Стъпките ми се чуваха навсякъде из бункера, докато отивах на срещата със Сузана. Това беше единствения звук в огромното подземно помещение. Повечето от Анархистите или бяха по леглата, или се забавляваха из небостъргача.

Щом достигнах до залата с множеството компютри, осъзнах, че всъщност наистина бях сама тук. Сузана не беше дошла още, макар че ми беше казала да съм тук в девет вечерта. Погледнах часовника на ръката си и беше точно толкова. Умението да идвам навреме ми беше в кръвта.

Последният път, когато бях тук, бях заобиколена от лидерите на Анархистите, които се вълнуваха от факта, че задачата ни беше да убием Създателя и да сложим край на системата. Сега тук бях аз - най-голямата страхливка, която се чувстваше толкова раздвоена в момента.

Някои от компютрите все още бяха включени. Не приличаха на тези, които използвахме в града. Тези бяха стари и раздрънкани, но въпреки това вършеха работа. Със сигурност Сузана се е била потрудила да им възвърне оптималното състояние.

Огледах се отново във всички посоки. Тишина. Сърцето ми заби силно, защото бях сама с мислите си, които ме плашеха. Сега наистина беше момента да избера какво да правя. Можех или да предам Анархистите и собствената си кръв, или да не правя нищо, а просто да изчакам какво щеше ми каже Сузана.

Вече се бях превърнала в предателка на Здравите. С лекота можех да стана такава и на Болните.

Несъзнателно се доближих до един от дебелите монитори на един от компютрите. Трябваше ми време, за да свикна да боравя със странната обемна клавиатура. Нямах големи познания за тези технологии, въпреки че в училище преди години се справях.

Открих джипиеса, който показваше местоположението. Успях успешно да го копирам. Сега единствено ми оставаше да го изпратя като сигнал на Създателя. При него щеше да се появи като някакъв вид смущение на Земята и щеше бързо да стане ясно къде беше скривалището на всички Анархисти.

Умът ми крещеше да не го правя, думите на Райдър се въртяха в главата ми като неспиращ кошмар, но ръката ми вършеше противоположното. Напълно изтръпнала от всичко, кликнах върху екрана.

Появи се малък правоъгълник, на който започнаха да се изписват процентите до пълното изпращане. Когато станеха сто, сигналът щеше да е вече в ръцете на Създателя.

С подскок се отдръпнах от компютъра. Бях го направила. Буквално бях задействала екзекуцията на всички Болни.

Процентите бързо се увеличаваха, нямаше да отнеме много време на процедурата да приключи. Веднага след това управниците щяха да дойдат тук и да убият всички ни, включително и майка ми, която сега беше най-търсения човек на планетата.

Стегни се, Ариана, спри това нещо.-повтарях си наум, но не знаех наистина какво да правя.

Под увеличаващите се проценти имаше опция да прекратя изпращането. Можех да го направя само с едно кликване и всичко щеше да приключи.

Това беше миг, в който трябваше да реша какво наистина исках от живота. Сега или никога, се наложи да се преборя с всички думи, които бяха изречени и от двете страни на тази война. Трябваше да ги изолирам и да се вслушам единствено в собствените си мисли.

Те бяха отговорът. Те бяха мое мнение и достойнство.

Мигновено се пресегнах към мишката на компютъра и натиснах "Отказ". След секунда ми се изписа, че изпращането е прекратено.

Подпрях се изморено на бюрото и издишах тежко. Бях направила своя избор. Имах шанс да издам информация, но не го направих. Вече беше ясно на чия страна бях.

-Знаех си, че няма да го направиш.-чух женски кадифен глас откъм входа.

Не бях забелязала кога Сузана беше влязла. От колко ли време ме наблюдаваше? Надявах се, че не беше видяла това, което бях напът да направя, но беше очевидно, че всичко й беше ясно. В момента стоеше облекната на вратата със скръстени пред гърдите ръце. Косата й отново беше свободно пусната по раменете й.

Мислех, че беше ядосана, но единственото, което се изписваше на лицето й беше...гордост. Не бях очаквала това. Та аз току-що едва не я бях предала.

