Не е за вярване как за няколко секунди всичките ти представи за спокойна нощ могат да се срутят.

Сърцето ми препускаше като бясно, докато двамата с Райдър слизахме по стълбите на часовниката кула. Често прескачахме по няколко стъпала, за да се придвижим по-бързо. Тиктакането от часовниковия механизъм само ме накараше да се изнервям още повече. С всяка секунда онези се приближаваха към нас, а ние не бяхме подготвени.

През цялото време Райдър мърмореше под носа си различни цветисти псувни, които се опитвах да не допускам в съзнанието си.

- Какво ще правим? - попитах с разтреперан глас Райдър, който вече напускаше кулата и се насочваше към изоставения на улицата мотор.

Той се качи върху него, подканвайки ме и аз да го последвам.

- Отиваме в небостъргача.

Погледът ми се рееше из небето, фокусирайки за пореден път движещите се светлинки. Вече бяха повече. Ледени тръпки се спуснаха по гръбнака ми.

Райдър потегли като стрела напред. Не можех да направя нищо друго освен да се хвана за него, но този път всякаква романтика беше на заден план. Нямахме време за губене. Трябваше бързо да предупредим останалите за заплахата.

Преминавахме през улиците толкова бързо, че едва не ми се зави свят. Коремът ми беше на топка от притеснение. В този момент наистина ми се щеше думите на Райдър, че това е просто някаква шега на Анархистите да са верни. Но не бяха.

Това беше истинско.

С яростно ръмжене паркирахме мотора точно до входа на небостъргача, предизвиквайки няколко гневни отговора от Болните, насъбрали се там. Още отвън обаче си личеше, че купонът вътре беше в пълна сила. Веселите Анархисти си прекарваха чудесно последната вечер, но страшното беше, че тя можеше да приключи по ужасяващ за тях начин.

Лек буботещ шум се чуваше в небето. Наистина ни приближаваха.

- Трябва да предупредим Сузана, тя ще знае какво да правим -предложих аз, а Райдър ми отвърна с едно просто поклащане на глава.

Двамата се заоглеждахме из огромната тълпа в опит да намерим майка ми. Хвърлих поглед и към мястото, където преди един час си бяхме говорели, но нея я нямаше.

Вече изблъскването на хора не ме притесняваше. Имаше нещо много по-важно сега, отколкото да следя за гневните реакции на заобикалящите ме Болни.

Райдър вървеше неотлъчно до мен и сканираше всеки ъгъл от помещението. Опитвах се да правя същото, но ми ставаше лошо от въртенето във всички посоки. Фактът, че ни грозеше опасност никак не ме караше да се чувствам по-добре.

- Ето я! - изрече облекчено Райдър и ми посочи жената, стояща в единия от ъглите с няколко други Анархисти.

В този момент не изчаках Райдър да ме настигне. Просто хукнах напред към нея. Щом ме видя, ме изгледа любопитно какво всъщност ми се е случило.

- Те идват - успях да изрека задъхано. - Видяхме ги. В небето.

Няколко Анархисти около нас се изсмяха презрително на твърденията ми.

- Не е възможно - отрече Сузана, но този път вече нямаше и капка безгрижност по лицето й. - Сигурна ли си?

Райдър се появи до мен.

- Вярно е. Няколко обекта летят към нас и трябва да направим нещо преди да е станало твърде късно.

Сузана се поколеба за няколко секунди, но след това с заповеден тон изпрати нисичък бледокож Болен с полуостригана глава да провери дали радара в централата е засякъл движение. Забелязах, че Тони, който беше наблизо също тръгна с него. Майка ми му беше дала инструкции да подготви техниката.

Искаше ми да залея с въпроси Сузана, но познат глас до мен ме спря.

Стейси пляскаше с ръце.

- Браво, Здрава, добра игра, но мен не можеш да ме забаламосаш - проговори тя. - Аз знам, че не си толкова невинна за каквато се представяш.

Не я бях виждала откакто я победих в боя, който тя започна. По лицето й все още си личаха следите от моите удари. Скулата под едното й око беше силно побута. Но очевидно нищо друго не се беше променило от онзи път. Злобата й към мен не само си беше останалата, но сега се беше и удвоила.

- Казах ти, че си предателка и не е за вярване, че само аз го осъзнавам. Здрава идва и казва, че Здравите ни нападат. Ти си ни издала, всичко е по твоя вина.

Стейси винаги говореше празни приказки, но този път за един кратък миг й повярвах. Спомних си как се бях опитала да изпратя сигнал на управниците за местоположенито ни от централата. Вълна от вина ме заля. Бях прекратила изпращането в последния момент, но паниката ме обземаше и не можех да мисля трезво.

