Удар след удар, крясък след крясък.

Не спирах с жалките си опити да се измъкна навън по някакъв начин. Знаех, че трябваше да се успокоя и да престана да викам, защото не биваше друг да разбира, че съм тук, но просто не можех.

Бях оставила Райдър съвсем сам в лудницата навън и не беше ясно дали щеше да остане жив, за да дойде да ме измъкне оттук. През ума ми минаваха мисли и за останалите ми приятели.

Дали са добре? Ранели ли са? Живи ли са?

Прекосих малката стаичка и седнах на студения под в един от ъглите. Прокарах нервно ръце през рошавата си коса и се опитах да се успокоя поне малко. Дишането ми беше затруднено, но това определено не се дължеше на факта, че размерите на бункера бяха малки.

- По дяволите! - изругах грубо за първи път в живота си. Не вярвах, че беше възможно и аз да започна да използвам такива думи.

За пореден път огледах мястото около себе си. Нямаше как да избягам по друг начин оттук освен през вратата, но тя се отваряше единствено отвън.

Трябва само да се успокоиш и да мислиш трезво. Райдър беше прав да те остави тук. Довери му се - говореше част от мен, но бях неспособна на контрол.

Вдишах и издишах дълбоко. Дробовете ми сякаш бяха изпълнени с вода и имах чувството, че се давех. Нуждаех се да изляза оттук или поне да знам, че всичко мои близки бяха в безопасност.

Приличах на пълна егоистка. Аз бях тук на сигурно място, докато всички останали умираха сред руините на вече още по-унищожения им град. Не биваше да се поддавам на самосъжалението колко лош човек бях, но това просто ме изяждаше отвътре.

Станах от мястото, защото не ме свърташе повече. Ако можех, сега щях да изляза навън и да причиня на онези марионетки всичко, което те бяха причинили на мен. Желаех да усетят какъв беше вкусът на загубата. Трябваше да разберат какво всъщност причиняваха на всички нас.

Разтрих врата си с две ръце. Цялото ми тяло се беше схванало, а мускулите ми ме боляха прекалено много. Единствено сега докато стоях на едно място, физиката ми ми даваше сигнали за лошото си състояние.

Отново стоварих юмрук върху металната вътрешност на бункера. Яростта и отчаянието трябваше да бъдат излети от мен по някакъв начин. Въпреки това, състоянието ми си оставаше същото.

Глух шум от нечии стъпки обаче ме накараха мигом да забравя борбата в душата си и да обърна бързо глава към металната врата.

Отвън имаше някого.

Наложи се да напъхам надълбоко първичния си инстинкт да започна да викам за помощ, защото цялата тази работа с хората навън ми се струваше нелогична. Нямаше начин Райдър да се е върнал.

Единствената мисъл, на която се доверих беше, че от другата страна ме чакаха врагове.

Постарах се да не издавам шум. Който и да беше зад вратата, знаех, че със сигурност не беше тук, за да ме освободи. Шестото ми чувство се беше засилило страшно много през последните няколко дни.

Отвън се чуваха откъслечни разговори, чиито смисъл ми беше трудно да разгадая. Всеки се движеше по указанията и беше ясно, че вършеха някаква определена работа. Можех единствено да използвам въображението си, за да достигна до истинския отговор.

Мъжкият глас се разнасяше глухо из цялата централа, докато продължаваше да дава команди на подчинените си. Колкото и да се напъвах да чуя нещо, не ми се получаваше. На всичкото отгоре, едното ми ухо беше заглъхнало от множеството атаки.

- ...е готово - дочух края на поредното изречение. Не знам защо, но отнякъде този глас ми беше много познат. Даже прекалено.

Веднага след това сякаш всички започнаха да напускат. Бързият им ход постепенно се отдалечаваше от мен. Каквото и да бяха правили тук, вече си бяха свършили работата.

Може би са проверявали дали тук не се крият Анархисти -опитах се да успокоя съзнанието си с това, но нещо продължаваше да ме гризе отвътре. Сама не си вярвах на думите.

Няколко секундното затишие около мен обаче бързо беше нарушено.

Измъчено пуфтене се разнесе из помещението, а веднага след това някой се опита да повдигне част от някакъв капак на пода. Едва тогава забелязах, че наистина близо до един от ъглите подът леко се различаваше.

Това беше изход.

Той или тя отново пробва да повдигне капака, но и този опит беше неуспешен. След като Райдър ме беше затворил тук, бях захвърлила пистолета възможно най-далеч от себе си, но сега се наложи да го взема отново в ръце и да го насоча напред.

Не знаех кой беше долу, но трябваше да се защитя по някакъв начин. Спомних си за думите на Стейси, когато ме предизвика да се бия с нея.

