Червената светлина прониза очите ми, макар и да бяха затворени. Цялото ми тяло беше станало толкова чувствително, че дори и най-малката промяна в обстановката, в която живеех в последните две седмици, ми носеше допълнително страдание.

Вече знаех какво известяваше това включване на лампата-носеха ни храна.

Не си спомнях колко бях спала досега. Може би няколко минути или часове. Точно заради това ми беше трудно да определя дали вече беше дошъл следващия ден. Съзнанието ми ставаше все по-объркано, а фактът, че току-що се бях събудила не ми помагаше особено да се ориентирам какво се случваше.

Из килиите по-близо до входа се чу истинско оживление. Всеки един от нас беше развил животниските си инстинкти до краен предел. Човещината отдавна беше заместена от желанието ни да задоволим първичните си нужди.

Няколко тежки стъпки обаче заглушаваха въодушевените викове на Болните. Попринцип винаги спираха пред всяка една определена килия, за да хвърлят едно парче сух хляб през решетките и да оставят половин чаша с вода. Но не и този път. Хората, които бяха дошли тук не забавяха ход, въпреки умолителните възгласи на затворниците.  Те продължаваха да вървят напред... Все по-близо към мен.

Искаше ми се да се надигна от земята и да видя защо никой не уважаваше поне малко състоянието на хората в първите килии. Но вече и това усилие ми се струваше непосилна задача. Имах късмет, че този път се бях събудила, но бях сигурна, че ако сега не ми дадяха храна и вода, нямаше да имам повече тази възможност.

Координираните стъпки наближаваха частта от затвора, в която се намирах. Сенките на хората, разхождащи се спокойно, се отразяваха в пода от примигващата в червено лампа. Успях да различа фигурите. Трима мъже.

Затворих за няколко секунди очи. Колкото и да ми се искаше да разбера кои бяха те, изтощението ми пречеше. Въпреки това се наложи отново да вдигна клепачи, защото изведнъж вървенето на нашите посетители беше спряло. Отне ми малко време да разбера, че не халюцинирах.

Те стояха пред моята килия.

Единият от тях - едър широкоплещнест мъж с обръсната глава - набра няколко цифрен код на устройството точно до решетките и със звучно изскърцване ги дръпна назад, пропускайки при мен другият от мъжете.

Нямаше как да не го позная. Бях му се възхищавала толкова години наред, мечтаейки си някой ден да постигна също толкова много колкото него. Най-щастливият ми ден като дете беше, когато ни беше посетил в Дома за деца и успях да се докосна до това величество. Никога не пропусках негово включване, за да ни съобщи важна информация.

Тази перфектно изгладена изкрящо бяла риза. Винаги опънатата назад коса. Каменното изражение.

Робърт Стоун - президентът на Район 4 - ми идваше на гости.

Инстинктивно се прилепих към стената зад себе си, опитвайки се да стоя колкото се можеше по-далеч от него. Въпреки че знаех, че нямаше как това да стане. Бях заключена в това малко пространство, а пред решетките продължаваха да стоят двамата големи охранители, следейки всяко мое движение.

- Добър ден, Ариана Джъстис - проговори с типичния си монотонен глас и ми се усмихна сковано.

В главата ми изникна къде бях чувала този тембър толкова скоро. И се сетих-бункерът и залагането на бомби в централата. Стоун беше участвал в нападението над града на Анархистите. Трябваше да се досетя по-рано. Той никога не би пропуснал възможност да разруши нещо в името на идеалите, в които вярваше.

Дишането ми се учести многократно. Не исках да ме доближава. Въпреки това той кротко постави стола, който си беше донесъл наобратно и седна спокойно. Понеже бях в полу-легнало положение, той се извисяваше поне с две глави над мен.

- К-какво искаш? - промърморих болезнено. - Дойде да видиш как умирам ли?

Нямах намерение да говоря с него. Той беше последният човек, когото исках да виждам в момента.

