Тъжната картинка на това, което беше останало от града на Анархистите, се беше превърнала в ежедневна гледка за жителите му. Беше покъртително да живееш сред такава обстановка. Повечето сгради от последното нападение бяха напълно срутени, а останалите едва се държаха на основите си. Навсякъде всичко тънеше в прах и мръсотия, а надеждата на оцелелите беше отдавна изтрита от лицата им. Те живееха сред руини и се бяха превърнали в такива.

След взривовете на всички градове и смъртта на Създателя, малкото останали живи граждани на петте района бяха пренасочени и отведени именно към скрития досега от тях град, в който преди се беше помещавало ядрото на Анархистите. В началото беше трудно да се приспособят към новата обстановка. Напрежението от факта, че Здрави и Болни трябваше да делят и без това нищожното си имущество все още можеше да бъде ясно разчетено по лицата на някои. Хората бяха напълно обезверени и отслабени. Повечето от тях дори все още не разбираха какво бяха преживели и защо се намираха тук. Липсата на информация и размътването на мозъците им ги караше да водят доста често жестоки спорове помежду си, които почти винаги завършваха с отрицателен ефект.

Целта беше да се създаде едно ново и сплотено общество. В действителност обаче всички се намираха в един пълен хаос. Анархията беше взела превес, но никой не беше доволен от това. Дори и самите Анархисти.

Докато размишляваше над всичко това, Райдър бавно се придвижваше по една от по-забутаните улички. Беше поставил ръцете си в джобовете на изтърканите си панталони, като се опитваше да избегне многобройните дупки по почти разрушения асфалт пред себе си.

Колкото и да не му харесваше да минава оттук, това беше най-прекия път от болницата - която всъщност беше просто старинен блок, оцелял при последните бомбардировки и превърнат от Анархистите в лечебно заведение за грижа за оцелелите - до небостъргача, където се очакваше да се проведе обръщението. До последния миг той нямаше намерение да ходи. Беше си обещал, че ще стои в стаята си до края на деня и ще зяпа изтормозено тавана, позволявайки на спомените да го завладеят отново.

Но сякаш подсъзнанието му му подтикваше, че това не беше правилното решение. Мира беше права, като каза, че Ариана не би искала да го вижда такъв. Точно заради това сега се намираше да върви право към сбирката на Анархистите.

Ядосаните крясъци на възрастна жена от една от порутените постройки накараха Райдър да забави крачка само за да стане свидетел на това как млад мъж се изнизва от вратата й, бягайки с парче изсъхнал хляб в ръката си. Обитателката на къщурката, в която очевидно съвсем незаконно се беше настанила, следва крадеца няколко метра, но след това бързо се отказа от това да го догони.

- Болни хулигани! - ядосваше се на висок тон, като размахваше набръчканата си ръка към отдавна отдалечилия се младеж, сякаш че така се надяваше, че той щеше да я чуе.

Достъпът до храна и вода беше видимо ограничен, а това само увеличаваше нетърпимостта между вече бившите Здрави и Болни. Именно заради това кражбите и престъпността се бяха превърнали в ежедневие за западащия град, който така отчаяно се опитваше да се възстанови.

Райдър желаеше да помогне на бедната жена, но знаеше много добре, че в момента всички живееха в една безнадеждна ситуация. Всеки се бореше за собственото си оцеляване. Затова единственото, което направи, бе да подмине колкото се можеше по-бързо мястото на разигралата се сцена и да насочи вниманието си към все по-близкия небостъргач.

Около него започваха да се появяват все повече и повече лица. Не познаваше никого от тях, но дори и да познаваше, едва ли щеше да различи. Да бъде заобиколен от толкова много хора сякаш отключваше клаустрофобията му. Напомняше му за минутите, които беше прекарал на площада в родния си Район 4 по време на Празника. Макар и повечето спомени отдавна да бяха размити, все още не беше забравил как се намираше сред многомилионна тълпа, държейки ръката на нервната Ариана. Тогава дори не беше успял да се сбогува с нея. Не й беше казал, че значеше всичко за него, макар и тя да знаеше това пределно ясно. Трябваше да изрече тези думи преди двамата се впуснат в битка. Трябваше.

Отново твърде отнесен в размисли и обвинения към самия себе си, Райдър едва не се сблъска с млада жена - вероятно към тридесетте си години - която здраво стискаше в ръцете си новородено. Насили се да измормори някакво глупаво извинение за разсеяността си, докато тя го оглеждаше неодобрително от глава до пети. Погледът й сякаш пускаше лазери върху Райдър. Личеше си, че не беше щастлива тук.

Продължавайки пътя си напред, Райдър премина покрай останките от тренировъчната зала, в която бяха загубили Сузана. Малко по-надолу се озова и на мястото, на което преди беше издигнат блока, в който двамата с Ариана деляха известно време общ апартамент. Сега единственият помен от него се съдържаше в самотните тухли на парчета. И от тук не беше останало нищо. Сякаш съдбата се опитваше да заличи всеки един спомен, свързан с Ариана.

