Внезапният прилив на адреналин ми вдъхваше съвсем непознати досега за мен сили. Тялото и умът ми работеха на пълни обороти и в сихрон, помагайки ми да се концентрирам върху последният си шанс да спечеля битката. Всичко щеше да се реши в един последен рунд, а аз нямаше да пропусна да си открадна всяка една възможност за победа.

Тичайки нагоре по стълбите, откъдето само преди няколко секунди бяха преминали стъпките на Създателя, екипа му и Мира, можех да чувам само две неща - сърцебиенето си и запален двигател.

Стараех се да се ослушвам за всеки един звук, но същевременно да не се издавам, че съм свободна. Многобройните коридори и стълби отдавна объркваха съзнанието ми, но ето, че съвсем скоро вече можех да мярна как Създателя се придвижваше бавно, но непоколебимо към изхода, който щеше да го отведе към самолета на покрива, за да замине надалеч преди да е станало твърде късно.

Мира и Джо вървяха на достатъчно разстояние зад тях. Може би дори двамата нямаха нанерение да следват Създателя. Сякаш нарочно малката ми приятелка се опитваше да забави хода си. Това донякъде ми помагаше. Така по-бързо можех да скъся дистанцията помежду ни. Скрита зад ъгли и стени, наблюдавах как Мира все повече успяваше да отдалечи себе си и Джо от Създателя и Тони, които дори вече се бяха качили на покрива.

- Спри да се дърпаш, малката - предупреди я с леден глас Джо, след като вече бяха останали сами. Звучеше толкова като Създателя. Чудех се дали изобщо си спомняше как се беше държал като дете. Колко по-различен беше тогава... А сега беше просто копие на един диктатор. - Върви напред.

Упоритостта на Мира оказваше огромен ефект върху мен. Тя знаеше много добре какви ги вършеше. Беше планирала всичко още от мига, в който я бяха сложили пред компютъра. Може и да беше задействала бомбите, но също така знаеше, че нямаше да остави нещата по този начин. Беше наясно, че поне трябваше да ми се даде шанс да победя Създателя... И щях да го направя.

Коленете ми едва не ме предаваха от страх, докато тихо придвижвах тялото си напред. От вътрешността на дрехите си бях извадила скрит нож, който в момента стисках в дланта си. Едва ли някога щях да се чувствам нормално, хващайки оръжие. Но сега условията не ми позволяваха нищо друго, освен да използвам всички налични средства срещу врага си.

- Пусни я веднага - изсъсках срещу ухото на Джо в мига, в който острието ми се допря до врата му. Атаката ми в гръб беше успешна.

Но не биваше да ликувам на малкия си успех. Това нямаше да е толкова лесно. Дребното ми телосложение не беше способно да се бори с върлина като Джо. Като деца той изглеждаше наистина лесен на поваляне. Но в момента нападах един коренно различен по външен вид и характер човек.

Трябваше да го предвидя по-рано, но го осъзнах чак след като бях жестоко захвърлена към стената. Ударът беше толкова силен, че дори ми причерня от болка.

Не се отказвай.

Наложи се да си повторя това няколко пъти, за да събера останалите си сили да се изправя. Мускулите ми обаче вече трудно следваха командите ми. Агонията, която се разнасяше из цялото ми тяло, ми причиняваше дори трудности да си поемам въздух.

Но единствената болка, която беше по-голяма от физическата, бе тази от реалността. Тя беше моят двигател да продължавам напред с битката. Дори до последният си дъх, щях да се боря за справедливост. Дори и това да ми костваше живота, щях да го направя.

Измъченият опит да изпълня дробовете си с кислород беше възпрян от голямата ръка на Джо, която се уви около врата ми и ме изправи на крака.

Обмисляйки как да се измъкна от създалата се ситуация, можех единствено да се взирам в очите на бившия си познат. Сивите му ириси ме гледаха толкова празно, че дори ми стана тъжно. Да видиш толкова безизрастност, събрана в погледа на някого можеше да бъде поразяваща гледка. Само като си помислех, че и аз почти се бях превърнала в кукла на конци без емоции, коремът ми се преобръщаше. Трябваше да спра този процес на всяка цена. Никой не биваше да преминава повече през такова обезличаване.