Стоун се направи, че се замисля дълбоко преди да отговори на въпроса ми. Но аз знаех, че отвътре просто му доставяше удоволствие да ме гледа в такова състояние.

- Би било прекрасно, но може би първо искам да ти дам това - отвърна ми след кратко мълчание и изведнъж нещо метално се удари в пода.

Не бях забелязала, че в ръцете си носеше чиния и чаша. Зрението ми беше рязмазано, но все пак видях как той постави до мен двете неща - крайшник от хляб и вода. Мигновено устата ми се изпълни със слюнка, а червата ми закъркориха в очакване да им дам нещо за смилане. Само при вида на храната и течността ми дойдоха непознати за мен в тези две седмици сили.

Пресегнах се към чинията, но изведнъж тя беше грубо избутана от крака на Стоун и се озова надалеч от мен. Не го погледнах, защото не исках да виждам как очите му светеха, докато ме измъчваше. Забавно му беше да си играе с мен.

Опитах се да достигна чашата, но този път той ми позволи. Металът, от който беше направена беше студен и няколко тръпки полазиха по и без това ледената ми кожа. С треперещи ръце я поднесох до напуканите си устни и наведнъж излях цялото количество вода в гърлото си. Отдавна бях забравила това освежаващо чувство. Течността премина през вътрешността на тялото ми и сякаш ме събуди от дълбок сън. Това беше усещането.

След като привърших с пиенето, оставих чашата настрани от мен. Много ми се искаше да можех да замеря Стоун в лицето с нея, но знаех, че все още нямах достатъчно енергия да го направя. А и всеки опит да извърша нещо срещу него, щеше да се накаже строго от охранителите, които продължаваха да стоят покорно пред килията ми.

Стоун изчака спокойно да се напия и след малко изцъка с език неодобрително.

- Ариана Джъстис - повтори името ми отново. - Отгледана в най-подходящите условия. Никога не е създавала проблеми. Тестът й е перфектно издържан. Имаше шанс за статут в обществото, за нормален живот, за семейство... А сега се разлагаш в Лудницата. Жалко. Наистина не ми е приятно да виждам как Здрави се превръщат в Болни.

- Не съм Болна - изсъсках срещу него през зъби, опитвайки се да предам цялата злоба, която имах към него. - Аз съм истинска.

Стоун поклати глава отрицателно. Поведението ми малко по малко го ядосваше. Но пък вече нямах нищо против това.

Той се загледа някъде зад мен и не ми трябваше много време, за да отгатна какво му беше направило впечатление. Точно там, под името на Сузана, бях написала своето.

- Следях живота ти откакто те дадоха в Дома за деца. Беше под строго наблюдение през тези осемнадесет години и, да си призная, наистина имах големи надежди за теб. Наистина вярвах, че можеш да станеш част от обществото ни... Но, за съжаление, ти се превърна в същият провал като Сузана и Отрин.

Прехапах устната си до разкървавяване в опит да потисна желанието си да го нападна.

- Честно да ти кажа, изненадам съм от теб. Никога преди не си ми давала признаци, че е възможно да се промениш... Е, освен веднъж, но ти си взе поука, нали?

Много ясно си спомнях този момент от израстването си. Грешката, коята бях направила и си бях понедла наказанието.

- Но ето, че сега си тук. Очевидно си непредвидима също толкова колкото и родителите си.

Стоун изпъна ръка към мен, но вместо да ме удари както аз очаквах, той се опита да прокара пръстите си през мръсната ми сплъстена коса, мърморейки си.

- Толкова приличаш на майка си.

- Не ме докосвай! - извиках с цялата си сила и той на момента се отдръпна. Самият факт, че се беше доближил до мен ме отвращаваше.

- Е, за съжаление нея вече я няма. Открихме трупа й в една от сградите.

Погледнах настрани, за да не му позволя да види сълзите, които се бяха образували. Нямаше да му позволя да ме види така. Нямаше да му позволя да ме види слаба.

