Наложи се да повторя в ума си думите на Сузана няколко пъти, за да успея наистина да ги приема.

-Не. Невъзможно.-отказах категорично аз, махвайки с ръка.-Не мога да управлявам Анархистите, трябва ти някой друг.

Аз бях просто едно момиче, което по някакви странни обстоятелства беше попаднало тук. Нямах нито желанието, нито качествата да бъда потенциален лидер на Анархистите в случай, че Сузана пострадаше, и да се боря срещу Създателя и Здравите.

-Досега няколко пъти ми доказа, че си способна. Доверявам ти се, знам, че можеш да се справиш. Кръвта на Файър и Джъстис винаги ще надделява в теб.

Замислих се.

-Помисли си, а сега мисля, че е време да се прибираш.

Поклатих глава в отговор, но едва усещах тялото си. Сякаш цялата се бях вледенила. Станах от мястото си сковано и по най-бързия начин напуснах централата, оставяйки майка си вътре.

Из улиците навън все още се мяркаха Анархисти, които си говореха весело на висок тон. Никога нямаше да разбера как можеха да се държат толкова непринудено и отпуснато. Не мислех, че някога и аз щях да се науча на това.

Достигнах стария блок и безшумно се опитах да вляза в апартамента. Очаквах Райдър вече да си е легнал или пък още да не се е прибрал. За моя изненада обаче лампата светеше, а синеокият мъж стоеше седнал на перваза на прозореца, който беше отворен.

-Мислех, че си си легнал.-промърморих, затваряйки дървената врата. Все още свиквах да не набирам кодове всеки път щом влизах или излизах.

-Чувствам се по-спокоен като знам, че си се прибрала.-отвърна ми и продължи да гледа небето.

Не бях сигурна какво трябваше да направя сега. Бях страшно уморена и исках да спя, но сякаш нещо ме теглеше към Райдър на прозореца. Затова просто се доближих до него и седнах на останалото място до него. Бяхме близко, краката ни се докосваха.

Беше се подпрял на рамката на прозореца и гледаше някъде в пространството. В ръката му, както винаги, беше една от онези хартийки, която сложи между устните си и дръпна от нея. Облак от задушлив дим се понесе към мен.

-Тя знае коя съм.-започнах несигурно. Исках да споделя какво ми се беше случило.-Говорихме си и...ми каза, че при някакво лошо стечение на обстоятелставата с нея, аз ще бъда лидер на Анархистите. Всичко това е пълна лудост.

Очаквах Райдър да ме изгледа невярващо, но изражението му не се промени. Изобщо не беше изненадан от това колкото мен.

-Не е лудост. Права е.

-Никой не би ме слушал. Аз съм просто една...

-Ти си човек, когото всички тук уважават. Знам как те гледаха преди, знам как те гледат сега.-каза ми той с уверен тон.-Не казвам, че искам да се случи нещо на Сузана, но ти също би била много добър лидер.

Момичето, което осемнадесет години беше лъгано и обезличено, няма начин да стане водач на каквото и да било.-казах си наум.

-Трябва да знаеш, че за да постигнеш нещо в живота, трябва да имаш репутация. Извоюваш ли я по честен начин, си победител.

Не разбирах за какво говореше. Единственото, което бях направила тук и хората ме бяха забелязали, беше да пребия Стейси. Това не беше нито честно, нито пък се чувствах като победител.

-Случката със Стейси не ме кара да се чувствам добре.

-Не е само това, Ариана. Ти направи много повече.-продължи Райдър, докато запалваше още една хартийка.-Ти си героят на всички Болни от Район 4. Без теб нямаше как да се измъкнем от Лудницата и щяха да ни убият. Ти си първата Здрава, която обърна гръб на системата за сметка на правилното. Това е достойно за респект от всички ни.

Не бях гледала на нещата по този начин. За всички в Лудницата това мое действие значеше много. Не беше отнело много време новината да се разнесе и из другите Болни.

-Дори и от теб?-попитах, но после едва не си зашлевих шамар.

На Райдър му стана видимо смешно. От гърлото му се изтръгна непринуден смях, а аз просто се опитах да изкривя устата си като усмивка. Не ми беше приятно да задавам такива вълроси, но сякаш никога не можех да се спра.

-Имаш респекта ми от самото начало, повярвай ми.

