Погледнах нервно в телефона си отново. Какво прави още Ники в училище в последния учебен ден? Реших да поиграя една релаксираща игра докато го чакам и реклама на същия сайт за запознанства се появи на екрана ми.

"Оф, пак ли?" Възмутих се аз, но след секунда бях доволна да чуя познатия глас на Никола зад мен от другата страна на мрежестата ограда.

"Гадже ли си търсиш?" Запита ме той, очевидно видял рекламата на телефона ми.

Завъртях очи и отговорих с въздишка. "Не бих го търсила в такъв глупав сайт. Какво те забави толкова?"

Никола заобиколи оградата и след миг беше до мен.

"Защо да е глупав?" Попита той със сериозно изражение.

"Защо всички ме питат това?" Въздъхнах отново аз и после продължих. "Защото е наивно да вярваш, че ще срещнеш половинката си така. Най-много да намериш някой, който да те използва някак. Нищо истинско." Отвърнах аз, тръгвайки по пътя към дома.

"Няма как да знаеш. Все пак такива приложения сравняват характерите и ти намират сходен на твоя." Опита да ме обори Ники, вървейки до мен.

"Защитаваш ги сякаш знаеш нещо за тях, което аз не знам. Да не си пробвал някое приложение?" Закачих го аз, усмихвайки се дяволито.

"Не съм. Не ми е трябвало."

"Хмм, не знам. Може само така да казваш."

"Сякаш не ме познаваш." Каза Ники и завъртя очи.

"Точно защото те познавам." Засмях се аз и игриво го ударих по рамото с юмрука си.

Ники също се засмя, след което една - две минути вървяхме в мълчание, гледайки предимно в телефоните си. Между нас тишината не беше неловка. Никога не се упреквахме и не чувствахме вина за нещо, което сме направили или за посоката, в която са поели мислите ни. Нямаше от какво да се срамуваме и така нямаше и причина да вярваме, че зад мълчанието на другия има нещо лошо.

Докато Ники вероятно отново търсеше бъдещата си кола из разни обяви, аз изучавах въпросното приложение за запознанства. Знаеше ли Ники повече от мен наистина? Дали нямаше профил някъде и тайно да разглежда снимки на момичета там? Може би дори си пише с някое. Неее, той би ми казал за това, обади се подсъзнанието ми. Няма причина да не ми сподели и да не го обсъдим заедно, бързо отхвърлих мисълта аз.

Приложението не беше зле направено. Бързо и лесно можех да създам профил, да дам повече информация, отколкото се чувствах комфортно да дам, както и веднага да разгледам вероятни кандидати, намиращи се близо до мен.

"Enter" И ето така...създадох профила си. Не активирах търсене и избрах опция да не търсят мен. Планувах само да поразгледам. Не сложих своя снимка, въпреки че приложението предлагаше място за десетина. Имаше и стая за разговори. Поставих профила си в "инкогнито'', но любопитството ми надделя и скролнах из списък с лица на момчета и момичета на моята възраст. Може би ми показва и двата пола, тъй като не избрах от какво се интересувам.

"Ооо, виж ти къде се ровим още!" Викна в ухото ми Ники. Очевидно не бях забелязала, че се е навел над мен. Да си висок има своите преимущества.

"Какво? Просто съм любопитна." Дръпнах телефона си настрана аз.

"Тогава си направи профил и си опитай късмета" Предизвика ме Ники.

"Тъкмо си направих, но-"

"Ооо и профил имаш вече!" Прекъсна ме Ники.

"Да, но само за да видя какво предлага такова приложение." Завъртях очи.

"Знаеш какво предлага. Срещи, романтика, малко действие вероятно. Зависи до къде си готова да стигнеш."

"Никъде няма да стигам. Само гледам. Ето трия го!" Казах намусено и започнах да търся къде има опция за премахване.

"Не, не! Чакай!" Викна Ники и грабна телефона от ръцете ми.

"Хей, върни ми го!" Протегнах нагоре ръце, знаейки че няма да успея да стигна до там, до където високото момче пред мен протягаше своите. Боричкахме се, спрели на тротоара, а други деца минаваха покрай нас и ни зяпаха с усмивки на лицата си.

"След малко. Нека видя какво си написала." Каза, ухилен Ники.

"Нищо не съм писала."

"Да, така изглежда. Нека напишем."

Ники с лекота държеше телефона далече от мен и дори успяваше да хвърли по един поглед в приложението. Почувствах се като глупаво малко кученце, подскачащо за кокал. Спрях да се опитвам да взема каквото си е мое и нацупено тръгнах напред. Загубих битката, но той ще загуби следващата.

"Да не си посмял да напишеш нещо на някой." Заплаших го аз, вървейки без да се обръщам.

"Първо трябва да ти оправим профила. Нямаш ли някоя по-яка снимка?" Каза Ники, замислен над телефона ми.

"Всичките ми снимки са яки!" Обърнах се аз и му се изплезих като малко дете.

"Имах предвид с някоя дреха с по-малко плат и различно от дънки и тениска." Ухили ми се той, разкривайки перлено белите си наредени зъби.

"Нямам на телефона си. Качих ги на компютъра преди седмица...и по-добре." Казах доволно, скръствайки ръце пред гърдите си.

"Ще видим тази работа." Отвърна Ники и ми подаде обратно телефона.

Грабнах го бързо доволна, че е далече от ръцете му. Подобни закачки са често срещано явление в общуването ни. Ставаме дребнави и инатливи за нищо.

"Да не се страхуваш да излезеш с непознат?" Запита ме Ники, но не усетих сарказъм в гласът му.

"Не се страхувам. Мога да се грижа за себе си. Вече съм на осемнадесет." Отвърнах уверено.

"Фактът, че посочваш годините си, те прави да изглеждаш по-малка." Засмя се той и отново извади своя телефон.

Не казах нищо. Вместо това направих същото като него и реших да видя дали нямам някое ново съобщение. Нямах и затова започнах да се ровя за забавни снимки и вицове, публикувани из социалните мрежи.

Така мина останалата част от времето докато стигнем до нашата улица. Къщата на Ники беше преди моята. Казахме си "чао" засега, знаейки че след час-два ще си пишем и отново ще се видим. Всеки ден правим така от години. Ако не отида аз у тях, той ще дойде или ще се уговорим да излезем.

Прибрах се, хапнах, преоблякох се и се разположих удобно върху леглото си. Стаята ми не е голяма, но много си я харесвам откакто преди две години ми позволиха да я променя по свой вкус. Оставих стените бели, тъй като боята няма много значение когато почти не се вижда от многобройните плакати на любимите ми групи, актьори и филми. Щеше да е малко мрачно с такива тапети, ако не беше широкия прозорец с изглед към балкана. Благодарна съм, че живея в края на града и няма високи сгради, които да закрият гледката.

Мебелите ми бяха с приятен бежов цвят и се състояха в малко бюро с етажерка към него, голямо легло с ракла, скрин и гардероб с огледало. Не оставих много вещи от детството си и така стаята ми изглеждаше винаги чиста и по-просторна. Любимият ми цвят личеше по бледо лилавите килим, щори и покривало на леглото.

Взех лаптопа си с мен и реших да си пусна филм, излежавайки се. Оказва се, че свежият въздух, с аромат на задаващ се дъжд, нахлуващ от прозореца ми действа успокояващо...защото съм заспала. Събудих се от вибрацията на телефона си и мислено се ядосах на факта, че пак съм забравила да си включа звука след училище.