Докато докторът-шофьор с плешивата глава, чието име бях чула, че беше Тони, ни водеше към един от небостъргачите, аз не спирах да се леждам настрани. Имах чувството, че бях подаднала в един съвсем друг свят... И може би наистина беше така.

Другите хора от улицата, които бяха дошли да ни посрещнат, продължаваха да следват малката ни групичка по пътя. Въпреки любопитството си, стояха на определено разстояние. Някои от тях си подшушваха неща на ухо, докато се движехме напред и от време на време ни хвърляха странни погледи. В началото се зачудих защо, но после ми стана ясно, че гледаха мен. Все още бях с типичните за Здравите дрехи, макар и вече доста изцапани. Нормално беше всички да се чудят защо някаква Здрава е дошла тук.

Вървях най-отзад, близо до госпожа Фрийман, която гледаше топло всички местни, които ни приветстваха. Отпред Тони ни обясняваше нещо, но едва го чувах от шумотевицата около себе си. Личеше си, че не идва тук за първи път, защото сякаш знаеше всяка подробност за града и се опитваше сега да я предаде на нас. Междувременно пък Спайкс се въртеше във всички посоки, заснемайки всяка една подробност.

Оглеждайки се настрани, забелязах, че няколко деца се качиха в каросерията на камиона ни и започнаха да вадят провизиите отвътре. Очевидно те не са били предназначени само за нас. Сигурна бях, че всички тук доста често гладуваха. Все пак не им беше осигурена храна.

Докато се усетя, вече бяхме достигнали най-високия небостъргач и престъпихме вътре в него. Не бих казала, че преминахме през врата, по-скоро беше дупка, образувана от срутването на част от стената.

В миналото това може би е било някаква бизнес сграда, но сега се беше превърнала в убежище на откачалки. Загледах се смаяно във всички посоки.

Макар и да беше доста висок, нямаше никакви тавани, което правеше постройката да изглежда празна отвътре. Но определено не беше празна. Долу, където ние се намирахме, имаше поне няколко стотин маси, на които някои ядаха или си играеха на нещо. Близо до тях бяха поставени десетки компютри. Нагоре имаше етажи, но те бяха само по пефирерията на небостъргача, обграждайки го от всички страни.

Хора на всякакви възрасти, изглеждащи много различно, тичаха нагоре-надолу. Някои бързаха, други вървяха спокойно и се смееха.

Ахнах от удивление. Бях попаднала в управлението на Анархистите и по всичко си личеше, че живееха в пълна анархия.

Щях да продължа да се оглеждам, но някаква жена, идваща към нас, привлече вниманието ми. Походката й беше самоуверена, но и женствена едновременно. Беше облечена в кафеви прилепнали панталони и червена блуза с черен елек отгоре. Всичко беше като камуфлаж. Черните й токове потропваха по каменния под, докато ни приближаваше. Кафявата й коса се вееше зад гърба й и можех да забележа леко белите й кичури, които обаче не беше получила от старост, а от боя за коса. Изглеждаше много добре за възрастта си.

-Район 4, радвам се, че дойдохте.-поздрави ни тя като застана пред нас с ръце на кръста. Белите й зъби се показаха от усмивката й.-Явно сте се справили.

Стейси проговори първа:

-Не трябваше да закъсняваме, но изникнаха някои неща, докато се измъквахме от Лудницата.-каза тя и после се обърна към всички ни и започна да ни сочи с пръст.-Аз съм Стейси Дантес, а това е сестра ми Моли Дантес, Тони Кембъл, Спайкс Григори, Марта Фрийман, Райдър Никсън и...-Когато достигна до мен, погледът й беше презрителен, но все пак се насили да каже нщо.-...една Здрава.

Инстинктивно свалих погледа си към мръсните си обувки от срам. Не ми харесваше да се отнасят с мен така, макар и да бях клинично Здрава. Отношението на Стейси към мен беше отвратително и не заслужавах да се държи така с мен. Имахме различия, но това не й даваше никакво право.

-Те не е опасна.-обади се Райдър.

Когато се насилих да вдигна очите си нагоре, забелязах, че жената ме гледаше с любопитство. Забелязах, че много от чертите на лицето й бяха сходни с моите.

-Хм, интересно.-заговори тя, докато бавно ме приближаваше.-Имаш ли си име?

Буца беше заседнала в гърлото ми. Въпреки това трябваше да кажа нещо.

-Ариана Джъстис.-отговорих й.