Небостъргачът, който най-после Райдър успешно беше достигнал също не приличаше на това, което трябваше да бъде. Той беше една от най-пострадателите сгради по време на нападението. Горните етажи бяха напълно изчезнали, като в момента изглеждаше все едно някой нарочно го беше отрязал с нож наполовина. Останалата част едва се държеше, като заплашваше да рухне всеки момент.

- Ето къде си! - чу отнякъде познат женски глас и веднага се обърна към източника му. Макар и да знаеше, че това не беше Ариана, все пак сърцето му се разтуптя за части от секундата. Вместо нея обаче пред очите на Райдър се мярна виолетовата коса на Моли.

В истерията след даденото начало на преврата, сестра й Стейси се беше намерила с куршум в сърцето. Моли беше разбрала едва няколко дни след това, че тя беше мъртва. Тъгата не можеше да бъде лесно прикрита, макар и по-малката от двете Дантес упорито да се опитваше. Двете никога не бяха показвали любов една към друга. Може би защото просто не се нуждаеха да доказват публично съществуващата привързаност, която имаха.

- Отрин вече би трябвало да ни чака в небостъргача - каза тя видимо спокойно, стискайки устните си в права линия. Определено се опитваше да не показва емоции. Очевидно това качество се предаваше по наследство в семейството й. Двете със Стейси никога не изразяваха чувствата си докрай. Винаги оставаше нещо скрито зад маската на непукизъм. - Той много ще се радва да те види.

Райдър наистина не знаеше как трябваше да й отвърне. Напоследък беше изгубил способността си да отговаря нормално дори и на най-простия въпрос или новина. Битката между Здрави и Болни му беше отнела твърде много. Никога нямаше да бъде предишния Райдър.

- Погребахте ли я? - реши да завърже някакъв разговор с нетипично неразговорливата Моли, за да наруши тишината помежду им. Осъзна обаче, че въпросът беше твърде чувствителна тема за нея в мига, в който се изплъзна от устата му.

Моли се стараеше да гледа само напред.

- Тялото й беше почти стъпкано - все пак отговори тя, като се стараеше да внимава с треперещия си глас. - Заровихме това, което беше останало.

Райдър нямаше повече желание да слуша за мъртвата Стейси, затова просто поклати глава разбиращо, осъзнавайки, че тишината в момента помежду им може би беше по-добра опция.

Веднага щом достигнаха вече подобието на небостъграч, Райдър се остави в ръцете на Моли, която бързо го завлече след себе си. Изобщо не се стараеше да наблюдава накъде отиваха. Просто се беше понесъл напред, насочван от скърбящата малка Дантес.

- Райдър, ти си тук - долови гръмкия тон на Отрин Джъстис - бащата на Ариана.

И без това възрастното лице му лице се беше застарило още повече за само няколко седмици. Кожата около прикритото от превръзката му око се беше сбръчкала, а изражението му сякаш крещеше, че не беше спал пълноценно от много дълго време насам. За миг Райдър се почуди дали не изглеждаше по същия начин в неговите очи.

- Възстановил си се - отбеляза Отрин, а Райдър се почувства страшно неловко.

В първите дни след събуждането си, той беше посетен от Отрин, но Райдър веднага го беше изгонил от стаята си, все още под въздействието на горчивите новини за смъртта на Ариана. Едва след като го стори осъзна, че всъщност и двамата преминаваха през едно и също и може би можеха да си помогнат взаимно.

- Да - измърмори Райдър в отговор, все още преследван от вината за държанието си.

В погледа на Отрин обаче не се четеше обвинение. Напротив, той сякаш го разбираше. В крайна сметка, той беше загубил единствената си дъщеря, с която се беше запознал едва съвсем наскоро.

Ариана се беше загнездила в умовете и на двамата. Райдър сякаш отново вървеше по ръба на пропастта, наречена скръб и залиташе все повече към нея. Отрин беше обаче онзи, който го хвана в силна прегръдка, изпълнена с много споделена обич и тъга. И Райдър се разпадна. Чувстваше се толкова безпомощен, докато грубите ръце на бащата на момичето, което обичаше, го обгръщаха, опитвайки се да изсмучат поне малко болката от тялото му.

- Толкова е трудно - каза през сълзи той. Незнайно защо, но се почувства все едно прегръщаше собствения си баща. Беше забравил усещането да имаш мъжко рамо до себе си.

Отрин го потупа по гърба, докато самият той се стараеше да не се пречупи.

- Тя искаше това - увери го. - Беше наследила решителноста на майка си. Ариана щеше да направи това, независимо дали щяхме да я спрем или не.