За миг срещнах настойчивия ми син поглед, но бързо си дадох сметка, че лицето ми гори от червенина. Загледах се в улицата, която вече почти беше пуста. В далечината се чуваха детски писъци, примесени със смях. Рядко чувах такива звуци, Здравите деца не си позволяваха да викат.

Нощта отдавна се беше спуснала. Със сигурност беше минало полунощ, но все още не можех да мръдна от мястото си. От няколко минути и двамата с Райдър мълчахме, но този вид тишина беше нова за мен.

Не знаех какво повече да му кажа. Мислех си, че мълчанието щеше да продължи вечно, докато острата кашлица на Райдър не раздра въздуха. Всеки път се давеше все повече и повече, но продължаваше да пуши.

В последно време не обмислях действията си, както и сега. Без да имам никакъв контрол над ръката си, се пресегнах и дръпнах хартийката от устата му и я запратих през прозореца. В града сигурно щяха да ме арестуват, задето замърсявах.

Отначало очите на Райдър се разшириха от недоумение какво става, но не каза нищо.

-Не искам да пушиш.-казах му загрижено. Не исках да си играе със собственото си здраве.-Защо изобщо го правиш?

Той сви рамене. Усетих по движенията на ръцете му, че иска да бръкне в джоба си и да извади друга хартийка, но се въздържа. Заради мен.

-Вреден навик. В Лудницата ми предложиха една, но се оказа, че ми харесва. Цигарите ме успокояват.

Цигари. Значи така се наричаха. Бях чувала, че в Старото време хората масово ги използвали. Те бяха в групата с вредни вещества като алкохола и наркотиците.

-Не ме карат да мисля за проклетия свят, в който живея.

Явно всеки си имаше свой собствен начин да избяга от себе си. Райдър пушеше, госпожа Фрийман помагаше, Стейси се биеше. Всеки намираше утеха в нещо. Само не и аз.

-Сигурна съм, че има и друго средство за успокоение.-промълвих тихо.-Цигарите не са ти нужни.

Усещах как безмълвно се съгласяваше с думите ми. Може би някой ден щеше да се откаже от тях. Щеше да намери друг начин да лекува душевната си болка.

-Не са ми нужни, но понякога те заместват това, от което се нуждая най-много.

Не знам защо се почувствах толкова странно при тези думи. Сякаш голяма гореща вълна ме заля изведнъж.

Не го гледах в очите, но в погледът ми ясно се четеше очакване. И знаех, че той го забелязваше. Исках да чуя какво щеше да ми каже.

-За първи път откакто убиха семейството ми, изпитвам нещо различно от омраза и жажда за мъст.-проговори ми и усетих вълнението в душата му.-И не искам да губя това чувство. Точно заради това се опитвам да го съхраня в себе си чрез пушенето, колкото и странно да звучи.

Сякаш онази вечер на верандата в крайпътния изоставен хотел се повтаряше. Знаех много добре за какво говореше Райдър. Въпросът беше дали сега отново щях да го отблъсна, само защото бях твърде неуверена в себе си.

Звучеше толкова искрен, толкова истински. Всеки човек би разбрал, че изпитва нещо към мен. Въпреки това, нямах си и на идея какво бях направила, че да го впечатля. Той заслужаваше нещо по-добро от страхливка като мен.

-По дяволите.-изпсува тихо той и прокара нервно ръка през рошавата си кафява коса.

В този миг разбрах колко трудно му беше наистина. Аз бях единственият му лъч светлина от толкова време насам. Искаше му се да бъде с мен, но не го правеше, защото аз му бях казала така. И двамата се разкъсвахме между две крайности, макар и за различни ситуации.

Той надигна към мен глава и кристалните му сини очи се впиха в моите, но този път в тях се четеше увереност. Щеше да си признае всичко и не се интересуваше от последствията.

-Не мога повече да стоя далеч от теб повече.-изрече на глас тези толкова пропити с чувства думи.-Опитах се, наистина, но не мога.

Сърцето ми препускаше като лудо. Комбинацията от емоции в мен беше огромна и не знаех на коя да отвърна. Единственото, за което бях сигурна беше, че аз означавах за Райдър нещо много повече.

Преглътнах огромната буца, която беше заседнала в гърлото ми и се отдадох напълно на чисто човешките си чувства. Без правила, без норми и етикети. Просто аз.

-Тогава недей.-отвърнах му и смело го погледнах.