Ами ако наистина те бяха тук заради моя сигнал?

- Стейси, не съм...-опитах се да се защитя, но сама не си вярвах на думите. Зеленокосото момиче се насочи с бърза крачка към мен, но Райдър се опита да я задържи, проваляйки й опита да ме удари.

- Ти си! Ти!-продължаваше да ме обвинява тя.

Райдър вече изпитваше трудности да я задържи далеч от мен. Двамата се дърпаха в различни посоки, докато единия крещеше на другия. Докато гледах тази картинка ми ставаше все по-ясно, че Болните също се различаваха. Райдър и Стейси бяха коренно различни. Самото им държание доказваше това. Единствения знак, който ми подсказваше, че имаше някаква прилика, бяха гривните от Лудницата на китките им.

Гривните...

Нещо прищрака в съзнанието ми.

- Чакайте - опитах се кажа, все още загледана в металните устройства на ръцете им. Повечето Болни, които бяха дошли тук наскоро също ги носеха. - Гривните за проследяване. Не аз доведох управниците тук... Вие бяхте.

Няколко човека, които следяха разговора ни се замислиха. Включително и Сузана. Стейси вече не се дърпаше като побесняла и също се загледа в металното устройство, което носеше.

- Но те не би трябвало да работят - проговори Райдър след като пусна Стейси. - Толкова много години сме били навън и не са ни хващали. Захлушавахме сигнала от тях и ги използвахме за други цели.

Наистина беше така. Споменът как Моли беше изпратила сигнал на Райдър чрез гривната му, че исках да се срещна с него в тунела не беше напуснал мозъка ми. Но явно нещо се беше променило оттогава.

Нечии стъпки се приближиха до нас. Малката сестра на Стейси отдавна беше под въздействието на спиртните течности, но все пак по някакъв начин успяваше да изглежда нормално пред нас. Сигналът за тревога беше достигнал до нея. В ръката си държеше черен таблет.

- Ариана е права - каза, продължавайки да натиска върху екрана. - Току-що разбрах къде сме сгрешили. Можем да манипулираме гривните само в градовете. Излезем ли обаче извън петте района, устройствата се задействат отново. Техниката ни не е толкова силна да поддържа заглушаването и извън населени места. Затова на управниците не им е отделно много време да ни открият.

Райдър гледаше учудено Моли.

- Но защо чак сега? Тук е имало Болни преди години.

- Тогава нямаше гривни - отговори ми Сузана. - Въведоха ги след като избягах. Тогава проследяването ни беше трудно.

Вече всичко ставаше ясно. Но това изобщо не означаваше, че проблемът беше решен.

Стейси упорито беше започнала да се опитва да премахне гривната си, но знаех, че нямаше да е така лесно. Гривните буквално ставаха част от тялото на Болния след като влезеше в Лудницата. Когато обаче той я напускаше при добро поведение, тя се махаше от специалист.

Имах намерението да кажа това на Стейси, за да спре с опитите си, но в далечината се чу нещо.

Глухо падане. Далечен взрив.

Всички Анархисти прекъснаха купонясването си и насочиха обърканите си погледи през остъкления небостъргач. Много надалече се двигаше пушек. Няколко човека отвън изпищяха.

Последва още един взрив, но този път много по-близо до нас. Земята под краката ни се разтресе. Те хвърляха бомби из града ни.

Сърцето ми спря за секунда. Усещането беше все едно, че бях излязла от кожата си. Макар и ясно да чувах какво ни приближаваше, звуците трудно достигаха до ума ми. Единственото, което владееше съзнанието ми, беше вцепенението.

Трябваше да се отърва от него, ако исках да оцелея.

До мен Сузана вече крещеше с пълна сила инструкции на всички какво трябва да правят. Личеше си, че останалите бяха по-подготвени от мен, но това не можеше да премахне факта, че изглеждаха уплашени.

Голяма част от Анархистите се спуснаха навън. Това не беше за дълго обаче, защото силни изстрели оглушиха пространството ни. Армията на управниците не беше само във въздуха. Нападаха ни и пехотинци.

- Сузана, трябва да Ви отведа в бункера - извика Райдър, опитвайки се да не се блъсне в полудялата тълпа. - Там ще бъде безопасно за Вас. Не бива да губим лидера си.

Майка ми го изгледа неразбиращо. Това, което говореше, не й се нравеше.

- Отивам да защитавам каузата, за която толкова години се борех - контрира го тя и строго скръсти ръце.