За секунда тя замръзна. Можех да усетя паниката в душата й, въпреки че не я показа. Един мускул, точно над веждата й, трепна леко при споменаването на името ми и не по-малко притеснение заля и мен.

-Добре.-отвърна тя след няколко секунди, но видимо по-различно от преди малко. Вече не звучеше толкова ведра.

В мозъкът ми всичко препускаше. Спомних си думите на Райдър, акта за раждане, родителите ми... А и тази прилика, която имах с тази жена беше очевидна.

-Радвам се, че сте се присъединили към нас.-продължи тя, но не смееше да задържи погледа си върху мен.-Аз съм Сузана Файър-лидер и основател на Анархистите.

Сега беше мой ред да замръзна. Сузана Файър. Пред мен стоеше биологичната ми майка.

Имах чувството, че земята под мен беше изчезнала и падах в някаква бездна. Краката не ме държаха. Исках да почувствам някаква опора и я получих от Райдър, който стисна лакътя ми без да се обръща към мен. Колкото и да ми беше ядосан, нямаше да ме остави в такъв труден момент и му бях благодарна за това.

След малко Сузана ни обясни да си намерим някой свободен апартамент из града и да си попинем, след което довечера да се явим на вечеря тук на същото място.

Всички около мен поклатиха глави разбиращо и излязоха от стария небостъргач. Райдър продължаваше да ме държи, затова бях неотлъпно до него, докато вървяхме. Отново Тони ни водеше напред, но не ме интересуваше накъде отивахме, нито пък хората около мен.

Съзнанието ми беше останало вътре, където за първи път бях срещнала майка си, която изобщо не беше това, което винаги бях очаквала. Като бях малка ми няколко оъти си бях представяла родителите си. Винаги бях си мислела, че и майка ми, и баща ми носят типичните за Здравите дрехи, че отиват сутрин в точната секунда на работа и че се връщат, за да вечерят зеленчукова супа. Точно както правех аз. Но сега се оказваше, че реалността беше пълна противоположност да представите ми.

Достигнахме много остарял блок и Тони ни въведе вътре. Миришеше както и в останалата част на този град-на мръсотия.

-Проверете кои апартаменти са свободни и се настанявайте.-нареди ни Тони и всички се заизкачваха по стълбите бързо. Двамата с Райдър ги последвахме, но по едно време той ме дръпна настрана.

-Ела с мен.-каза ми и ме задърпа към една полуотворена врата в края на коридора. Другите заемаха апартаментите в другата част.

Райдър бутна леко дървената изядена от термити врата, която нямаше никаква следа от код, с който да се отваря и погледна вътре, за да се увери, че е чисто. И наистина беше. Вътре нямаше никого. Двамата влязохме и затвори след нас.

-Какво правим тук?-попитах го леко раздразнено.-Мислех, че ще бъдем с другите.

Райдър хвърли изтощено раницата си на малкия диван по средата на стаята и се облекна.

-И мислиш, че ще те оставя сама в една стая със Стейси?-попита и усетих реторичния му въпрос. Беше прав.-Повярвай ми, и за двете ви е по-добре да сте далеч една от друга.

Огледах стаята, която всъщност беше нещо като всекидневна. В малката кухня имаше масичка с няколко стола. На стената висяна дървени шкафове, чиито врати отдавна бяха изчезнали. Жълтият диван гледаше към прозорците, които бяха скрити със опърпани завеси, през който се процеждаше последната светлина от залязващото слънце. Като цяло, всичко беше старо и потънало в прах.

Райдър вече вадеше разни продукти от раницата си, докато стоеше на дивана, а аз продължавах да го гледам от разстояние. Не можех да мръдна.

-Това беше тя, нали?-попитах неочаквано и отново ме заля вълна от паника, че бях срещнала майка си.

Райдър всигна погледа си от пакетчето с масло, което поставяше на масата пред себе си и ме изгледа продължително. Можех да разбера какво си мислеше и отговорът вече ми стана ясен.

-Да.-отвърна ми след малко, макар че вече не беше нужно.

Поклатих глава, но сякаш повече на себе си.

-Трябва да отидем на вечеря.-проговори след малко, но гласът му продължаваше да бъде студен. Колкото и да ми помагаше в момента и да знаех, че се грижеше за мен, ми беше ясно, че все още не е забравил думите ми от снощи.-В някоя от стаите сигурно има останали дрехи. Избери си и си вземи душ. Банята е ей там. Има топла вода, крадем я от другите градове.

