Не си спомнях колко време прекарах сред танцуваща тълпа. Времето отдавна ми се губеше, а и не ме интересуваше толкова много. Единственото, което имаше смисъл в момента беше забавлението, което изпитвах за първи път.Около мен беше претъкано с хора, които вършеха същото като мен.

Изведнъж обаче някой прекъсна танца ми като ме докосна нежно за лакътя. Докосването, което винаги можех да позная.

Райдър се беше появил до мен, но се наложи да се доближи до ухото ми, за да чуя това, което искаше да ми каже.

-Искаш ли да отидем някъде?-предложи на висок тон, а аз изтръпнах. И не само защото беше близо до мен.

За първи път от снощи имахме шанс да останем насаме заедно. Това ме караше да се вълнувам, но и да се плаша едновременно. Не знаех какво трябваше да очаквам.

-Добре.-отвърнах му и го оставих да ме хване за ръка и да ме поведе към изхода.

Навън продължаваха да се тълпят Болни, опитвайки се да влязат на купона. Ние бяхме единствените, които искаха да напуснат набостъргача.

С Райдър се отдалечихме от високата сграда, за да бъдем на по-спокойно място. Нощта отдавна се беше спуснала и единствената светлина из улиците идваше от няколкото бледи улични лампи от Старото яреме, които работеха с краден ток от градовете,

-Какво ще правим?-попитах Райдър, докато той продължаваше да върви напред.

Той се обърна към мен и ми намигна.

-Каквото си поискаме!

Това със сигурност не беше отговорът, който очаквах. Бях свикнала да имам точна информация за всяко събитие, но също така нетърпението ме изгаряше отвътре.

Свихме по някаква малка уличка, която се осветяваше единствено от малко прозорче от един от апартаментите. Аз се спрях точно под светлината, но Райдър продължи няколко метра пред мен. Чух как помръдна нещо в тъмното, може би някакъв метал, но след няколко секунди се появи пред мен с някакво странно превозно средство на две колела.

Отдръпнах се назад, притеснена от това, което виждах.

-Какво е това?-попитах го уплашено. Черният метал блестеше заради отражението на светлината.-Позволено ли ти е да го взимаш?

-Тук е от Старото време. Просто частите са му сменени, иначе върви много добре. А и не е нужно да търся позволение, всяко едно нещо в града е на всички ни. Споделяме всичко.

Райдър заоглежда непознатия за мен метал на колела.

-Как се казва?

Той ме погледна също както Моли следобяд, когато я попитах за купона. Явно много от нещата не бяха известни на Здравите.

-Това е мотор.-отговори ми той след малко.-В миналото са се използвали, но системата ги унищожила, защото създавали твърде много адреналин на човека, а това не било добре за контрола, който тя налага.

Определено нямаше да споря за това с него. Наистина превозните средства с над осемдесет километра в час бяха абсолютно забранени.

Изведнъж той се качи на мотора, сядайки на кожената раздърпана седалка и ме погледна. Даже не бях осъзнала кога се бях дръпнала още назад.

-Идваш ли?-подкани ме.

-Знаеш ли как да го управляваш?

-Да. Все едно караш велосипед, но само че с двигател и вдигаш по-голяма скорост.-При присвиването на веждите ми, той разбра, че аз всъщност не бях запозната и с това. Въздъхна тежко.-Никога не си карала велосипед, нали? Даже не знаеш какво е това?

Поклатих глава, но с горчивина.

-Като бяхме малки не ни учеха на такива умения както е било в миналото.-споделих, макар че той също го знаеше.-Стараеха се да ни научат на етикет и правила. Това бяха единствените умения, от които се нуждаехме.

Беше тъмно и трудно виждах лицето на Райдър, но знаех, че по него беше изписана болка от това колко поколения наред бяха пропуснали как се живее и не се учеха на нищо.

-Тогава хайде, качвай се.-каза ми след малко и потупа мястото зад себе си.-Ще се повозим. Ще ти покажа как се прави.

Доверието ми към Райдър беше на много високо ниво. Въпреки че се страхувах от мотора и от това какво представляваше той, знаех, че той не би ме изложил на опасност.