И двамата чакахме този миг от толкова много време. Той си беше признал какво изпитваше, а аз му бях отвърнала. Никога не си бях представяла, че ще бъда толкова развълнувана, когато споделям чувствата си с някой от другия пол.

Малко Здрави изпитваха истинска любов и се свързваха с човек, когото наистина обичат. В повечето случаи хората се избираха по качества. Дори и да не изпитваха привличане помежду си, за тях по-важно беше положението им в обществото и домакинските способности, за да могат да живеят добре и да отгледат поколение в подходяша обстановка.

Може би и при мен щеше да се случи по същия начин... Ако не се бях запознала с Райдър.

Не беше нужно да си казваме каквото и да било. Затворих очи и се оставих на насладата от мекото докосване на устните на Райдър с моите. Ръцете ми се стрелнаха към врата му и обходиха кожата му, достигайки косата му. С всяка секунда действията и на двама ни ставаха все по-настоятелни, а аз все повече се губех в цялото това удоволствие. Езикът му ме помоли за достъп, който аз лесно му позволих. Скоро се превърнахме в едно цяло, изпълнено с хармония.

Никога не исках повече да се отделям от него. Ако можех да избирам, щях да преживявам този миг всеки ден до края на живота си.

Наложи се да се отделим за малко, за да си поемем въздух. Въпреки това устните ни си останаха долепени.

-Не знам много за връзките.-измърморих притеснено и усетих как се усмихва.

-Нито пък аз.-отвърна ми и отново се сляхме в целувка. Ръката му се плъзна по бедрото ми смело, което ме накара да ахна.

Не ме интересуваше нищо друго в момента. Аз бях щастлива тук с Райдър и това беше най-важното.

***
Бях грубо извадена от дълбок сън чрез пореден вик. Бях свикнала да се събуждам така откакто бях тук. Болните бяха шумни и непредвидими.

Отваряйки очи, осъзнах, че се намирах в стаята си. Тялото ми беше завито с чаршафа ми. Не си спомнях как си бях легнала. Насилих съзнанието си да извикам всички спомени от снощи и усетих странното за мен гъделичкащо чувство в стомаха си.

С Райдър най-после си бяхме признали всичко.

Мигновено се отвих, но за моя радост, дрехите ми още бяха на мен.

Надигнах се сънено от топлото си легло, надявайки се да видя Райдър някъде из апартамента. Него обаче го нямаше никъде. Помислих си, че може да е отишъл да тренира или нещо подобно, но поглеждайки през прозореца към улицата, осъзнах, че този път ситуацията беше различна.

Моментално напуснах апартамента и блока и се озовах навън, където сякаш от нищото се бяха появили многобройни коли и камиони. Тук-там имаше и няколко разнебитени самолета, които по всичко подсказваха, че са били от Старото време. Всички Анархисти се разхождаха забързано и носеха оръжия и продукти към превозните средства. Изглеждаше така все едно всички се готвеха за...война.

Огледах се да видя познато лице. Трудно ми беше да разпозная някого в цялата навалица от хора на различни възрасти, които помагаха с товаренето. В далечината забелязах Спайкс да обикаля с камерата си около един камион и да снима как няколко деца бутаха голяма дървена кутия. Щях да тръгна към него, но до един стар мръсен джип видях Тони и реших, че той можеше да ми даде по-точна информация за ситуацията.

-Тони!-извиках го, щом стигнах до него. Около нас беше шумотевица и едва се чувахме.-Какво става тук?

Той даде последни инструкции на някаква жена с руса коса и се обърна към мен, оставяйки пушката си настрани.

-Не знаеш ли?

-Не.

-Късно снощи сме получили информация от хората, които бяха изпратени да разузнават.-обясни ми той, надвиквайки шума.-Утре заминаваме към Създателя, местоположението му е открито. Време е за битка.

Не бях очаквала това. Беше твърде рано. Не бях готова.

Благодарих му и го оставих да си върши работата. Кълбото от нерви отново беше започнало да се заформя в стомаха ми. Днес беше последният спокоен ден. От утре всичко се променяше.

Позволих си да се огледам на всички страни. Макар и да бях притеснена, не можех да не забележа настроението на останалите. Те не се страхуваха, по лицата им беше изписана надежда и готовност.

Възхищавах се на духа на тези хора.

----------------------------
Много се надявам, че сте останали доволни от главата, защото наистина много се постарах! Гласувайте и коментирайте! <3