Опитите ми да нападна бяха прекалено слаби. Макар и веднъж да бях спечелила ръкопашен бой срещу Стейси, физическите ми отбранителни и нападетелни действия никога не са били и може би нямаше да бъдат на нужното ниво. Въпреки това обаче се нуждаех от това да дам всичко от себе си, защото времето течеше устремено напред към сигурна смърт за много от нас.

Неспособността ми да дишам изведнъж сякаш ми беше вдъхнала нова доза сила, позволявайки ми да забия юмрука си в лицето на Джо, когато най-малко го очакваше.

Мигновено гърлото ми беше освободено, а аз можех да се насладя на глътка свеж въздух преди двамата с рижавия мъж да се хвърлим един срещу друг в битка за надмощие. Измъчените ни гласове изпълваха пустия мрачен коридор, докато всеки от нас гледаше как да нападне по-успешно.

- Създателят те иска мъртва - дишаше тежко Джо, докато с накъсано дишане повтаряше сякаш повече на себе си тези думи. Опитах се да му нанеса още един удар в челюстта, но вместо това бях грубо изблъскана отново на студения под. - Създателят те иска мъртва.

- Значи чувствата са взаимни - направих усилие да произнеса, макар че не биваше да коствам твърде голяма част от енергията си в безсмислени разговори.

Изправи се веднага, това не е краят.

Немощта ми обаче отново си казваше думата. Днес ми беше дошло твърде много. Поне за секунда се нуждаех от почивка. Но в крайна сметка това беше война. А във войната или се биеш докрай, или биват убит още в началото. Съветите на Моли в момента звучаха толкова на място.

Всичко обаче за части от мига напълно се обърка, когато извенъж Джо извади пистолета от кобура си и усетих пронизваща болка в бедрото, която окончателно ме прилепи към земята.

Не знаех дали наистина пищях, но в умът ми се въртеше само едно - аз бях простреляна.

Трябваше да потисна агонията, в която куршумът ме беше пратил, но пред очите си виждах единствено черни петна. Джо определено нямаше да пропусне да се възползва от състоянието ми. Грамадната му фигура се издигаше точно над мен, подготвяйки се за следващия изстрел, който този път щеше да бъде насочен не към крака, а към гръдния ми кош.

Щеше да ме довърши напълно.

Преглътнах събралата се в устата ми слюнка, примесена с кръв, за да се обърна поне за един последен път към вече промененият до неузнаваемост мой бивш съученик:

- Дано се гордееш с това, в което си се превърнал, защото, повярвай ми, предишното ти Аз би се заровило вдън земя от срам.

Макар и да продължавах да виждам премрежено, леко разбитата челюст на Джо се стегна, предизвиквайки странна гримаса. Нямаше смисъл обаче да се надявам на някакво осъзнаване от негова страна. Миг по-късно пистолетът му беше рязко насочен към мен, а аз можех единствено да чакам участта си.

И той гръмна. Оглушителният звук от изстрел отекна около мен, но куршумът не беше пронизал моята плът... А тази на Джо, който изведнъж се сърополи като труп на пода само на сантиметри от мен.

Позволих си да го огледам. Той наистина беше мъртъв, докато аз все още се гърчех от болката в бедрото си.

Нуждаех се от няколко секунди, за да прочистя съзнанието си и да приема какво се случваше. Малката Мира стоеше на няколко метра от нас, като държеше големия за нейните ръце мой пистолет, все още насочен срещу тялото на Джо. Изражението й казваше абсолютно всичко. Страх, безнадеждност и някаква нова непозната за нея сила се бяха настанили в тялото й, карайки я да вършат действия, подобни на това. Обмислено или инстинктивно, тя ме беше спасила от безславна смърт, а аз можех само и единствено да й бъда благодарна до живот.

Наложи се да се окопитя достатъчно бързо, защото все още нищо не беше приключило. Да се изправя на крака ми изглеждаше почти невъзможна задача, но трябваше да го сторя. От раната шуртеше алена кръв, цапаща отдавна съсипаните ми дрехи на Здрава, а куршумът предизвикваше ново количество невъобразима болка при всяко едно мое движение.

- Мира! - почти извиках от странната смесица в душата ми на радост, облекчение и благодарност.

