Докато стоях в полу-тъмната детска стая, която се беше превърнала в мое убежище и се опитвах да попия всяка част от нея и да разгадая какви тайни криеше от предишния живот, вратата се хлопна и тежки стъпки се насочиха към мен.

-Сузана иска среща с лидерите от всички райони сега.-обяви Райдър студено като се подпря на рамката на вратата.-Стейси каза, че ще бъде там. Хайде, идваш с мен.

Оставих малката плюшена играчка на рафта до гардероба, която бях изучавала през последните няколко минути и се обърнах към него. Колкото и добре да изглеждаше физически, знаех, че отвътре беше изтощен и наранен. И най-лошото беше, че знаех, че аз бях причината за неговото страдание.

-Какво общо имам аз с това?-попитах, опитвайки се да преглътна буцата в гърлото си.

-Във вените ти тече Анархистка кръв, Ариана. Независимо дали това определение ти харесва или не.

Не ми харесваше. Все още отказвах да приема истината такава каквато беше. Основателят на Анархистите беше моя майка и бях дошла тук точно заради нея, но ето че сега изобщо не исках да имам контакт.

Въпреки това последвах Райдър навън. Нямаше как да му се възпротивя. Вървях на определено разстояние встрани от него. Не желаех да правя неловкия момнет още по-неловък. Не ми беше ясно накъде отивахме, но със сигурност мястото на срещата не беше в небостъргача, защото вече го бяхме подминали.

Движенията на Райдър бяха бързи и енергични. Сякаш искаше колкото се може по-бързо да достигне до Сузана и да се отдалечи от мен. В нервността си извади от джоба на панталоните си онази малка кутийка с пушещи хартийки и запали една от тях.

Около нас се разнесе задушлив дим и Райдър се закашля силно няколко пъти. Не му влияеха добре и си личеше.

-Тези неща са вредни.-казах несигурно до него, но той не ме погледна.-Трябва да ги спреш.

След продължително мълчание, когато вече се бях отказала от надеждата, че той ще ми отговори, Райдър проговори:

-С или без пушенето, пак ще умра.-отвърна небрежно в типичния негов стил.-Не мисля, че има някакво значение.

Тих измъчен стон се изтръгна от устата ми. Наложи се да обърна главата си на другата страна и да скръстя ръце в опит да не позволя на сълзите да излязат. Загледах се в сградите около себе си, за да се разсея.

Скоро стигнахме до нещо като гараж, но този изглеждаше по-технологичен от останалите, които бяха само с катинар. Вратата беше желязна и Райдър, който вече беше приключил с пушенето, застана пред нещо като малка камерка. Аз стоях настрана, за да не преча на това, което правеше.

Не знаех как беше успял, но след малко вратата се плъзна нагоре и двамата с Райдър се вмъкнахме в тунела вътре. Зад нас се чу тих шум от затварянето.

-В Старото време това е било бункер, който се е използвал от най-висшите управници за укриване по време на война или нападение.-поясни Райдър. Макар и да ми беше сърдит, все пак винаги се опитваше да ми обясни какво се случваше около мен.-Сега е главната централа на Анархистите.

Поклатих глава, въпреки че знаех, пе нямаше как да ме види, защото бях зад него. Вече бях свикнала да се навирам в тунели с Райдър и не ме плашеха толкова много. А и този беше по-различен от тунела за Лудницата. Всичко тук беше изчистено и стените бяха метални, а не каменни. Подът си личеше, че е от много време, но пак беше сравнително добре поддържан.

Макар и да знаех, че трябваше да се съсредоточа върху това, което ни предстоеше, не можех да го направя. Съзнанието ми беше толкова объркано, че даже и аз не можех да се разбера. Преди няколко седмици всичко в мозъка ми беше перфектно подредено, а сега приличаше на една голяма каша.

Увих пръстите си около лакътя на лявата ръка на Райдър и се опитах да спра бързото му ходене. И двамата бехме изненадани от действието ми. Въздъхнах и затворих очи.

Никога преди не се бях чувствала толкова зле, когато някой не ми говореше. Нуждаех се от Райдър повече отколкото бях предполагала.

-Райдър...-опитах аз, но дори не знаех какво исках да кажа.

За първи път той беше този, който не смееше да ме погледне. Винаги беше обратното, но сега сякаш си бяхме разменили ролите.

-Сега не е подходящия момент.-прекъсна ме, а аз се отчаях още повече.

Искаше ми се да можех да му отговоря, но той се отскубна от мен и продължи наляво, където две големи метални врати ни чакаха широко отворени.

Двамата влязохме и се намерихме в голямо помещение без прозорци под земята, пълно с компютри и камери. Единствените, които разпознах бяха Стейси и Сузана.

Чувствах лицето си подуто и зачервено. Стисках силно зъби, за да изглеждам спокойна след думите на Райдър току що. Той, от друга страна, беше хладнокръвен и сякаш нищо не можеше да наруши спокойствието му. Но аз знаех, че и в него бушуваше буря.

-Какво прави Здравата тук?-попита ядосано Стейси Райдър като скръсти ръце.

-Това не е твоя работа.-отвърна й остро той и се отдалечи възможно най-далеч от нея.-Решил съм да я доведа и така съм направил. Точка.

Очевидно и Стейси беше изненадана от грубото му държание, защото го изгледа изненадано, докато той започна да крачи из помещението. Сигурна бях, че беше погледнала и мен, но се направих, че не я наблюдавам.

