Разстоянието между сградата, в която се бяхме настанили и небостъргача не беше голямо и не ми отне много време, за да стигна. От всички посоки около мен се тълпяха хора, очевидно също запътили се на вечеря. Вече никой не ми обеъщаше внимание, защото се бях преоблякла и ме смятаха за поредната Анархистка.

Следа от Райдър нямаше. А и сигурно нямаше и да се появи скоро. Аз бях виновна за всичко. Животът ми се беше превърнал в пълна каша, а аз продължавах да си създавам все поовече и повече проблеми.

На входа всички се блъскаха и ми беше адски трудно да вляза. Възпитана като Здрава, се дръпнах настрани, правейки път на изгладнелите хора и пристъпих вътре чак след като тълпата понамаля.

Шумотевицата много ми напомни на стаята в мазето на Лудницата, където за първи път разбрах за Анархистите. Едни крещяха с пълни гърла, други се смееха на висок тон, трети дрънчаха с вилиците си върху металните чинии. Не бях свикнала на всичко това.

За миг се вцепених на място. Не знаех накъде да отида и какво да правя. Онова чувство да се обърна и да избягам за милионен път днес се появи, но ръката на някого, която докосна гърба ми, ме спря.

-Хайде, да вървим.-чух да казва госпожа Фрийман и си отдъхнах, че точно тя беше дошла при мен. Зачудих се дали идваше по свое желание или Райдър я беше накарал, но важното беше, че сега беше тук.

С леко побутване ме насочи към импровизирания бюфет с храна в един от ъглите на огромното помещение. Макар и всички останали да бяха съсредоточени повече върху храната си, все още имах чувството, че очите им бяха насочени към оголената ми кожа. Не мислех, че някога щях да свикна с такива дрехи.

Около бюфета се беше извила дълга опашка, но никой не стоеше мирно. Всеки се блъскаше напред и протягаше ръце, за да достигне желаното от него ястие. Двете с госпожа Фрийман си взехме по една чиния и аз плахо заоглеждах храните. Не ми бяха познати, което беше напълно нормално.

Марта очевидно забеляза притесненито ми, защото с лека въздишка и мила усмивка взе чинията от ръцете ми и я напълни с две триъгълни парченца с разни продукти отгоре. Сложи същото и за себе си. Не се въпротивих, въпреки че нямах особено доверие на храната на Болните, макар и да беше вкусна.

След като се отделихме от опашката, госпожа Фрийман ме поведе към една малка масичка в другия край. Беше празна, което донякъде ме успокои, че нямаше да се налага да контактувам с още Болни. Седнахме на не много стабилните дървени столове и насочихме погледите си към вечерята.

-Това е пица.-поясни госпожа Фрийман, докато аз любопитно оглеждах парчетата и от двете им страни. Миришеха апетитно.-Ако не им бяхме донесли продукти, нямаше да могат да я направят.

-Но тя е пълна с мазнини.-отвърнах й, докато тя вече преполовяваше парчето си.-Забранено е...

-Вече няма правила.-прекъсна ме.-Яж спокойно.

Вече бях опитвала храната на Болните. Шоколадчето, картофките, а сега и това. Отхапах малка хапка и усетих колко добее всъщност си пасваха доматеното пюре, киселите краставочки и бекона. Заедно с перфектно опеченото тесто правеха една чудесна комбинация.

Изядох първото парче са около минута. Толкова бях вглъбена в яденето, че даже не забелязах кога Тони се беше настанил на масата ни. В неговата чиния имаше кафяви кръгли топки от месо, които той ядеше с охота. Двамата с госпожа Фрийман си говореха за нещо.

От входа продължаваха да прииждат хора. Погледът ми се спря на някои от тях, които ми бяха познати. Спайкс, Моли, Райдър и Стейси сякаш в началото се насочиха към нас, но изведнъж Стейси ме изгледа и спря, подсказвайки на останалите, че ще си намерят друго място. Сигурна бях, че ако аз не бях тук, те щяха да дойдат.

Райдър не пожела да ме погледне, а просто последва групичката си към една по-далечна маса.

Заради грубото държание на Райдър, апетитът ми беше отминал, но все пак си доядох и второто парче пица. Едно беше да очаквам злоба и неприязън от Стейси, но съвсем друго беше да получавам това от Райдър.

Все още замислена, не забелязах какво ставаше около мен. И може би нямаше да забележа, ако Тони не ме беше побутнал. Голяма част от хората бяха вдигнали погледите си нагоре към третия етаж на небостъргача. Другите продължаваха да шумят, но от опит вече знаех, че Болните трудно могат да бъдат контролирани.

Горе, подпряна на металното заграждение, което предпазваше от падания, стоеше Сузана. Тя гледаше гордо всички нас долу и от време на време се провикваше, за да укроти шумните Болни. Беше със същите дрехи, но разликата при нея идваше от вида на лицето си. Макар и да изглеждаше спокойна, напреженито, което бях забелязала днес като се запознахме, не я беше напуснало. Чудех се дали това имаше нещо общо с мен.

-Тишина!-извика и гласът й този път успя да надвика всички нас долу. Почти никой вече не говореше. Чуваше се единствено лекото шушукане.

Тя, също като Стейси онзи път, се усмихна победоносно, че е успяла да постигне някакъв ред поне за малко, за да се изкаже. Плашещо беше как ъгълчетата на устата й се извиваха по същия начин като моите.

