Здравите. - Въздъхнах уморено. - Но единственото, за което съм сигурна за себе си е това, че знам, че случващото се в момента в обществото ни е грешно. И трябва колкото се може по-скоро този въпрос да бъде разрешен.

Големите детски очи на Мира попиваха всяко едно нещо, което изричах, но можех да усетя, че все пак й беше трудно да ги възприеме. За нея промяната в света, в който живеехме, щеше да означава хаос, който тя едва ли познаваше. Беше се сблъсквала с такъв единствено вчера и ми беше ясно какво си представяше в момента - кръв, смърт, викове.

- Съжалявам за майка ти, щеше ми се всичко да беше по-различно - извиних й се, защото бях сигурна, че образът на мъртвата й майка се прожектираше през очите й. - Войната изисква жертви.

Не бях осъзнала кога толкова много бях започнала да приличам и да мисля като приятелите си.

В мъртвата среднощна тишина можех ясно да чуя как няколко патрула преминаха през улицата и отново се наложи да се върна към реалния свят. Сега не беше моментът за празни приказки, трябваше да се махаме оттук. Но не бях забравила и заръката на Отрин. Трябваше да се оглеждам за знаци от Анархистите. Нужно беше да получа съобщение, но все още нямах идея как щеше да стане.

- Мисля, че тук сме готови. Да вървим.

Напускането на апартамента беше по-лесно отколкото бях очаквала. Сякаш чак когато излязох навън, осъзнах, че всъщност през цялото време вътре почти се бях задушавала. Не исках да стъпвам повече на това място.

- Трябва да достигнем до едно магазинче, което е на няколко пресечки оттук. Ще можеш да ни отведеш дотам безопасно, нали?

Двете се опитвахме колкото се можеше по-тихо да се придвижим към центъра.

- Разбира се.

С периферното си зрение често мярках фигурите на полицаите, но те никога не ни забелязваха как се промъквахме покрай тях. Движихме се на тъмно, камерите нямаше как да ни уловят. Макар и да се наложи да използваме обходен маршрут, достигането до магазина на хранителни стоки на госпожа Фрийман беше сравнително бързо. Малката схлупена къщурка, в която преди тя въртеше бизнес, сега беше на половина разрушена. Вратата беше разбита отдавна, така че влизането вътре беше безпроблемно.

В притъмненото помещение все още можех да разпозная коя стока къде се намираше. Веднага се заех със задачата да пъхам различни храни в чантите и на двете ни. Голяма част от магазина беше обрана, но за наша радост продължаваха да се намират изоставени продукти. Опитвах се да не мисля за тайната стаичка, в която се бях заедно с Райдър онзи ден след детектора на лъжата. Инстинктивно обаче се бях намерила точно там. Напълно забравила за храната, пристъпих в помещението, което изобщо не се беше променило. Но аз бях. Сякаш онзи спомен оттук беше толкова далечен. На малката масичка все още стояха разпръснати безброй многото листи и записки на Марта.

Глупава усмивка се появи по лицето ми.

- Ариана - достигна до слуха ми гласчето на Мира от магазина. Макар и да усетих някаква странна нотка, трудно можех да се концентрирам върху нея точно сега, когато спомените ме заливаха. Бях напът да й кажа, че идвам ей сега. - Ариана...

Треперенето на гласните й струни се усилваше. Не ми отне много време да разбера, че нещо се случваше. Нещо лошо.

Предположенията ми се потвърдиха, когато нещо студено беше опряно до главата ми и чух познатия звук от свалянето на предпазителя на пистолета. Студените тръпки преминаха по всички части на тялото ми, осъзнавайки, че двете с Мира вече не бяхме сами.

Бях се провалила. Бяха ни хванали. С нас беше свършено.

Единственото, на което бях способна в този миг, бе да вдигна ръце над главата си и да затворя отчаяно очи. Нямаше смисъл от безразсъдни действия. Не исках Мира да пострада заради мен.

Леденият глас зад мен проряза съзнанието ми:

- Не мърдай или ще ти пръсна мозъка.

-----------------------------
Извинявам се за забавянето от няколко часа, но днес наистина ми беше много натоварено.✌ Гласувайте и коментирайте!😘😘