-Трябваше просто да разбереш, че си достатъчно силна и устойчива.

Отдръпнах се от компютъра, сякаш това действие щеше да заличи последните няколко минути.

-Не си ли сърдита?-попитах я плахо, страхувайки се от отговора й.

-Не.-отвърна ми спокойно и пристъпи бавно към мен.-Знам какво е толкова много години някой да се опитва да ти промие мозъка. И на мен често ми се е случвало да загубя всякакво желание за собствено мнение, но никога не го направих, а се борих за това, в което вярвах. Разбирам как се чувстваш, всички тези протиположни убеждения се борят в душата ти... Но ти избра правилното.

Не знаех как да й отвърна. Тя наистина беше права. Никога през живота си досега не бях проявявала собствено мнение. Управниците се справяха доста успешно със заличаването на личностите ни. През годините се съгласявах с всичко, даже и с нещата, които не ми харесваха... А сега се бях опълчила.

-Надявам се да е така.-промърморих под носа си.

Настъпи минута мълчание. Сузана ме беше извикала тук да говорим, но очевидно и на нея й беше трудно да започне темата.

Преди тишината не ми пречеше. Живеех с нея от осемнадесет години. Но сега всичко това ме убиваше бавно. От няколко дни бях заобиколена от постоянен шум от толкова различни от мен хора. Имах чувството, че с всяка изминала секунда аз също се променях.

Промяната ти започна от онзи разговор с Райдър в Лудницата.-нашепна ми злобно съзнанието, но се опитах да не мисля за това сега.

-Ще се предадеш ли?-попитах изведнъж, а Сузана опули очи срещу мен сякаш че отговорът беше очевиден. Веднага започнах да заеквам от притесненние.-Тоест...не че искам...но...така де...

-Естествено, че няма да го направя.-прекъсна жалкия ми опит да съставя смислено изречение тя и ми се усмихна.-Създателят чака само това, но не съм толкова глупава, че да не разгадая намеренията му.

Присвих неразбиращо вежди.

-Той иска мен, но не се залъгвай от думите му. Дори и да се предам, той няма да остави Болните живи. Ще ги унищожи при първа възможност. Няма да им даде шанс, както той каза. Ако беше изпратила сигнала успешно, не само аз щях да бъда губещата. Всички щяхме да загинем.

-Откъде си толкова сигурна?

-Мога да разгадая намеренията на всекиго за секунди. Разгадах тези на Създателя, както и твоите преди малко, че няма да позволиш сигнала да бъде изпратен.

Райдър ми беше казал, че лесно познава хората. Стейси също успя да проникне в съзнанието ми и да разбере притесненията ми. Чудех се дали аз бях толкова зле в прикриването на чувствата си, или пък всички Болни бяха професионалисти в четенето на мисли.

Очевидно трудният живот ги беше направил наблюдателни.

Вече бях започнала да се изнервям. Исках колкото се можеше по-бързо да разбера причината поради, която Сузана ме беше извикала.

-За какво всъщност съм тук?-попитах я, леко потропвайки с крак.

Сузана, макар и притеснена, сковано се придвижи до един от счупените неудобни въртящи се столове и седна на него. Чу се силен пръщящ звук. Направих същото и вече стояхме лице в лице,

Вече погледът й беше различен. Нямаше нищо общо с увереността, с която гледаше към останалите Анархисти, нито пък с гордостта от преди малко. Единственият друг човек, който ме беше гледал така през живота ми, беше госпожа Фрийман. От нея винаги струеше топлота и обич. А сега и Сузана не спираше да се взира в мен толкова...майчински.

-Кажи ми как наистина се озова сред нас?-започна с разтреперан глас тя. За секунда отново ъгълчетата на очите й се навлажниха, но тя се постара да бъде силна.-Разбрах, че ти си клинично Здрава, която е измъкнала всички от Лудницата в Район 4.

Предният път, когато ме беше попитала, бях дала твърде оскъдна информация. Очевидно това не я задоволяваше.