Плахо се доближих до него и се опитах да повторя движенията, чрез които Райдър се беше качил. Прехвърлих единия си крак от другата страна, обкрачвайки го. Намирах се точно зад Райдър. Тялата ни се докосваха, но нямаше как да се мръдна по-назад. А и не исках.

-Готова ли си?-попита ме, леко обръщайки се към мен.

-Да.-отвърнах му колкото се може по-смело, макар че цялата треперех.

Той постави ръцете си на дръжките отпред.

-Дръж се за мен здраво и не ме пускай.-даде ми последни указания.

Мълчаливо изпълних заръката му. Буквално се залепих за гърба му и плахо обвих ръце около тялото му, за да се задържа. Мускулите му бяха изцяло стегнати, но със сигурност не беше от вълнението, че ще кара мотора. Беше от мен.

За секунда си позволих да поставя глава на гърба му. Около нас беле толкова тихо, че даже чувах неговото сърцебиене, което беше ускорено. Можех да остана така завинаги, но ръмжащият звук, излизащ от мотора под нас ме изплаши. Докато се усетя, гумите форсираха върху асфалта и потеглихме с бясна скорост напред.

От гърлото ми се изтръгна уплашен вик, но бързо се изгуби в нощта, заглушен от звука на двигателя. Райдър не трепна, личеше си, че се наслаждаваше на пътуването.

Скоростта, с която се движехме беше толкова висока, че даже не бях сигурна дали можеше да се отчете на километража. Ако в момента бяхме в някои от петте района и ни хванеха, щяха веднага да ни пъхнат в Лудницата или да ни наложат сурови глоби.

Макар и все още да бях обладана от страха, лека-полека той биваше изместван от любопитството и насладата. Това опасно за живота ни начинание започваше по някакъв начин да ми харесва с всяка изминала секунда. Харесваше ми как преминавахме като стрели през всички градски улици и как сърцето ми не спираше да бие ускорено. Никога не се бях чувствала така. Несъзнателно устните ми се извиха в усмивка и започнах да се смея.

Отдавна бях спряла да мисля с главата си. И точно това ме караше да правя необмислени неща. Но някак си неизвестното ме влечеше.

Без да се замислям, сложих ръцете си на раменете на Райдър и ги стиснах здраво. Усещах, че треперя, но този път от вълнение. Поех си въздух и се изправих, държейки се единствено с ръцете си. Вятърът започна да се удря в лицето ми и да развява във всички посоки пуснатата ми коса. Инстинктивно затворих очи и и вдигнах глава високо към нощното небе.

Исках да усетя това. Исках да усетя всичко. Исках да усетя свободата.

Със сигурност щях да продължа да стоя така, ако Райдър не беше завил рязко и не ме беше накарал да седна отново на мястото си.

-Не искам да си загубиш главата още с първото си качване на мотор.-предупреди ме той на висок тон, за да го пуя. Макар и гласът му да звучеше загрижен за здравето ми, не можех да не забележа веселата нотка, която ми подсказа, че се радваше да ме вижда такава.

Продължихме да обикаляме безцелно града с мотора още малко. Видях доста места, които не бях виждала преди, въпреки сравнително дългия си престой тук. Не знам защо, но това място беше започнало да става част от мен. Не вярвах, че щеше ми бъде толкова трудно да го напусна утре.

Скоро гумите под нас спряха да се въртят и осъзнах, че вече не се движехме. Намирахме се в централната част на града, където беше часовниковата кула. Райдър слезе първи от бързото превозно средство, след което ми помогна и аз да стъпя на краката си. Трудно чувствах тялото си. Андреналинът все още кипеше във вените ми.

Хвърлих поглед към мотора, който блестеше от отражението на уличната лампа.

-Това беше страхотно!-възкликнах, осъзнавайки, че почти никога не се бях чувствала толкова развълнувана.-Не само това, че наруших един от законите, но и самото усещане, когато си на такова нещо.

Двадесет и четири каратовата усмивка на Райдър не слизаше от лицето му.