Засилих се към една от двете стаи от лявата ми страна. Личеше си, че това в миналото е била детска стая, защото навсякъде бяха разпилени играчки и дрехи. На стените висяха снимки и плакати. Зачудих се какво ли е станало с малкото момиченце, което се усмихваше весело на една от снимките.

Отворих малкия гардероб в дъното на стаята и с радост намерих, че там наистина имаше останали дрехи. Грабнах няколко и се запътих към помещението точно до кухнята.

Райдър не ме погледна. И бях сигирна, че не беше единствено, защото беше зает с раницата си. Нещо в мен ме болеше. Мислех си, че ще се почувствам по-добре, ако му кажа, че не бива да сме заедно, но не беше така. Чувствах се по-гадно.

Затворих вратата зад себе си и се намерих в банята, която много ми напомни за дома. И тук всички беше в бяло. Даже и луминисцентните лампи над главата ми.

Съблякох изцапаните си дрехи и ги хвърлих на пода. Отидох до крана и го завътрях, позволявайки на горещата вода от душа над мен да ме полее. Не се бях къпала от няколко дена и чувството отново да бъда чиста беше прекрасно. Намерих някакъв стар сапун и насапунисах мръсното си тяло. Исках да се измия, но не само от мръсотията. Търках толкова силно сякаш исках да премахна и отвратителните спомени. Но знаех, че нямаше как да стане.

Не знаех колко време стоях под водата. Бях я оставила просто да се стича по тялото ми. Главата ми беше отпусната на стената и сълзите спокойно се търкулваха по страните ми. Единствено тук можех да се скрия от всички и да излея емоциите си.

Щях да продължа още с безкрайното взимане на душ, ако Райдър не беше почукал разтревожено на вратата, за да провери защо се бавя.

Отвърнах му, че излизам след минутка, но се надявах гласът ми да не звучи сякаш досега бях плакала. Спрях водата и почувствах порив отново да я пусна и да остана тук завинаги. Мисълта за това, което ми предстоеше ме убиваше бавно.

С огромни усилия избърсах мокрото си тяло със стара кърпа, която беше оставена на стената и нахлузих дрехите, които бях грабнала от гардероба. Веднага щом прилепнаха към тялото ми, съжалих, че бях избрала точно тези.

Лилавата блуза без ръкави и късите зелени панталонки очертаваха тялото ми и показваха голяма част от кожата ми. Никога преди не си бях позволявала да излизам сред хора толкова разголена. Не ми харесваше чужди очи да гледат плътта ми. Единствената част от облеклото, която ми допадна, бяха черните кецове.

Избърсах колкото се можеше по-добре косата си, въпреки че все още капчици се стичаха и пропиваха в плата на блузата. Реших да не се бавя повече и напуснах банята, от която след мен излезе пара от горещата вода. Не бях я забелязала, докато бях вътре.

Райдър стоеше до мивката в кухнята със шише в ръка. Не разпознах течността, затова предположох, че може би е някоя от забранените за Здравите напитки. Той отпи жадно от шишето, но усетих как погледът му се спря върху мен като излязох. Не беше свикнал да ме вижда в такива дрехи.

-Ще отиваме ли?-попитах го, за да отвлека вниманието му от тялото ми.

Той постави стъкленото шише на плота и се оттласна от мивката.

-Ти -да. Аз ще се поразходя. Може и да закъснея.-отвърна сухо.-Ще се обадя на Марта да дойде и да отидете заедно, ако искаш.

Тази нотка в гласа му ми се струваше все едно забиват нож в сърцето ми. Не исках да сме в такива лоши отношения. Той беше единствения тук, на когото можех да се доверя. Не исках да изгубя приятел.

-Виж, разбирам, че между нас се случиха някои неща, но не желая да се държиш по този начин към мен.-казах аз, но сама можех да почувствам колко зле звуча.-Не може ли да поговорим и да се разберем?

Райдър прокара ръка през късата си тъмна коса и се насочи към вратата.

-Мисля, че говорихме достатъчно. Ти си каза мнението си и го приемам. Отношенията ни вече ще са свързани само с работа...както винаги е било.

Без да каже нищо повече, вратата пред мен се затръшна силно и останах сама. Бях точно на ръба на онова чувство просто да рухна на земята и да се разплача.

Но не... Просто премигнах няколко пъти, за да попреча на сълзите да излязат и също напуснах помещението. Този път обаче не последвах Райдър, а тръгнах право към небостъргача.

---------------------
Гласувайте и коментирайте!

Специални благодарности на Humanness , която номинира историята ми за The Glass Awards 2017! <3

Обичам ви всички! <3