Пред компютрите тихо си приказваха и останалите лидери на Анархистите по райони. В ъгъла на стаята пред огромен екран стоеше Сузана и обясняваше нещо на ниска русокоса жена на средна възраст, която клатеше глава разбиращо.

-Всички вече сме тук, да започваме.-обяви Сузана след малко и се обърна към всички ни и ние се скупчихме около нея. Аз застанах най-отзад, не исках да ме забележи.-Преди малко успяхме да се доберем до видеа от камерите в различни градове. Незаконно изтеглихме файловете и мисля, че е време да ви покажем какво сътворихме.

Сузана отметна демонстративно правата си кафява коса като моята назад и се обърна, за да натисне екрана на компютъра и пред нас се появиха картини от различни райони.

Наложи се да прехапя долната си устна, за да не извикам от уплаха.

Градовете, които винаги бяха смятани за мирни и спокойни места, сега се бяха превърнали в бойно поле. Кадрите се сменяха бързо, но на всички от тях се виждаше разруха, убити и нападения. За секунда даже мярнах и площада около университета, на който няколко Болни удряха с камъни възрастен мъж, очевидно доктор, съдейки по бялата му престилка.

-Болните, които останаха в града са на свобода и ни помагат страшно много. Властите очевидно не знаят какво да правят. Никога не са се сблъсквали с подобно нещо. Все още не сме достигнали до изявление на някои от управниците, но сме сигурни, че скоро ще успеем.

Всичко около мен наблюдаваха кадрите с възхищение и гордост. Единствено аз стоях бледа и не смеех да мръдна от страх.

-Ще ни кажеш ли какъв е планът?-попита Стейси развълнувано, а Сузана й се усмихна.

-Целта ни е една-да ударим на най-високо ниво. Ако унищожим основата на пирамидата, всичко останало ще се срине и ще получим желания ефект.-започна Сузана.-В момента нашите съюзници в градовете се занимават със Здравите, а ние трябва да унищожим най-големия.

-Какво имаш предвид?-обадих се без да искам и на секундата всички погледи се насочиха към мен. Повечето дори не ме бяха забелязали. Сузана погледна леко към Райдър и Стейси, които се пишеха лидери на нашия район и видях как Райдър поклаща леко глава, казвайки й, че съм тук с негово съгласие.

-Създателят.-заяви Сузана след малко и всички ахнаха.

Човекът, посветил живота си на системата-Създателят. Макар и сегашния ни управител да беше четвърто поколение, продължаваше да се носи с титлата Създателят. Бяхме учили за него и колко важна е неговата роля в живота ни, макар и да не го осъзнавахме. Той контролираше и разполагаше с всичко и всички. Неговата дума беше закон. Президентите на градовете като Стоун не представляваха нищо пред него.

Никога не бях смятала, че Създателят може да бъде заличен.

-В момента наши хора се опитват да се внедрят в екипа на Създателя и скоро ще ни прехвърлят информация. Щом я получим и се почувстваме готови, ще ударим. Властта ще бъде наша.-продължи Сузана и добави:-Уведомете останалите да започнат физическа и психическа подготовка.

Водачите започнаха да се поздравяват шумно и да обсъждат усилено чутото досега. Стейси и Райдър също станаха част от малката групичка. Единствено аз се отдръпнах назад и имах намерението да си ходя.

Щях да го направя, но по едно време Сузана се отдели от тълпата на водачите и се насочи към мен видимо нервно, макар и да се опитваше да бъде спокойна.

-Ариана, радвам се, че дойде.-каза ми тя уж официално, но усетих друга нотка в гласа й.

Не бях сигурна за какво говореше. Че бях дошла на срещата тук долу, или че бях напуснала града и се бях присъединила към Анархистите?

-Как се озова тук?-попита ме, понеже не й отвърнах по какъвто и да е начин на предното изречение.

-Запознах се с едни хора и разбрах разни неща.-рекох след малко мълчание. Не исках да влизам в подробности. Нито пък да й казвам, че тя ми беше майка, въпреки че тя със сигурност вече знаеше това.

Очите на Сузана попиваха всяка частица от тялото ми. Не й се вярваше, че ме вижда. Искаше й се да ме прегърне и може би да ми каже нещо, но се сдържа и просто продължи с лека усмивка:

-Е, вече няма значение.-каза тя и премигна няколко пъти, за да изпъди насъбралите се в очите й сълзи. Направих се, че не забелязвам вълнението й.-Важното е, че сега сме заедно.

Поклатих глава.

-Все едно каква си била в града. Тук си равна с нас. Чувствай се свободна и знай, че можеш да разчиташ на мен за всичко... Ние сме семейство.

Семейство. Никога не бях имала такова и факта, че тази дума излизаше от устата на майка ми ме караше да се чувствам едновременно изплашена, но и много щастлива.

Сузана се прокашля неловко.

-Тоест, Анархистите сме едно голямо семейство.

Усмихнах й се леко, но знаех, че тя нямаше предвид това като изрече първото изречение. Ясно ми беше, че говореше за нас. Очевидно от нея бях наследила навика си да казвам необмислени неща и после да се поправям с първото, което ми хрумне.

Наистина бяхме майка и дъщеря...

---------------------
Гласувайте и коментирайте! Обичааам виии! <3 <3