-Ако спазваш всички правила, ще пропуснеш всички удоволствия.-отвърна ми и ми намигна шеговито.

Вдигнах главата си нагоре към кулата. Чудех се какво ли правехме тук. Сигурна бях, че Райдър не ме беше довел тук случайно. Повдигнах вежди в очакване на това, което следваше.

-Ела, ще ти покажа нещо.

Нямаше време за отговор, защото той се насочи към задната част на кулата, където отвори дървена врата към вътрешността й. Последвах го без колебание. Вече бях свикнала той да ме води на непознати места. Този път обаче не изпитвах страх и скептицизъм към действията му.

Намерихме се във вътрешността на кулата. Не виждах много. Единствено ми беше ясно, че има вита стълба, която достигаше самия връх. Райдър се заизкачва самоуверено нагоре. Стъпките ни отекваха в призрачната кула, но колкото по-нагоре отивахме, толкова повече тиктакането на часовниковия механизънм се засилваше. Минахме покрай него и за първи път станах свидетел на огромните зъбчати колела, които се въртяха непрестанно, отмервайки времето.

Можех да стоя още и да наблюдавам всичко това, но се наложи да настигна Райдър нагоре, който отвори една малка вратичка и излезе навън. Първият път бяха забелязала, че кулата има нещо като малък балкон точно под циферблата на часовника. Определено не бих казала, че беше едно от най-безопасните места, но без притеснения излязох навън.

Гледката беше красива. Кулата не беше много висока, но напълно достатъчна, за да може отгоре да се види целия град. Ясно можеше да се наблюдава целия поток от хора, залял улиците. В далечината от небостъргача идваха силни звуци и светлини. Отвъд града можеше да се види унищожената от войната земя, която едва ли някога щеше да се възстанови.Всичко това се случваше на фона на прекрасното нощно небе, изпълнено с блещукащи звезди.

-Уха.-успях единствено да кажа, като се подпрях на дървения парапет, загледана в околността.-Какъв според теб е бил този град преди да бъде изтрит от картата и паметта на човечеството?

Единственото, на което ни учеха беше историята на настоящите градове. Никога не говорехме за останалите, които вече не съществуваха.

-Преди Голямата война е бил един от най-известните в света.-започна Райдър. Ясно беше, че той знаеше повече от мен.-Живееели милиони тук и бил посещаван от много туристи всяка година. Животът кипял. Но един ден просто всичко замряло. Нито един човек не успял да се измъмне жив оттук. Сега е просто част от непознатото минало.

Повдигнах вежди. Той веднага разбра за какво щях да го попитам.

-Родителите ми ми разказваха нещо, които много малко хора знаеха. Веднъж се опитах да споря с учителката си по история и да я накарам да говорим и за останалата част от света. За мястото, което е бил преди Голямата война. Но единственото, което си навлякох беше проблем. Ако в този живот си настоятелен и държиш на своето, си получаваш заслуженото, защото не си като останалите. За съжаление това е реалността.

Замислих се какво ли можеше да стане, ако не се бяхме измъкнали онзи ден навреме от Лудницата. Аз също щях да бъда наказана от властите. Бях изменила на системата и позволила на Болните да избягат. Нямаше да ме чака нищо добро в града.

Изведнъж ме заля смях, който не можах да сдържа. Трябваше да спра да се страхувам от това, на което можех да бъда подложена в града.

-Какво?-попита Райдър с видимо объркано изражение.

-Смея се на себе си.-отвърнах.-Допреди няколко седмици се страхувах най-много от промяната. Плашеше ме до смърт... А ето ме тук сега. Намирам се в изоставен град, подготвяйки бунт срешу системата. И започва да ми харесва.Ако някой ми казал, че ще правя това, никога нямаше да му повярвам.

-Промяната винаги е нужна, особено ако е към добро.

Поклатих глава.

-Радвам се, че те срещнах в Лудницата. Без теб нямаше да мога да бъда това, което съм сега. И знаеш ли какво? За първи път не се страхувам. За първи път изпитах неща, за които даже не съм и предполагала, че ще ми харесат.