На Райдър това му беше пределно ясно. Под невинната външност на Ариана наистина се беше крила една смела и непоколебима жена, която само трябваше да се научи да отстоява принципите си. Райдър беше разпознал тази сила още от самото начало. Може би точно това го беше привлякло толкова силно към нея.

В подножието на небостъргача започваха да се тълпят все повече хора. Повечето от тях недоволстваха на висок тон, докато друга част стояха безразлично настрани. Все още можеше да се види видима разлика между Здравите и Болните. Здравите се опитваха да поддържат вида и държанието си както беше от системата на Създателя. Болните - или Анархистите - пък бяха тяхна пълна противположност. В очите на всички обаче се четеше едно - безпътица. Никой не беше щастлив, дори и тези, които лично се бяха борили за този миг.

- Предатели! - изкрещя някой с раздрано гърло отдолу, размахвайки трескаво ръце нагоре, където се намираха лидерите на Анархистите. - Как можахте да ни го причините?!

Райдър бегло проследи, че недоволството идваше от мъж на средна възраст с посивели коси. По начина му на обличане можеше да се заключи веднага, че той идваше от подреденото общество на Здравите.

- Той уби децата ни, а сега и вие! - продължаваше той, докато от устата му почти излизаше пяна от гняв.

Тези думи, макар и малко, успяваха да наранят и без това твърде крехкото сърце на Райдър в момента. Караха да го се чувства виновен, може би защото наистина беше.

И точно тогава разбра. Никой всъщност не тъгуваше от факта, че Създателя го нямаше. Те бяха ядосани от това, че бяха загубили своите близки във войната. Човечеството беше видяло твърде много преди; беше преживяло достатъчно болка и разочарования. Хората искаха просто мир. Не се интересуваха толкова кой щеше ги управлява.

- Тишина! - обърна се Отрин към тълпата, докато Райдър все още се съвземаше. Почти никой не го чу обаче. - Искам да направя обръщение!

Сякаш само от гласа му, гневната тълпа долу се разбунтува още повече.

Райдър обаче не можеше да търпи това повече. Беше твърде афектиран от отношенито на хората, а и от спохождащите го мисли за това колко безсмислена бе тази война. Смъртта, която Създателя беше приничил беше огромна. Райдър не искаше Анархистите и самият той да се превръщат в поредния символ на терор и заплахи.

- Всички ни боли! - извиси гласа си изведнъж, като се хвана за прашасалия парапет, докато всички погледи се извръщаха към него. Дори близките му приятели около него замлъкнаха. Беше твърде наранен, за да се спре. - Всички!

Той си пое дълбоко въздух, прокарвайки потните си ръце през косата си. Припомни си набързо всеки един момент от живота си, в който беше страдал.

- Ние не искаме да се превръщаме в негови наследници - продължи той, след като видимо всички се заслушаха в речта му. - Това никога ме е била наша цел. Именно за това няма да ви задържаме тук. Вече имате избор. Можете съвсем спокойно да напуснете града, да вземете със себе си семействата си. Няма да ви виня. Тръгнете и намерете своя път. Свободата е вече във ваши ръце.

Дишането му беше тежко, все едно се задушаваше.

- Но, ако желаете, можете да останете при нас. Това определено не е най-доброто място за живеене, но трябва да започнем отнякъде все пак.

Отрин положи ръката си върху рамото на Райдър за подкрепа. Гордееше се с това, което правеше той.

- Един човек ме научи, че всички сме равни; че всички сме еднакви и трябва да се отнасяме с уважение един към друг. - Мисълта за Ариана накара гласа му да се пречупи. - Този човек ме накара да се замисля над много неща в живота. Научих се, че разделението на Здрави и Болни никога не е било правилно и да мразиш този от чуждата каста е било просто глупава грешка.

Тълпата, която се беше събрала слушаше в захлас. Така бяха и всички останали, които не бяха успели да се поберат в небостъргача, а стояха отвън, като чуваха гласа на Райдър от високоговорителя.

- Не мога да ви обещая перфектно общество. Не мога да ви обещая и перфектен живот. Може би защото никога няма да достигнем онова прословуто съвършенство, за което Създателя толкова много милееше. Но единственото, за което съм сигурен е, че ще има справедливост!

Всички мълчаха. Никой не смееше да се обади след речта му. Изведнъж обаче една част от тълпата започна да се разотива. За сметка на това други хора отвън трескаво се опитваха да влязат вътре. Всеки си решаваше сам за себе си. Едни си тръгваха огорчени, следвайки собствените си принципи, други пък решаваха да повярват в промяната.

Започваше се. Оттук нататък щеше да се гради едно ново общество с надежда към по-добро.

----------------------------
Това е! Последна глава и не мога да повярвам! Очаквайте епилога другата седмица, за да завършим заедно тази книга!❤❤❤✌