-Харесва ли ви вечерята?-попита на висок тон тя и всички отвърнаха с няколко весели крясъка. Дори Тони и госпожа Фрийман. След това всички отново се заслушаха.-Добре, значи очевидно се чувствате приятно тук. Тък като вече всички Анархисти се събрахме на едно място за първи път от толкова много години, искам да приветствам всички ви с добре дошли и да ви кажа, че вие ще бъдете промяната. Вече всичко започна, усилията ви са факт. Градовете са в хаос, управниците не знаят какво да правят и всичко е само ваша заслуга.

Докато говореше, тя гледаше към всеки един от нас долу. Сякаш се опитваше да достигне до всички ни. Аз бях извърнала поглед настрани от страх да не би да ме погледне, но слушах много внимателно думите й.

-Нашият час настъпи! Скоро безсмилената тероризираща система ще бъде свалена и ще живеем какво винаги сме желали! Скоро се ви уведомим за какво става дума! Да живее свободата!

Последната дума беше изкрещяна от нея с вдигнат юмрук нагоре. Ентусиазмът й беше заразен, защото всички останали направиха същото и след малко помещението се изпълни с хаотични викове "Свобода!" и всеки размахваше ръце нагоре.

И в този момнет осъзнах нещо. Те я обичаха. Тя беше тяхната надежда за избавление от режима. Бяха й напълно верни. Също както Здравите вярваха на системата.

Аз нито крещях с останалите, нито се противях. Имах чувството се намирам по средата на двете крайности. Нито едното ме привличаше, нито другото. Единственото, което направих бе да се измъкна бързичко от мястото си и да напусна небостъргача.

Всичко ми идваше в повече.

***
На сутринта се събудих рано. Прекалено рано, защото слънцето едва беше изгряло. Станах и тихичко напуснах апартамента, опитвайки се да не събудя Райдър, който спеше на леглото в съседната стая.

Снощи се беше прибрал късно и даже не си беше направил труда да дойде да ме провери. Просто чух как влезе и след секунди се тръшна с дълбока въздишка на леглото си. Не исках да го безпокоя, въпреки че сърцето ми се късаше от отношението му.

Из града по улиците вече се разхождаха ранобудни хора като мен. Част от тях си похапваха нещо, а други пък просто си стояха на групички в ъглите на блоковете и си приказваха. Опитвах се да игнорирам погледите им.

Градът беше по-голям отколкото си го бях представяла. В миналото със сигурност е бил един от най-важните, но днес остатъците от неги правеха мястото да изглежда странно и неприввтливо. Имаше безброй улички, но аз реших да се насоча към най-главната, за да не се изгубя.

Центъра на града не представляваше нещо зашеметяващо. По-скоро беше площад със средни размери, заобиколен от остатъци на сгради. Единствено в средата имаше една много висока часовникова кула, изградена от камъни. Личеше си, че е от скоро и е дело на Анархистите. Върху камъните в долната част бяха изрисувани кръгчета с "А" вътре в тях. Имаше такива и на много други постройки тук.

Намерих една дървена пейка, която се крепеше единствено заради множеството използвано тиксо и седнах.

Обстановката беше нова за мен. Скоро от една от уличките се появи женски силует, който не разпознах в началото, но после разбрах, че това беше Моли и тя се настани до мен. Беше боядисала крайщата на косата си в още по-ярко лилаво.

-Макар и да нарушавам основното правило на Стейси да не говоря с теб по какъвто и да било повод, не мога да не те попитам как си.-попита ме съвсем спокойно и весело.-Снощи май си тръгна доста рано от вечерята.

-Да, имах нужда от почивка.-отвърнах й, но не й споменах повече подробности. Не желаех да го правя.

Моли сякаш разбра, че не се чувствах много комфортно и знаеше каква беше една от причините.

-Ей, извинявам се от името на сестра си. Тя си е просто такъв характер. Не обича конкуренцията. Като бяхме малки винаги се биехме и тя винаги побеждаваше. Най-добре е да стоиш далеч от нея засега.

Присвих вежди. Конкуренция?

-Не съм конкуренция на Стейси за каквото и да било.-възпротивих се.-Нито искам да й отнема нещо, нито пък съм я заплашвала.

Моли се замисли и погледът и се зарея някъде из пространството, докато говореше:

-Тя винаги се държи така, особено към Здрави като теб.-Врътнах очи.-Но според мен в теб има нещо различно. И точно заради това Стейси се страхува от теб. Самият факт, че ни помогна и прояви невиждана досега смелост за Здрава, е показателен за това, че в теб има потенциал.

-Не съм различна. Аз...даже вече не знам коя съм.

Това беше истината. През целия си живот бях Здрава, а сега ставаше ясно, че съм потомък на Болни бунтовници, които се опитват да свалят системата.

-От Анархистите ли е?-попитах Моли след кратко мълчание, за да се разсея от мислите си за Стейси и Райдър и посочих часовникова кула.-Защо местните са я направили?

-Дело е на първите, които дошли тук и се опитали да направят това място в главна зона на бунтовниците. Отнело им доста време да превърнат изоставения град в място, подходящо за живеене. Преди години това били просто руини, останали от Голямата война. Технически, идеята за кулата била на Сузана. Тя е нещо като символ на града от Новото време. От онзи миг започнало обратното броене и все още часовникът горе отчита минутите до края на системата и робството. И все повече се приближаваме до победата.

Погледнах часовника на ръката си. Часът беше точен.

Наистина беше направено много умно. За Болните това беше единствената надежда, която им беше останала. Те искаха да живеят нормално. И може би Райдър беше прав.

Ние им бяхме отнели всичко.

--------------------
Да, това не беше една от най-интересните глави, но пък се надявам да ви е накарала да се почувствате по-добре в този официален първи учебен ден! :)

Късмет на всички тази година (включително и на мен)!

Гласувайте и коментирайте! <3