Въпреки това знаех, че в думите на Райдър имаше известна логика. За Анархистите Сузана значеше много и не биваше да я губят... Аз също не желаех.

Инстинктивно се намесих в разговора им:

- Той е прав.

С периферното си зрение забелязах как Райдър ми хвърли бегъл поглед. За първи път от толкова много време с него бяхме на едно мнение.

- А и е възможно да дойдат да те търсят. Нужно е да се скриеш - допълних този път по-плахо.

Сузана можеше да спори още, но нямаше време. В небостъргача беше хвърлена гранада, която избухна с оглушителен звук само на няколко метра от нас. Райдър притисна мен и майка ми към стената, предпазвайки ни от взрива.

Десетки хора около нас обаче попаднаха в обсега на гърмящото устройство и телата им се строполиха на прашния под. Щях да се втурна да им помогна, но изведнъж при нас нахлуха неприятелите ни.

Обстрелваха ни и отвътре, и отвън. Хиляди куршуми пръскаха стъклата на небостъргача, карайки ги да падат на малки режещи парченца върху нас.

- Залегнете! - изкрещя Райдър и двете със Сузана се свихме надолу, бягайки заедно с него към място, откъдето можехме да излезем навън.

Райдър стоеше по-изправен от нас, очевидно опитвайки се да ни предпази. Около нас гърмежите от оръжия само се усилваха, а ние бяхме напълно беззащитни. Въпрос на време беше някой куршум да се вреже в плътта на някой от нас. Въпреки това обаче Райдър не спираше.

Здравите бяха обградили входа на небостъргача. Нямаше как да излезем оттам. Точно това беше целта им - да ни хванат в капан.

За малко не извиках, когато малък железен куршум профуча точно покрай ухото ми. За радост, Райдър успя бързо да ме издърпа зад една преобърната дървена маса. Най-после имах възможност да си поема въздух, макар и със затруднения.

- Няма как да излезем по този начин - сподели вече очевидния факт майка ми, която също дишаше тежко като мен.

Райдър обаче не се беше отказал. Знаех, че нямаше да го направи. Той си беше такъв.

- Тогава ще намерим друг - отвърна й той, оглеждайки се във всички посоки. Докато бяхме зад масата, имаше по-малка вероятност да стрелят по нас.

Опитах се да изолирам виковете и гърмежите от съзнанието си. Сега най-важното беше да излезем оттук невредими и да се доберем до бункера, за да предпазим Сузана... После щяхме да се оправим с останалото.

Погледът на Райдър се фиксира върху остъклената външност на сградата, която се беше превърнала в гроб на много от Анархистите в момента. Точно пред нас бяха едни от малкото запазени все още прозорци.

Достатъчно добре разбрах за какво си мислеше.

- Не... - опитах се да го спра, но той вече набираше скорост.

Стъклата пред нас се счупиха от грубото преминаване на Райдър през тях. Той падна на земята, но бързо се изправи, показвайки ни, че всичко с него беше наред. Макар и ясно да си личеше, че не е така. Малките стъклени парченца бяха нарязали дрехите му, а по лицето му се стичаха няколко струйки кръв.

Излизайки навън разбрах за колко кратко време градът тотално беше променил облика си. На няколко места се вдигаше огромен дим. Сградите горяха от нападенията на Здравите. Над главите ни кръжаха десетки самолети и хеликоптери, които искаха да ни убият. По улиците вече двете противоположни страни на този конфликт влизаха в бой. Личеше си, че армията на управниците надделяваше. Техниката й беше много по-модерна от нашата.

Близо до нас лежаха два трупа на убити мъже - поддръжници на Създателя. Майка ми се втурна към тях и забелязах, че ги претърсваше. Райдър също се присъедини към нея и скоро разбрах какво издирваха.

Оръжия.

- Вземи това - подхвърли ми Сузана един пистолет, а аз едва не го изпуснах на земята заради треперещите си ръце.- Стреляй по всичко, което се движи.

Опитах се да поклатя глава, но умът ми още не побираше какво се случваше всъщност. Трябваше обаче да се съсредоточа, защото иначе скоро всички щяхме да сме мъртви.

Райдър и майка ми вече също се бяха сдобили с пистолети, което ни даваше поне малко по-голяма сигурност в тази ситуация. Въпреки това трябваше буквално да се втурнем сред улиците, които приличаха на бойно поле, защото около нас вече се тълпяха Здрави, готови да ни нападнат.

Отдавна бях загубила способност да мисля трезво и да се ориентирам. Единствената ми цел в момента беше да не спирам да се движа.