Той се усмихна, докосвайки пръстите на ръцете ми.

-Не съм направил нищо. Това винаги си била ти. Но многото пластове от норми и сдържания не ти позволяваха на разбереш коя си всъщност.

-А ти харесваш ли коя съм?

Беше твърде късно да върна думите си обратно.

-Още от момента, в който мина покрай мен до аварийния изход.

Срамежливо извърнах поглед, но с леко наместване на брадичката ми, Райдър ме накара да го погледна отново.

-Хей, престани да местиш погледа си.-каза ми нежно.-Мисля, че вече се познаваме достатъчно добре. Не се притеснавай.

Опитах се да задържа очите си вперени в неговите. Съвсем скоро бях напълно изгубена в тях. Не правехме нищо, но вълната от горещина отдавна ме беше заляла.

Райдър обгърна талията ми, за да ме придърпа още повече към себе си.

-Това няма да свърши тук, нали?-попитах го, макар и да прекъснах опита му да ме целуне.

-Мисля, че всичко едва сега започва между нас. Още когато те предупредих за взрива в университета, нещо ми подсказа, че не го правех, само защото Стейси се нуждаеше от Здрава за извратения си план. Може би съм искал теб и тайно съм си мечтал за този миг между нас.

Това беше единственото, което исках да чуя.

След секунда устните ни се сляха в усещането, което помнех от предната вечер. Езиците ти танцуваха красив танц, борейки се за надмощие. Усетих как леко двамата се придвижвахме назад към кулата, защото гърбът ми се опря в камъка зад мен. Страстните целувки, които си разменяхме с Райдър не спираха. Напротив, всяка една ме караше да искам още и още.

Скоро устните му преминаха през брадичката ми и достигнаха врата ми, където се отдаде на нежно поставяне на целувки върху кожата ми. Пръстите ми се заровиха в косата му, сякаш молейки го да продължава. Тих стон излезе от устата ми. Не можех да сдържа всички бушуващи емоции в себе си.

Очите ми бяха затворени. Исках напълно да се отдам на удоволствието от шарещите по тялото ми устни и ръце на Райдър. От време на време ги отварях, за да се уверявам, пе това, което се случваше беше истинско.

Изведнъж обаче нещо в небето успя да ме извади от цялата еуфория.

Нещо светещо се движеше. След малко светлинките станаха няколко. Определено не бяха звезди, които приличаха на нещо друго. Летящите обекти се движеха с определна скорост... Към града.

-Райдър...-измъкнах, но не си познах гласа. Колкото и да бях увлечена от прекрасния миг между мен и мъжът, когото харесвах, не можех да пренебрегна странната случка в небето. Тялото ми ми крещеше да си замълча и да продължа да се наслаждавам, но мозъкът ми беше на друго мнение.

-Хмм.-отвърна ми, все още целувайки ме.-Наранявам ли те?

-Не е това.

Отново продължавах да гледам небето. Трезвата ми преценка беше победила този път.

-Има нещо във въздуха. Лети към нас.

-Успокой се, сигурно ти се привижда. Или пък някои от Анархистите си правят шега.

Това определено не ми изглеждаше като шега. Насам идваше нещо.

-Райдър, погледни.-опитах за пореден път и го накарах да се отдели от мен и да погледне това, което му сочех.

В началото просто хвърли бърз поглед, уверен, че всичко е плод на въображението ми, но изведнъж лицето му се вкамени. Всякаква безгрижност бе изчезнала. В мислите му се въртеше нещо и то не беше никак добро.

-О, не.-произнесе той.

Надявах се това, което си мислех да не беше истина.

-Според теб какво е?-попитах тихо, страхувайки се от отговора.

Райдър не спираше да се взира в небето. Обектите ни приближаваха.

Той си пое дълбоко въздух.

-Намериха ни. Това е нападение.

-------------------------
Дано ви хареса и да съм успяла да си изненадам с края на главата! Гласувайте и коментирайте!

И също така, ако сред вас има такива, които обичат да четат разкази, могат да погледнат новосъздадената ми книга с кратки истории - "Escape"! Обичкам ви! <3