Или убиваш, или биваш убит.

Колко правилно звучеше това в този миг.

Нямах повече време за мислене. Този път капакът се отвори със силен трясък, а аз натиснах спусъка докрай. Куршумът обаче излетя далеч в стената, недокосвайки нападателят ми. Треперещите ми ръце и този път ми бяха изиграли лоша шега.

Човекът инстинктивно се беше прибрал надолу, но докато се подготвях да стрелям отново, познатата ми до болка зелена коса се беше показала.

- Стейси! - почти извиках от радост. Никога не бях предполагала, че беше възможно да се зарадвам, че я виждах.

Тя завъртя очи в типичния си нейн стил, но забелязах как за части от секундата устните й се извиха в нещо подобно на...усмивка.

- Ако още веднъж стреляш по мен, се кълна, че лично ще ти напъхам пистолета в устата и с най-голямо удоволствие ще ти пръсна мозъка, Здрава!

Заплашителните й остроумни мисли попринцип ме караха да се чувствам зле, но сега ми носеха просто едно щастие. Фактът, че Стейси беше жива ме караше да се надявам, че поне част от моите познати бяха добре.

- Какво се вкамени, хайде. Ако не искаш да станеш на парчета, ме последвай - подкани ме тя, докато аз все още асимилирах това, че тя беше тук в момента.

Искаше ми се да попитам какво всъщност имаше предвид, но бързият й тон ми подсказваше, че сега най-важното беше да тръгна с нея. Всичко останало щеше да стане ясно по-късно.

Без да се замислям се пъхнах от мястото откъдето тя беше излязла и затворих капака. Тъмнината около нас беше пълна. Макар и Стейси да беше едва на няколко сантиметра от мен, дори не можех да я видя. Трябваше да се ръководя единствено по гласа й.

Опитах се да напипам обстановката около нас, за да разбера къде се намирахме. Определено беше тунел, но много по-малък и стар от останалите, в който се бях навирала.Разстоянието от едната до другата каменна стена беше около половин метър. Наложи се да вървя приведена заради ниския таван. Вътре миришеше на вековна мръсотия.

- Върви след мен и да не си посмяла да смениш посоката -предупреди ме Стейси, докато започнахме да се придвижваме напред. - Не ме карай да съжалявам, че те измъквам.

Сякаш, че има къде другаде да ходя - помислих си.

- Ще ми кажеш ли какво се случва? - започнах с въпросите си аз. Трудно ми беше да се сдържам при положение, че всичко около мен беше пълна каша. - Защо Райдър ме затвори тук, а сега ти идваш и доброволно ме освобождаваш? Нали тук нямаше изход и трябваше да съм в безопасност?

Чух как Стейси промърмори под носа си недоволството си от това, че я разпитвах, но все пак благоволи да ми отвърне по някакъв начин:

- Естествено, че ти е казал, че няма друг изход. Той би направил всичко, за да те опази жива.

По някаква странна причина, тези думи бяха казани с някаква по - различна нотка. Стейси ги произнасяше с огорчение. И това нямаше нищо общо с факта, че не ме харесваше. Маската й на непукист съвсем леко се беше пропукала и можех да видя, че донякъде беше наранена... Но от кого?

- Ако беше разбрала, на секундата щеше да се измъкнеш и да го последваш, нали? - Определено беше права в думите си. - Видях го как напускаше централата. - Каза ми да се навъртам около нея в случай, че някой нахлуе вътре. Спомена ми за случилото се със Сузана и че сега ти си тази в бункера и при опасност да те измъкна по възможно най-бързия начин.

Коремът ми се сви на топка при споменаването на майка ми. Стейси не знаеше цялата истина за нас двете и едва ли предполагаше, че приемах загубата й по-трудно от очакваното.

- А къде отиде Райдър? - не можах да прикрия емоциите си. Не ме интересуваше дали Стейси щеше да разбере, че отношението ми към него беше нещо повече от приятелско. Сега единственото, което беше важно е дали той беше добре.

- Да се бие както всички останали - отвърна ми сякаш това беше очевидно.

Райдър си беше Райдър. Той искаше това. Желаеше да се бие срещу тези, които му бяха причинили толкова много страдания. Напълно очаквано беше гордо да се гмурне сред морето от Анархисти и войници на Създателя, за да отстоява себе си.

- Не спирай да вървиш, трябва да се измъкнем оттук възможно най-скоро - извади ме от мислите ми Стейси.

Едва тогава осъзнах, че всъщност бях спряла да се движа, а гласът на моята спасителка идваше няколко метра по-напред. За хиледен път си напомних, че не бива да се отклонявам от целта ни в момента.