Централата беше на другия край на града и щеше да ни отнеме твърде много време, за да я достигнем. По идея на Райдър, вървяхме по покрайнините на града, където армията не беше толкова многобройна. Въпреки това знаех, че хеликоптерите над нас ни следяха.

Имах чувствтото, че всеки миг щях да повърна. Виеше ми се свят от цялото това тичане и напрежение. Сузана и Райдър обаче бяха моя пълна противоположност. Макар и да ми беше ясно, че са също толкова притеснени колкото мен, не го показваха наяве, а продължаваха хладнокръвно да следват пътя си.

Вече вървяхме по една съвсем пуста улица, която едва ли се използваше даже и от Анархистите тук. В тъмнината трудно виждах каквото и да било. Майка ми се подпря изморено на една тухлена стена и си пое дълбоко въздух.

Всички се нуждаехме от почивка.

- Остават ни още няколко километра - съобщи ни Райдър, който беше клекнал на земята в опит да си почине. - Въпреки че в тази тъмнина ми е трудно да се ориентирам.

Нямах сили да му отвърна.

За миг си бях позволила да затворя очи. Нуждах се поне от една спокойна секунда, в която да събера мислите си. Този момент обаче не трая дълго, защото щом ги отворих, забелязах, че нещо или някой се движеше към нас.

Надявах се това да е просто халюцинация, причинена от мозъка ми, но не беше.

От едната страна на улицата бягаха към нас двама Здрави войника. От другата идваше още един. Можех да ги позная по координираното стъпване по земята.

Райдър също беше чул нещо, защото веднага реагира на заплахата. Бързо се втурна към двамата, но другият продължавяше да ни доближава. Сузана вече беше към края на силите си. Оставах само аз.

Войникът бързо ни достигаше, а аз неуверено насочих пистолета си срещу него. Отдалече забелязах, че той всъщност нямаше оръжие. Очевидно го беше изгубил при предишна битка с Анархистите, защото и физически не беше в най-доброто си състояние. С единия крак куцаше.

Спомних си многото неуспешни опита да боравя с пистолет.

- Отдръпни се! - изкрещях на човека, продължавайки да държа оръжието срещу него. Не исках да го убивам. - Казах да се отдръпнеш!

Здравият чуваше заповедите ми, но не желаеше да ги изпълнява. Беше готов да даде дори живота си за каузата да ни залови.

Усетих как очите ми се напълниха със сълзи.

-Моля те! - опитах отново.

Не ме карай да правя това. - казах си наум.

Той просто не ми оставяше избор. Затворих очи и натиснах спусъка на пистолета, изстрелвайки куршума право в тялото на войника, който се строполи на земята. Не издаде нито звук повече, но моят ум крещеше.

Току-що бях отнела човешки живот.

Не познавах този човек. Той беше мой противник, но не ми беше направил нищо. Неговата работа беше да си изпълнява задълженията и го правеше. Със сигурност и той имаше семейство, деца, които щяха да скърбят от неговата загуба.

Войната изисква жертви - напомних си думите на Моли от днешния ден.

Зад мен Райдър вече се беше справил безпроблемно с другите двама войници и ме гледаше как стоях над мъртвото тяло на мъжа. Трудно ми беше да различа какво си мислеше в момента, но знаех, че една част от него ми съчувстваше. Той знаеше, че не съм фен на насилието.

- Да вървим - заяви Сузана след малко. - Аз ще водя. Този район ми е познат.

Бях напълно съгласна с всички инструкции. Нямах възражения.

- Изчакайте тук. Трябва да огледам дали няма и още войници. - допълни тя.

След секунда майка ми се изгуби из сенките на постройките. Нуждаех се да се отдалеча от трупа, но краката ми бяха като вкаменени. Не можех да повярвам, че бях убила невинен човек.

Райдър се опита да ми каже нещо, но изведнъж не много далеч от нас се чу измъчен вик и тупване. Сърцето ми се сви от мисълта какво се беше случило.

Преглътнах и бавно се отдалечих от тялото, все още стискайки пистолета в ръка. Достигнах Райдър и двамата с него се втурнахме към обекта на звука.

В тъмното видях, че на земята лежеше някой. Надявах се да е просто някой войник, но не беше. Пред нас беше майка ми, която се гърчеше от болка.

Инстинктивно погледнах нагоре, където един от хеликоптерите се отдалечаваше.

Някой я беше застрелял.

--------------------------------
Обявявам, че втората книга ще бъде от шестнадесет глави, тоест, остават още две. Веднага след това продължавам с третата и последна от поредицата (която ще се постарая да е по-дълга)!

Благодаря за 5К+!^^ Гласувайте и коментирайте! <3