- Не трябваше да разказвам съня си на Дарси. Никой от нас не знае къде сме и какво се случва с близките му, а аз й говорих за мъртвата й майка.

- Според мен сънят беше много готин. - Сви рамене Мъжът в черно. Двамата бяха в стаята й. За първи път я виждаше неуравновесена и това не му допадаше.

Сибил се усмихна и белегът на устната й изпъкна. Само от Мъжът можеше да очаква подобно безочие. Сякаш всичко беше напълно нормално и това бе ситуация от ежедневието. Почти можеше да забрави къде се намира.

- Обзалагам се, че аз първи съм налетял на тялото на майка й. - подсмихна се той многозначително, а след това се намуси - Как си правиш косата? Къдриците ти са толкова правилни.

- Уверявам те, че не полагам никакви грижи за тях. - Засмя се Сибил - Определено не и сега.

- Завиждам ти. Моята коса започва да цъфти. - Той посочи връхчетата на дългата си коса.

- Ама вие наистина ли обсъждате косите си? - Дейвид бе надзърнал, понеже вратата беше открехната и се виждаше, че двамата не правят нищо, което би повредило очите му.

- Тихо, старче. - Мъжът хвърли възглавница по него, той я хвана и започнаха да си я подмятат.

- Държат се като деца. - Коментира Арет в коридора.

- Веднъж да съм съгласен с теб. - Марко не се интересуваше особено как другите прекарват времето си тук, но държеше да търсят изход, вместо да се приспособяват. - Очаквах Дейвид като най-възрастен да се държи подобаващо, но се води по акъла на онзи.

- За мен ли си говорите, женички? - Мъжът излезе от стаята и се настани на любимите си плочки, подлагайки си въпросната възглавница, докато Марко недоволстваше от думите му. Изглежда днес нямаше сили да го смъмря гласно.

- Как можем да говорим за някой, който няма име. - подразни го Арет. - Което ми напомня, че е време всеки да каже нещо повече за себе си. Къде е Мартин?

- В стаята си. - Казаха Марко и Мъжът в един глас.

- Пак ли искаш да го извикам? Защото нямам нищо против. - Очите на Мъжът заискряха дяволито.

- Не, няма нужда. Сам ще го направя.

- Важно е да потърсим общото между нас. - Обясни Арет, когато се събраха в кръг на пода.

- Трудничко ще стане. Не виждам какво общо мога да имам с теб и твоята рехава козя брада. - Рече Мъжът, дърпайки пиърсинга на веждата си.

- Чак сега разбрах защо му викаш Козичка. - Откри доволно Лейн.

Докато се чудеха кой да говори първи, Дарси скришом оглеждаше всеки един. Забеляза, че лицето на Марко изглежда по-женствено от преди. Вероятно е бил на някакви хормонални добавки отвън.

- Ясно е, че говорим един език. - започна Сибил - А народността? От къде идвате? Къде живеете?

Този прост въпрос хвърли всички в смут. Не можеха да се сетят къде са живели, въпреки че си спомняха останалите неща.

- Това е странно. Наистина странно. - обобщи Арет - Добре, ъм, нека преминем на нещо по-лесно. Повечето си казахме професиите, но не всички.

- Програмист съм. - Каза някой с плътен глас. Рядко го бяха чували и мигом се обърнаха към Мартин.

- Е, това е очаквано. - плясна с ръце Мъжът в черно - Сега си имаме двама геймърчета! Ура.

- Не си пилея времето с игри. - изръмжа Мартин - Аз програмирам. Помагам на други да създават игри.

- Аз уча. - измънка Дарси - Учех. В свободното си време се занимавах с градинарство и кулинария.

- Жалко, че сега няма какво да ни сготвиш. Е, Сибил има някои предложния, но едва ли ще ти харесат. - Каза Мъжът.

- Ако ще се включваш, нека да е смислено.

- Добре, Козичке. Какво искаш да знаеш за мен? - Той се намести по-удобно, погледна го в очите и запърха с мигли.

- Приличаш ми на някой, който ходи често на рок концерти.