В мига, в който накуцвайки достигнах до приятелката си, тя изплашено изпусна пистолета, зарявайки главичката си в рамото ми за прегръдка. Напълно осъзнавах как се чувстваше. Та тя беше дете. Но днес беше задействала поредното пълно унищожение на човечеството, а сега току-що бе застреляла човек. Никога нямаше да успее да свали тежестта от тези събития от плещите си. Щеше да живее със спомените до сетния си дъх.

Не знаех какво точно трябваше да й кажа. Неконтролируемият плач, на който се беше отдала в прегръдките ми не можеше да бъде спрян от просто някакви си окуражителни думи. Малкото й телце се тресеше от прилива на толкова много противоречиви емоции. Искаше ми се и аз да можех да поплача. Но сякаш сълзите ми вече бяха свършили отдавна.

- Хей, чуй ме, хей - опитах се да я накарам да се успокои поне за малко, като прекъснах прегръдката. Цялото й лице беше зачервено от рев. Дланта ми премина през челото й, премахвайки залепналите кичурчета коса. - Мира, погледни ме.

Не очаквах да получа отговор от нея. В гърлото й беше заседнала буца. Чувството ми беше толкова познато.

- Изчезвай оттук веднага - започнах, докато същевременно гледах внимателно да подбирам думите си и да не се влияя от продължаваща агонизираща болка от раната си. - Колкото се може по-бързо се махни от сградата и искам да предупредиш някого от Анархистите, че скоро от този град няма да остане нищо.

- К-кодът, който... К-който в-въведох... - пелтечеше с треперещ глас. - Не м-може да бъде с-спрян.

Разбира се, че нямаше връщане назад. Веднъж задействани, взривовете щяха да изпълнят предназначението си. Единствената ми надежда оставаше в това, че ако всички онези долу разберяха за тях, щяха да прекратят битката помежду си и да се опитат да се измъкнат оттук. Бях запомнила, че обратното броене беше достигнало 56 минути и 47 секунди. Всички имаха по-малко от час да се евакуират.

- Тогава кажи на другите. Намери някои познати, предупреди ги. Дори и да ти кажат, че задължително битката между Здрави и Анархисти трябва да продължи, накарай ги да се вразумят.

Въздъхнах.

- Те направиха достатъчно. Единствената останала битка е между мен и Създателя и ще я свърша сама. Нека другите да се оттеглят.

Начинът, по който горната устна на Мира затрепери ме накара да изтръпна.

- Ти няма ли да дойдеш с мен?

- Не - поклатих глава категорично. - Трябва да изпълня дълга си и след това ще дойда при теб, обещавам.

В далечината продължавах да чувам ръмженето на самолетния двигател, който ми подсказваше, че времето ми тук изтичаше. Насилих се да взема пистолета в ръце.

- Каквото и да стане, искам да си силна. Не спирай да се бориш.

- Ти вече ме научи на това.

Усмивката, която разцъфна на устните ми беше изпълнена с огромна гордост и обич.

- Трябва да вървя, мила - казах почти през сълзи, след като поставих лека целувка върху челото й. - Благодаря ти за всичко.

Никога не бях вярвала, че насочването ми към покрива би било толкова болезнено изживяване и физически, и психически.

- Направи ми една услуга - остани жива - обърнах се по средата на пътя си към все още стоящата на едно място Мира. - И създай една по-добра реалност от сегашната.

Нямаше да позволя на сантименталността и чувствата да ме смажат точно преди последният ми напън да унищожа Създателя. Но някакси имах нуждата да предам тези думи на Мира. Трябваше да бъда сигурна, че щяха да достигнат до ушите й... Истината беше, че дори не бях сигурна дали щях да се измъкна жива.

Това беше. Обърнах гръб на Мира и прогоних заливащите ме емоции. Сега съществувахме само аз и Създателя.

Кракът ми беше много зле. Даже дотолкова, че дори не можех да стъпвам на него и се налагаше да го влача. Но това сякаш не ме спираше да ускорявам крачка. Нито една болка не можеше да ме накара да се откажа да извърша най-главната си мисия.

Плъзгащите се врати, които отделяха вътрешността на небостъргача от покрива се разтвориха пред очите ми, като хладен въздух се докосна до нагорещената ми кожа, изцапана с кръв. Треперещите ми пръсти се увиха още по-здраво около оръжието, което държах, като се опитвах да не се бавя твърде много.

