След четири седмици

Никой не говореше за случилото се. В началото Лейн се опитваше да заговори Дарси, но без успех - нещо между тях вече бе прекършено, нещо ледено, заплашващо разсъдъка.

Ден подир ден, тягостната тишина се превърна в утеха, от която всички имаха нужда. Дори най-нищожния шум, различен от Гласът, ги караше да трепват.

Рядко се засичаха в коридора, а бездушните погледи, които си отправяха, бяха свидетелство за грехът, който бяха извършили.

Вече ги нямаше коментарите на Мъжът в черно, нито неговата самодоволна усмивка.

Конспирациите на Арет все още съществуваха, но някъде дълбоко в съзнанието му.

Марко нямаше сили да ръководи, не смееше дори да помисли за изход от Хотела.

Лейн бе останала в общата стая, понеже вече бе само нейна. Единственото, което я държеше цяла, бе вината и силната вяра, че някога ще я изкупи.

Дейвид забрави жаждата си за кафе. Бе се отвратил от всяко нещо, което можеше да се консумира. Беше длъжен да се събира с останалите в стаята, която Гласът бе направил тяхна трапезария, но ядеше само толкова, колкото да го държи жив.

Мартин продължаваше да блъска по стената си. Как само му завиждаха. Мислеха, че е от ярост; че е успял да съхрани поне една човешка емоция в себе си. Само той знаеше, че всъщност правеше дупка в стената, вадеше парчетата и с тях отбелязваше с хикс дните, които бяха минали.

Дарси се бе преместила в друга стая, далеч от кухнята и колкото се може по-далеч от тези на съквартирантите й. Тя живееше с чудовища, а зимата, загнездила в сърцето й, също я правеше чудовище. Собствените й човешки инстинкти я накараха да се превърне в такова.

Омразната мелодия се разнесе и този ден. Всички, като по команда, отидоха в трапезарията, където както винаги, ги очакваше сурова храна. Човек. Труп. Съзнанието им отдавна го бе приело. Нямаше нищо сложно. Просто разкъсваха с нокти и зъби вече разрязаното тяло и ядяха. Просто поредната вечеря. Само Сибил не можеше да свикне, мозъкът й отхвърляше този факт и тя си въобразяваше, че са на Хелоуин парти и всичко това е за забавление.

- Като какви сте се дегизирали? - Засмя се тя - Защо нямате костюми? Погледнете моя, дълго време работих по него.

Мъжът в черно я погледна за миг, после пак склони поглед и разкъса месото на масата.

Имаше дни, в които излизаше от заблудата и настояваше някой да отнеме живота й. '' Каква е разликата дали вие сте убили човека, или някой друг? Вие сте част от тази лудост! Убийте ме. Тъкмо ще имате повече храна. ''

Една предполагаема сутрин Сибил се събуди от тежък сън. Къдриците бяха пред очите й и тя не можеше да разбере къде се намира. Страхуваше се, че не е в стаята си, а на масата в кухнята, до поредното човешко месо. Внимателно стана, махна кичурите от лицето си и се огледа. Двойното легло, стените, вратата без изолация - беше в стаята си.

- Колко пъти ще ме питаш, наистина развъждам еднорози! Бих ти го доказал, но при отвличането нямах време да донеса един със себе си.

Сибил отвори вратата и видя Мъжът в черно, който лежеше на плочките в коридора и се дразнеше с Арет. Не беше свидетел на подобна картина от седмици. Пред тоалетната Лейн и Дарси чакаха редът си. Беше толкова нереално, че краката й омекнаха и тя увисна на вратата.

- Добре ли си? - Арет се притича да й помага, а Мъжът каза, че това не го прави по-малко смотан.

- Да, добре съм! Какво става? Защо Лейн и Дарси са заедно?

Мъжът и Арет се спогледаха.

- Знаех си! Знаех си, че около теб все някой ще изперка, Козичке.

- Какво искаш да кажеш? - Попита Сибил, но щом го изрече, всичко започна да й се прояснява.

- Та те са се лепнали една за друга от самото начало! - Възкликна Мъжът.

- Гласът... Никога не се е случвало! Господи! Нищо от това не се е случвало!

Двамата отново се спогледаха.

Тя започна да се смее заради залялото я облекчение.

- И вие никога повече не си проговорихте. - обясняваше малко по-късно на тези, които се интересуваха от сънища - Все пак... В стая 21 беше трупът на майка й. Единствената храна, която имахме. Гласът... Такова нещо не бях чувствала никога. Подчиняваше ни, вкаменяваше ни. Мисля, че всички искахме да помогнем, но не можехме. Дарси плачеше в стаята много дълго, след което се появи, влачейки... - тя погледна Дарси, за да знае дали да продължи да разказва. Тя кимна - влачеше тялото след себе си. В началото бяхме съгласни, че няма никакъв начин да ядем от него. След няколко дни започна да се разлага, плъзнаха червеи, а всички ставахме все по-гладни. Не помня кой беше направил първата стъпка, но след като тя беше факт, всички разкъсахме тялото и започнахме да се храним, докато Дарси крещеше.

Сънят й не разтревожи само нея. Те действително нямаха никаква храна. Започнаха да се питат какво ще последва когато огладнеят зверски.