- И това какво общо би могло да има с вас?

- Мисля, че Марко също слуша подобна музика, ако се съди по облеклото. Аз също слушам рок; с Мартин се занимаваме с компютри, единия професионално; Дейвид е учител по география, а Мартин е добър по математика, поне така мисля, но си е очевидно, щом е програмист, трябва му ма...

- Ти слушаш рок музика?! - Изрева Мъжът. Хвана се за корема и театралнически започна да се тресе от смях.

- Нека кажем нещо за семействата си. Аз имам малка сестра. - Сибил сведе поглед ядосано - Живеем сами и... не знам какво й се е случило.

Мъжът в черно спря да се смее и я погледна сериозно.

- На колко години е?

- На седем.

Лейн и Дарси станаха и седнаха от двете й страни за подкрепа, което не й се понрави.

- Дарси, а твоето семейство? - Неочаквано я пита Сибил, отдръпвайки се от тях.

- Ами, живея с та-баща ми и майка ми.

- Няма нищо срамно да го наричаш тате. Това са най-близките ни хора. Не можем да сме до тях, нека поне ги уважим. - Дейвид се протегна и разтри ръцете й - Аз също оставам често да спя в къщата на моят татко. - Дейвид изглеждаше на около четиридесет, с няколко сребърни косъма в косата и тези думи, казани от него, я накараха да се усмихне.

- По-спокойно, старче, тя е непълнолетна. - Изръси Мъжът, ала Дейвид му се усмихна приятелски.

- Всъщност е на деветнадесет. - Каза гордо Лейн - И е много мъдра за възрастта си.

- Ама разбира се.

- Майка ти руса ли е? - Попита Сибил.

- Ъм, да?

- С лунички като твоите? - Развълнува се Сибил.

- Да? Защо? - Дарси се изчерви. Не обичаше да говори за луничките, които бяха по почти цялото й лице.

- Просто питам.

Когато повечето си бяха легнали, Сибил се шмугна в стаята на Мъжът.

- Случва се нещо странно. - Каза още с влизането си.

- Да, и аз го забелязах. - той се огледа - Седя си аз в стаята и по едно време осъзнавам, че съм в някакъв хотел.

- Сериозно е. Става дума за съня.

- Огладняла си, нали? Добре. Ти ги подмами, аз ще ги убия.

Сибил не промени сериозността си и той се принуди да млъкне и да слуша.

- В съня майка й изглеждаше като нейна по-възрастна версия. По описанието на Дарси, майка й изглежда точно по този начин. А днес когато Мартин излезе от стаята си видях по стената хиксове, с които означава отминалите дни. Това също го бях сънувала. Кажи ми истината.

- Каква истина?

- Ако се преструвате, че нищо не се е случило защото съм започнала да полудявам... Трябва да знам истината.

- Сибил, - засмя се Мъжът - бъди сигурна, че ако бях опитал човешко месо със сигурност нямаше да го крия. Винаги съм се чудил какъв е вкусът.

- Ако ми казваш истината, тогава трябва да разбера защо съм сънувала неща, които няма как да знам. Ами ако Гласът е истински, но още не се е случило?

- Ако се случи, не бих се държал така, както си сънувала. Най-малкото никога няма да спра да тормозя Арет само защото съм подтиснат, че сме станали канибали. Сега си тръгвай, че ми се спи. И угаси на излизане. 

- Не сме обсъдили това, че имаме ток. Откъде идва?

- Питай Арет утре, сигурен съм, че ще е много щастлив.

Сибил угаси и се прибра в стаята си, където дълго мисли за съня си.

Нещо не беше наред. Нещо се случваше - по-нереално и чудовищно от цялата ситуация, в която се намираха всички. И щеше да се случи скоро.

*Тази глава е посветена на @BookEnergy, понеже ми написа съобщение (по-скоро молба!) да продължа историята колкото се може по-скоро. Главата беше чернова, която отдавна стоеше, редактирах я и я публикувах. Be happy, Energy.

Не съм сигурна дали я тагнах правилно, ще ме извинява.