Модерният частен самолет на Създателя стоеше точно на няколко метра разстояние от мен, като се очакваше да излети всеки миг. Не беше много голям и по-скоро бих казала, че беше някаква странна смесица между самолет, хеликоптер и изстребител, като всяка една частица от него беше изпълнена с върхови технологии.

За моя радост, пилотската кабина се намираше в най-голяма близост до изхода, от който току-що се бях появила. А облеченият изцяло в бяло пилот стоеше точно в гръб към нен, позволявайки ми да го изненадам. Насочих на момента пистолета срещу него, уцелвайки го право в гърба. Гърмежът дори не се чу от буботенето на запаления самолет.

Не бях сигурна дали Създателя или Тони бяха забелязали от прозорците, че се бях появила, но нямаше как да чакам реакцията им. Извикайки всичките си останали сили на помощ, се шмугнах в кабината. Сравнително малкото пространство и затварянето окончателно на вратата едва не ме накараха да се задуша от страх... Но същевременно ме изпълниха и с вълнение за началото на края.

Хилядите бутони за управление пред мен ми бяха напълно непознати. Никога преди не ми се беше налагало да карам нещо от този род. Но пък очевидно се нуждаех единствено от червеното копче с букви "ИЗЛИТАНЕ".

Не се поколебах дори за миг. Осъзнавах залога на тази отдавна излязла извън контрол мръсна игра. Самолетът се отдели плавно от покрива на небостъргача, понасяйки се във въздуха. Да управлявам летално средство беше доста различно от всичко, което бях опитвала досега. Успяваше да ми вдъхне някакво чувство за власт над собствената ми съдба. И всъщност наистина беше така. Сега аз контролирах събитията и всичко зависеше от моите действия... А те щяха да са погубни.

Издигайки се все по-нависоко, можех да си позволя да се огледам долу към площада. Никой от тях там не предполагаше, че съвсем скоро от тази битка вече нямаше да има значение, защото всички щяха да са мъртви.

Интерактивната графика ми позволяваше сама да задавам посоката на самолета, а тя беше само една - към гибел.

Изведнъж сред шума на двигателя и приглушените действия на земята под нас, из малката кабинка се разнесе равнодушния глас на Създателя, идващ от малкият говорител, който позволяваше на пилота да комуникира с возещите се:

- Какво става, това не са координатите, който съм ти дал?

Прочистих гърлото си, задоволена от факта, че му бърках в плановете.

- Прав си - изрекох, почти усещайки как той замръзваше от шок. - Не са. Но съм сигурна, че ще достигнеш крайната си дестинация.

Усилих скоростта колкото се можеше повече, като обърнах посоката на самолета наобратно точно към небостъргача, от който бе излетял само преди минути.

- Ариана... - произнесе след кратко мълчание Създателя, очевидно неспособен да осъзне какво се случваше. Харесваше ми. - Не го прави.

Вече никой не можеше да ме разубеди. Щях да направя това, което бях намислила и друг изход нямаше.

Забих зъби в долната си устна, отпускайки тялото си напълно. Пред очите ми преминаха образите на всички онези, които обичах с цялото си сърце. Може би никога нямаше да ми простят, за това, което щях да направя, но това нямаше значение, защото щях да съм извършила личен подвиг. А и дълбоко в себе си вярвах, че щяха да ме разберат. В крайна сметка, правех това за всички тях. Баща ми, Моли, госпожа Фрийман, Спайкс, Мира, дори Райдър... Те заслужаваха различен живот и аз щях да им го дам.

Самотна сълза се стече от ъгълчето на окото ми, докато все повече виждах как самолетът се приближаваше към сигурен сблъсък с небостъргача. Но въпреки това в тези последни мигове си позволих и да се усмихна.

Поне щях да умра щастлива.

- Посрещни новата реалност, Създателю - бяха единствените думи, който бях способна да кажа преди да чуя оглушителен шум и всичко около мен да стане черно.

Промяната беше настъпила. Вярвах в това.

----------------------------------
Моля ви, не ме убивайте за това...✌ Отсега отивам да се скрия някъде, но въпреки това ще очаквам мненията ви!❤❤