- И дойде да ми го напомниш ли?

Не знам защо, но всеки път, когато му отговорех, той се стъписваше. Сигурна бях, че не беше свикнал някой да му отвръща.

- Не, дойдох само да ти кажа колко много ме разочарова. Имах големи планове за теб. Оценките ти от университета бяха перфектни. Смятах даже, че би била подходяща за поста на управител в Сградата за изследвания. Можех да бъда благосклонен към теб, но ти очевидно вече не искаш това.

Всеки завършил Психология можеше да работи на много места, включително и в Сградата. Преди няколко седмици това наистина щеше да ми се струва като много добра идея, но не и сега. Вече не исках работа.

Исках свобода.

- Можеш да си завреш добрите намерения някъде надълбоко.-отвърнах му по-остро отколкото мислех, че бях способна. - Вече нямам нужда от тях.

Макар и в тъмното, видях как Стоун присви гневно очи към мен. Хората, които му се опълчваха, се брояха на пръсти. Харесваше ми да го ядосвам. Имах да му го връщам за всички онези години, в които бях мамена.

-  Добре - отвърна ми на нападката и размаха леко ръце все едно се отказваше. - Добре. Повече няма да се опитвам да съм мил с теб.

По поведението му си помислих, че може би това щеше да е всичко, но той имаше още какво да каже:

- Търпението на всички ни е изчерпано. И ако си мислиш, че да стоиш тук е лошо, все още нищо не си видяла. Утре ще се състои публичната екзекуция на всички Болни, Анархисти или както там се наричате. Всички навън ще разберат какви са последствията от това да се изправиш срещу мен или Създателя.

В ума ми изникна част от среднощния ми разговор с Райдър в изоставения град, в който ми беше разказал за семейството си.

- Те знаят какви са последствията и точно заради тях не смеят да се противопоставят - изрекох срещу него. - Защото всички вие ги карате да живеят в страх, че ако направят една грешна стъпка, може да се сбогуват със собствения или живота на близките си. Вие не им давате избор!

Мускулите на лицето на Стоун не помръдваха. Въпреки това обаче знаех, че вътре в душата му беше пълна каша. Успявах само с няколко думи да го изкарам извън душевния му контрол и той се опитваше да се владее колкото можеше.

Столът, на които беше седнал издаде странен звук, докато президентът се надигаше от него. Надявах се, че това беше знак за напускането му на килията ми, но той просто клекна точно пред мен, изравнявайки се на моето положение.

Опитах се да запазя самообладание. Вгледах се в хлътналите в орбитите му очи, сякаш желаех да го изпепеля с поглед. Вече не се страхувах от очния контакт. Чак сега разбирах, че в него имаше нещо властващо. Можех да контролирам човекът срещу мен като му отвръщам. Може би точно заради това при Здравите гледането очи в очи не беше приемливо.

Голямата му ръка се стовари върху лицето ми под формата на плесница. Макар и да ме заболя, не ми направи особено впечателние. За мен това негово действие не означаваше нищо. Робърт Стоун беше никой.

- Всички имате избор - каза през зъби той срещу мен. Пръски от слюнката му се удряха в лицето ми. - И ти направи своя.

Чак когато той се надигна, осъзнах, че за няколко секунди бях спряла да дишам.

- Ще се видим утре, Ариана - напомни ми той, запътвайки се към изхода. - И се наслади на последната си вечеря.

Звукът от заключването на килията ми и отдалечаващите се стъпки обаче не ме накараха да се успокоя. Напротив, мисълта започна да ме тормози. Утре щях да умра.

Странното беше, че в главата ми имаше и още един глас, който пък ми крещеше точно обратното и впоследствие започнах да му вярвам:

Ти няма да умреш.

--------------------------------
Нова година, нова глава! Честита да е на всички ви и дано 2018 да ви донесе само хубави емоции! А, ако вече сте будни, можете да се насладите и на главата!

Гласувайте и коментирайте! <3