- От какво бягаме? Защо всъщност дойде? Нещо станало ли е?

- Не съм виждала друга Здрава, която да задава толкова досадни въпроси като теб - промърмори тя и целеустремено продължи да върви напред, помагайки си с напипване на стената.

- Ще ми отговориш ли сериозно? - помолих я най-спокойно, въпреки че вътре в себе си кипях от нетърпение.

- Сложиха експлозиви в централата.

Тези четири думи бяха напълно достатъчни. Те бяха открили гнездото на Анархистите и се надяваха да го разрушат до основи. Със сигурност се надяваха и Сузана да се намира накъде вътре, за да могат да убият с един куршум два заека.

Но те не знаеха, че вече отдавна бяха приключили с едната задача.

- Малкото ни техника, която имаме се управлява оттук. Ако унищожат сградата, оставаме безпомощни. След няколко секунди таймерът ще се задейства и от това място няма да има и помен. Можех или да те оставя тук да бъдеш взривена с всичко останало, или да преглътна факта, че не те харесвам особено и да те спася.

Макар и да произнасяше последните думи с видима неприязън, не можех да не се почувствам добре, че нея всъщност я беше грижа за мен.

- Благодаря ти - произнесох тихо зад нея.

- Не свиквай.

Това значеше ли, че при всички случаи губехме битката? Моментът, за който всеки се беше подготвял от години, щеше да се превърне в един пълен провал, защото ни бяха хванали неподготвени. Майка ми със сигурност не искаше да вижда това.

Изведнъж обаче силен трус ме извади от равновесие и звучно ударих главата си в една от каменните стени. Стейси също не успя да се задържи права.

- Закъсняхме, мамка му! - каза през зъби тя и се опита да се изправи отново на крака. Нищо не виждах, но усещах как по челото ми се стичаше кръв.

Последва още един трус, но този път двойно по-силен. Над главите ни започна да се сипе прах и малки парченца от камъните се отчупваха, навявайки ме на мисълта, че времето ни беше изтекло. Над нас бомбите гърмяха и имаше голяма вероятност да срутят и тунела, който скоро можеше да се превърне в наш гроб.

Беше ми трудно да мисля в моменти на паника. Тялото ми се беше вковало и колкото и да си повтарях, че трябва да се размърдам, не можех. Невъзможността ми да виждам около себе си правеше ситуацията още по-тегава.

Веднага познах ръката на Стейси, която се обви около лакътя ми, забивайки ноктите си в него, и тревожно ме задърпа напред. Тя не се беше отказала и все още вярваше, че можехме да се спасим. В този миг ми се искаше да бях като нея.

Зад гърба ни чувах как многогодишните камъни падаха като големи капки дъжд. Двете побягнахме сред едва проходимия тунел, преследвани от тази лавина. Отдавна бях спряла да си поемам въздух, защото съзнанието ми беше изпълнено с молитви да се измъкнем успешно оттук преди да бъдем премазани.

Всичко се рушеше, а ние продължавахме да се движим.

Скоро Стейси достигна до ръждясала желязна врата с решетки, от която очевидно беше влязла, и грубо я блъсна, за да можем да преминем. Опитах се да не се спъна в нея, докато излизах. Точно срещу нея имаше няколко стъпала, но те бяха изградени само и единствено от оформена почва и няколко големи плоски камъка, които ни помагаха да пазим равновесие.

В миналото, ако ситуацията е била твърде напечена, хората, затворени в бункера са можели да се измъкнат оттук. Въпросът сега беше дали и ние щяхме да се справим с тази все по-непосилна задача.

- Подай ми ръка! - изкрещя ми Стейси, след като се препънах още на първото стъпало и се сгромолясах на земята. Тя вече беше излязла навън и се опитваше да ми помогне.

Физическите ми сили бяха на изчерпване. Тази вечер бях изразходвала прекалено много енергия и нито за секунда нямах възможността да си почина. Но ми беше ясно, че за да направя това, трябваше да бъда жива... А това щеше да стане единствено, ако напуснех това място.

Стейси успя да ме издърпа в последния момент преди да чуя как вратата на тунела се откъртва под натиска на поредния взрив в централата.

Макар и навън все още да беше нощ, ми отне няколко секунди да свикна, че вече не се намирах в пълен мрак под земята. Нямах много време да се оглеждам, но имах чувството, че бяхме малко по-встрани от централата на Анархистите. Около нас лежаха няколко трупа, а гледката към останалата част от града беше ужасяваща.