Нямаше какво да крия от нея. Разказах й всичко, започвайки от това, че бях отгледана в Дома за деца, преминавайки през приемането ми в университета, резултатите от теста за Психическо здраве. След това странното ми запознанство с Райдър и как ме беше спасил няколко пъти от опасности. Всички подробности, които водеха до хаоса в Лудницата.

Спестих й единствено факта, че Стейси едва не ме уби пред камерата на Спайкс и истината, поради, която си бях тръгнала от града. Казах, че съм тръгнала с Болните, защото в града може би ме е очаквало наказание, за това, което бях направила. Естествено, не казах и че изпитвах чувства към Райдър.

-Извършила си много смела постъпка.-похвали ме на края на разказа ми Сузана.

Поех си дълбоко въздух.

-Е, очевидно крушата не пада по-далеч от дървото.-казах, а очите на Сузана се разшириха до краен предел. Цялата замръзна на място. Не беше очаквала да чуе това от мен.

Отне й няколко секунди да се окопити.

-Ти знаеш?-попита тя с разтреперан глас. Изражението й беше шокирано. Изглеждаше така сякаш виждаше пред себе си призрак.

Събрах целия си кураж, за да й отвърна подобаващо:

-Здравей, мамо.

Никога преди не бях изричала тази дума. Тя не беше част от речника на децата от Дома. Въпреки това ми хареса, че я казвах на глас.

-Знам какво се случва в Лудницата с бебетата. Знам откъде идвам. Знам всичко. Райдър ми каза.-продължих.-Всъщност тук съм заради теб.

Сузана все още не можеше да се върне към нормалното си състояние. Вече бяха сигурна, че бяхме тук с намерението тя да ми обясни каква всъщност ми беше. Но развоя на събитията беше друг.

-О, Ариана...-опита се да започне тя, но сълзите й пречеха. Чувството да видиш дъщеря си, която ти е била отнета след толкова много години сигурно беше невероятно, но и много разрушително.-Не мога да повярвам, че наистина си ти. През цялото време имах предположения, но сега всичко се връзва.

Макар и научена да не показвам емоции, сега ми беше трудно да ги скрия.

-Господи, толкова си порастнала и красива!

Единственият човек, който ми беше правил комплимент някога беше Райдър. Не бях свикнала да получавам такива, но от устата на майка ми звучеше толкова истинско.

-Баща ти много ще се зарадва като те види.

Откакто бях тук и се бях срещнала със Сузана, не ми беше хрумвало къде всъщност беше баща ми. Трябваше да е някъде тук, макар и да не се бях запознавала с човек на име Отрин Джъстис.

-Къде е той?-опитах се да звуча нормално.

-Ще се върне скоро.

Поклатих глава в разбиране. Не ми беше ясно как да се държа в такива моменти. Чувствах се страшно развълнувано, но и неудобно в този момент.

Сузана се насили на избърше стичащите се по бузите й сълзи и да се стегне.

-Ариана, толкова се радвам, че си тук. Винаги съм искала да те видя и тайничко си знаех, че ще дойдеш при мен в този град. И ето че се появи.-започна тя, но този път вече по-сериозно.-Очакват те големи неща.

-За какво говориш?-попитах в очакване.

Тя отвори уста, но после я затвори. Опитваше се да намери подходящите думи. Сякаш се страхуваше, че можеше да ме уплаши.

-Скоро ще се случи, на финалната права сме. Ще влезем в битка, но тя може и да вземе жертви... Включително и мен.

-Не разбирам.

-Ти си ми дъщеря, Ариана. Ти си наследницата на всичко, което с баща ти създадохме.

За последен път си пое дъх и изрече нещо, което не бях очаквала да чуя.

-Ако нещо се случи с мен, искам ти да поемеш Анархистите.

-------------------
Искам да споделя ОГРОМНАТА си благодарност към всички вас, защото ако не бяхте вие, книгата ми нямаше да спечели награда в категория Фентъзи на Тhe Glass Awards 2017! Без подкрепата ви никога нямаше да постигна тези резултати! Винаги ще съм ви задължена! Пращам ви много обич и прегръдки!

Гласувайте и коментирайте, а в следващата глава ще се случи едно дългоочаквано събитие! ;) <3 <3