Докато премислях как бяхме успели да стигнем до това положение, оглушителен взрив зад гърба ми ме изпрати поне на няколко метра по-напред. Спомних си за бомбата в университета преди няколко седмици, но тази беше десет пъти по-мощна.

Знаех какво значеше това - абсолютно цялата централа беше унищожена.

Цялото ми тяло се превиваше от болка. Лицето ми беше заровено в уличния чакъл, примесен с кръвта, която се беше пропила в него. Сякаш за няколко минути бях загубила слуха си. Ексползията беше прекалено силна, а аз бях прекалено близо.

С голяма мъка се опитах да повдигна клепачи, а единственото, което успях да видя беше как няколко от нашите самолети горяха в далечината. Същото беше и с множество коли и сгради. Малко по-встрани от мен възрастен мъж беше застрелян и падна безжизнен.

Това ми беше достатъчно. Имах нужда отново да затворя очи.

Известно време се питах дали бях жива или не. Рецепторите ми отказваха да приемат всякакви сигнали от света, но въпреки това все още чувствах, че сърцето ми биеше.

Бях напът да загубя съзнание, когато ослепителна светлина блесна точно към мен.

- ...да се предадат - изведнъж чух нечии мъжки глас да се разнася из града от мегафон. Слухът ми беше започнал да се подобрява. - Всички Болни ще бъдат върнати обратно в определените райони.

Райони?

Нечии ръце ме повдигнаха от земята грубо и се опитаха да ме разтърсят, за да разберат дали бях жива. Болезненото им действие ме накара да изохкам, което човекът зад мен прие като факт, че бях в жизненоспособно състояние.

Отново от небето се появи ярката бяла светлина, която все повече се приближаваше към мен. Вятърът, предизвикан от перките със сигурност щеше да ме издуха, ако мъжът не ме държеше здраво. Тогава разбрах, че това беше хеликоптер, който беше напът да ме върне обратно вкъщи.

Вкъщи. Тази дума ми звучеше вече толкова далечна. Градът ми вече никога нямаше да бъде мой дом. Не и след всичко станало.

Над всички сгради кръжаха и други хеликоптери и самолети, очакващи войниците да качат на тях и други Анархисти.

Мъжът ме изправи на крака, а аз трябваше да преглътна агоничната болка, която ме беше завладяла. Краката ми бяха омекнали дотолкова, че не можех да се движа самостоятелно. Човекът зад мен не спираше да ме бута и рита, подканвайки ме да се движа нормално.

Хеликоптерът беше кацнал само на няколко метра пред нас, за да поеме потока от заловени Болни. С премрежения си поглед видях как Стейси беше небрежно захвърлена като боклук вътре, а аз бях следващата.

И моето качване не беше по-различно. С възможно най-голяма злоба бях избутана в хеликоптера, където вече лежаха няколко Анархисти, включително и Стейси. Искаше ми се да се възпротивя, да се разкрещя, но отдавна бях преминала предела на силите си. Мускулите ми имаха нужда единствено от спокойствие.

След мен в летателното средство попаднаха още няколко души, които изглеждаха също толкова зле колкото мен. Веднага след това вратата беше плътно затворена и усетих как се издигахме във въздуха, отнасяйки ни нанякъде.

Окончателно затворих очи, мислейки си за всички мои приятели. Наистина се надявах да бяха живи. Не осъзнавах колко се бях привързала към тях в малкото време, в което бяхме заедно.

И Райдър... Той беше направил всичко възможно, за да ме опази, а сега не беше ясно дали той беше в безопасност. Искаше ми се огледам останалите хора около мен, да потърся онези дълбоки сини очи, но знаех, че ако той беше тук, щях да го усетя. А не го усещах.

Бяхме направили всичко възможно да се защитим, но ето, че отново се бяхме превърнали в роби на системата. Отново щяха да ни върнат по градовете и никой не искаше да знае какво го очакваше там. Включително и аз. Аз бях Здрава, превърнала се в Болна.

Или може би винаги си била такава.-напомних си.

Турболенцията, в която навлизахме ме унасяше. Всеки миг щях най-после да се отдам на съня, но докато го правех, една мисъл се въртеше в главата ми и трябваше да й повярвам:

Ние бяхме загубили битката, но не и войната.

--------------------------
Официално последната глава от втората книга! Много ви благодаря, че проследихте историята дотук и дано да продължавате да четете и третата книга, която също ще бъде тук!

Моля за изразите мислите си цялата втора книга, независимо какви са те, за да знам дали всъщност се е получила както трябва!

Също така книгата спечели второ място на Book Awards Wattpad 2017! Благодаря ви, без вас това нямаше да стане! ♡♡

Обичам ви!! Очаквайте резюмето следващия понеделник!